О П Р
Е Д Е Л Е Н
И Е № 96
Гр. Пловдив, 12.03.2020 г.
ПЛОВДИВСКИ АПЕЛАТИВЕН СЪД в закрито заседание на дванадесети март две
хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Вера Иванова
ЧЛЕНОВЕ: Катя Пенчева
Величка Белева
като разгледа докладваното от съдията В. Иванова частно
въззивно гражданско дело № 119 по описа за 2020 г., за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производство по реда на чл. 279 във вр. с чл. 274, ал.2
от ГПК.
Обжалвано е разпореждане № 118/28.01.2020
г., постановено по в.гр.д. № 230/2019 г. на ОС-Кърджали, с което е върната
касационна жалба с вх. № 9/22.01.2020 г., подадена от „У.г.“ООД-гр. *** против
решение № 7/7.01.2020 г. по в.гр.д. № 230/2019 г. на ОС-Кърджали.
Жалбоподателят „У.г.“ООД-гр.К.моли
разпореждането да бъде отменено като незаконосъобразно, неправилно по
съображения, изложени в частната жалба с вх. № 15 от 10.02.2020 г.
Ответникът по частната жалба „Р.“ЕООД-гр.
*** моли частната жалба да бъде отхвърлена като неоснователна по съображения,
изложени в отговор с вх. № 953/4.03.2020 г. Претендира за присъждане на
разноски за производството по частната жалба.
Пловдивският апелативен съд
провери законосъобразността на обжалвания акт във връзка с оплакванията и
исканията на жалбоподателя, прецени обстоятелствата по делото и намери за
установено следното:
На 7.01.2020
г. ОС-К.като въззивна инстанция по спора е постановил решение № 7 по в.гр.д. № 230/2019
г., с което е отменил решение № 355/17.07.2019 г. по гр.д. № 32/2019 г. на ОС-К.в
частта му, с която за разликата над сумата 9 925,79 лв. до пълния предявен
размер от 18 642,01 лв. е отхвърлен искът за разходи за електроенергия и
вода за периода от 7.06.2017 г. до 15.11.2017 г. по договор за наем от
8.10.2013 г. и пункт 2 от фактура № **********/9.03.2018 г. и за разликата над
сумата 681,07 лв. до пълния предявен размер от 1 279,05 лв. за обезщетение
за забава за периода от 20.03.2018 г. до 21.11.2018 г. включително, за което
вземане е издадена заповед № 774/23.11.2018 г. за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 от ГПК по ч.гр.д. № 1725/2018 г. на РС-Кърджали, както и
в частта му за разноските, и е признал за установено по отношение на „У.г.“ООД,
ЕИК ***съществуване на вземане на „Р.“ЕООД-гр.К.за сумата в размер на
8 716,22 лв., представляваща разлика над сумата 9 925,79 лв. до
пълния предявен размер от 18 642,01 лв. за разходи за електроенергия и
вода за периода от 7.06.2017 г. до 15.11.2017 г. по договор за наем от
8.10.2013 г. и пункт 2 от фактура № **********/9.03.2018 г. и за сумата в
размер на 597,98 лв., представляваща разликата над сумата 681,07 лв. до пълния
предявен размер от 1 279,05 лв. за обезщетение за забава за периода от
20.03.2018 г. до 21.11.2018 г. включително, за което вземане е издадена заповед
№ 774/23.11.2018 г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК по
ч.гр.д. № 1725/2018 г. на РС-Кърджали, осъдил е „У.г.“ООД, ЕИК ***да заплати на
„Р.“ЕООД-гр.К.направените по делото разноски, както и е потвърдил решението на
РС-К.в останалата му част. В частта му, в която решението на РС-К.е потвърдено,
е признато за установено по отношение на „У.г.“ООД, ЕИК ***съществуване на
вземане на „Р.“ЕООД-гр.К.в размер на 9 925,79 лв., произхождащо от разходи
за електроенергия и вода за периода от 7.06.2017 г. до 15.11.2017 г. по договор
за наем от 8.10.2013 г. и пункт 1,3 и 4 от фактура № **********/9.03.2018 г.,
ведно със законната лихва от 22.11.2018 г. до окончателното й изплащане, и в
размер на 681,07 лв. обезщетение за забава за периода от 20.03.2018 г. до
21.11.2018 г. , за което вземане е издавена заполед № 774/23.11.2018 г. за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК по ч.гр.д. № 1725/2018 г. на
РС-Кърджали. В диспозитива на въззивното решение въззивният съд изрично е
посочил, че то е окончателно на основание чл. 280,ал.3,т.1,предл.2 от ГПК.
На 22.01.2020 г. от жалбоподателя
„У.г.“ООД, ЕИК ***чрез окръжния съд до ВКС е подадена с вх. № 9 касационна
жалба против решението. С писмо от 22.01.2020 г. окръжният съд изисква делото
от районния съд. Делото постъпва в окръжния съд на 24.01.2020 г.
На 28.01.2020 г. окръжният съд
постановява обжалваното разпореждане, с което приема, че касационната жалба е
подадена против решение, което не подлежи на обжалване. Окръжния съд преценява,
че е налице хипотезата на чл. 286,ал.1,т.3 от ГПК с оглед нормата на чл.
280,ал.3,т.1,пр.2 от ГПК, тъй като в случая разглежданият спор е търговски и е
с цена на иска до 20 000 лв.
За постановеното от окръжния съд
разпореждане жалбоподателят е уведомен на 6.02.20209 г. и в срок, на 10.02.2020
г. подава частната жалба, получена в съда с вх. № 15/10.02.2020 г. С нея се
твърди, че разпореждането е неправилно, тъй като са налице предпоставките на
чл. 280,ал.3 от ГПК и решението на въззивния съд подлежи на касационно
обжалване. Заявява, че разпореждането на окръжния съд е немотивирано, защото не
става ясно защо съдът е приел, че искът е в размер до 20 000 лв. Счита, че
в случая исковата претенция е над тази сума.
Съгласно разпоредбата на чл.
274,ал.2,изр.1,предл.2 от ГПК, когато определение, постановено от окръжен съд
като въззивна инстанция, прегражда
по-нататъшното развитие на делото или е предвидена изрична възможността за
обжалване с частна жалба в случаи, изрично посочени в закона, това определение
подлежи на обжалване пред съответния апелативен съд. Нормата на чл.
286,ал.1,т.3 от ГПК предвижда, че касационна жалба се връща от въззивния съд,
когато въззивното решение не подлежи на касационно обжалване по чл. 280,ал.3 от ГПК, а съгласно чл. 286,ал.2 от ГПК разпореждането за връщане може да се
обжалва с частна жалба. Обжалваното разпореждане на въззивния съд по чл.
286,ал.1,т.3 от ГПК е акт от вида по чл. 279 във вр. с чл. 274,ал.1,т.2 от ГПК
– разпореждане на въззивен съд, срещу което може да бъде подадена частна жалба,
защото това е изрично посочено в чл. 286,ал.2 от ГПК, - поради което процесната
частна жалба следва да бъде разгледана съобразно чл. 274,ал.2,изр.1,предл.2 от ГПК от апелативния съд.
Съгласно
разпоредбата на чл. 280, ал.3 от ГПК не подлежат на касационно обжалване
решенията по въззивни дела с цена на иска до 20 000 лв. за търговски дела,
а за граждански дела – с цена на иска до 5 000 лв. В случая спорът,
разгледан от РС-К.и ОС-К.е търговски, като няма заявени оплаквания от
жалбоподателя във въззивната жалба относно търговският характер на спора. Несъмнено
е, че спорът е търговски, тъй като искът има за предмет право, отнасящо се до
изпълнението, респективно неизпълнението, на търговска сделка – договор за
наем, сключен между двете търговски дружество, с който ищецът предоставя на
ответника ползването на помещение за ползване като игрална зала за организиране
и провеждане на хазартни игри. Очевидно е, че предмет на делото са права, които
произтичат от неизпълнение на търговска сделка – неизплащане от наемателя на
наемодателя на текущи разходи за ползването на наетия имот (за електроенергия и
за вода). С исковата си молба от 8.01.2019 г. ищецът „Р.“ЕООД-гр.К.претендира
да бъде признато при условията на чл. 422 от ГПК по отношение на ответника „У.г.“ООД,
ЕИК ***, че ответникът дължи да му
заплати съгласно договор за наем, сключен между тях относно обект с
предназначение за игрална зала за организиране и провеждане на хазартни игри
(както изрично е посочено в чл.1,ал.2 от договора за наем от 8.10.2013 г.),
сумата 18 642,01 лв. за текущи разходи при ползването на наетия имот, а
именно разходи за електроенергия и вода, за периода 7.06.2017 г.-15.11.2017 г.,
както и сумата 1 279,05 лв., представляваща мораторна лихва за забава за
периода от 20.03.2018 г. до датата, предхождаща датата на подаването на
заявлението по чл.410 от ГПК, 21.11.2018 г. Видно е, че цената на предявения от
банката против жалбоподателя пред районния съд установителен иск е под 20 000 лв. и над 5 000 лв. (19 921,06
лв.), като и поотделно всяка от претенциите е под 20 000 лв.
(18 642,01 лв. и 1 279,05 лв.). Правилно следователно окръжният съд е извършил
преценката по чл. 286, ал.1, т.3 от ГПК с оглед именно на претенцията, предявена
от ищеца с установителния иск за разглеждане от съда. Видът на образуваното
дело пред районния, съответно окръжния съд са ирелевантни за квалификацията на
спора при преценката за приложението на разпоредбата на чл. 280, ал.3, т.1 от ГПК. Касае се за търговски спор по смисъла на чл. 365,ал.1,т.1 от ГПК, но с
оглед цената на иска той се разглежда като първа инстанция от районния съд и по
гражданско като вид дело. Процесуалният ред за разглеждане на търговски спорове
по Глава 32 от ГПК не е критерий за преценката дали едно дело е гражданско или
търговско, защото законодателят е ограничил приложението на този процесуален
ред до посочените в нормата на чл. 365 от ГПК търговски спорове, подсъдни на
окръжен съд като първа инстанция, който процесуален ред затова не е приложим за
спорове от същия вид (с оглед техния предмет и/или страни, т.е. търговски),
когато цената на иска им е под 25 000 лв., а те са подсъдни на районен съд
съгласно нормата на чл. 104,т.4 от ГПК, което обаче не променя вида на спора
като търговски, а само определя реда, по който да бъде разгледан – общия исков
ред. В случая делото е образувано и разгледано по общия исков ред като
гражданско от районен съд като първа инстанция и от окръжен съд като въззивна
инстанция именно с оглед нормата на чл. 104,т.4 от ГПК, но това не е основание
да се отрече неговият търговски характер. При тези обстоятелства правилно
окръжният съд е приел, че е подадена касационна жалба против решение по дело по
търговски спор, т.е. по търговско дело, с цена на иска до 20 000 лв. Законодателят изрично е предвидил
недопустимост на касационното обжалване на въззивните решения без оглед на
други обстоятелства освен обстоятелството какъв е видът на спора, респективно
на делото, и каква е цената на иска. По начало принципът на ефективна съдебна
защита открива за частноправния субект право на достъп до съд, а не до няколко
съдебни инстанции (в тази насока – т. 69 от решението на СЕС от 28.07.2011 г.
по дело С-69/10), като според правото на Съюза този принцип цели право на
достъп не и до двуинстанционен съдебен контрол, а единствено до един съд. В
случая жалбоподателят несъмнено е имал достъп до двуинстанционен контрол, като
предвидената с нормата на чл. 280, ал.3, т.1 от ГПК необжалваемост на
въззивното решение е само за пред касационната инстанция.
Установява се следователно, че
частната жалба е неоснователна, поради което следва да бъде отхвърлена, а
обжалваното разпореждане – потвърдено.
От страна на ответника по частната жалба се
претендира за присъждане на разноски за производството по нея. Съгласно нормата
на чл. 78,ал.3 от ГПК следва да му бъдат присъдени направените такива – 340 лв. за платено адвокатско възнаграждение съгласно
представения в копие под индиго договор от 22.02.2020 г. (л.14 от досието на настоящото въззивно частно гражданско дело).
С оглед на гореизложеното съдът
О П Р Е Д Е Л И :
ПОТВЪРЖДАВА
разпореждане № 2425/9.12.2019 г., постановено по в.гр.д. № 384/2019 г. на
ОС-Пазарджик.
ОСЪЖДА „У.г.“ООД-гр.София, ***,офис
Б-10, ЕИК ***да заплати на „Р.“ЕООД-гр.Кърджали, ***, ЕИК ***сумата 340 лв. –
разноски за производството по частната жалба за платено адвокатско възнаграждение съгласно договор от
22.02.2020 г.
Определението
може да се обжалва с касационна частна жалба от жалбоподателя „У.г.“ООД-гр.С.при
условията на чл. 274, ал.3, т.1 от ГПК в едноседмичен срок от връчване на
съобщението за постановяването му заедно с препис от него.
Да се
изпрати на ответника по частната жалба „Р.“ЕООД-гр.К.съобщение за постановеното
определение заедно с препис от него за запознаване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: (1)
(2)