Р Е Ш Е Н И Е
№ 260020
гр. Пловдив 07.01.2021 г.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
Пловдивският окръжен съд, въззивно гражданско отделение, V-ти състав, в публично заседание
на седми декември през две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛАНА
ИЗЕВА
ЧЛЕНОВЕ: РАДОСТИНА СТЕФАНОВА
СИЛВИЯ АЛЕКСОВА
с
участието на секретаря Петя Цонкова, като разгледа докладваното от младши съдия
С. Алексова въззивно гр.д. № 2400/2020 г., за да се
произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258
и следващите от ГПК, вр. чл. 30, ал. 3 от ЗС.
Образувано
е по въззивна жалба на Д.И.Д., с ЕГН **********, с
адрес: ***, депозирана чрез адв. П., против Решение № 2451 от 16.07.2020 г. на
Районен съд – гр. Пловдив, XIV-ти
гр. състав, постановено по гр.дело № 18308/2019 г., в частта му, с която е
признато за установено по отношение на страните, че Д.И.Д. дължи на С.С.Г. сумата над 678.25 лв., до уважения размер от 1356.50
лева, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 03.09.2019 г.,
представляваща 1/4 от стойността на рента, получена от Д.И.Д. за периода 2014
г.-2018 г. за съсобствени земи, а именно: нива от
28.517 дка, местност Я., представляваща имот № 026007 и нива от 24.700 дка,
местност **********, представляваща имот № 028022 и двете по плана на землището
на село Д.
В
жалбата се твърди, че Решението е неправилно, необосновано и постановено при
непълнота на доказателствата и в нарушение на материалния закон в тези му
части. Иска се същото да бъде отменено в атакуваната му част, като вместо това
се постанови ново, с което да се отхвърли като неоснователен и недоказан,
предявеният от С.С.Г. иск в тази му част.
Въззиваемата страна С.С.Г.,
с ЕГН **********, депозира писмен отговор, с който заявява, че обжалваното
Решение е правилно и законосъобразно, като иска същото да бъде потвърдено.
Претендира направените разноски.
Пловдивският окръжен съд, V-ти въззивен
граждански състав, след преценка на процесуалните предпоставки за допустимост
на жалбата и като взе предвид доводите на страните, приема за установено
следното:
Районен
съд – гр. Пловдив е сезиран с искова молба, предявена от С.Г. против Д.Д., с правно основание чл. 31, ал. 2 от Закона за
собствеността /ЗС/. В исковата молба ищецът твърди, че с ответника и трети лица
притежават по ¼ ид.ч. от два имота, находящи се в землището на с. Д. Процесните
имоти били отдадени под аренда, по силата на договор, сключен от И. Б. След
смъртта на последния, половината от плащанията по Договора били получени от
ответника. Твърди, че като собственик на ¼ ид.ч.
от имота, ответникът му дължи ¼ от получените от него суми за периода
2014-2018 г., в размер на 2233.23 лв.
В
срока по чл. 131 от ГПК ответникът депозира писмен отговор, с който признава
претенцията до размер на 678.25 лв., поради наличието на завещания за процесните имоти. Твърди, че в случая е налице института на
гестията, тъй като неговият баща – С. Б., е предприел
работата по отдаване под аренда на принадлежащата на ищеца ид.ч.
от имота уместно, и е поел множество лични задължения по Договора за аренда.
По
делото пред районния съд са приети представените с исковата молба и с отговора
писмени доказателства, както следва: Удостоверение за наследници, изх. №
10/16.05.2019 г.; Решение № 0627/04.01.1996 г. на Поземлена комисия гр.
*******; Договор за аренда на земеделска земя от дата 09.08.2013 г.; Опис на
пощенски записи от фирма „СКАЙ-К“ АД с изх. № 181/30.11.2015 г.; Саморъчно
завещание на И. П. Д. от 16.07.1992 г.; Протокол за отбелязване на саморъчно
завещание на Провадийския районен съд; Служебна бележка на „СКАЙ-К“ АД относно
получаване на парична рента за периода 01.10.2014 г. -01.10.2018 г. по договори
за аренда за наследствени имоти, находящи се в с. Д.;
изискани са от „СКАЙ-К“ АД и са представени платежни документи за плащане на
аренда за периода от 2014-2018 г. на Д.Д. ***,
местност „*********“.
За
да постанови атакуваното Решение, Районен съд – гр. Пловдив е приел за
установено, че с Решение № 0627 от 04.01.1996 г. на ПК П., е възстановено
правото на собственост върху нива от 28.517 дка, местност Я., имоти № 026007 и
нива от 24.700 дка, местност *-*****, имот № 028022 по плана на землището на
село Добрина, на наследниците на Д.И. Д. Посочил е, че от приложеното по делото
удостоверение за наследници е видно, че Д. Д-, починал на ******** г., е
оставил за свои наследници съпругата си И. Д. и децата си – И. Б., Д. Г. и Д.
М., като всеки от тях е придобил по ¼ ид.ч. от
имотите. Посочил е още, че Д. М., починала на ********* г., е оставила за свой
наследник майка си – И. П. Д., а починалата на 16.10.1991 г. Д. Г., е оставила
за свои наследници С. Г. – съпруг и Д.Г. и С.Г. – деца. Приел е, че починалата
на ****** г. И. П. Д., е наследена от сина си – И. Б. и по реда на чл. 10, ал.
1 ЗН, от низходящите на починалата преди нея дъщеря Д. Д. Г., а именно Д.Г. и
С.Г.. При това наследяване, И. Б. получил по наследство от баща си
1/4 ид.ч. и по наследство от майка си 1/4 ид.ч. от имотите. Д. Г. получила 1/4 ид.ч.
по наследство по своя баща, а останалата 1/4 ид.ч.
била наследена от нейните низходящи по реда на заместването. Първостепенният
съд е приел, че в саморъчното завещание на И. Д. се касае до завет по смисъла
на чл. 16, ал. 2 от ЗН, доколкото е извършено разпореждане с конкретни имоти,
родово индивидуализирани като ниви. Посочил е, че заветът поражда своя транслативен ефект, само ако имуществото е част от
наследството на завещателя.
Отчитайки
факта, че И. Д. е починала на ***** г., а процесните
имоти са възстановени след това – с Решение от 04.01.1996 г., първостепенният
съд е приел, че към момента на откриване на наследството, процедурата по
възстановяване собствеността върху земеделските имоти не е била завършена и
заветът по отношение на същите е недействителен. Предвид това, районният съд е
посочил, че правото на собственост се определя единствено от наследственото правоприемство и страните по делото се легитимират като
собственици на по 1/4 ид.ч. от процесните
имоти. Първоинстанционният съд е аргументирал, че
видно от доказателствата по делото, имотите са били предоставени за възмездно
ползване на трето лице от страна на И. Б. и след смъртта на последния в
правоотношението са встъпили наследниците му. Позовавайки се на разпоредбата на
чл. 30, ал. 3 от ЗС, съгласно която всеки съсобственик участва в ползите и
тежестите на общата вещ съразмерно с частта си, районният съд е уважил иска за
сумата от 1356.50 лв., представляваща ¼ от рентата.
Пловдивският
окръжен съд, V-ти
граждански състав, въззивна инстанция, на основание
чл. 269 от ГПК, се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта – в обжалваната му част. По останалите въпроси, той е ограничен
от посоченото в жалбата.
Първоинстанционното решение е валидно и допустимо.
Основното
възражение на жалбоподателя се отнася до това, че районният съд погрешно е
приел, че завещанието не е породило правно действие по отношение на процесните имоти. Посочено е, че към дата 16.07.1992 г.,
когато е съставено саморъчното завещание, И. Д. е имала право да извърши завещателно разпореждане с имотите, тъй като ЗСПЗЗ е влязъл
в сила на 01.03.1991 г., а на 20.03.1992 г. е била започната преписка за
възстановяване на земите. Твърди се, че имотите, които се възстановяват по реда
на чл. 10 от ЗСПЗЗ могат да бъдат завещавани, тъй като правото на собственост
върху тях никога не е било губено от собствениците им, следователно и техните
наследници имат право да се разпореждат с имотите чрез завещание.
Настоящата
съдебна инстанция споделя фактическите изводи на първоинстанционния
съд, поради което на основание чл. 272 от ГПК, препраща към мотивите му.
Въз
основа на установената фактическа обстановка, правилно районният съд е стигнал
до извод за уважаване на предявения иск.
В
случая, районният съд правилно е приел, че се касае за завет по смисъла на чл.
16, ал. 2 от Закона за наследството, съгласно който завещателните
разпореждания, които се отнасят до определено имущество, са частни и придават
качеството на заветник. От друга страна, нормата на
чл. 19, ал. 1 от същия закон установява, че заветът на една определена вещ е
недействителен, ако завещателят не е собственик на тази вещ при откриване на
наследството. По делото несъмнено се установи, че на дата 16.07.1992 г. И. Д. е
направила завещателно разпореждане по отношение на процесните имоти. Към момента на откриване на наследството
обаче – 26.04.1995 г. /датата на смъртта на И. Д./, имотите не са били
възстановени. Същите са възстановени по късно, а именно на 04.01.1996 г. с
Решение на ПК Провадия, област Варна. Съгласно мотивите на т. 3 от Тълкувателно
Решение № 1/19.05.2004 г. по гр. д. № 1/2004 г., ОСГК на ВКС, по силата на завета лицето бенефициер става собственик на конкретното имущество след
смъртта на завещателя, тъй като заветът има пряк транслативен
ефект, но само и доколкото завещаната вещ се намира в патримониума
на завещателя. След като основанието да се зачете частното завещателно
разпореждане е наличието на вещта в патримониума на
завещателя към момента на откриване на наследството, то ако към този момент
няма завършена административна процедура по възстановяване собствеността на
конкретен земеделски имот с решение на Общинската служба по земеделие и гори
(ПК), заветът е недействителен по общите правила на ЗН.
От
съдържанието на цитирания тълкувателен акт и от разпоредбите на Закона за
наследството се установява, че за да породи правно действие, заветът трябва да
обхваща такива вещи, които към момента на разпореждането се намират в патримониума на завещаващото
лице. Предвид това, правилен е изводът на първостепенния съд за
недействителност на завета на И. Д.
Неоснователно
е изложеното във въззивната жалба твърдение, че
доколкото към дата 20.03.1992 г. е била започната преписка за възстановяване на
земите, то Д.е имала право да се разпорежда със същите. Дори и да е образувана
и започната такава преписка, този факт, сам по себе си, не способства да се
достигне до извода, че Д. е могла да се разпореди с имотите. Макар земите да са
възстановени по реда на ЗСПЗЗ, това се е случило в момент, следващ момента на завещателното разпореждане, поради което последното е
недействително, както правилно е аргументирал районният съд.
Настоящият
състав намира, че цитираното от жалбоподателя Решение № 4/27.02.1996 г. по к.д.
№ 32/1995 г., е неотносимо към настоящия спор. В
същото е разгледан казус, при който собственикът на земеделската земя е
извършил завещателно разпореждане, като този
собственик реално не е губил правото си да извършва такива разпореждания за
след своята смърт. С такова право обаче, не разполага лице, което към момента
на извършване на завещателното разпореждане, не е наследило имота и следователно не е
придобило качеството „наследник“. Това е така, защото, както беше описано
по-горе, за да породи правно действие заветът, лицето, извършващо завещателното разпореждане, трябва да е собственик на процесния имот.
Доколкото
в случая се установи, че към датата на откриване на наследството земите не са
били в патримониума на Д., то заветът не е породил
правно действие, поради което атакуваното Решение е правилно и законосъобразно
и като такова, същото следва да бъде потвърдено.
По разноските: въззиваемата страна е представила по делото
Договор за правна защита и съдействие № 38802, видно от който на адв. Б.-П. е
заплатена сума в размер на 200.00 лв. по банков път. Предвид неоснователността
на въззивната жалба и с оглед направеното от въззиваемата страна искане и представените доказателства,
жалбоподателят ще бъде осъден да заплати адвокатско възнаграждение на въззиваемата страна в размер на 200.00 лв.
Воден
от горното, съдът
Р
Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА
Решение № 2451 от 16.07.2020 г. на Районен съд – гр. Пловдив, XIV-ти гр. състав, постановено по
гр.дело № 18308 от 2019 г. в частта му, с която е признато за установено по отношение
на страните, че Д.И.Д. дължи на С.С.Г. сумата от
1356.50 лева, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 03.09.2019
г., представляваща 1/4 от стойността на рента, получена от Д.И.Д. за периода
2014 г.-2018 г. за съсобствени земи, а именно: нива
от 28.517 дка, местност Я., представляваща имот № 026007 и нива от 24.700 дка,
местност К., представляваща имот № 028022 и двете по плана на землището на село
Д.
В
останалата му част, с която е отхвърлена претенцията за разликата над 1356.50
лв. до 2233.23 лв., за които е издадена заповед за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 от ГПК по ч.гр.д. № 14305/2019 г. на Районен съд – гр.
Пловдив, Решението е влязло в сила.
ОСЪЖДА
Д.И.Д., с ЕГН **********, с адрес: ***, да заплати на С.С.Г.,
с ЕГН **********, сумата от 200.00 /двеста/ лв., представляваща разноски за
адвокатско възнаграждение, направени по въззивно
гражданско дело № 2400/2020 г. по описа на Пловдивския окръжен съд, V-ти въззивен
граждански състав.
Решението
е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: