Решение по дело №15839/2014 на Софийски градски съд

Номер на акта: 8736
Дата: 21 декември 2015 г. (в сила от 14 ноември 2017 г.)
Съдия: Георги Иванов Иванов
Дело: 20141100115839
Тип на делото: Гражданско дело
Дата на образуване: 16 октомври 2014 г.

Съдържание на акта

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД

 

Р Е Ш Е Н И Е

………………………….

 

Софийски градски съд 1-12 състав с:

 

Председател: Георги Иванов

 

Разгледа в съдебно заседание на 19.11.15г. /с участието на секретаря М. Д./ гражданско дело № 15839/14г. и констатира следното:

Предявени са искове от М. В. против К. Г. с правно основание чл. 79, ал. 1 от ЗЗД във връзка с чл. 240 от ЗЗД за сумата 30 000 лева и чл. 86 от ЗЗД за сумата 9 218, 29 лева.

Съображенията на страните са изложени по делото.

Представените по делото доказателства удостоверяват, че:

С декларация от 25.10.10г. /с нотариално удостоверен подпис на издателя/ – ответникът изрично е декларирал /„признал“/, че е получил от ищеца сума в размер на 30 000 лева /като паричен заем/ и е поел задължение да върне тази сума на 31.12.10г. Процесният документ /декларация/ „съдържа всички реквизити“ по чл. 240 от ЗЗД /т.е. – в случая следва да се приеме, че този документ удостоверява правоотношение по договор за паричен заем/. В същия смисъл е и определение № 187 от 22.04.13г. по г.д. № 1662/13г. на ВКС /касаещо страните по делото/. В този съдебен акт изрично е прието, че едностранният характер на процесния документ /декларация/ съставлява пречка за уважаване само на молба по чл. 417 от ГПК, но такъв документ е годен да удостовери надлежнообщ исков процес – като настоящия/  правоотношение по договор за заем. Доказателстватвърдения/ за връщане на получената сума – липсват.

Защитната теза на ответника /подкрепена чрез свидетелски показания/ в случая не може да бъде приета за надлежно доказана – предвид факта, че тези показания се явяват процесуално недопустими и в хипотезата чл. 164, ал. 1, т. 6 от ГПК и в тази на чл. 164, ал. 1, т. 4 от ГПК/. С оглед визираната в тези законови текстове императивна забрана – показанията на разпитаните свидетели /и на двете страни/ не следва да бъдат обсъждани.

Изложеното сочи, че в процесната хипотеза са налице предпоставките на чл. 79, ал. 1 от ЗЗД във връзка с чл. 240 от ЗЗД, с оглед което – главният иск следва да бъде уважен /на ищеца следва да бъде присъдена процесната главница – невърната сума по процесния договор за заем/.

На ищеца следва да бъде присъдена и мораторна лихва върху горната главница /каквато в случая се дължи при условията на чл. 84, ал. 1 от ЗЗД за периода след 31.12.10г. – падежа на задължението по договора за заем/. С оглед принципа за дизпозитивното начало в гражданския процес обаче – такава лихва следва да се присъди, считано от по-късно заявената дата /а именно от 14.10.11г./ до завеждане на делото /до 14.10.14г./. На практика – искането е заявено за този период с оглед спазване на давностният срок по чл. 111 от ЗЗД. За такъв период следващата се на ищеца лихва /изчислена върху горната главница/ възлиза на сумата от 9 218, 43 лева.

Възражението на ответника по чл. 27 от ЗЗД е ненадлежно доказано:

Доводът на ищеца, че това възражение е погасено по давност принципно се явява – неоснователен /предвид правилото на чл. 32, ал. 3 от ЗЗД/.

Принципно:

Унищожаването на дадена правна сделка поражда съществени /негативни/ последици в патримониума на страните по съответното правоотношение. С оглед това – в хипотези като процесната – пороците във волята на съконтрахентите следва да бъдат удостоверени /доказани/ по несъмнен /категоричен, еднозначен/ начин. Това не е сторено в процеса:

Процесното възражение /заявено в съдебното заседание на 28.05.15г. и в допълнителната молба от 26.06.15г./ не е подкрепено с надлежни доказателства /разпитаният по делото свидетел на ответника не удостоверява спрямо К. Г. да е била упражнена физическа, или психическа принуда към момента на подписване на процесната декларация/. Именно – с оглед факта, че това възражение се явява недоказано в процеса и предвид факта, че по делото не е заявено възражение по чл. 26, ал. 2, изр. 1-во, предложение последно от ЗЗД – обстоятелствата: дали заемодателят е разполагал със съответните средства и дали заемополучателят е имал нужда от тях – следва да се окачествят като ирелевантни. При доказване поне на едно от посочените две възражения – защитната теза на ответника принципно би могла да обоснове отхвърляне на процесните искове. Конкретният доказателствен материал обаче /събран по делото/ не позволява това да бъде сторено.

С оглед изложеното, съдът

 

Р Е Ш И :

 

ОСЪЖДА К.В.Г. ЕГН ********** да плати на М.С.В.  ЕГН ********** сумите: 30 000 лева – на основание чл. 79, ал. 1 от ЗЗД във връзка с чл. 240 от ЗЗД; 9 218, 29 лева - на основание чл. 86 от ЗЗД; законната лихва върху посочената главница от 14.10.14г. до цялостното й изплащане и 30 лева - съдебни разноски.

ОСЪЖДА К.В.Г. да плати на адвокат И. – 1 700 лева адвокатски хонорар на основание чл. 38 от ЗА.

Решението подлежи на обжалване пред САС в 14-дневен срок от съобщаването му на страните.

 

Председател: