Р Е Ш Е Н И Е

 

гр. София, 23.06.2020 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, II-Е въззивен състав, в публичното заседание на деветнадесети юни през две хиляди и двадесета година в състав:

 ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИВАНКА ИВАНОВА

 ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЪР САНТИРОВ

мл. съдия КОНСТАНТИНА ХРИСТОВА

при секретаря Елеонора Георгиева, като разгледа докладваното от мл. съдия Христова гр. дело № 605 по описа за 2020 г., за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

С решение № 189638 от 12.08.2019 г., постановено по гр. д. № 14841/2018 г., по описа на Софийски районен съд, ГО, 36-ти състав, по предявени от „Т.С.“ ЕАД установителни искове по реда на чл. 422 от ГПК е признато за установено, че ответникът И.Г.Ф. дължи на ищеца на основание чл. 79, ал. 1 от ЗЗД, вр. чл. 149 от ЗЕ сума в размер на 1 337,34 лева, представляваща стойността на доставена топлинна енергия за периода м. 05.2014 г. – м. 04.2017 г. за топлоснабден имот, находящ се в гр. София, жк „Д****“, бл. -*********. Със същото решение е отхвърлен предявеният по реда на чл. 422 от ГПК от „Т.С.“ ЕАД установителен иск с правно основание чл. 86 от ЗЗД за признаване за установено, че ответникът И.Г.Ф. дължи на ищеца сумата от 285,02 лева – мораторна лихва върху посочената главница от 1 337,34 лева за периода 16.09.2015 г. – 07.11.2017 г.

Решението е постановено при участието на привлечено от ищеца трето лице-помагач - „Т.с.“ ЕООД.

Срещу решението в частта, в която искът на ищеца „Т.С.“ ЕАД е отхвърлен за сумата от 285,02 лева – мораторна лихва за периода 16.09.2015 г. – 07.11.2017 г. е подадена въззивна жалба от ищцовото дружество. Сочи се, че съгласно чл. 150, ал. 1 от ЗЕ, продажбата на топлинна енергия за битови нужди от топлопреносното предприятие се осъществява при публично известни Общи условия /ОУ/ за продажба на топлинна енергия от „Т.С.“ ЕАД на потребители за битови нужди в гр. София, които влизат в сила е едномесечен срок след публикуването им в един централен и един месечен ежедневник и уреждат търговските взаимоотношения между потребителите на топлинна енергия и дружеството. Излага се, че ответникът не е упражнил правото си по чл. 150, ал. 3 от ЗЕ и спрямо него ОУ са влезли в сила. Намира се, че в раздела на ОУ – „Заплащане на ТЕ“, е определен редът и срокът, по който купувачите на ТЕ са длъжни да заплащат месечните дължими суми за ТЕ, като след изтичане на последния ден от месеца, длъжниците изпадат в забава за тази сума. Твърди се, че общата фактура за отоплителен сезон 2015-2016 г. е публикувана на 15.08.2015 г., във връзка с което има издадени констативни протоколи на основание чл. 593 от ГПК на съответните дати. Поради което се отправя искане за отмяна на атакуваното решение в обжалваната част и за уважаване в цялост на исковата претенция. Претендират се разноски.

В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба на ищеца от ответника И.Г.Ф., в който се счита, че „Т.С.“ ЕАД няма интерес от обжалване на решението на СРС, поради което се намира, че въззивната жалба не следва да се разглежда по същество.

Третото лице-помагач „Т.с.“ ЕООД не изразява становище по жалбата на ищцовото дружество. 

Срещу първоинстанционното решение е подадена и въззивната жалба от ответника И.Г.Ф. в частта, в която в признато за установено, че последният дължи на „Т.С.“ ЕАД сумата в размер на 1 337,34 лева, представляваща стойността на доставена топлинна енергия за периода м. 05.2014 г. – м. 04.2017 г. за топлоснабден имот, находящ се в гр. София, жк „Д****“, бл. -*********. В жалбата се навеждат доводи, че по делото липсват ясни доказателства – фактури, които да обусловят точно и ясно претендираното от ищеца задължение. Счита се, че представените от „Т.С.“ ЕАД съобщения към фактури не представляват годни доказателства за произтичащите от тях задължения. Акцентира се на обстоятелството, че към депозираното от И.Ф. възражение по издадената срещу него заповед за изпълнение, последният е представил платежно нареждане, от което се установява заплащането на претендираните от ищеца суми. Поради което се отправя искане за отмяна на атакуваното решение в обжалваната му част и отхвърляне исковете на ищеца. Претендират се разноски.

„Т.С.“ ЕАД и третото лице-помагач „Т.с.“ ЕООД не изразяват становище по жалбата на ответника И.Г.Ф. в срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК.  

Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 от ГПК, намира от фактическа и правна страна следното:

Жалбите, с които е сезиран настоящият съд, са подадени в срока по чл. 259, ал. 1 от ГПК, от легитимирани страни и срещу акт, който подлежи на обжалване, поради което са допустими.

Разгледани по същество, въззивните жалби са неоснователни.

Въззивният съд, съобразявайки разпоредбата на чл. 269 от ГПК, според която дължи служебна проверка за валидността на решението, за неговата допустимост в обжалваната част и за правилността му единствено по въведените в жалбата основания, намира обжалваното решение за валидно и допустимо.

Решението на СРС е и правилно, като на основание чл. 272 от ГПК въззивният състав препраща към мотивите, изложени от СРС. Независимо от това и във връзка с доводите във въззивните жалби е необходимо да се добави и следното:

Първоинстанционният съд е сезиран с искова молба, в която ищецът твърди, че на 16.11.2017 г. дружеството е депозирало заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК срещу И.Г.Ф. за сума в общ размер от 1 622,36 лева, от която 1 337,34 лева, представляваща стойността на незаплатена топлинна енергия за периода м. 05.2014 г. – м. 04.2017 г., и 285,02 лева – лихва за забава от 16.09.2015 г. до 07.11.2017 г., като е претендирана и законната лихва върху главницата до окончателното плащане. Така отправеното искане за издаване на заповед за изпълнение е било изцяло уважено от съда. След връчването на заповедта за изпълнение на ответника, последният е депозирал възражение срещу последната. Сочи се, че ответникът е клиент на топлинна енергия за битови нужди по смисъла на чл. 153, ал. 1 от ЗЕ за топлоснабден имот – апартамент № 60, находящ се в гр. София, жк „Д****“, бл.**, вх. Б.

С постъпилия в срока по чл. 131 от ГПК писмен отговор на исковата молба ответникът оспорва предявения иск с единствения довод, че не дължи заплащането на претендираните суми, тъй като е заплатил последните на 27.12.2017 г.

На 16.11.2017 г. „Т.С.“ ЕАД е депозирало пред СРС заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК срещу И.Г.Ф. за сумата от 1 337,34 – главница, както и 285,02 лева – мораторна лихва за периода от 16.09.2015 г. до 07.11.2017 г. В т. 12 от заявлението е пояснено, че длъжникът е ползвал доставена от ищеца топлинна енергия за периода м. 05.2014 г. – м. 04.2017 г., както и дължи сума за реално потребена енергия отразени в общи фактури с № **********/31.07.2015 г., № **********/31.07.2016 г. и № **********/31.07.2017 г. за топлоснабден имот, находящ се в гр. София, жк „Д****“, бл. -*********, абонатен № 302837. Посочено е, че дължимите суми са както следва: за потребена топлинна енергия: 1 337,34 – главница, и 285,02 лева – лихва.

С разпореждане от 30.11.2017 г. по ч. гр. д. № 81284/2017 г. на СРС, 36-ти състав, съдът е постановил исканата заповед за изпълнение, като е присъдил на заявителя и сторените в заповедното производство разноски в размер на 32,45 лева -държавна така, и  50 лева - юрисконсултско възнаграждение.

В срока по чл. 414, ал. 2 от ГПК е депозирано възражение от длъжника, с което оспорва вземанията по издадената заповед за изпълнение като заявява, че претендираните суми са заплатени, за което представя доказателства – платежно нареждане от 21.12.2017 г. за заплатена от И.Г.Ф. на „Т.С.“ ЕАД сума в размер на 1 170,04 лева. Като основание за превода в нареждането е посочено „аб. н. 302837 по ф-ри 8415, 8416, 00488, 41466, **********, **********“.

В срока по чл. 415 от ГПК ищецът е предявил иск за установяване на вземането си за потребена топлинна енергия: 1 337,34 – главница, и 285,02 лева – лихва.

Видно от представения протокол от проведеното Общо събрание на собствениците на етажна собственост, находяща се в гр. София, жк „Д****“, бл. ** от 24.06.2001 г., етажните собственици са взели решение да се сключи договор с „Т.с.“ ЕООД, което дружество да извършва дялово разпределение на топлинната енергия в сградата в режим на етажна собственост. В този протокол е съставен и списък на етажните собственици, които с подписите си са удостоверили горното решение .

На 24.07.2001 г. е сключен договор между „Т.с.“ ЕООД и етажната собственост с адрес: в гр. София, жк „Д****“, бл.**, по силата на който дружеството се е задължило да достави и монтира необходимите уреди за регулиране и отчитане на консумацията на топлинна енергия, както и да изготвя и предоставя на насрещната страна обща и индивидуални изравнителни сметки за консумираната топлинна енергия в срок до 45 дни след предоставяне на информация от „Т.С.“ ЕАД за показанията на топломера за отчетния период.   

Съгласно заключението на вещото лице по изслушаната пред СРС съдебно – счетоводна експертиза, от извършената от експерта проверка в счетоводството на ищеца се установява, че ответникът И.Г.Ф. с аб. № 302837 за периода м. 05.2014 г. – м. 04.2017 г. има задължения към „Т.С.“ ЕАД в размер на 1 622,36 лева, от които главница в размер на 1 337,34 лева и лихва за забава до 07.11.2017 г. в размер на 285,02 лева. Посочено е, че има данни за извършени плащания на суми – на стр. 44 от делото е представено платежно нареждане от ответника за извършено на 21.12.2017 г. плащане в размер на 1 170,04 лева, с която сума са погасени стари задължения на ответника – изравнителна сметка за периода м. 05.2012 г. – м. 04.2013 г. и задължения по фактури за м. 1 и м. 7.2014 г. Вещото лице е разяснило, че претендираната сума по искова молба от аб. № 302837 за периода м. 05.2014 г. – м. 04.2017 г. е в размер на 1 622,36 лева, от които главница в размер на 1 337,34 лева – сума, която фактически представлява потребена ТЕ за периода м. 05.2014 г. – м. 05.2016 г. с включени изравнителни сметки за същия период и отчетени текущи плащания, и начислена законна лихва в размер на 285,02 лева, изчислена считано от първия ден след срока за плащане на всяко задължение до 07.11.2017 г.

При така установената фактическа обстановка, съдът приема от правна страна следното:

В предмета на делото е включен установителен иск, предявен от кредитор, в чиято полза е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК, при направено възражение от длъжника в срока по чл. 414, ал. 2 от ГПК, в рамките на установения в чл. 415 от ГПК срок. Целта на ищеца е да се установи със сила на присъдено нещо спрямо другата страна съществуването на вземането, предмет на издадената заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК.

Съгласно нормата на чл. 153 от ЗЕ всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда - етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение, са клиенти на топлинна енергия.

С ТР  № 2/2017 г. от 17.05.2018 г., постановено по тълк. дело № 2/2017 г. на ОСГК на ВКС, т. 1, са дадени задължителни разяснения относно хипотезата, при която топлоснабденият имот е предоставен за ползване по силата на договорно правоотношение, какъвто обаче не е разглежданият случай. В мотивите на същото тълкувателно решение е посочено, че предоставяйки съгласието си за топлофициране на сградата, собствениците и титулярите на ограниченото вещно право на ползване са подразбираните клиенти на топлинна енергия за битови нужди, към които са адресирани одобрените от КЕВР публично оповестени общи условия на топлопреносното предприятие. В това си качество на клиенти на топлинна енергия те са страна по продажбеното правоотношение с топлопреносното предприятие с предмет - доставка на топлинна енергия за битови нужди (чл.153, ал.1 ЗЕ) и дължат цената на доставената топлинна енергия.

Собственикът или титуляр на вещно право на ползване в имот, под режим на етажна собственост, по презумпция на закона се смята потребител на отдадена от сградната инсталация и отоплителните тела на общите части на сградата топлинна енергия. По силата на закона между битовия потребител и топлопреносното предприятие възниква правоотношение по продажба на топлинна енергия при публично известни общи условия, без да е необходимо изричното им приемане от потребителя. Достатъчно е взето решение на Общото събрание на етажните собственици за присъединяване към топлопреносната мрежа, за да бъде всеки етажен собственик потребител на постъпилата в сградата топлинна енергия.

По делото не се спори, а и от събраните доказателства– нотариален акт за покупко-продажба на недвижим имот № 44, том II, рег. № 3551, дело 171 от 19.12.2013 г., се установява, че ответникът И.Г.Ф. е собственик на апартамент № 60, находящо се в гр. София, жк „Д****“, бл.**, и в това си качество е клиент на топлинна енергия и съответно, че е обвързан от облигационна връзка с предмет – доставка на топлинна енергия.

Съгласно разпоредбата на чл. 139, ал. 1 от ЗЕ разпределението на топлинната енергия в сграда - етажна собственост, се извършва по система за дялово разпределение. Начинът за извършване на дяловото разпределение е регламентиран в ЗЕ (чл.139 – чл.148) и Наредба №16-334 от 06.04.2007 год. за топлоснабдяването, обн. ДВ, бр.34 от 24.04.2007 год.

В случая измерването на индивидуалното потребление на топлинна енергия и вътрешното разпределение на разходите за отопление и топла вода между топлоснабдения имот в сградата в режим на етажна собственост е възложено от етажните собственици на „Т.с.“ ЕООД с договор, сключен от упълномощен представител на етажните собственици. Третото лице – помагач е осъществявало услугата дялово разпределение за топлоснабдения имот за исковия период.

В нормата на чл. 156 от ЗЕ е регламентирано уреждане на отношенията между топлопреносното предприятие и потребителите на топлина енергия в сгради – етажна собственост, въз основа на принципа за реално доставената на границата на собствеността топлинна енергия, като всеки потребител дължи заплащането на реално потребената въз основа на отчетните единици топлинна енергия от средствата за дялово разпределение, монтирани на отоплителните тела в жилището и съответната част от стойността на топлинната енергия, отдадена от сградната инсталация.

По делото ответникът не оспорва стойността и количеството доставена до имота топлинна енергия. Не е спорно между страните и обстоятелството, че след депозиране от страна на ищеца на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по реда на чл. 410 от ГПК, по което пред СРС е образувано ч. гр. д. № 81284/2017 г., на 21.12.2017 г. И.Г.Ф. заплаща на ищцовото дружество сумата от 1 170,04 лева. Спорен между страните е въпросът, дали с така извършеното от ответника плащане последният е погасил претендираните от ищеца в настоящото производство суми. В тази връзка настоящият съдебен състав споделя възприетото от районната съдебна инстанция, че така направеното от ответника в хода на процеса плащане не може да бъде съобразено при установяване дължимостта на процесните суми. Това е така, защото, от една страна, както посочва и СРС, в представеното по делото платежно нареждане изрично са посочени номерата на фактурите, за които същото се отнася, като при съпоставката им с представените по делото съобщения към фактури се установява, че посочените в платежното нареждане фактури не се отнасят до такива, които са включени в процесния период. От друга страна, в заключението на изслушана и приета по делото ССчЕ вещото лице изрично е посочило, че с извършеното от  И.Г.Ф. плащане на 21.12.2017 г на сумата от 1 170,04 лева са погасени стари задължения на ответника – изравнителна сметка за периода м. 05.2012 г. – м. 04.2013 г. и задължения по фактури за м. 1 и м. 7.2014 г., като незаплатената сума от 1 337,34 лева фактически представлява потребена ТЕ за периода м. 05.2014 г. – м. 05.2016 г., в която са включени изравнителните сметки за същия период и са отчетени текущи плащания. Поради което правилен е изводът на районната съдебна инстанция за основателност на исковата претенция с правно основание чл. 79, ал. 1 от ЗЗД, вр. чл. 149 от ЗЕ за сумата от 1 337,34 лева, представляваща стойността на доставена топлинна енергия за периода м. 05.2014 г. – м. 04.2017 г. Тук е мястото да бъде посочено с оглед релевираното от ответника пред настоящата съдебна инстанция възражение за липсата на ясни доказателства по делото – фактури, които да обуславят точно и ясно претендираното от ищеца задължение, доколкото представените от „Т.С.“ ЕАД съобщения към фактури не представляват годни доказателства за произтичащите от тях задължения, че така посоченият довод се навежда за първи път пред настоящата съдебна инстанция, поради което този въпрос не е част от спорния предмет на делото, очертан посредством твърденията и възраженията на страните. Освен това, експертното заключение на вещото лице по изслушаната съдебно – счетоводна експертиза не е оспорено от страните, включително и поради нередовност на воденото от ищеца счетоводно.

По отношение въззивната жалба на ищеца във връзка с иска по чл. 86 от ЗЗД:

Жалбоподателят„Т.С.“ ЕАД се позовава на чл. 32, ал. 1 от общите условия относно момента на изискуемост на вземанията му. За процесния период отношенията между страните се регулират от Общите условия за продажба на топлинна енергия от ищцовото дружество на потребители за битови нужди в гр.София, одобрени с решение № ДУ-02/03.02.2014 г. на ДКЕВР. В  чл. 33, ал. 1 от същите е предвидено, че купувачите са длъжни да заплащат месечните дължими суми за топлинна енергия в 30-дневен срок от датата на публикуването им на интернет страницата на продавача. По делото не са ангажирани доказателства относно момента на публикуване на месечните дължими суми на интернет страницата на ищеца, поради което следва да се приеме, че същият не е установил момента, от който ответникът е поставен в забава. Ето защо исковата претенция за заплащане на лихва за забава се явява изцяло неоснователна и като такава правилно е била отхвърлена от районната съдебна инстанция.

Предвид изложеното, поради съвпадането на крайните изводи на въззивния съд с тези на първоинстанционния съд по отношение предявения иск, въззивните жалби следва да бъдат оставени без уважение като неоснователни, а решението на СРС – потвърдено като правилно и законосъобразно.

По отношение на разноските:

При този изход на спора с оглед неоснователността на въззивните жалби и на двете страни, сторените от тях във въззивното производство разноски следва да останат за всяка една от тях така, както са ги направили. 

Същевременно съдът констатира, че дължимата от жалбоподателя И.Г.Ф. държавна такса за разглеждане на въззивната му жална е внесена не по сметката на СГС, а по тази на СРС /л. 14 от въззивното дело/. Това налага на основание чл. 77 от ГПК да бъде осъден И.Г.Ф. да заплати в полза на Софийски градски съд сумата от 25 лева – дължима държавна такса за въззивно обжалване.

Воден от горното,  СОФИЙСКИ  ГРАДСКИ  СЪД

Р Е Ш И :

ПОТВЪРЖДАВА решение № 189638 от 12.08.2019 г., постановено по гр. д. № 14841/2018 г., по описа на Софийски районен съд, ГО, 36-ти състав.

ОСЪЖДА на основание чл. 77 от ГПК И.Г.Ф., с ЕГН **********, с адрес ***, да заплати на Софийски градски съд сумата от 25 лева, представляваща държавна такса за въззивно обжалване.

Решението е постановено при участието на привлечено от ищеца трето лице-помагач - „Т.с.“ ЕООД.

Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.

 

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                        ЧЛЕНОВЕ: 1.                                 2.