Решение по адм. дело №1196/2025 на Административен съд - Варна

Производството е по реда на чл. 268 от Данъчно-осигурителния процесуален кодекс.

Образувано е по жалба от Т. Ф. Б. от гр. Варна, [ЕГН], срещу Решение № 110/22.05.2025 г. на Директора на Териториална дирекция на Националната агенция за приходите – Варна, с което е оставена без уважение жалба с вх. № Ж-03-126/16.05.2025 г., подадена от Т. Б., срещу действия на публичен изпълнител от Дирекция „Събиране“ при ТД на НАП – Варна, обективирани в Разпореждане с изх. № С250003-137-0002825/28.04.2025 г., с което публичният изпълнител е отказал да прекрати изпълнително производство поради изтичане на погасителна давност съобразно постъпила от Б. молба.

В жалбата се твърди, че давността не е спирана на основание чл. 172, ал. 1, т. 5 от ДОПК с налагане на обезпечителни мерки, поради което давността за посочените в разпореждането задължения е изтекла. Твърди се още, че за присъединените нови задължения не са изпратени покани за доброволно изпълнение и че не е спазена процедурата по чл. 221 от ДОПК, поради което решението е незаконосъобразно, както и потвърденото с него разпореждане. Отправя се искане за тяхната отмяна, както и за присъждане на направените по делото разноски за държавна такса.

Ответникът в производството, Директорът на Териториална дирекция на Национална агенция за приходите – Варна, изразява становище за неоснователност на жалбата. Посочва, че по отношение на задълженията, за чието събиране е образувано изпълнителното дело, не е изтекла погасителната давност по чл. 171, ал. 1 от ДОПК, за което излага подробни аргументи. Моли жалбата да бъде отхвърлена като неоснователна и в полза на дирекцията да бъде присъдено юрисконсултско възнаграждение.

 

Съдът, след като се съобрази с изложените в жалбата основания, доводите на страните и събраните доказателства, приема за установено следното:

Предмет на обжалване е Решение № 110/22.05.2025 г. на Директора на Териториална дирекция на Национална агенция за приходите – Варна, издадено в производство по чл. 266 от ДОПК по жалба на Б. срещу Разпореждане изх. № С250003-137-0002825/28.04.2025 г. на публичен изпълнител при Териториална дирекция на Национална агенция за приходите – Варна.

Разпореждането е издадено в рамките на образувано в ТД на НАП – Варна изпълнително дело № ***/2005 г. срещу Т. Ф. Б. за изискуеми публични задължения в размер на 100 лева. По делото е издадено Съобщение за доброволно изпълнение на основание чл. 221 от ДОПК с изх. № 10509/2005/000001/25.04.2007 година (л. 2 от преписката).

С Разпореждане за присъединяване изх. № 010509/2005/000004/24.02.2015 г. (л. 3 от преписката) публичният изпълнител е допуснал присъединяване в изпълнителното производство на вземания по декларация № 90020884/15.04.2005 г. за задължения по ЗДДФЛ за периода 01.01.2004 г. – 31.12.2004 г. в общ размер на 209,63 лева.

С Разпореждане за частично прекратяване на производството по принудително изпълнение съгласно чл. 225 от ДОПК изх. № С160003-035-0291559/19.08.2016 г. (л. 4 от преписката) публичният изпълнител е прекратил производството по отношение на задълженията за данък върху доходите на физическите лица – свободни професии по данъчна декларация № 90020884/15.04.2005 г. и по отношение на задълженията по Наказателно постановление № 4-1328/27.05.2004 година поради изтекъл 10-годишен давностен срок.

С Разпореждане за частично прекратяване на производството по принудително изпълнение съгласно чл. 225 от ДОПК изх. № С170003-035-0327269/08.11.2017 г. (л. 5 от преписката) публичният изпълнител е прекратил производството по отношение на задълженията с посочено основание от миграция по документ № 90020884/15.04.2005 година поради изтекъл 10-годишен давностен срок.

С Разпореждане за присъединяване изх. № С170003-105-0307915/28.11.2017 г. (л. 6 от преписката) публичният изпълнител е допуснал присъединяване в изпълнителното производство на вземания за ЗО, ДЗПО, ДОО по следните декларации обр. 6: № 030021505119374/03.06.2015 г. за периода 01.01.2014 г. – 31.12.2014 г.; № 030021605243973/07.06.2016 г. за периода 01.01.2015 г. – 31.12.2015 г.; № 030021704310879/28.04.2017 г. за периода 01.01.2016 г. – 31.12.2016 година.

С Разпореждане за присъединяване изх. № С180003-105-0141368/22.05.2018 г. (л. 7 от преписката) публичният изпълнител е допуснал присъединяване в изпълнителното производство на вземания за ЗО, ДЗПО, ДОО по декларация обр. 6: № 030021802956507/27.03.2018 г. за периода 01.01.2017 г. – 31.12.2017 година.

С Разпореждане изх. № С180003-125-0370186/10.12.2018 г. (л. 8 от преписката) публичният изпълнител е допуснал разпределение на плащането в размер на 497,00 лева, постъпило на 07.12.2018 г. от извършени действия в изпълнителното производство.

С Разпореждане за присъединяване изх. № С190003-105-0189634/14.06.2019 г. (л. 9 от преписката) публичният изпълнител е допуснал присъединяване в изпълнителното производство на вземания за ЗО, ДЗПО, ДОО по декларация обр. 6: № 030021904426350/08.05.2019 г. за периода 01.01.2018 г. – 31.12.2019 година.

Съобщението за издаденото разпореждане не е връчено на жалбоподателката, видно от известие за доставяне (л. 10 от преписката).

На 28.09.2020 г. публичният изпълнител е издал Постановление за налагане на обезпечителни мерки с изх. № С2000003-022-0066228/28.09.2020 г. (л. 11 от преписката), с което на Б. е наложен запор върху налични и постъпващи банкови сметки, по депозити, вложени вещи в трезори, включително и съдържанието на касетите, както и суми, предоставени суми за доверително управление, находящи се в „Централна кооперативна банка“ АД, за сумата от 5 943,86 лева. Изпратено е запорно съобщение изх. № С2000003-003-0045978/28.09.2020 г. до банката (л. 12 от преписката).

Във връзка с това от „Централна кооперативна банка“ АД е предоставена информация, че Т. Б. има открита банкова сметка без авоар, която е блокирана до пълния размер на дължимата сума, посочена в запорното съобщение (л. 14 от преписката).

На 13.01.2025 г. публичният изпълнител е издал Постановление за налагане на обезпечителни мерки с изх. № С250003-022-0001879/13.01.2025 г. (л. 17 от преписката), с което на Б. отново е наложен запор върху налични и постъпващи банкови сметки, по депозити, вложени вещи в трезори, включително и съдържанието на касетите, както и суми, предоставени суми за доверително управление или върху налични и постъпващи суми по платежни сметки, находящи се в „Централна кооперативна банка“ АД, за сума в размер на 2 253,73 лева. Изпратено е запорно съобщение изх. № С250003-003-0001236/13.01.2025 г. до банката (л. 18 от преписката), получено по електронен път на 13.01.2025 г. (л. 19 от преписката).

Във връзка с това от „Централна кооперативна банка“ АД е предоставена информация, че към датата на налагане на запора сметката е без наличност (л. 20 от преписката).

На 30.04.2025 г. от публичния изпълнител е издадено Разпореждане за изпълнение на запорно съобщение с изх. № С250003-029-0023811/30.04.2025 г. (л. 22 от преписката), изпратено до Централна кооперативна банка“ АД, като със същото е разпоредено на банката незабавно да прехвърли наличните към датата и часа на налагане на запора суми в размер на 8 197,59 лева по сметка на Териториална дирекция на Национална агенция за приходите – Варна. Съобщението е получено по електронен път на 30.04.2025 година (л. 23 от преписката).

Във връзка с това от „Централна кооперативна банка“ АД е предоставена информация, че банковата сметка на Т. Б. е блокирана в изпълнение на наложения запор (л. 24 от преписката).

На 10.04.2025 г. Т. Ф. Б. депозира възражение вх. № 54-03-2868 (л. 25 от преписката), с което е поискано погасяване на задълженията по ИД № ***/2005 г. по давност.

С Разпореждане № С240003-137-0002825/28.04.2025 г. (л. 26 – 27 от преписката), главен публичен изпълнител при ТД на НАП – Варна се произнася по възражението, като отказва да прекрати поради изтекла погасителна давност публичните вземания.

Разпореждането е обжалвано от Б. с жалба вх. № Ж-03-126/16.05.2025 г. пред Директора на ТД на НАП – Варна.

С обжалваното в настоящото производство Решение № 110/22.05.2025 г. Директорът на ТД на НАП – Варна оставя подадената жалба без уважение като неоснователна. Приема, че с предприетото от публичния изпълнител действие по принудително изпълнение, изразяващо се в налагане на обезпечителни мерки, давността е спряна на основание чл. 172, ал. 1, т. 5 от ДОПК и към момента на постановяване на решението не е изтекла. Решението е връчено по електронен път на Б. на 24.05.2025 г., а жалбата срещу него е подадена на 30.05.2025 г. в ТД на НАП – Варна.

При така установените факти, съдът приема от правна страна, че жалбата е подадена в срока по чл. 268 от ДОПК от длъжника по изпълнителното дело, за когото е налице правен интерес от обжалването, поради което е допустима.

Разгледана по същество, жалбата е основателна.

Решение № 110/22.05.2025 г. на Директора на Териториална дирекция на Национална агенция за приходите – Варна е издадено от компетентен орган съгласно разпоредбата на чл. 266, ал. 1, изречение първо от ДОПК, в предвидената в чл. 267 от ДОПК във връзка с чл. 59, ал. 1 и ал. 2 от Административнопроцесуалния кодекс форма и при липса на допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила.

По материалната законосъобразност на обжалвания индивидуален административен акт съдът приема следното:

Между страните няма спор по фактите. Спорът е правен и се концентрира върху въпроса изтекла ли е погасителната давност по отношение на публичните задължения на жалбоподателката за 2014 г., 2015 г., 2016 г., 2017 г. и 2018 г., произтичащи от посочените в Разпореждане № С250003-137-0002825/28.04.2025 г. изпълнителни основания.

Процесните публични задължения са за осигурителни вноски по подадени от жалбоподателката декларации обр. 6 и по отношение на тях са приложими общите правила за давностните срокове по ДОПК.

Съгласно пар. 29, т. 1 и т. 2 от 24.03.2020 г. до отмяна на извънредното положение сроковете на обикновената погасителна давност по чл. 171, ал. 1 от ДОПК и на абсолютната погасителна давност по чл. 171, ал. 2 от ДОПК за публични задължения спират да текат. Разпоредбата на пар. 13 от ПЗР на ЗИД на Закона за здравето гласи, че сроковете, спрели да текат по време на извънредното положение по ЗМДВИП, продължават да текат след изтичане на 7 дни от обнародването на ЗИДЗЗ, т.е. 13.05.2020 година. С оглед всичко изложено правилно административният орган е приел, че срокът по чл. 171, ал. 1 и ал. 2 следва да се удължи с 58 дни.

Съобразно чл. 6, ал. 8 (предишна ал. 7) от КСО, осигурителните вноски за лицата по чл. 4, ал. 3, т. 1, 2 и 4 са за сметка на осигурените лица и се дължат авансово: върху месечен осигурителен доход между минималния и максималния месечен размер на дохода, определен със Закона за бюджета на държавното обществено осигуряване за съответната година. Нормите на чл. 6, ал. 8 от КСО и чл. 2, ал. 4 от Наредба за обществено осигуряване на самоосигуряващите се лица, българските граждани на работа в чужбина и морските лица предвиждат, че окончателният размер на месечния осигурителен доход за самоосигуряващо се лице се определя за периода, през който е упражнявана трудова дейност през предходната година въз основа на данните, декларирани в справка към годишната данъчна декларация по ЗДДФЛ и не може да бъде по-малък от минималния месечен осигурителен доход и по-голям от максималния месечен осигурителен доход.

На основание чл. 40, ал. 1, т. 2 от ЗЗО, лицата по чл. 4, ал. 3, т. 1, 2 и 4 от Кодекса за социално осигуряване се осигуряват авансово върху месечен доход, който не може да бъде по-малък от минималния месечен размер на осигурителния доход за самоосигуряващите се лица и за регистрираните земеделски производители и тютюнопроизводители, определени със Закона за бюджета на държавното обществено осигуряване, и окончателно върху доходите от дейността и доходите по т. 3, през календарната година, съгласно справката към данъчната декларация по реда на чл. 6, ал. 8 от Кодекса за социално осигуряване; вноските се внасят за сметка на самоосигуряващите се лица до 25-о число на месеца, следващ месеца, за който се отнасят, а окончателната осигурителна вноска най-късно в срока за подаване на данъчната декларация по чл. 50 от Закона за данъците върху доходите на физическите лица.

От посочената правна уредба следва, че задълженията за УПФ, ДОО и здравно осигуряване подлежат на окончателно деклариране и внасяне през годината, следваща календарната година, за която се отнасят, съответно давностният срок от 5 години по чл. 171, ал. 1 от ДОПК започва да тече считано от 1 януари на годината, следваща годината, през която е следвало да се плати публичното задължение.

Задълженията за фонд ДОО, ДЗПО, ЗО за 2014 г. следва да се декларират и заплатят през 2015 година. Погасителната давност по отношение на тези задължения е започнала да тече от 01.01.2016 г. (вж. чл. 171, ал. 1 от ДОПК) и ако не е прекъсвана или спирана, същата изтича на 27.02.2021 година. По отношение на задълженията за 2015 г. същите е следвало да бъдат декларирани през 2016 г., съответно давността е започнала да тече на 01.01.2017 г. и е следвало да изтече на 27.02.2022 година. Задълженията за 2017 г. е следвало да бъдат декларирани през 2018 г. и съответно давността е започнала да тече на 01.01.2019 г., т.е. изтича на 27.02.2024 година. Задълженията за 2018 г. е следвало да бъдат декларирани през 2019 г., съответно давността е започнала да тече на 01.01.2020 г. и е следвало да изтече на 27.02.2025 година.

Според приходния орган давността е спряна по реда на чл. 172, ал. 1, т. 5 от ДОПК с наложените от публичния изпълнител обезпечителни мерки.

Съгласно нормата на чл. 172, ал. 1, т. 5 от ДОПК, на която органът се е позовал, давността спира с налагането на обезпечителни мерки. Видно от разпоредбата на чл. 195, ал. 1 от ДОПК подлежат на обезпечение установените и изискуеми публични вземания, като алинея 2 на правната норма предвижда, че обезпечение се извършва, когато без него ще бъде невъзможно или ще се затрудни събирането на публичното задължение. Съгласно следващата алинея 3 обезпечението се налага с постановление на публичния изпълнител по искане на органа, издал акта за установяване на публичното вземане. Това е хипотезата, когато обезпечението се извършва преди образуването на изпълнително производство. Налагане на обезпечителните мерки по чл. 198, ал. 1, т. 1—4 от ДОПК е възможно и допустимо и след образуването на изпълнителното дело, вкл. видно от нормата на чл. 195, ал. 3, т. 2 от ДОПК, съгласно която когато не е наложено обезпечение или наложеното обезпечение не е достатъчно, може да бъде извършено обезпечение след получаване на изпълнителното основание. Налагането на запор след започването на изпълнителното производство, т.е. след изпращането на съобщението за доброволно изпълнение по чл. 221, ал. 1 от ДОПК, не представлява действие на публичния изпълнител по обезпечение на установено и изискуемо публично вземане, а представлява действие по принудително изпълнение. Този извод се извежда от разпоредбата на чл. 221, ал. 4 от ДОПК, съгласно която в случаите, когато не са наложени обезпечителни мерки (тоест при липса на наложени обезпечителни мерки преди започването на изпълнителното производство), принудителното изпълнение върху вземания на длъжника и върху негови движими и недвижими вещи започва чрез налагането на запор, съответно чрез вписването на възбрана с постановление на публичния изпълнител. Систематичното място на посочената разпоредба е в Глава двадесет и пета „Принудително изпълнение“, Раздел ІV „Действия“ от ДОПК. Следователно налагането на запор или възбрана в условията на започнало изпълнително производство винаги има характер на действие по принудително изпълнение. По силата на чл. 172, ал. 2 от ДОПК давността се прекъсва с издаването на акта за установяване на публичното вземане или с предприемането на действия по принудително изпълнение. Ако актът за установяване бъде отменен, давността не се смята прекъсната. От прекъсването на давността започва да тече нова давност – чл. 172, ал. 3 от ДОПК.

С Тълкувателно решение № 7 от 15.04.2021 г. по тълкувателно дело № 8/2019 г. съдиите от ОСС на ВАС I и II колегия са се обединили около становището, че за да прекъснат давност, действията по принудително изпълнение следва да са станали известни на задълженото лице, т.е. същото да е уведомено, че такива действия ще се предприемат. Наред с това, с т. 10 от Тълкувателно решение № 2/2013 от 26 юни 2015 г. по тълкувателно дело № 2 от 2013 г. на ОСГТК на ВКС е възприето становището, че действия по принудително изпълнение са тези действия по изпълнителното производство, за които длъжникът е уведомен, а за да са основание за прекъсване на давността, тези изпълнителни действия следва да са в рамките на определен изпълнителен способ: насочването на изпълнението чрез налагане на запор или възбрана, присъединяването на кредитора, възлагането на вземане за събиране или вместо плащане, извършването на опис и оценка на вещ, назначаването на пазач, насрочването и извършването на продан и т.н. Даденото становище в посочените две тълкувателни решения, които съгласно чл. 130, ал. 2 от Закона за съдебната власт са задължителни за съдилищата, обосновават извод, че налагането на запор на парични средства, движими вещи и др. представлява основание за прекъсване на давността, но само в случай че длъжникът е уведомен за него. Аналогичен извод следва и по отношение на обезпечителните мерки, представляващи основание за спиране на давността по смисъла на чл. 172, ал. 1, т. 5 от ДОПК. Последното следва от изложеното в Тълкувателно решение № 7 от 15.04.2021 г. по тълкувателно дело № 8/2019 г. на ОСС на ВАС, I и II колегия, че лицето, срещу което се предприемат действия по принудително изпълнение, следва да бъде наясно, че бездействието на взискателя е приключило и той заявява претенциите си за плащане на публичното задължение. Освен това, за да е предпоставка за спиране или прекъсване на давността на едно задължение, конкретното изпълнително действие следва да е извършено преди тази давност да е изтекла, независимо от момента на подаване на възражението за погасяване по давност или момента на прогласяване изтичането на давностния срок от компетентния орган.

Предвид гореизложените съображения, от събраните по делото доказателства категорично се установява, че нито едно от издадените разпореждания за присъединяване или постановления за налагане на обезпечителни мерки не е връчено на жалбоподателката. Това обстоятелство се установява и от Писмо изх. № 40-03-4216/01.08.2025 г. (л. 19 от делото) от Заместник-директора на Териториална дирекция на Национална агенция по приходите – Варна, в което изрично е посочено, че по изпълнителното дело няма данни за връчване на постановленията. Тук следва да се посочи, че без значение е обстоятелството, че постановлението е получено от „Централна кооперативна банка“ ЕАД и запорът на банкови сметки е наложен, доколкото меродавно за прекъсване на давността е уведомяването на длъжника за налагане на мярката. Съответно до датата на уведомяване, която в настоящия случай следва да се приеме, че е 10.04.2025 г. (датата на подаване на възражението с искане за прекратяване поради изтекла давност), запорът не е надлежно наложен и не може да породи целения резултат – прекъсване на давността. Действително органите по приходите нямат задължение да съобщават на длъжника за издаването на разпореждане за изпълнение на запорно съобщение, което се изпраща до банките, но са задължени да му връчат постановлението за налагане на обезпечителни мерки, което в случая е сторено след изтичане на 5-годишния давностен срок по чл. 171, ал. 1 от ДОПК по отношение на процесните публични задължения за 2014 г., 2015 г., 2016 г., 2017 г. и 2018 година.

Целта на обезпечителните мерки е да осигурят ефективно събиране/изпълнение на публичните вземания, при реална и действителна опасност от осуетяване изпълнението от страна на задълженото лице или съществуващо затруднение за събирането занапред. Поради тези съображения използването на обезпечителните мерки не по тяхното предназначение, а само и единствено за осуетяване настъпването на последиците от изтекла давност при продължително бездействие, води до незаконосъобразност на действията, предприети от публичния изпълнител.

По делото не са налице данни от страна на публичния изпълнител да са предприемани други изпълнителни действия, които да са от естество да породят спиране или прекъсване давността на разглежданите публични задължения. Единственото, което публичният изпълнител е извършил през този период, е да присъединява нови публични вземания към образуваното изпълнително дело. Разпорежданията за присъединяване, предвидени в чл. 217 от ДОПК, не съставляват изпълнителен способ по чл. 215 от ДОПК, нито действие по принудително изпълнение в приложение на такъв способ. Разпореждането за присъединяване по чл. 217 от ДОПК няма за правна последица спиране или прекъсване на давностен срок по чл. 171 и чл. 172 от ДОПК, поради което съдът приема, че през този период публичният изпълнител не е предприел действия, с които да прекъсне или спре давностния срок.

Ето защо следва да се приеме, че в предвидения в чл. 171, ал. 1 от ДОПК 5-годишен срок не са предприети никакви действия по принудително събиране на задълженията на жалбоподателя за 2014 г., 2015 г., 2016 г., 2017 г. и 2018 г., спиращи или прекъсващи давността, т.е. продължителното в случая бездействие на органите, на които е възложено събирането на публичните вземания, изразяващо се в непредприемането на надлежни действия по принудително изпълнение, въпреки предвидените в ДОПК възможности, е довело до погасяване на вземанията за посочените периоди по давност. При това положение обжалваното решение, с което е оставена без уважение жалбата на дружеството срещу разпореждане на публичен изпълнител по и.д. № ***/2005 г., обективиращо отказ да бъде прекратено събирането на посочените по-горе вземания поради изтекла погасителна давност, е издадено при неправилно приложение на материалния закон. То следва да бъде отменено заедно с разпореждането и преписката да бъде върната на публичния изпълнител за ново произнасяне по искането за погасяване на посочените публични вземания поради изтекла погасителна давност в съответствие с дадените в мотивите на настоящото решение тълкувания на закона.

При този изход на производството и предвид направеното искане, в полза на жалбоподателката следва да бъдат присъдени направените по делото разноски за държавна такса в размер на 10 лева.

По гореизложените съображения и на основание чл. 268 от Данъчно-осигурителния процесуален кодекс, съдът

ОТМЕНЯ по жалба на Т. Ф. Б. от гр. Варна, [ЕГН], Решение № 110/22.05.2025 г. на Директора на ТД на НАП – Варна, с което е оставена без уважение жалба с вх. № Ж-03-126/16.05.2025 г. срещу действия на публичен изпълнител от Дирекция „Събиране“ при ТД на НАП – Варна, обективирани в Разпореждане с изх. № С250003-137-0002825/28.04.2025 г.

ОТМЕНЯ действия на публичен изпълнител от Дирекция „Събиране“ при ТД на НАП – Варна, обективирани в Разпореждане с изх. № С250003-137-0002825/28.04.2025 г., с което е отказано прекратяването на изпълнителното производство за събиране на задължения по изпълнително дело № ****/2005 г. със срок на плащане 30.04.2015 – 30. 04.2019 г. поради изтичане на погасителна давност.

ВРЪЩА на публичен изпълнител при Териториална дирекция на Националната агенция за приходите – Варна преписката по възражение вх. № 54-03-2868/10.04.2025 г. от Т. Ф. Б. от гр. Варна, [ЕГН], за ново произнасяне съобразно дадените в мотивите на това решение задължителни указания по тълкуването и прилагането на закона.

ОСЪЖДА Националната агенция за приходите да заплати на Т. Ф. Б. от гр. Варна, [ЕГН], сумата 10 (Десет) лева съдебно-деловодни разноски.

 

Решението не подлежи на обжалване.