Р Е Ш Е Н И Е
гр.София, 07.01.2021 г.
В
И М Е
Т О Н А
Н А Р
О Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В състав в публично съдебно заседание на седми октомври през
две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ ДИМОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА
Мл.с-я: МАРИЯ ИЛИЕВА
при
секретаря Юлия Асенова, като разгледа докладваното от съдия ДИМОВ в.гр.дело № 10027 по описа за 2019
год. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на
чл.258 и сл. ГПК.
С решение от 16.04.2019 г., постановено по
гр.дело № 46526/2018 г. на СРС, І Г.О., 34 състав, е отхвърлен предявения
от Г.С.С., с ЕГН **********, със съдебен адрес: ***-13,
офис 5, срещу ЗАД“ОЗК З.“ АД, с ЕИК ******, с адрес: гр.София, ул.“ ******,
представлявано от изпълнителните директори А.Л.и Р.Д., иск с правно основание
чл.422, ал.1 ГПк, вр.
чл.493, ал.1 КЗ за сума в размер на 495,00 лв., представляваща застрахователно
обезщетение за претърпени имуществени вреди по повод настъпило застрахователно
събитие по договор за застраховка „ Каско“, ведно със
законната лихва върху главницата за периода от 10.05.2018 год. до окончателното
изплащане на вземането. С решението на съда е осъден Г.С.С.,
с ЕГН **********, със съдебен адрес: ***-13, офис 5, да заплати на ЗАД“ОЗК З.“
АД, с ЕИК ******, с адрес: гр.София, ул.“ ******, представлявано от
изпълнителните директори А.Л.и Р.Д., на основание чл.78, ал.3 ГПК, сума в
размер на 290,00 лв.- разноски за производството пред СРС.
Срещу
решението на СРС, 34 с-в е постъпила въззивна жалба от ищеца Г.С.С., подадена чрез пълномощника адв.Т.П., с искане същото да бъде отменено изцяло, и вместо това
да бъде постановено друго, с което да бъдат уважен предявения установителен иск. Твърди се, че решението е неправилно и
незаконосъобразно, постановено в нарушение
на съдопроизводствените правила и на материалноправните
разпоредби на закона, по
съображения подробно изложени в жалбата. Претендира присъждане на направени
разноски по делото.
Въззиваемата страна- ответник З. „О.“ АД, ***, чрез своя
процесуален представител юрк.С.Х.оспорва жалбата, по съображения изложени в депозирания по делото писмен
отговор по чл.263, ал.1 от ГПК. Моли жалбата на ищеца, като неоснователна да
бъде оставена без уважение, а първоинстанционното
решение –потвърдено, като правилно и законосъобразно. Претендира присъждане на
направени разноски по делото.
Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства,
становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл.235, ал.2 от ГПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното:
Въззивната жалба е
подадена в срока по чл.259, ал.1 от ГПК и е допустима.
Разгледана по същество въззивната жалба е ОСНОВАТЕЛНА.
Софийски градски съд, като
обсъди доводите на страните и събраните
по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира, че фактическата
обстановка се установява така както е изложена от първоинстанционния съд. Пред настоящата
въззивна инстанция не са ангажирани
нови доказателства по смисъла на
чл.266
от ГПК, които да
променят така приетата за установена
от първоинстанционния съд фактическа обстановка. В тази връзка в мотивите на настоящия съдебен
акт не следва
да се преповтарят
отново събраните в първата инстанция доказателства, които са обсъдени правилно, като са
преценени релевантните за спора факти
и обстоятелства.
Предвид възприемането
на установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка, съдът достигна до следните
правни изводи:
Въззивната жалба
е допустима - подадена е в срока по чл.259, ал.1 от ГПК от легитимирана страна в процеса срещу първоинстанционно съдебно решение, което подлежи на
въззивно обжалване, поради което следва
да се разгледа
по същество.
Съгласно чл.269
от ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, по допустимостта му – в обжалваната част, като по
останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Обжалваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо, като при
постановяването му не е допуснато нарушение на императивни процесуалноправни норми на закона. При
постановяването му е допуснато нарушение на материалноправни
норми на закона. С оглед на което същото се явява неправилно, като в тази връзка настоящата въззивна
инстанция не споделя изцяло изложените в мотивите му съображения, досежно неоснователност на предявения от ищеца срещу
ответника установителен иск с правно основание
чл.422, ал.1 ГПК, вр. чл.405 от КЗ, за признаване за
установено, че З.
„О.“ АД, ***
дължи на Г.С.С., сумата от 495 лв.- застрахователно
обезщетение по имуществена застраховка „Каско на МПС“
за лек автомобил марка „БМВ“, модел „330“, с рег.№ В 3009 ВМ, застрахователна полица № ********** за
настъпило застрахователно събитие на 28.11.2017 г. в гр.Варна, за която сума е
била издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК по ч.гр.дело № 29278/ 2018
г. по описа на СРС, 34 с-в. Доводите изложени в жалбата,
относно неправилност на обжалваното решение са изцяло основателни. Във връзка с
изложените във въззивната жалба доводи, съдът приема
за установено следното:
В настоящия случай, съдът приема, че отхвърляйки
предявената от ищеца срещу ответника по реда на чл.422, ал.1 от ГПК, установителна искова претенция, първоинстанционният
съд е нарушил императивни материалноправни норми на
закона. В процесния случай от заключението на вещото лице по
допуснатата съдебно -автотехническа експертиза,
прието, като неоспорено от страните, което съдът кредитира изцяло, като
компетентно и обективно изготвено се установява, че щетите по лек автомобил
„БМВ 330“, с рег.№ В ******се намират в пряка и причинно- следствена връзка с
настъпилото на 28.11.2017 г. в гр.Варна произшествие, че всички увреждания по процесния лек автомобил, отразени в описа на застрахователя
се намират в пряка и причинно- следствена връзка с механизма на процесното събитие, както и че стойността необходима за
възстановяване на лек автомобил „БМВ 330“, с рег.№ ******изчислена на база
средни пазарни цени към датата на ПТП е в размер на сумата от 561,04 лв.
Съгласно разпоредбата на чл.386,
ал. 1 от Кодекс за З.то /КЗ // предишна чл.208, ал.1 от КЗ отм./ при настъпване
на застрахователно събитие застрахователят е длъжен да заплати застрахователно
обезщетение в уговорен между страните по договора срок и което не може да
надхвърля застрахователната сума, освен ако това е предвидено в този закон.
Също така с оглед на разпоредбата на чл.386, ал.2 от КЗ, при настъпване на
застрахователно събитие застрахователят е длъжен да плати застрахователно
обезщетение, което е равно на действително претърпените вреди към деня на
настъпване на събитието, освен в случаите на подЗ. и З.
по договорена застрахователна стойност. За да е основателен искът за присъждане
на застрахователно обезщетение, застрахованият е длъжен да докаже наличието на
сключен застрахователен договор, настъпването на застрахователното събитие и че
е изправна страна по договора. По отношение на застрахователното обезщетение,
което се дължи с оглед разпоредбата на чл. 386, ал.2 от КЗ, то трябва да бъде
равно на размера на вредата към деня на настъпване на събитието. Меродавна за
застрахователното обезщетение е действителната стойност на застрахованата вещ и
на вредите причинени на нея в деня на застрахователното събитие и стойността, с
която може да се купи друга вещ от същия вид и същото качество като
повредената. Съдебната практика на ВКС,
постановена по реда на чл. 290 ГПК последователно приема, че обезщетението се
изчислява по средни пазарни цени на нови части, но срещу която може да се купи
друго със същото качество и вид. Размерът
на реалната стойност на вредата следва да се определи по пазарни цени, тъй като
обезщетението се дължи по действителна стойност на увреденото имущество. За
такава се смята стойността, срещу която вместо него може да се купи друго със
същото качество, т.е. по пазарната му стойност. Обезщетението не може да
надвишава действителната /при пълна увреда/ или
възстановителна /при частична увреда/ стойност на
застрахованото имущество, т. е. стойността, срещу която вместо застрахованото
имущество може да се купи друго със същото качество – чл.400, ал.1 от КЗ,
съответно стойността, необходима за възстановяване на имуществото в същия вид,
в това число всички присъщи разходи за доставка, монтаж и други, без прилагане
на обезценка – чл.400, ал.2 от КЗ. В случая с оглед на заключението на вещото лице по
допуснатата съдебно-автотехническа експертиза,
прието, като неоспорено от страните, което съдът кредитира изцяло, като
компетентно и обективно изготвено се установява, че стойността необходима за
възстановяване на лек автомобил „БМВ 330“, с рег.№ ******/ застрахован при
ответника/, изчислена на база средни пазарни цени към датата на ПТП,
респективно към настъпване на застрахователното събитие е в размер на сумата от
561,04 лв. Това е цената на действителната стойност
на увреденото имущество от същия вид, в това число всички присъщи разходи по
монтаж, подмяна и други без прилагане на обезценка. Безспорно е обстоятелството, че в процесния случай не е
заплатено на ищеца от застрахователя дължимото застрахователно обезщетение,
което да покрива действителния размер на претърпените от ищеца имуществени вреди
към момента на настъпване на застрахователното събитие. С оглед на което,
съдът приема, че претенцията на ищеца по
отношение на ответника за установяване на дължимост на вземане за главница в размер
на сумата от 495 лв., за която е била издадена заповед за изпълнение на парично
задължение по чл.410 от ГПК по ч.гр.дело № 29278/ 2018 г. по описа на СРС, 34
с-в, се явява основателна и доказана, поради което следва да бъде уважен изцяло
предявения по реда на чл.422, ал.1 от ГПК, вр. чл.405
от КЗ установителен иск.
При
така изложените съображения и поради несъвпадане на приетите от двете инстанции
изводи по съществото на спора, първоинстанционното
решение, като неправилно и незаконосъобразно следва да бъде отменено изцяло,
включително и в частта за разноските, като постановено в нарушение на
материалния закон и вместо това да бъде постановено решение, с което да бъде
признато за установено по установителния иск,
предявен по реда на чл.422, ал.1 от ГПК, вр. чл.405
от КЗ срещу ответника, че ответникът
дължи на ищеца сумата от 495 лв., ведно със законна лихва за забава, считано от
10.05.2018 г., за която е била издадена
заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК по ч.гр.дело № 29278/
2018 г. по описа на СРС, 34 с-в. На ищеца следва да бъдат присъдени на основание
чл.78, ал.1 от ГПК, основателно направени разноски в производството по делото
пред първата съдебна инстанция, включително и за заповедното производство, общо
в размер на сумата от 840 лв. /заплатена
държавна такса по делото в размер на 50 лв., депозит за вещо лице в размер на
190 лв., и уговорено и заплатено адвокатско възнаграждение, съгласно приложени
договори за правна помощ, в размер на 600 лв., общо за исковото и заповедното
производство, при уважаване на направеното от ответника възражение по чл.78,
ал.5 от ГПК за прекомерност, което съдът намира за основателно/.
По отношение
на разноските за въззивното производство:
При
този изход на въззивника- ищец на основание чл.273 от ГПК във вр. с чл.78,ал.1 от ГПК следва да се присъдят
своевременно поисканите и дължими разноски за въззивното производство, в размер на сумата от 325 лв./ държавна такса за въззивно обжалване в размер на 25 лв. и заплатено
адвокатско възнаграждение в размер на 300 лв./. Направеното от въззивника
– ответник, възражение по чл.78, ал.5 от ГПК за прекомерност на заплатеното от
ищеца адвокатско възнаграждение в размер на 300 лв., съгласно договор за правна
помощ, съдът намира за неоснователно. Съдът приема, че в настоящия случай
заплатеното от ищеца адвокатско възнаграждение не е прекомерно, с оглед
действителната правна и фактическа сложност на делото. С разпоредбата на чл.
78, ал. 5 ГПК е предвидена възможността да бъде намалено заплатеното от
страната възнаграждение на адвокат в случаите, когато то е прекомерно съобразно
действителната правна и фактическа сложност на делото. Уговореното и заплатено от
ищеца адвокатско възнаграждение за въззивната
инстанция не надвишава минимално предвидения размер, съобразно разпоредбата на
чл.7, ал.2, т.4 от Наредба № 1/ 09.07.2004 г. г. за минималните размери на
адвокатските възнаграждения. Въпросът за приложението на чл. 78, ал. 5 ГПК
възниква при възнаграждения, надхвърлящи минималния размер на адвокатските
възнаграждения по цитираната наредба, какъвто не е разглежданият случай.
Така
мотивиран Софийски градски съд, Г.О., ІІІ-В с-в,
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ
решение от 16.04.2019 г., постановено по
гр.дело № 46526/2018 г. на СРС, І Г.О., 34 състав, включително и в
частта за разноските, като вместо
това ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО на основание чл.422, ал.1 от ГПК, вр. чл.405, ал.1 от КЗ, че З. „О.“ АД, ЕИК ******, със
седалище и адрес на управление:***, дължи на Г.С.С., с ЕГН **********,
с адрес: ***, със съдебен адрес:***, офис 5
,
сумата от 495,00 лв./ четиристотин деветдесет и пет лева/, представляваща застрахователно обезщетение за
претърпени имуществени вреди по имуществена застраховка „Каско
на МПС“ за лек автомобил марка „БМВ“,
модел „330“, с рег.№ В 3009 ВМ, застрахователна полица № ********** за
настъпило застрахователно събитие на 28.11.2017 г. в гр.Варна, ведно със законна лихва за забава върху сумата,
считано от датата на подаване на заявлението по чл.410 от ГПК- 10.05.2018 г. до
окончателното изплащане на вземането, за която сума е била издадена заповед за
изпълнение на парично задължение по
чл.410 от ГПК по ч.гр.дело № 29278/ 2018 г. по описа на СРС, 34 с-в.
ОСЪЖДА З. „О.“ АД, ЕИК ******, със седалище и адрес на
управление:***, да заплати на Г.С.С.,
с ЕГН **********, с адрес: ***, със съдебен адрес:***, офис 5, на основание чл.78, ал.1 от ГПК във вр. с чл.273 от ГПК, сумата от 1165,00 лв./ хиляда, сто
шестдесет и пет лева/, представляваща направените пред двете съдебни инстанции
разноски.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на касационно обжалване по
арг. на чл.280, ал.3 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ
:
ЧЛЕНОВЕ : 1.
2.