Р E
Ш Е Н
И Е
№ ………., 29.03.2019 година,
град София,
В И М
Е Т О Н А
Н А Р
О Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско
отделение, ІI-ри брачен въззивен състав, в публично
съдебно заседание на четиринадесети февруари през 2019 година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ
: Галя Митова
ЧЛЕНОВЕ : Валентина Ангелова
Милен Евтимов
При секретаря Мариана Ружина,
след като разгледа докладваното от съдия Ангелова,
гражданско дело № 5567 по описа на съда за 2018 г.,
за да се произнесе, взе предвид следното :
Производството е по
реда на чл. 17 от ЗЗДН във връзка с чл. 258 и следващите от ГПК.
С решение № 322174
от 24.01.2018 г., постановено по гражданско дело № 10030 по описа за 2017 г. на
Софийски районен съд, ІІІ Гражданско отделение, 139 състав бил постановен отказ
за издаване на заповед за защита на малолетния Л.Б.Ц. по молба с вх. № 8000077/17.02.2017
г. с правно основание чл. 8, т. 2 от ЗЗДН, подадена от Н.Б.Ц. срещу Д.Н.Д.
по повод твърдени актове на домашно насилие от 20.01.2017 г. и 03.02.2017 г. На
основание чл. 11, ал.3 от ЗЗДН Н.Ц. бил осъден да заплати на Д.Д. разноски в
размер на 800 лв. и по сметка на СРС държавна
такса в размер на 25 лева.
Недоволен от така
постановеното решение останал молителят в първоинстанционното и въззивник в
настоящето производство Н.Б.Ц.,
който обжалва същото изцяло с оплаквания за неговата неправилност,
незаконосъобразност и противоречие с морала и добрите нрави. Развива подробни
съображения в подкрепа на сочените оплаквания. Моли съда да постанови решение,
с което да отмени обжалвания съдебен акт, като уважи молбата му за съдебната
защита на малолетното дете Л.Б.Ц..
В хода на съдебното
дирене, чрез пълномощника си по делото адв. М., поддържа въззивната си жалба и
пледира за уважаването й по развитите в жалбата съображения. Излага, че по
отношение на детето Л.Ц. след развода на родителите му, майката системно
упражнявала емоционално насилие изразяващо се в това то да има определено
поведение, да говори заучени фрази и държане, в резултат на което у него се
формирал страх. Моли първоинстанционното решение да бъде отменено както в
частта, в която е постановен отказ за издаване на заповед за защита, така и в
частта относно присъдените разноски, които счита за прекомерни. Претендира
сторените по делото разноски по представен списък по чл. 80 ГПК, като прави
възражение за прекомерност на разноските на въззиваемата страна за адвокатско
възнаграждение.
В хода на съдебното
дирене, въззивникът Б.Н.Ц. като законен представител на малолетният Л.Б.Ц. поддържа
въззивната жалба. Излага, че въззиваемата – ответница не спазвала определения
му режим на лични контакти с детето, поради което не го е виждал от 22.08.2016
г.
В срока по чл. 17,
ал. 4 от ЗЗДН е постъпил писмен отговор на въззивната жалба от Д.Н.Д., ответница
в първоинстанционното и въззиваема страна в настоящето производство, която,
чрез пълномощника си по делото оспорва същата като недопустима, а при
алтернативност като неоснователна. Излага доводи за просроченост на жалбата и
подробни съображения за нейната неоснователност. Счита обжалваното решение за
правилно, законосъобразно и обосновано, като излага подробни съображения в
подкрепа на заявеното становище. Моли съда да постанови решение, с което да
остави въззивната жалба на молителя без уважение като неоснователна, като
потвърди обжалвания съдебен акт.
В хода на съдебното
дирене, лично и чрез пълномощника си по делото - адв. К. пледира за отхвърляне
на въззивната жалба и потвърждаване на първоинстанционното решение като
правилно и законосъобразно. Претендира разноски по приложен списък по чл.80 от ГПК.
Съдът констатира,
че препис от решението на първоинстанционния съд било връчено на жалбоподателя
на 23.03.2018 г., като жалбата му, по която е образувано настоящето
производство, е постъпила в регистратурата на съда на 30.03.2018 г., т. е. в
преклузивния едноседмичен срок по чл. 17, ал. 1 от ЗЗДН. Поради това
направените възражения от насрещната страна, че жалбата е нередовна, като
просрочена, са неоснователни.
Жалбата е
процесуално допустима, подадена е в срока по чл. 17, ал. 1 от ЗЗДН от страна в
първоинстанционното производство, имащо правен интерес от обжалването и срещу
подлежащ на въззивно обжалване допустим съдебен акт.
При произнасянето по спора въззивния съд, съобрази
следното :
Софийски районен
съд бил сезиран с молба от Н.Б.Ц., подадена при условията на чл. 8, т. 2 ЗЗДН -
за издаване на заповед за налагане на мерки за защита от домашно насилие в
полза на малолетното дете Л.Б.Ц. срещу Д.Н.Д. - майка на детето, с правна
квалификация чл. 2, ал. 1, предложение 3 и 4 от ЗЗДН.
Молителят излагал,
че в качеството си на еднокръвен брат на Л.Ц. е длъжен да потърси защита за детето,
тъй като спрямо него ответницата Д.Д. е осъществила актове на домашно насилие. Твърдял,
че последната на 20.01.2017 г., около 09,00 часа, на ул. „***********в гр.
София, пред дома на бащата на молителя Б.Н.Ц. била спряла с бял джип
„Инфинити“. Бащата на молителя излязъл от гаража по обаждане на ответницата и
молителят тръгнал заедно с него. Ответницата била спряла на около 50 см от
портата. Молителят застанал зад открехнатата порта и видял малко като силует
своя брат Л. на задната седалка в автомобила, тъй като майката седяла отпред. Същевременно
чувал добре разговора между ответницата, баща му и виковете на Л.. Молителят
видял как при всеки въпрос на баща му към Л. дали ще слезе от колата да се
видят майката се обръщала назад и Л. започвал да крещи истерично „не искам,
нямам ти доверие, ти си лъжец“. Л. не отговорил на въпросите на баща му и не
казал от какво се страхува защото му нямал доверие. Бащата попитал Л. какво става
сега, като му напомнил, че лятото, като си играел с децата, когато ходили на
море и на цигулка, не е плакал. В отговор Л. крещял „страх ме е, нямам ти
доверие, ти излъга за имотите на мама“. През това време ответницата се
усмихвала леко и се обръщала назад, като в момента, в който се обърнела, Л.
започвал да крещи отново. Това продължило около 20 минути, след което бащата на
молителя се отказал и се прибрал в къщата. Твърдял също и, че на 03.02.2017 г.
около 09,00 часа, на ул. „******в гр. София, отново пред дома на бащата на
молителя ответницата спряла джипа си пред портата. Л. отново бил на задната
седалка на автомобила. Двама полицаи, социална работничка, К.П., К. (съпругата
на бащата на молителя),К.(доведеният син на бащата на молителя) и бащата на
молителя стояли около колата, от която слязла ответницата. Л. отново крещял „не
искам да те виждам, нямам ти доверие“. Социалната работничка влязла в колата
при Л. заедно със сина на К. и след няколко минути и тримата слезли от
автомобила. Социалната работничка казала, че са се уговорили да остане в дома
на бащата до вечерта. Бащата попитал Л. дали ще остане, а той му отговорил, че
мисли, че може да остане. Майката се обърнала към Л. с думите: „Кажи какво си
решил“ и Л., поглеждайки я, отговорил: „Не знам какво да направя“. Майката го
попитала: „Кажи защо не знаеш?“, а баща му му казал, че ако Л. не иска той
(бащата) да е вкъщи, ще излезе, но го подканил да се види поне с К.. Майката се
намесила с думите: „той не идва да види К., а баща си“. Л. се съгласил да влезе
в къщата със социалната работничка, там й показал стаята и се отпуснал. Когато
двамата със социалната работничка излезли от къщата, единият от полицаите
попитал Л. дали ще остане и Л. отговорил утвърдително. Тогава майката, гледайки
Л., троснато казала: „Аз си тръгвам тогава“, при което Л. заявил, че си е променил
решението и си тръгва. Бащата на молителя се обърнал към ответницата с думите:
„Дай детето да го видя“, а тя му отговорила „ти го видя“. Л. казал на бащата,
че цяло лято се напивал, че е излъгал майка му за къщата и апартамента и не я
компенсирал.
Към молбата била
представена декларация по чл. 9, ал. 3 от ЗЗДН, както и писмени доказателства.
На 28.04.2017г. СРС,
139-ти състав е издал заповед за незабавна защита по реда на чл.18 от ЗЗДН
срещу ответницата Д.Д., като я задължил да се въздържа от извършване на домашно
насилие по отношение на Л.Ц. и я предупредил, че при неизпълнение на заповедта,
полицейският орган е длъжен да я задържи и незабавно да уведоми органите на
прокуратурата.
В постъпилия по
делото писмен отговор, ответницата оспорвала молбата като неоснователна и
излагала подробни съображения.
С разпореждане от
26.06.2016 г., на основание чл. 9, ал. 2
от ЗЗДН, съдът служебно конституирал като страна в производството детето Л.Ц.,
действащо чрез своя баща и законен представител Б.Н.Ц..
За да постанови
обжалвания съдебен акт, Първоинстанционният Софийски районен съд приел за
установена следната фактическа обстановка :
Молбата за защита
била подадена от Н.Б.Ц., в качеството му на еднокръвен брат на Л.Б.Ц., за което
обстоятелство няма спор по делото, а и се установява от приложените в кориците
на делото удостоверения за раждането им.
От представения по
делото социален доклад от ДСП - Лозенец се установило, че при разговор с детето
Л., същото е видимо спокойно и нямало данни да изпитва страх от някой от
родителите си.
От изготвената по
делото съдебно-психологична експертиза, която съдът кредитирал като обективно и
компетентно изготвена се установило, че не може да се потвърди, подкрепи или
отхвърли наличието на насилие, предимно психологическо такова, от страна на
майката, което да доведе до отчуждаване на детето, нито да се потвърди дали
майката активно е настройвала детето спрямо бащата и е формирала отчуждение.
Установило се, че детето е имало негативни емоционални реакции, проектирани в
тестовото изследване, но те не са причинили трайни промени в отношението и
поведението на същото спрямо баща му. Наблюдавало се резервирано отношение у малолетния
към фигурата на бащата, потвърдено и от споделяне на детето за страхове,
свързани с преживявания при неговия баща.
По делото били
събрани и гласни доказателства с разпита на свидетеля Б.Г., от които се установило,
че в началото на февруари 2017 г. по подаден сигнал същият е посетил адрес, находящ се в
кв. „Драгалевци“. Когато свидетелят пристигнал на улицата, пред къщата на
адреса имало паркиран джип, в който се намирало детето. Отвън били неговите
родители, съпругата на бащата, доведеният му син, двама социални работници и
един охранител, който бил заедно с майката. И бащата, и съпругата му („другата
му майка“- на детето), както и доведеният му брат подканвали детето да слезе от
колата. Майката на детето отишла, отворила вратата на автомобила, свалила
детето и го държала за ръка. Слизайки от автомобила, детето се разплакало и
майката го качила обратно в джипа. Социалната работничка, която присъствала на
мястото, влязла при детето в автомобила и седнала отзад, качил се и свидетелят,
който седнал отпред. На въпроси на социалната работничка защо не иска да слезе
детето отговорило, че няма доверие на никой там, че имало имотен спор между
родителите му и се притеснявал, че пак ще стане така. На няколко пъти майката
отваряла вратата, за да чуе за какво си говори детето със социалната
работничка. Впоследствие детето излязло от колата и било видимо по-успокоено.
Започнало да говори с доведения си брат, който му припомнял стари случаи, в
които са си играли заедно. Бащата също му припомнял стари случки. Детето се
съгласило заедно с доведения си брат и социалната работничка да влезе вътре в
къщата. Влезли и след няколко минути излезли. Бащата настоял свидетелят да
попита детето дали желае да остане при бащата, на който въпрос детето заявило,
че иска. Майката и бащата започнали да спорят дали детето ще отиде на училище в
същия ден. Спорели няколко минути. Детето казало, че ще остане, след което
майката тръгнала да се качва в колата, казала нещо изнервено, а детето видимо
се притеснило и казало, че и то тръгва с майка си. Качило се при своята майка в
автомобила и потеглили.
Останалите
приложени по делото писмени доказателства, съдът не обсъждал доколкото ги счел за
неотносими към предмета на спора.
При тази фактическа
установеност, Първоинстанционния съд постановил обжалвания съдебен акт.
Настоящият състав на Софийски
градски съд, Гражданско отделение, след като взе предвид становищата на
страните, събраните в двете съдебни инстанции доказателства, прецени ги по реда
на въззивното производство и съобрази приложимия закон и по свое убеждение,
приема за установено следното :
Въззивният съд, споделя
установената в първоинстанционното производство фактическа обстановка, като не
счита за необходимо да я преповтаря, а препраща към нея на основание § 1 от
Заключителните разпоредби на ЗЗДН във връзка с чл. 272 от ГПК, правейки я по
този начин част от своя съдебен акт. Същата се установява от събраните в
първоинстанционното производство писмени и гласни доказателства. От
представените в първоинстанционното производство писмени доказателства относими
към предмета на спора се явяват следните : удостоверение за раждане, издадено
въз основа на Акт за раждане № 274 от 20.03.2008 г. на детето Л.Б.Ц.;
удостоверение
за раждане, издадено въз основа на Акт за раждане № 936 от 11.11.1991 г. на Н.Б.Ц.,
декларация по чл. 9, ал. 3 от ЗЗДН; социален
доклад от ДСП „Лозенец“ и заключението на изготвената по делото
съдебно-психологична експертиза на детето Л.Ц..
Въззивният съд,
като прецени показанията на разпитания свидетел Гологанов, по реда на чл. 172
от ГПК, кредитира същите в частите им, касаещи личните впечатления на този
свидетел за правно релевантните факти по делото.
Въззивният съд
приема заключението на допуснатата в първоинстанционното производство съдебно –
психологична експертиза като дадено обективно, компетентно и безпристрастно и
го кредитира, като същото не се оспорва и от страните.
Във въззивното
производството е представен и приет актуален социален доклад от ДСП „Лозенец“,
от който се установява, че детето има изградена емоционална връзка със своята
майка. Между родителите му съществували конфликтни взаимоотношения, които се
отразявали неблагоприятно и върху малолетния Л.. Последният се виждал със своя
брат Н. 2-3 пъти и то отдавна. Към настоящият момент Н. не е търсил контакти с
детето Л..
Други относими
доказателства за твърденията на страните не са ангажирани в настоящата въззивна
инстанция.
При тази фактическа
установеност, въззивният съд достигна до следните изводи от правна страна :
Жалбата е
неоснователна, а изложените в нея доводи изцяло несъстоятелни.
Настоящият съдебен
състав изцяло споделя прецизните правни изводи на първоинстанционния съд,
изложени в мотивите към обжалвания съдебен акт, като не счита за необходимо да
ги преповтаря, а препраща към тях на основание § 1 от Заключителните разпоредби
на ЗЗДН във връзка с чл. 272 от ГПК.
С оглед
оплакванията в жалбата и за по-голяма яснота по предмета на настоящото
производство, следва да се отбележи следното:
В хода на
производство пред първата инстанция е била издадена заповед за незабавна защита
по реда на чл. 18 от ЗЗДН /виж л. 72/. По отношение на нея следва да се има
предвид, че същата се издава в закрито заседание на съда, без участието на
страните и само въз основа на твърденията в подадената молба, преценени от съда
като съдържащи данни за съответната опасност по чл. 18, ал. 1 от ЗЗДН. Целта й
е да предостави временна и незабавна защита на пострадалия през времетраенето
на делото до окончателното му решаване. Издаването й няма обвързващо действие
за решаващия съдебен състав, доколкото в хода на разгърналия се състезателен
процес е напълно възможно събраните доказателства да оборят твърденията на
молителя, изложени в сезиращата съда молба. Затова и изрично чл. 19 от ЗЗДН
определя действието й до издаването на заповед за защита или до отказа на съда
да издаде такава.
Производството по
ЗЗДН е особено производство, по което, съгласно § 1 от ЗР на ЗЗДН общите
правила на ГПК намират приложение само за неуредените в този специален закон
въпроси. Това производство, съгласно чл. 8 от ЗЗДН може да се образува по молба
на изчерпателно изброени лица, разполагащи с право съобразно тази разпоредба на
закона да сезират съда с молба за защита от домашно насилие. Съгласно чл. 8 т.
2 от ЗЗДН молба за защита от домашно насилие може да подаде брат, сестра или
лице, което е в родство по права линия с пострадалото лице, като в тази
хипотеза молителите не подават декларация по чл. 9, ал. 3 ЗЗДН, освен ако не са
подали молба за защита и за себе си по чл. 8 т. 1 ЗЗДН.
В настоящия случай
молбата е подадена от Н.Б.Ц., в качеството му на еднокръвен брат на детето Л.Ц.
- т. е. молбата е подадена лично от Н.Ц. като лице, което е в родство по права
линия с пострадалото лице, а не от малолетното дете, чрез законния му представител,
поради което правилно първоинстанционият съд е приел, че молбата за защита от
домашно насилие е подадена от лице по чл. 8 т. 2 ЗЗДН - брата на пострадалото лице.
Разпоредбата на чл.
9, ал. 2 ЗЗДН предвижда, че в случаите по чл. 8 т. 2 и т. 4 ЗЗДН съдът служебно
конституира като страна пострадалото лице, а чл. 12, ал. 2 ЗЗДН предвижда в
тези случаи съдът да призове и пострадалото лице. Районният съд съобразявайки
тези специални разпоредби е направил разграничение между пострадало лице и
молител и освен, че правилно е квалифицирал молбата по чл. 8 т. 2 ЗЗДН, правилно
е конституирал като самостоятелна страна в производството и пострадалия Л.,
действащ чрез своя баща и законен представител Б.Н.Ц.. Следователно, не е
нарушено правото на участие на задължителния другар, какъвто в случая се явява
пострадалия.
Отделно от това
следва да посочи, че пред първата инстанция са били изложени множество твърдения
и обстоятелства, които обаче са извън предмета на настоящото производство по
ЗЗДН, което обхваща само конкретно посочените актове на домашно насилие, поради
което правилно са били изолирани и не са били обсъждани от първоинстанционния
съд.
В жалбата подробно се
развиват доводи, касаещи възраженията на въззивника за актове на домашно
насилие, осъществени от въззиваемата на 20.01.2017 г. и на 03.02.2017 г., изразяващи
се в емоционално – психическо насилие, чрез което въззиваемата внушавала на
малолетния Л. да твърди, че го е страх от баща му, че му няма доверие, че е
излъгал майка му за имотите, че не иска да го види, както и, че това е било
съчетано с ограничаване на неговата свободна воля и права.
От съвкупната преценка
на всички писмени и гласни доказателства, съдът не намира за установено по
делото, че твърдените актове на домашно насилие действително са осъществени от
ответницата по отношение на малолетното дете. Обстоятелства в тази насока не
могат да бъдат изведени, както от представените по делото писмени доказателства
- декларация по чл. 9, ал.3 от ЗЗДН, така и от ангажираните гласни и писмени
доказателства.
На първо място, по
отношение на представената по делото декларация
от жалбоподателя, следва да се има предвид, че същата е негодно доказателствено
средство, поради което не може да породи последиците по чл. 13, ал. 3 от ЗЗДН,
които законът свързва с представянето й. Това е така, доколкото законодателят е
предвидил възможност да представят декларация по реда на чл. 9, ал. 3 от ЗЗДН само
за лицата по чл. 8, т. 1 от ЗЗДН, а именно - в полза на пострадалото лице, ако
е навършило 14-годишна възраст или е поставено под ограничено запрещение. В
конкретния случай по делото е представена декларация, изготвена и подписана от жалбоподателя
Н.Б.Ц., който няма качеството на пострадало лице по смисъла на чл. 8, т. 1 от ЗЗДН, а в качеството си на брат на малолетния Л., търси защита именно за него. Следователно,
приложената на л. 8 от кориците по делото декларация няма как да представлява
годно доказателствено средство, предпоставящо издаването на търсената заповед
за защита, както между впрочем правилно е отбелязал и първоинстанционния съд в своите
мотиви. Законодателят ясно е посочил в чл. 9, ал. 3 от ЗЗДН коя страна е
легитимираната да подаде процесната декларация, като в случая за жалбоподателя,
пострадалото малолетно дете и неговите законни представители такава възможност
не е предвидена. Горното ограничение произтича от характера на наказателната
отговорност като лична, като за реализирането й е необходимо декларатора да е
наказателно отговорно лице, каквито са непълнолетните лица, навършили
14-годишна възраст, както и лицата, поставено под ограничено запрещение. Поради
това, липсва правна възможност друго лице, различно от посочените в
разпоредбата на чл. 8, т. 1 от ЗЗДН, да подаде декларация от името на
пострадалия, включително в случаите, когато той е малолетен или поставен под
пълно запрещение. След като това е така, представената декларация, съставлява
частен документ, подписан от въззивника, който няма характера на декларация по
ЗЗДН, както и на допустимо писмено доказателство в производството по ЗЗДН. С
оглед изложеното посочената декларация, като негодно доказателствено средство
следва да се изключи от доказателствения материал, като съдът не основава на
нея изводите си при своето произнасяне по спора.
Следователно, анализът на доказателствената съвкупност в случая следва да се ограничи до анализ на другите писмени и гласни доказателствата, събрани в първоинстанционното производство, като поотделно и при съвкупната им преценка същите не установяват твърдените актове на домашно насилие. По делото липсват писмени и гласни доказателства, от които да се изведе като единствено възможен извода, че твърдените актове на домашно насилие реално са осъществени от въззиваемата по отношение на малолетния брат на въззивника. Това е така, доколкото представените писмени доказателства установяват единствено родствената връзка между молителя и соченото като пострадало от домашно насилие лице, както и отношенията между родителите на последния по повод местоживеенето и отглеждането на малолетнияВ., като липсват такива, установяващи действителното осъществяване на действия спрямо малолетния от страна на неговата майка, осъществяващи признаците на домашно насилие по смисъла на чл. 2, ал. 1 от ЗЗДН. Следва да се има предвид, че социалният доклад, изготвен от социалната служба на основание чл. 21, т. 15 и във връзка с чл. 15, ал. 6 от Закона за закрила на детето не съставлява писмено или гласно доказателство, нито доказателствено средство, като отделно от това не установява релевантни на спора факти и обстоятелства, попадащи в предмета на доказване в настоящото производство. Такъв извод не може да се изведе и от събраните гласни доказателствени средства – показанията на свидетелят Гологанов и заключението на приетата и неоспорена от страните съдебно-психологична експертиза. Както кредитираните свидетелски показания, така и заключението на съдебно психологичната експертиза не съдържат никакви данни за наличието на осъществени актове на насилие от въззиваемата спрямо малолетния съобразно наведените от въззивника твърдения. Същите обаче установяват наличието на конфликтни отношения между родителите на малолетния, което обстоятелство се отразява изключително негативно върху психиката и емоционалното състояние на детето, като са формирали у него недоверие и несигурност, както и недоволство към съществуващата семейна ситуация. Посоченото положение е всъщност резултат от липсата на достатъчен родителски капацитет и при двамата родители, и на проявите им на лошо родителстване, което обстоятелство обаче не може да намери своето разрешение и да се преодолее в настоящето производство. Доказателствената съвкупност по делото обоснова единствено извод, че конфликтът между родителите сериозно засяга психо-емоционалното развитие на малолетното им дете, като враждебните им отношения неизбежно оказват своето вредно влияние върху детето, като засягат емоционалната му сфера. В тази връзка е и изготвения за нуждите на настоящото въззивно производство социален доклад от ДСП „Лозенец“, в който е отразено, че детето не бива да бъде въвличано в конфликт на лоялност спрямо единия или другия родител, както и, че за да бъде в състояние да преработва негативните емоции се нуждае от сигурна и стабилна семейна среда.
Не на последно
място, следва да се посочи, че макар основната цел на производството по ЗЗДН да
е защитата на пострадалите лица, последиците от установяването на извършено
насилие, са скрепени със съответни санкции, засягащи с различна интензивност
правната сфера на извършителя на домашно насилие. Последният понася значителни
ограничения на своите законни права и интереси, като във всеки случай понася и
административно наказателна санкция с налагането на глоба в определен от съда
размер. Поради това, по правилата на ГПК и ЗЗДН фактът на извършване на домашно
насилие следва да бъде установен по несъмнен начин с допустимите
доказателствени средства, като молителят следва да докаже пълно и главно основателността
на подадената до съда молба и обуславящите я факти от обективната
действителност. Невъзможността да се установят по описания начин релевантните
по спора факти обосновава неоснователност на молбата и има за последица отказ да
се издаде исканата заповед за защита, както правилно е сторил
първоинстанционният съд. В процесната хипотеза липсват доказателства, които да
послужат като основа на извод, че твърдените от молителя актове на домашно
насилие са се осъществили в обективната действителност, поради което правилно първоинстанционния
съд е постановил отказ да издаде исканата заповед за защита на малолетния.
Обжалвания съдебен
акт е валиден и допустим и не страда от сочените в жалбата пороци, като предвид
изложеното и поради съвпадението на крайните изводи на двете инстанции,
атакуваното решение следва да бъде потвърдено като правилно, законосъобразно и
обосновано, а подадената въззивна жалба следва да бъде оставена без уважение,
като неоснователна.
По разноските :
Съдът е сезиран с
претенция за присъждане на сторените в настоящето производство разноски и от
двете страни, като с оглед изхода на спора основателна се явява само
претенцията на въззиваемата. Същата е доказана до размера от 800 лева,
представляващи договорено и платено в брой адвокатско възнаграждение по договор
за правна защита и съдействие, сключен на 17.04.2018 г. между въззиваемата и
адвокат К.. Ето защо, следва да се разгледа своевременно направеното от въззивника
възражение за прекомерност на разноските на тази страна за адвокатско
възнаграждение, което съдът намира за основателно. Процесуалното
представителство на въззиваемата, в случая се е ограничило до подаването на
възражения и представителството й в едно съдебно заседание, като независимо от
обема на събраните доказателствени средства в първоинстанционното производство,
не може да се приеме, че делото се отличава с особена сложност от фактическа
или правна страна. С оглед изложеното, при условията на чл. 78, ал. 5 от ГПК
претендираното от тази страна адвокатско възнаграждение следва да се намали към
предвидения с чл. 22 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на
адвокатските възнаграждения, минимален размер от 400 лева, която сума се възложи
в тежест на въззивника.
При този изход на
спора и при условията на чл. 18, ал. 1 от Тарифа за държавните такси, които се
събират от съдилищата по ГПК и във връзка с чл. 11, ал. 3 и чл. 17, ал. 2 от ЗЗДН въззивника следва да се осъди за дължимата по делото държавна такса в
размер на 25,00 лева (касае се за два акта на домашно насилие, за които се
твърди да са осъществени от въззивницата, за всеки от които се дължи държавна
такса).
Мотивиран от
гореизложеното, Софийски градски съд, Гражданско отделение, ІІ-ри брачен
въззивен състав, на основание чл. 17, ал. 5, предложение І от Закона за защита
срещу домашното насилие,
Р Е Ш И
:
ОСТАВЯ В СИЛА Решение № 322174 от 24.01.2018 г.,
постановено по гражданско дело № 10030 по описа за 2017 г. на Софийски районен
съд, Трето гражданско отделение, 139 състав.
ОСЪЖДА въззивника Н.Б.Ц., ЕГН ********** да заплати на Д.Н.Д., ЕГН ********** сумата от
400.00 ( четиристотин ) лева, деловодни разноски за адвокатско възнаграждение.
ОСЪЖДА въззивника Н.Б.Ц., ЕГН ********** да заплати по сметка на Софийски градски съд
държавни такси в общ размер на 25,00 (дванадесет и пет) лева.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ
:
……………… ЧЛЕНОВЕ: 1. …………… 2. ……………