Р Е Ш Е Н И Е
гр.София,18.02.2022 г.
В И
М Е Т
О Н А Н
А Р О
Д А
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В състав в публично съдебно заседание на седемнадесети
февруари през две хиляди двадесет и първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ ДИМОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА
Мл.с-я:
МАРИЯ ИЛИЕВА
при
секретаря Юлия Асенова, като разгледа докладваното от съдия ДИМОВ в.гр.дело № 29 по описа за 2020
год. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на
чл.258 и сл. ГПК.
С решение от 21.10.2019 год., постановено по
гр.дело № 19262/2019 г. на СРС, ІІ Г.О., 65 състав, е осъдено ЗАД „Д.Б.: Ж.и
З.“, ЕИК ******/ погрешно вписан ЕИК/, да заплати на А.С.Щ., ЕГН **********/
погрешно вписано ЕГН/, на основание чл.432, ал.1 КЗ, сумата от 1530 лв.,
представляваща застрахователно обезщетение за претърпените от реализирано на
25.02.2018 г. пътно- транспортно произшествие, вследствие противоправното
поведение на водача на л.а.“Фиат“, с рег.№ ******, неимуществени вреди- болки и
страдания от настъпили в резултат на произшествието увреждания, ведно със
законната лихва от 02.04.2019 г. до плащането, на основание чл.86 ЗЗД, сумата в
размер на 38,25 лв.- лихва за забава за периода 03.01.2019 г. до 02.04.2019 г.,
като е отхвърлен иска по чл.432, ал.1 от КЗ за горницата до пълния размер от
4000 лв., както и иска по чл.86 ЗЗД за горницата до пълния предявен размер от
130 лв. и за периода 07.12.2018 г.- 02.01.2019 г. С решението на съда е осъдено
ЗАД „Д.Б.: Ж.и З.“, да заплати на адв.А.Т., на
основание чл.78, ал.1 от ГПК, вр. чл.38, ал.2 от ЗАдв., адвокатско възнаграждение в размер на 197,11 лв. С
решението на съда е осъден А.С.Щ., да заплати на ЗАД „Д.Б.: Ж.и З.“, на
основание чл.78, ал.3 от ГПК сумата в размер на 254,31 лв.- разноски. С
решението на съда е осъдено ЗАД „Д.Б.: Ж.и З.“, да заплати по сметка на
Софийски районен съд, на основание чл.78, ал.6 ГПК сумата в размер на 62,73
лв.- държавна такса и сумата от 113,91 лв.- разноски за депозит за вещо лице.
Срещу решението на СРС, 65 с-в е постъпила въззивна жалба от А.С.Щ.,
подадена чрез пълномощника адв.А.Т., с искане същото да бъде отменено, в частта в която е
отхвърлен предявения иск с правно основание чл.432, ал.1 от КЗ за разликата над
1530 лв., представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди до
пълния предявен размер от 4000 лв. В жалбата се излагат подробни доводи, че решението е неправилно и
необосновано, като постановено в нарушение на материалноправни разпоредби на закона, досежно
размера на претендираното обезщетение за претърпени
неимуществени вреди. Претендира
присъждане на направени разноски по делото.
Въззиваемата страна-
ответник „Застрахователно
Акционерно Дружество Д.Б.: Ж.и З.“ АД, гр.София, чрез пълномощника си адв. Т.Х. оспорва жалбата, като неоснователна по съображения изложени в депозирания по делото
писмен отговор по чл.263, ал.1 от ГПК. Моли жалбата като неоснователна да бъде оставена
без уважение, а първоинстанционното решение –потвърдено
в обжалваната част, като правилно и законосъобразно. Претендира присъждане на
направени разноски по делото.
Софийски градски съд, като обсъди
събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно
разпоредбата на чл.235, ал.2 от ГПК, намира за установено от фактическа и
правна страна следното:
Въззивната жалба е
подадена в срока по чл.259, ал.1 от ГПК и е допустима.
Разгледана по същество въззивната жалба е ОСНОВАТЕЛНА.
Софийски градски съд, като
обсъди доводите на страните и събраните
по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира, че фактическата
обстановка се установява така както е изложена от първоинстанционния съд. Пред настоящата
въззивна инстанция не са ангажирани
нови доказателства по смисъла на
чл.266
от ГПК, които да
променят така приетата за установена
от първоинстанционния съд фактическа обстановка. В тази връзка в мотивите на настоящия съдебен
акт не следва
да се преповтарят
отново събраните в първата инстанция доказателства, които са обсъдени правилно, като са
преценени релевантните за спора факти
и обстоятелства.
Предвид възприемането
на установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка, съдът достигна до следните
правни изводи:
Въззивната жалба
е допустима - подадена е в срока по чл.259, ал.1 от ГПК от легитимирана страна в процеса срещу първоинстанционно съдебно решение, което подлежи на
въззивно обжалване, поради което следва
да се разгледа
по същество.
Съгласно
чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, по допустимостта му – в обжалваната част, като по
останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Обжалваното
първоинстанционно решение е валидно и допустимо, като
при постановяването му не е допуснато нарушение на императивни процесуалноправни норми. При постановяването
му е допуснато нарушение на материалноправни норми на
закона. С оглед на което същото се явява неправилно в обжалваната му част, като
съдът не споделя изложените в мотивите на първоинстанционното решение решаващи изводи, относно
определяне размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди на ищеца. Решението е
неправилно, в частта относно определения размер на дължимото обезщетение за
претърпените от страна на ищеца неимуществени вреди. Доводите
в жалбата, относно
определения размер на дължимото обезщетение за претърпени от страна на ищеца
неимуществени вреди са основателни. Във връзка с изложените във въззивната жалба доводи, следва да се добави и следното:
В настоящия случай
не се спори,
а това се установява и от събраните доказателства, че са налице
всички предпоставки по чл.432, ал.1 от
Кодекса за застраховането /КЗ/ за ангажиране
на отговорността на ответника, като застраховател на деликвента по
"Гражданска отговорност"
за причинените на ищеца неимуществени вреди от ПТП, станало
на 25.02.2018 г. в гр.София. Съобразно разпоредбата на чл.269 от ГПК
въпросът за наличието на законовите предпоставки за ангажиране отговорността на
ответното дружество, като застраховател по риска „Гражданска отговорност” на
виновния за ПТП водач не може да бъде пререшаван от въззивния
съд. Основният спор между страните в настоящето
производство се свежда до наличието на основание за приложението на чл.51, ал.2
от ЗЗД и до размера на дължимото на ищеца обезщетение за причинените му от
настъпилото ПТП неимуществени вреди, определено съобразно въведения с чл.52 от ЗЗД
принцип на справедливост.
Съгласно
разпоредбата на чл.51, ал.2 от ЗЗД, основание за намаляване
на размера на отговорността на делинквента е налице, ако и пострадалият
е допринесъл за настъпването на вредите. Такова съпричиняване е налице, когато освен с поведението на делинквента увреждането се намира в пряка
причинно-следствена връзка
и с поведението на самия увреден. Съпричиняването има обективен характер, като от значение
е единствено наличието на такава обективна
причинно-следствена връзка,
а е ирелевантно субективното
отношение /напр. вината/ на пострадалия
- в този смисъл т. 7 от ППВС № 17/18.11.1963 г. Принос
по смисъла на чл.51,
ал.2 от ЗЗД е налице винаги,
когато с поведението си пострадалият е създал предпоставки за възникване на
вредите или е улеснил механизма на увреждането, предизвиквайки по този начин и самите
вреди./ в този смисъл е решение № 165/ 26.10.2010 год. по
гр.дело № 93/ 2010 г. на ВКС, ІІ т. о. и др./. Ответникът, чрез своя
процесуален представител твърди, че такова съпричиняване
в конкретния случай е налице.
В несъответствие
със събраните по делото доказателства първоинстанционният
съд е приел, че поведението на ищеца, като водач на лек автомобил марка „Фолксваген“,
модел „Кадди“, с рег.№ ******, при управлението на
което моторно-превозно средство е настъпило пътно-транспортното произшествие, е
допринесъл за настъпване на вредата, поради нарушаване на задължението по
чл.137а от ЗДвП за ползване на обезопасителен колан.
Вярно е, че изводът на съда за
съпричиняване на вредата, поради отсъствие на
поставен от пострадалия ищец обезопасителен колан е
изграден въз основа на заключението на допуснатата и изслушана пред първоинстанционния съд съдебно- медицинска експертиза, в
което е посочено, единствено че „ данните за контузии на двете колена дават основание за извода, че при ПТП е имало
придвижване на лицето по посока на таблото за управление, т.е. лицето е било
без поставен предпазен колан“. Същото предположение вещото лице е застъпило и в
дадените устни разяснения в откритото съдебно заседание, проведено на 10.10.2019 г. пред първоинстанционния
съд, като е заявило, че със сигурност пострадалия е бил без предпазен колан, с
оглед получените травми на колената. Следователно,
прилагайки законовото правило на чл.51, ал.2 от ЗЗД, без категорично да е
установено по несъмнен начин обстоятелството, че увреденият не е бил с поставен
предпазен колан към момента на осъществяване на процесното
ПТП първоинстанционният съд е постановил обжалваното
решение в отклонение от практиката на ВКС по приложението на чл.51, ал.2 от ЗЗД, изразена както в ППВС № 17/63 год., така и в постановените по реда на
чл.290 от ГПК решения на касационната инстанция: № 206 от 12.03.2010 год., по
т.дело № 35/2009 год. на ІІ т.о.; № 59/ 10.06.2011 год., по т.дело № 286/2011
год. на І т.о. и № 98/24.06.2013 год., по т.дело № 596/2012 год., която е в
смисъл, че изводът за наличие на съпричиняване на
вредата не може да почива на предположения, а намаляването на дължимото
обезщетение за вреди от деликт по правилото на чл.51,
ал.2 ЗЗД изисква доказани по безспорен начин конкретни действия или бездействие
на увреденото лице, с които то обективно да е способствало за появата на
вредоносния резултат, като е създало условия за настъпването му или го е
улеснило. Същевременно, според цитираната трайна практика на ВКС, само по себе
си и обстоятелството, че пострадалият при ПТП водач на МПС не е ползвал обезопасителен колан не е достатъчно, за да бъде приложен
чл.51, ал.2 от ЗЗД, а следва да бъдат ангажирани категорични доказателства, че
настъпилите с оглед механизма на конкретното ПТП вреди, не биха се появили, или
биха били в по- малък обем, ако пострадалият е ползвал такъв предпазен колан,
каквито доказателства, ангажирани съобразно въведената с чл.154, ал.1 ГПК доказателствена тежест и по предвидения в ГПК ред за
събирането им по делото, извън предположението на вещото лице по допуснатата
съдебно- медицинска експертиза липсват.
В
трайната практика на ВКС, обективирана в решение №
45/ 15.04.2009 г. по т.дело № 525/ 2008 г. на II т.о.; решение № 206/
12.03.2010 г. по т.дело № 35/ 2009 г., II т.о.; решение № 58 / 29.04.2011г. по
т.дело № 623/ 2010 г. на II т.о.; решение №16/04.02.2014 г. по т.дело
№1858/2013 г. на ВКС, ТК, I т.о. и други, се приема, че само по себе си
нарушението на установените в ЗДвП и ППЗДвП правила
за движение по пътищата не е основание да се приеме съпричиняване
на вредоносния резултат от пострадалия, водещо до намаляване на дължимото се за
същия обезщетение. Необходимо е нарушението да е в пряка причинна връзка с
настъпилия вредоносен резултат, т.е. последният да е негово следствие, тъй като
приложението на правилото на чл.51, ал.2 ЗЗД е обусловено от наличието на
причинна връзка между вредоносния резултат и поведението на пострадалия, с
което той обективно е създал предпоставки и/или възможност за настъпване на
увреждането. Застъпено е становището, че приносът трябва да е конкретен - да се
изразява в извършването на определени действия или въздържане от такива от
страна на пострадалото лице, както и да е доказан, а не хипотетично
предполагаем.
С оглед на събраните по делото доказателства в
случая се налага единственият
законосъобразен извод, че към момента
на настъпване на процесното ПТП на 25.02.2018 год. в гр.София, пострадалия не е допринесъл за настъпване на вредите. В конкретния
случай съдът
приема, че поведението на пострадалия не е в причинно-следствена
връзка с настъпилия вредоносен резултат.
На следващо място, основателно е и
оплакването за допуснато нарушение на чл.52 от ЗЗД.
Съгласно разпоредбата на чл.52 от ЗЗД, обезщетението
за неимуществени вреди се определя
от съда по
справедливост. Критериите за определяне на размера им са видът и
обемът на причинените неимуществени вреди, интензивността и продължителността
на претърпените болки и страдания, общовъзприетото
понятие за справедливост и общото икономическо състояние на обществото, което е
от значение за номиналния размер на обезщетението – така т. ІІ от ППВС №
4/23.12.1968 г. Понятието,,
справедливост " по смисъла на чл.52 от ЗЗД не е абстрактно понятие. То е свързано с преценката на редица
конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да
се имат предвид
от съда при
определяне на размера на обезщетението.
Такива обективни обстоятелства при телесните увреждания могат да бъдат
характерът на увреждането, начинът на извършването му и обстоятелствата, при които е извършено,
допълнителното влошаване състоянието на З.то, причинените морални страдания, загрозявания и др. /в този смисъл ППВС 4/1968 г./.
При постановяване на
обжалваното решение, първоинстанционният съд неточно
е приложил въведеният с чл.52 от ЗЗД критерий за справедливост, тъй като не е
отчел в достатъчна степен вида и характера на претърпените от ищеца болки и
страдания, както и произтичащите обективно негативни за него последици. Поради
това, макар и съдът правилно да е отразил в съобразителната част на обжалвания
съдебен акт обема на претърпените от пострадалия физически и морални болки и
страдания, то обстоятелството, че същият не е взел предвид в тяхната цялост
онези критерии, въз основа на които следва да бъде определено конкретното
обезщетение за произтичащи от деликт неимуществени
вреди, според дадените с ППВС № 4/ 68 год. задължителни за съдилищата
разяснения, за да бъде същото справедливо, обосновава правен извод, че в
определения му общ размер от 1700 лв./ и след уважаване на възражението на
ответника за съпричиняване в размер от 1530 лв./ то
се явява в несъответствие с въведения от законодателя с чл.52 от ЗЗД критерий,
намиращ приложение и в хипотезата чл.432, ал.1 от КЗ.
В случая, с оглед заключението на вещото лице по
допуснатата съдебно- медицинска експертиза и от кореспондиращите му
свидетелски показания,
и съобразно посочените по -горе критерии, въззивният
съд намира, че съответно на справедливостта би било обезщетение за
неимуществени вреди в общ размер на сумата от 4000 лв./ четири хиляди лева/. Т.е. основателна е предявената от
ищеца искова претенция по чл.432, ал.1 от КЗ до размер на сумата от 4000 лв./
четири хиляди лева/ за обезщетение за претърпени от ищеца неимуществени вреди от
ПТП, станало на 25.02.2018 г. в гр.София. При определяне
размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди настоящата въззивна инстанция взе предвид: характера и тежестта на
увреждането на З.то на ищеца, изхождайки от характера на полученото травматично
увреждане, периодът на лечение на причинената контузия и настъпилите от нея
последици за З.то на ищеца, продължителността на понесените във връзка с
уврежданията болки и интензивността им, начинът на причиняване на телесните
увреждания и стреса, възрастта на пострадалия.
На следващо място общественото разбиране за
справедливост на даден етап от развитието на обществото е обусловено и от
съществуващата икономическа конюнктура в страната към релевантния за спора
момент. За да бъдат отчетени реалните икономически условия, имащи значение за
приложението на чл.52 от ЗЗД, следва да бъдат взети предвид и обсъдени и
лимитите на застрахователно покритие по задължителна застраховка „Гражданска
отговорност“ на автомобилистите, от която произтича отговорността на ответника-
застраховател. Като паричен еквивалент на претърпените болки и страдания
справедливите обезщетения за неимуществени вреди изискват съобразяване на
конкретните икономически условия, чийто обективен белег са и лимитите на
застраховане макар да нямат самостоятелно значение по отношение на критерия за
справедливост /в този смисъл- Решение № 31/25 март 2014 г. по т.дело №
1203/2013 г. на ІІ т.о. на ВКС, Решение № 217 от 20.12.2017 г. по т.дело №
990/2017г. на ІІ т.о. на ВКС, Решение № 15 от 12.02.2018 г. по т.дело №
1423/2017 г. на ІІ т.о. на ВКС и др./.
Посочените факти, които в съвкупността си
формират съдържанието на понятието „справедливост”, мотивират настоящия въззивен състав да приеме за основателни изложените във въззивната жалба
оплаквания, че размерът на обезщетението за неимуществените вреди, претърпени
от ищеца, в резултат на ПТП, станало на 25.02.2018 г. в гр.София, е определен
от първоинстанционния съд в нарушение на разпоредбата
на чл.52 ЗЗД и не удовлетворява залегналото в закона изискване за
справедливост. Спазвайки задължителните указания в ППВС № 4/1968 г., съдът
приема, че присъденото обезщетение за неимуществени вреди от 1530 лв. е
занижено не само от гледна точка на действителния обем на неимуществените вреди
претърпени от ищеца, а и с оглед съществувалата към момента на увреждането /25.02.2018
г./ обществено - икономическа обстановка в страната. Динамично променящата се
икономическа конюнктура намира отражение в непрекъснато нарастващите лимити на
застрахователно покритие по задължителната отговорност „Гражданска отговорност”
на автомобилистите, от която произтича отговорността на ответника -
застраховател. От друга страна лимитите не са самостоятелен критерий при
прилагането на принципа за справедливост по чл.52 от ЗЗД, но следва да бъдат
отчетени при формиране на размера на следващото се обезщетение за неимуществени
вреди.
При
така изложените правни съображения, предвид несъвпадане на приетите от двете
инстанции крайни изводи по съществото на спора, постановеното от СРС, 65 състав
решение следва да бъде отменено, като неправилно в обжалваната част, в която предявения
иск с правно основание чл.432, ал.1 от КЗ/отм./ е отхвърлен за разликата над
присъденото от СРС обезщетение от 1530 лв. до пълния предявен размер на сумата от
4000 лв., и вместо това да бъде постановено решение, с което на ищеца да бъде
присъдено обезщетение за неимуществени вреди в размер на 2470 лв., ведно със
законната лихва за забава от 07.03.2019 год. В процесния случай,
съдът приема, че застрахователя дължи законна лихва за забава върху размера на
обезщетението, от момента в който е изтекъл тримесечния срок за произнасяне по
претенцията по чл.496, ал.1 от КЗ. В
случая претенцията на ищеца за заплащане на застрахователно обезщетение е получена
от застрахователя на 07.12.2018 год. С оглед на което ответникът дължи законна
лихва за забава, считано от 07.03.2019 год., когато е изтекъл тримесечният срок
за произнасяне по претенцията. Обжалваното решение следва да бъде отменено,
като неправилно и в частта, с която на ответника са присъдени разноски на
основание чл.78, ал.3 от ГПК, в размер на сумата от 254,31 лв.
При
този изход на спора на основание чл.273 от ГПК във вр.
с чл.78, ал.1 от ГПК на въззивника- ищец следва да се
присъдят своевременно поисканите и
дължими разноски за въззивното производство, в размер
на сумата от 49,40 лв./ заплатена държавна такса по делото за въззивно обжалване/. От друга страна, с оглед изрично
направеното искане, на основание чл.38, ал.2 от Закона за адвокатурата/ ЗА/
ответникът следва да бъде осъден да заплати на адвокат А.Т., пълномощник на въззивника- ищец А.С.Щ., адвокатско възнаграждение в размер на сумата от 575,80
лв., дължимо за двете съдебни инстанции, предвид обстоятелството, че същата е
оказала безплатна адвокатска помощ по реда на чл.38, ал.1, т.2 от ЗА на въззивника- ищец А.С.Щ., видно от приложен по делото
договор за правна защита и съдействие от
11.11.2019 год. за въззивната
инстанция.На въззиваемата страна-ответник, разноски
за въззивното производство не се дължат.
С
оглед разпоредбата на чл.78, ал.6 от ГПК, въззиваемата
страна- ответник, следва да бъде осъден да заплати по сметка на СРС сумата от още 284,89
лв., представляваща дължима държавна такса и разноски за първоинстанционното
производство.
Така
мотивиран Софийски градски съд, Г.О., ІІІ-В с-в,
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ решение
от 21.10.2019
год., постановено по гр.дело № 19262/2019 г. на СРС, ІІ Г.О., 65 състав, в частта,
с която предявения от А.С.Щ., ЕГН **********, с постоянен адрес: ***, срещу „Застрахователно Акционерно Дружество Д.Б.: Ж.и
З.“ АД, ЕИК ******, със седалище и адрес на управление:***, иск с
правно основание чл.432, ал.1 от КЗ е отхвърлен за разликата над 1530 лв./ хиляда
петстотин и тридесет лева/ до размер на сумата от 4000 лв./ четири хиляди
лева/, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди в резултат
на ПТП, настъпило на 25.02.2018 г. в гр.София, както и в частта, с която е осъден
А.С.Щ.,
ЕГН **********, с постоянен адрес: ***, да заплати
на „Застрахователно Акционерно Дружество Д.Б.: Ж.и З.“
АД, ЕИК ******, със седалище и адрес на управление:***
, на основание чл.78, ал.3 от ГПК, сумата в размер
на 254,31 лева- разноски, като вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА
„Застрахователно
Акционерно Дружество Д.Б.: Ж.и З.“ АД, ЕИК ******, със седалище и адрес на
управление:***, да заплати на А.С.Щ., ЕГН **********, с постоянен адрес: ***,
сумата от още 2470 лв./ две хиляди,
четиристотин и седемдесет лева/, представляваща обезщетение за претърпени
неимуществени вреди при ПТП, настъпило на 25.02.2018 г. в гр.София, ведно със
законната лихва за забава върху сумата, считано от 07.03.2019 г. до
окончателното изплащане на вземането, както и сумата от 49,40 лв./ четиридесет
и девет лева, и 40 стотинки/, разноски по делото за въззивното
производство на основание чл.78, ал.1 от ГПК.
ОСЪЖДА
„Застрахователно Акционерно Дружество Д.Б.: Ж.и З.“
АД, ЕИК ******, със седалище и адрес на управление:***, да заплати на
адв. А.Т.-САК, с адрес: ***, на основание чл.38, ал.2
от ЗА вр. чл.38, ал.1, т.2 от ЗА, адвокатско
възнаграждение в размер на сумата от още 575,80 лв. / петстотин
седемдесет и пет лева, и 80 стотинки/ за двете съдебни инстанции.
ОСЪЖДА
на основание чл.78, ал.6 от ГПК, „Застрахователно Акционерно Дружество Д.Б.: Ж.и З.“
АД, ЕИК ******, със седалище и адрес на управление:*** , да заплати по
сметка на Софийски районен съд, сумата от
още 284,89 лв./ двеста осемдесет и
четири лева, и 89 стотинки/, представляваща дължима държавна такса и разноски
за първоинстанционното производство.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на
касационно обжалване по арг. на чл.280, ал.3 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ
:
ЧЛЕНОВЕ : 1.
2.