№ 709
гр. София , 24.06.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 1-ВИ ГРАЖДАНСКИ в публично
заседание на двадесет и седми май, през две хиляди двадесет и първа година в
следния състав:
Председател:Елизабет Петрова
Членове:Катерина Рачева
Мария Райкинска
при участието на секретаря Мария Ив. Крайнова
като разгледа докладваното от Мария Райкинска Въззивно гражданско дело
№ 20211000500132 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл. 258 - чл. 273 ГПК.
С решение № 4175/13.07.2020 г. по гр.д. № 12978/2018 г. на СГС, І-14 състав е
осъдена Република България, представлявана от Министъра на финансите, да заплати
на В. А./ V. A./-турски гражданин, на основание чл.4 § 3 от ДЕС сума в размер на
214534.99 лева, обезщетение за имуществена вреда от нарушение на правото на ЕС,
ведно със законната лихва от датата на исковата молба 07.10.2019 г. до изплащане на
вземането.
Със същото решение е прекратено производството по гр.д.№12978/2019год. по
описа на СГС, І ГО, 14 състав по предявен от В. А./ V. A./-турски гражданин, срещу
Народното събрание, гр.София и Софийски окръжен съд, иск с пр.кв.чл.4 § 3 от ДЕС за
сума в размер на 214534.99 лева, обезщетение за имуществена вреда от нарушение на
правото на ЕС, ведно със законната лихва от датата на исковата молба до изплащане на
вземането.
Ищецът В. А. е депозирал частна жалба вх. № 71595/26.07.2020 г. по описа на
СГС против решението в частта му, имаща характер на определение, с която
производството е прекратено по исковете срещу Народното събрание и Софийски
окръжен съд. По-късно обаче, в депозиран отговор на въззивна жалба вх. №
273/536/15.10.2020 г. изрично е направил изявление, че оттегля подадената частна
жалба срещу решението на СГС в частта, в която производството е прекратено срещу
Народното събрание и Софийски окръжен съд. Предвид десезирането на въззивния съд
с определение от 26.01.2021 г. производството по частната жалба е прекратено и
постановеното определение е влязло в сила на като необжалвано.
1
Ответникът Държавата, чрез министъра на финансите, е депозирал въззивна
жалба срещу решението на СГС в неговата осъдителна част. Поддържа, че
обжалваното решение е недопустимо, тъй като Държавата не притежавала нито
материалноправна, нито процесуалноправна легитимация да отговаря по иска.
Легитимирано по иска било юридическото лице, представлявано от съответния
държавен орган, който или чиито длъжностни лица с противоправоното си поведение
са причинили вреди на гражданите. На следващо място поддържа, че искът е
недопустим и затова, защото от държавата в процесния случай не може да се търси
обезщетение за вреди, а евентуално може да се предяви иск за неоснователно
обогатяване, тъй като не представлявало искане за обезщетение за вреди искането да се
върне това, което е дадено. Сочи още, че наличието на друг годен способ за защита
срещу държавата изключвал възможността лицето да търси обезщетение срещу нея по
реда на §4, ал. 3 ДЕС.
Жалбоподателят поддържа на следващо място, че обжалваното решение е
неправилно поради неправилно приложение на процесуалния закон, тъй като не бил
приложен ЗОДОВ изцяло, а само по отношение на дължимите такси и разноски.
Неправилно бил приложен и материалния закон – липсвало нарушение на чл. 9, ал. 1 от
Регламент (ЕО) 1889/2005 г. на Европейския парламент и на Съвета, тъй като тази
норма въвеждала задължения и възможност всяка държава-членка да налага санкции за
неизпълнение изискванията на чл. 3, ал. 1 от Регламента, а не създава права за
частноправните субекти. Липсвала и предпоставката нарушението да е особено
съществено. Не се доказала и причинно-следствената връзка, изисквана от §4, ал. 3 от
ДЕС между нарушението и претендираните вреди. Освен това ищецът не положил
необходимата разумна грижа да избегне вредите. Нещо повече, в случая ищецът със
своето собствено поведение – извършване на престъпление от общ характер, е
допринесъл за настъпване на вредите, като не е изпълнил задължението си да
декларира внасяната в страната сума. Жалбоподателят моли първоинстанционното
решение в обжалваната част да бъде обезсилена, а евентуално искът да бъде отхвърлен
като неоснователен.
Ищецът В. А. е депозирал отговор на въззивната жалба, в който поддържа, че
обжалваното решение е допустимо, правилно и законосъобразно.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението и по допустимостта – в обжалваната му част, като по
останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Следователно относно
правилността на първоинстанционното решение въззивният съд е обвързан и следва да
се произнесе в рамките на наведените от страните оплаквания, като обаче следва
служебно да провери спазването на императивни материалноправни разпоредби,
приложими към спора (така т. 1 от тълк. решение № 1/2013г. по тълк.д. № 1/2013 г. на
ВКС, ОСГТК).
Настоящият съдебен състав намира, че обжалваното решение е валидно. Във
връзка с допустимостта и правилността, като взе предвид наведените във въззивната
жалба пороци на атакувания акт и прецени събраните по делото доказателства, намира
за установено следното от фактическа и правна страна:
В исковата си молба В. А. е твърдял, че на 17.07.2015 г. преминал през
митнически пункт Калотина и не декларирал сумата 109 690 евро. Образувано било
н.д. № 582/2015 г. по описа на РС – Сливница, на основание чл. 251, ал. 11 НК и
ищецът бил осъден на 1 година лишаване от свобода с отложено изпълнение за три
години и изпитателен срок. На основание чл. 251, ал. 2 НК недекларираната сума,
2
предмет на престъплението, била отнета в полза на държавата- С решение от
30.09.2016 г. по внохд № 238/2016 г. по описа на СОС присъдата била изцяло
потвърдена.
Ищецът е поддържал, че в случая е нарушен чл. 9, §1 от Регламент (ЕО) №
1889/2005 на ЕП и на Съвета, като са му наложени несъразмерни и изключително
тежки санкции заради недеклариране на сума на границата. Поддържа, че нарушението
е особено съществено и има причинно-следствена връзка между нарушението и
претърпяната от него вреда в размер на отнетата му сума от 109 690 евро.
Посочил е, че било отправено преюдициално запитване по идентичен казус по
дело С-707/2017 г., в решението по което било посочено, че не се допуска национална
правна норма, която като санкция за неизпълнение на задължение за деклариране по
чл. 3 от Регламента предвижда, от една страна отнемане на недекларираната сума в
полза на държавата, а от друга предвижда наказание до шест години или глоба в
размер на двойната сума на предмета на престъплението.
Изложил е твърдения, че Държавата се е обогатила с отнетата сума поради
нарушение на Регламент ЕО 1889/2005 г.
Народното събрание пък бездействало да приведе норма от националното право
в съответствие с общностното право. В НС на 01.08.2017 г. бил внесен законопроект за
изменение и допълнение на НК № 702-01-10 в частта п очл. 251 НК и във връзка с
получено официално писмо С/2016/2395/28.04.2016 г. от Генералния секретариат на
ЕК, свързано с процедура за нарушение № 2012/2085 п оописа на ЕК за отстраняване
на противоречие на режима на санкции за недеклариране на пари в брой при излизане
и влизане в ЕС, установен в чл. 251 от НК, с чл. 9 от Регламент ЕО 1889/2005 г. Това
бездействие обосновавало отговорност на Народното събрание за претърпените от
ищеца имуществени вреди.
Ищецът е поддържал още, че отговорност за претърпените от него вреди носи и
СОС, тъй като неправилно приложил чл. 251, ал. 1 и ал. 2 НК в нарушение
на чл.4 параграф 3 от ДЕС, чл. 9 от Регламент ЕО 1889/2005 г. и чл. 5, ал. 4 от
Конституцията. Налице била и пряка причонно-следствена връзка между настъпилата
вреда и постаноения от СОС съдебен акт.
Въз основа на изложеното е искал да бъдат осъдени ответниците Народно
събрание, Софийски окръжен съд и Държавата, чрез министъра на финансите да му
заплатят солидарно сумата 214 534.99 лева, ведно със законната лихва от датата на
предявяване на иска, която сума представлява имуществена вреда в резултат на
неприлагане правото на ЕС в хода на внохд № 238/2016
Постъпил е отговор от Държавата, чрез министъра на финансите, в който се
излага становище за недопустимост на исковата претенция. Поддържали са, че
отговорността на държавата следва да се реализира по ЗОДОВ, а по цитирания ред
Държавата отговаря, чрез органите причинили увреждането. Не било налице и
нарушение на правото на ЕС. Чл.1§2 от Регламент №1889/2005год. установявал, че
регламентът не засяга националните мерки за контрол на движението на пари в брой
в рамките на общността, когато се предприемат в съответствие с чл.58 от договора
/ДФЕС/. Уредбата на валутния закон не била в противоречие с общностното
право. Не било налице бездействие от страна на НС за изменение на режима по
чл.251, ал.2 от НК, тъй като препоръката на ЕК е за изменение на чл.251, ал.1, а не
ал.2. Съществуващата нормативна уредба не била в противоречие с правото на ЕС,
3
което от своя страна не отричало и не забранявало възможността предметът на
престъплението да бъде отнет в полза на държавата. Сочили са, че е недопустим и иск
по чл.49 от ЗЗД срещу държавата. Излагали са доводи и за неоснователност на
претенцията с твърдението, че отнетата сума не е лишена от основание, тъй като е въз
основа на влязъл в сила съдебен акт, който не е отменен по надлежния ред, а
същевременно решението по отправеното преюдициално запитване било постановено
след влизане в сила на присъдата. Не съществувало и законово основание за
солидарност между ответниците, както и причинна връзка между сочените вреди и
твърдяното нарушение на правото на ЕС. Искали са претенцията да бъде отхвърлена.
Пред първата инстанция са събрани писмени доказателства.
С присъда постановена по НОХД № 582/2015 г. Районен съд - Сливница е
признал ищеца за виновен в това, че на 17.07.2015 г. при влизане в Република
България от Република Сърбия на трасе “входящи леки автомобили и автобуси“ на
митнически пункт Калотина, е нарушил разпоредбите на чл.3, ал.1, вр.чл.2, ал.2, б.“б“
от Регламент /ЕО/№1889/2005 на Европейския парламент и Съвета от 26,10,2005;
чл.11а, ал.1, вр.ал.5 и чл.14г от Валутния закон и на обнародван акт на МС –Наредба
№Н-1 от 01.02.2012 като не е декларирал писмено при внос пред митническите
органи във валутна митническа декларация общия размер на внасяната валута в
наличност и стойността на предмета на престъплението е в особено големи размери, а
именно: сумата от 109 690 евро с левова равностойност 214 534,99 лева - престъпление
по чл.251, ал.1 от НК, като е осъден на 1 година лишаване от свобода, което наказание
е отложено на осн. чл.66, ал.1 от НК за срок от три години, считано от влизане
на присъдата в сила. На основание чл.251, ал.2 от НК недекларираната сума предмет
на престъплението е отнета в полза на държавата. С окончателно решение от
30.09.2016 г., постановено по ВНОХД № 238/2016год. по описа на Софийски окръжен
съд осъдителната присъда по НОХД № 582/2015год. на РС Сливница е изцяло
потвърдена. Отнетата в полза на държавата сума е в размер на 109 690 евро.
При служебна справка на сайта на Народното събрание настоящият състав
установява, че според мотиви към проекта на Закон за изменение и допълнение на
Валутния закон със сигнатура 902-01-64 и дата на постъпване 02.12.2019 г., е посочено,
че Европейската комисия е започнала проучване на българския режим на санкции,
въведен с чл. 18, 18а и 20 от Валутния закон и с чл. 251 от Наказателния кодекс, по
повод подадена пред Комисията жалба. През януари 2011 г. са изпратени въпроси до
националните органи в рамките на инструмента EU Pilot (реф. 1536/10/MARK).
Европейската комисия е анализирала отговорите на националните органи и е стигнала
до заключението, че националното законодателство не е в съответствие с принципите
на недискриминация, правна сигурност и пропорционалност, както и с правилата за
свободно движение на капитали, предвидени в Договора за функциониране на
Европейския съюз (OB, C 306, 17.12.2007 г.). В резултат на това на 22 юни 2012 г. е
изпратено официално уведомително писмо (реф. № SG(2012)D/9849, C(2012)3991).
В Определението на СЕС по Дело С-707/17 е прието, че член 9, параграф 1 от
Регламент (ЕО) № 1889/2005 на Европейския парламент и на Съвета от 26 октомври
2005 година относно контрола на пари в брой, които се внасят и изнасят от Общността,
трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска национална правна уредба като
разглежданата в главното производство, която като санкция за неизпълнение на
задължението за деклариране по член 3 от този регламент предвижда, от една страна,
отнемане на недекларираната сума в полза на държавата, и от друга страна, наказание
лишаване от свобода до шест години или глоба в размер на двойната сума на предмета
4
на престъплението.
Към 17.07.2015 г. приложимата материално правна норма на чл.251, ал. 1 от НК
сочи, че при нарушение разпоредба на закон, на акт на МС или на обнародван акт на
БНБ относно режима на сделките, вноса, износа или други действия с валутни
ценности или задълженията за тяхното деклариране и стойността на предмета на
престъплението е в особено големи размери се наказва с лишаване от свобода до 6
години или глоба в размер на двойната сума на предмета на престъплението. Съгласно
чл.251, ал.2 от НК предметът на престъплението се отнема в полза на държавата, а
когато липсва или е отчужден, присъжда неговата равностойност.
Народното събрание е приело отмяната на алинея 2 на чл. 251 от НК с
изменение на кодекса, публикувано в "Държавен вестник", бр. 83 от 2019 г.
При така установеното от фактическа страна, настоящият състав намира
следното от правна страна:
По допустимостта на първоинстанционното решение.
Производството първоначално е образувано по субективно съединени искове с
правно основание чл. 4, § 3 от Договора за ЕС за солидарното осъждане на Народното
събрание на Република България, Софийски окръжен съд и Държавата чрез министъра
на финансите, да заплатят на ищеца сумата от 214 534.99 лева, представляваща
обезщетение за претърпените от него имуществени вреди от нарушаване правото на
ЕС. С първоинстанционното решение същото е прекратено против ответниците
Народно събрание и Софийски окръжен съд и прекратителното определение е влязло в
сила.
Предмет на въззивната жалба е само решението, с което Държавата е осъдена да
заплати на В. А. обезщетение за нарушаване правото на ЕС.
Настоящият състав намира за неоснователно оплакването на Държавата чрез
министъра на финансите, че не е процесуално легитимирана да отговаря по иска за
вреди от нарушаване правото на ЕС по следните съображения:
На настоящият състав са известни редица определения на ВКС – напр.
определение №.496/29.12.20 по ч.г.д.№.4049/20, на ВКС, III г.о., определение №
183/10.05.2021 г. по гр.д. № 2669/2020 г. на ВКС, III г.о., определение № 129/08.04.2021
г. по гр.д. № 4171/2019 г. на ВКС, IV г.о. и др., според които посредством приетата и
обнародвана в Държавен вестник бр.94 от 2019 г. разпоредба на чл.2в от ЗОДОВ
законодателят е постановил исковете за обезщетение за вреди, причинени от
достатъчно съществено нарушение на правото на Европейския съюз, да се разглеждат
по реда на ЗОДОВ и съгласно чл.9а от ЗОДОВ за предявяването на тези искове се
внася проста държавна такса по чл.2а от Тарифата. Тези процесуални норми имат
незабавно действие спрямо заварените правоотношения, поради което се прилагат и по
отношение на исковите молби, подадени преди измененията в закона.
Разрешенията в посочената съдебна практика, приложена и към настоящият
случай, води до извода, че макар в случая предявеният иск по чл. 4, §3ДЕС да е заведен
преди 29.11.2019 г., когато в ДВ, бр. 94 е обнародвано изменението на ЗОДОВ, при
което е приет чл. 2в, уреждащ отговорността на Държавата за нарушаване правото на
ЕС от нейни органи и въпреки нормата на § 6 от ПЗР на ЗИД на ЗОДОВ (ДВ, бр. 94 от
29.11.2019 г.), според който този закон се прилага за предявените искови молби,
подадени след влизането му в сила, настоящото производство следва да се разглежда
5
по реда на ЗОДОВ. Игнорирането на §6 от ПЗР на ЗИД на ЗОДОВ (ДВ, бр. 94 от
29.11.2019 г.) може да се обоснове с приетото с решението по делото Francovich and
others v. Italian State, C-6/90, C9/90, §.42-43/, че материалните и процесуалните условия
на установения от националното право ред за реализиране отговорността на Държавата
за вреди от нарушения на правото на ЕС не могат да бъдат по-неблагоприятни, отколкото при
подобни искове, засягащи само националното право /принцип на равностойност/, и не могат да
бъдат така нормирани, че да направят практически невъзможно или прекомерно сложно
получаването на обезщетение /принцип на ефективност/.
Посоченото изискване обаче следва да бъде приложено в случая и към
приложението на чл. 7 ЗОДОВ вр. чл. 2в, ал. 1, т. 2 ЗОДОВ, според който ответник по
исковете е държавният орган, причинил вредите. Следва да бъде преценено дали така
предвиденият ред за определяне ответника по иска не е по-неблагоприятен от начина
на определяне на ответника при искове за вреди срещу Държавата в общия случай, още
повече, че в конкретния случай съдебното производство е започнало преди приемането
на чл. 2в ЗОДОВ.
По отношение общия случай на производства за търсене отговорност на
Държавата за вреди по българското право се приема в Решение № 72/21.04.2021 г. по
гр.д. № 2377/2019 г. на ВКС, IV г.о., че иск за вреди срещу държавата може да се
предяви както срещу държавата, представлявана от министъра на финансите, така и
срещу съответния орган, пряко причинил вредите, в качеството му на процесуален
субституент, но не е възможно искът да бъде предявен едновременно срещу държавата
и срещу процесуалния й субституент. Изложени са следните мотиви: Държавата е
специфична форма на политическа организация на обществото и управление на
социалните процеси. Като такава тя съществува и функционира чрез системата от
държавни органи. Държавата и нейните органи не са различни правни субекти в
отношения на разделност, а са органически обединени и интегрирани в едно цяло.
Конкретният държавен орган не може да бъде отделен от това цяло, тъй като неговите
правомощия произтичат от държавата и той ги упражнява от нейно име. Държавният
орган не може да съществува извън системата на държавните органи, нито пък може да
упражнява правомощията си отделно от държавата. С оглед на това действията на
държавния орган се явяват действия на самата държава. Поради това в случаите, когато
от действията или бездействията на държавния орган бъдат причинени вреди на трети
лица то отговорността за тях се носи от Държавата. Затова за държавния орган не
възниква самостоятелна отговорност за причинените на третите лица вреди, която да
съществува едновременно с отговорността на Държавата за същите вреди.
Отговорността на Държавата за вреди може да бъде реализирана чрез предявен против
самата нея иск, а в случаите, когато това е допустимо и чрез иск предявен против
причинилия увреждането нейн орган, в който случай последният има качеството на
процесуален субституент. Във втория случай държавата не става страна по делото, но е
обвързана от постановеното по него решение. Когато вредите са причинени от
действията или бездействията на няколко държавни органи искът за обезщетение може
да бъде предявен против всички или някои от тях, при условията на солидарност, тъй
като се касае до една отговорност на един и същи правен субект - Държавата.
Недопустимо е предявяването на иск за обезщетение против Държавата и против
нейния орган, който е причинил вредите, в едно и също производство. Предявеният иск
не може да бъде разгледан едновременно по отношение на носителя на задължението и
по отношение на неговия процесуален субституент, който извършва действия в
процеса от свое име.
Настоящият съдебен състав споделя изложените съображения и предвид пряко
приложимата норма на чл. 7 от Конституцията, според която Държавата отговаря за
6
вреди, причинени от незаконни актове или действия на нейни органи и длъжностни
лица, намира, че при приложение на посочените по-горе принципи на равностойност и
ефективност следва да се признае възможност искът за вреди срещу Държавата от
нарушаване правото на ЕС от Народното събрание и Софийски окръжен съд, предявен
преди влизане в сила на чл. 2в ЗОДОВ, да бъде предявен не само срещу тях, като нейни
процесуални субституенти, а и срещу самата Държава, която именно е носител на
отговорността. Това е така, тъй като противното неоправдано би стеснило
възможността за претендиране вреди срещу Държавата в сравнение с подобни искове,
засягащи само националното право (исковете по чл. 49 вр. 45 ЗЗД напр., по отношение
на които се приема възможност Държавата да отговаря както чрез законово
определения си представител, така и чрез свои процесуални субституенти).
Ето защо не може да се отрече правото на В. А. да насочи исковата си молба
към Държавата чрез министъра на финансите.
Изложеното обосновава извод, че искът за вреди срещу Държавата е
процесуално допустим, съответно – допустимо е и решението по този иск.
По основателността на иска.
Отговорността за нарушаване правото на ЕС се предпоставя от установяване на
следните елементи, посочени в решения на Съда на ЕС (Frankovich and others v.Italian
Stare; Brasserie du Pecheur и Faactortame; Kobler): 1/нарушение на правна норма, която
предоставя права на частноправни субекти, 2/нарушението да е достатъчно съществено
и 3/ да съществува пряка причинно-следствена връзка между нарушението и
претърпяната вреда.
Регламент 1889/2005 г. на Европейския парламент и на Съвета установява
хармонизирани норми за контрол на движението на пари в брой, които влизат и излизат
от Съюза, с цел предотвратяване, възпиране и избягване на изпирането на пари
посредством въвеждането на принципа на задължително деклариране на суми над 10
000 евро, което позволяла събирането на информация за тях.
Според Член 4, § 2 от Регламент 1889/2005 г. ако задължението за деклариране,
предвидено в член 3, не е изпълнено, парите в брой могат да бъдат задържани след
издаване на административно решение в съответствие с условията, предвидени в
националното законодателство.
Според Член 9, § 1 от Регламента всяка държава-членка въвежда санкции, които
се налагат при неспазване на задължението за деклариране по чл. 3. Тези санкции
следва да бъдат ефективни, съразмерни и възпиращи.
С тези разпоредби се предоставя право на очакване за временно задържане на
сумата и право на съразмерна санкция за недекларираната сума, поради което
държавата членка следва да предвиди за съответното нарушение санкции в
съответствие с посоченото, които да изпълнят посочените по-горе критерии, т. е. да не
са прекомерни съобразно извършеното нарушение. Ето защо е неоснователно
възражението на жалбоподателя, че не е нарушена разпоредба на правото на ЕС, която
предоставя права на частноправните субекти.
Относно допуснатото нарушение от СОС се установява, че същият е приложил
разпоредба от НК чл. 251, ал. 2 НК, която е в пряко противоречие с чл. 4, § 2 от
Регламента, който не допуска отнемането на недекларираната сума като санкция за
неизпълнение задължението за деклариране, а единствено задържането й с цел да се
7
позволи на компетентните органи да извършат необходимия контрол и проверка във
връзка с произхода на сумата, предназначението и местоназначението й. Подобна
проверка в случая няма данни да е извършвана. Що се отнася до разпоредбата на чл. 9,
§ 1 от Регламента, съвместното прилагане на наказанието лишаване от свобода по чл.
251, ал. 1 НК с отнемане на недекларираната сума в полза на държавата по чл. 251, ал.
2 НК е в явно нарушение на принципа на пропорционалност, установен в тази норма.
Такова е тълкуването, дадено с определения на СЕС от 12.07.2018 г. по дело № С-
707/17 и от 30.01.2019 г. по дела С-335/18 и С-336/2018, постановени по преюдициални
запитвания, отправени от РС-Свиленград, СГС и САС, с които е прието, че
кумулирането на някое от наказанията по чл. 251, ал. 1 НК с отнемането на
недекларираната сума по чл. 251, ал. 2 НК е в пряко противоречие с разпоредбите на
чл. 4, параграф 2 и чл. 9, параграф 1 от Регламент 1889/2005 г. на ЕС и Съвета.
Съгласно съдебната практика направеното тълкуване действа от момента на влизане в
сила на тълкуваната норма, т. е. от 2007 г, когато Република България се присъединява
към ЕС.
Нарушението от СОС е достатъчно съществено. Критериите, на които следва да
отговаря нарушението на правото на ЕС, за да бъде характеризирано като достатъчно
съществено се извеждат от практиката на СЕС. Практиката извежда няколко хипотези,
в които достатъчно съществения характер на нарушението се предполага и в случая по
отношение на СОС се налице две от тях – неотправяне на преюдициално запитване и
противоречие с трайно установена практика на СЕС.
СОС е постановил необжалваем по същество акт. Според правилото на чл. 267,
ал. 3 ДФЕС, националната юрисдикция, чието решение не подлежи на обжалване, е
длъжна да сезира Съда на ЕС по относим за главния спор въпрос относно тълкуване
правото на ЕС, за да предотврати установяването на национална съдебна практика,
която не е в съответствие с разпоредбите на правото на ЕС. Тълкуване на чл. 4 и чл. 9
от Регламента е бил относим за висящото пред СОС въпрос, а актът на последния е
окончателен, поради което, е бил длъжен служебно да отправи преюдициално
тълкувателно запитване за съответствието на чл. 251, ал. 2 НК с общностното право.
Неизпълнението на това задължение, съчетано с постановяване на необжалваем
съдебен акт, който противоречи на правото на ЕС, следва да бъде квалифицирано като
"достатъчно съществено" нарушение на правото на ЕС. Ето защо възражението на
жалбоподателя, че нарушението не е съществено, е неоснователно.
Извършеното от СОС нарушение на правото на ЕС е достатъчно съществено и
предвид обстоятелството, че е сторено при явно несъобразяване с практиката на СЕС в
съответната област и по – специално с решение по преюдициално запитване от
16.07.2015 г., R. C., дело С- 255/14, с което е прието, че член 9, пар. 1 от Регламент №
1889/2005 г. трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска национална правна уредба,
съгласно която за неизпълнение на предвиденото в член 3 от Регламента задължение за
деклариране се налага като санкция глоба, съответстваща на 60 процента от
недекларираната сума, когато последната е по – голяма от 50 000 евро. Това решение е
постановено преди акта на СОС, свързано е с разпоредбите на Регламент 1889/2005 и е
обосновало приложението от СЕС в производството по отправените от българските
съдилища преюдициални запитвания на чл. 99 от Процедурния правилник, който
позволява на съда да се произнесе с мотивирано определение, когато отговорът на
преюдициалния въпрос се налага недвусмислено от съдебната практика, като е
счетено, че щом глоба в размер на 60% от недекларираната сума пари в брой не
изглежда съразмерна предвид естеството на нарушението, отнемането в полза на
държавата на цялата недекларирана сума на още по-силно основание не би могло да се
8
счита съразмерна мярка.
Налице е и пряка причинно – следствена връзка между нарушението на правото
на ЕС от страна на СОС и понесената от ищеца вреда в размер на отнетата сума.
Загубата й е директно следствие от постановената от съда мярка по чл. 251, ал. 2 НК и
следва да бъде обезщетена чрез паричната равностойност на отнетото.
Ето защо Държавата дължи на ищеца обезщетение за претърпените вреди в
резултат от извършеното от СОС нарушение на правото на ЕС.
Настоящият състав намира още, че е налице и твърдяното от ищеца нарушаване
на правото на ЕС от Народното събрание. Съгласно чл. 4 пар. 3 от ДФЕС държавите-
членки са длъжни за осигурят спазването на правото на ЕС, като прогласеното там
задължение за лоялно сътрудничество изисква от тях да гарантират върховенството и
ефективното прилагане на правото на ЕС. В изпълнение на това задължение
националният законодателен орган, в случая НС, дължи да приема закони, които не
противоречат на общностното право, както и да изменя съществуващите, така щото да
не противоречат на същото.
Съгласно тълкуването, дадено с определенията на СЕС от 12.07.2018 г. по дело
№ С-707/17 и от 30.01.2019 г. по дела С-335/18 и С-336/2018, съединени, кумулирането
на някое от наказанията по чл. 251, ал. 1 НК с отнемането на недекларираната сума по
чл. 251, ал. 2 НК е в пряко противоречие с разпоредбите на чл. 4, параграф 2 и чл. 9,
параграф 1 от Регламент 1889/2005 г. на ЕС и Съвета. Както вече бе посочено,
тълкувателните норми имат обратно действие от момента на действието на
тълкуваната норма, което означава, че НС е в нарушение на задължението си да
хармонизира вътрешното право с правото на ЕС като отмени кумулативното
приложение на санкцията на чл. 251, ал. 2 НК с някоя от санкциите по чл. 251, ал. 1 НК
още от 01.01.2007 г., когато Р България е приета за член на ЕС.
Явно е, че бездействието е продължително – от 2007 г. до 2019 г., а
осъщественото чрез него нарушение на правото на ЕС покрива критерия "достатъчно
съществено", предвид обстоятелството, че неотменената правна норма от НК ( както и
съответната във Валутния закон), от една страна, е в пряко противоречие на явната и
прецизна разпоредба на чл. 4, пар. 1 от Регламента, а от друга - е извън очертаните от
изискването за съразмерност на санкциите по чл. 9, пар. 1 от Регламента граници на
свобода на преценка на държавата – членка.
Съществува и пряка причинна връзка между посоченото бездействие и вредите
на ищеца, тъй като бездействието на НС е положило начало на причинната връзка,
като е дало възможност на съда да приложи една противоречаща на правото на ЕС
правна норма.
Така установеното противоправно поведение на държавни органи обуславя
отговорност на Държавата спрямо ищеца в размер на причинената вреда, или
претендираната левова равностойност на 109 690 евро – 214534.99 лева. Дължима е и
закоконната лихва върху сумата от датата на исковата молба до окончателното
изплащане на сумата.
Неоснователно е оплакването, че ищецът следвало да води иск за неоснователно
обогатяване, който изключвал иска за вреди. При няколко способа за защита право на
ищеца е да избере кой от тях ще приложи.
Що се отнася до възражението, че ищецът е допринесъл за вредите, като е
9
извършил престъплението, заради което му е отнета пренасяната през граница парична
сума, такова възражение срещу иска се въвежда за първи път във въззивната жалба,
поради което, като преклудирано, същото не следва да бъде обсъждано.
Поради достигане от въззивния съд до краен извод идентичен с този на СГС,
първоинстанционното решение в обжалваната част е правилно, а въззивната жалба
следва да бъде оставена без уважение.
По разноските: При този изход на спора пред въззивната инстанция право на
разноски има въззиваемия, но същият не е доказал, нито претендирал такива.
Воден от изложеното Софийският апелативен съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 4175/13.07.2020 г. по гр.д. № 12978/2018 г. на
СГС, І-14 състав в обжалваната част.
Решението подлежи на обжалване пред ВКС в едномесечен срок от връчването
му на страните, при условията на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
10