Решение по дело №741/2023 на Административен съд - Варна

Образувано е по касационна жалба от „М.Ф.Т.“ ЕООД, ЕИК **, чрез адв. И.Г. против Решение №313/27.02.2023 г., постановено по АНД №20223110205332/2022 г. по описа на Районен съд - Варна, с което е потвърдено Наказателно постановление № 23-0000888/08.09.2022 г., издадено от директор на Регионална дирекция „Автомобилна администрация“ гр. Варна, с което на „М.Ф.Т.“ ЕООД, е наложено административно наказание имуществена санкция в размер на 3 000 лева на основание чл.96г ал.1 пр.2 от Закона за автомобилните превози за извършено нарушение на чл.7а ал.2 пр.3 от ЗАвтП.

Жалбоподателят сочи следните аргументи за незаконосъобразност на решението. Нормата на чл.7а, ал.2 от ЗАвтП предвижда задължение за действие – осъществяване на превод, а в НП е посочено бездействие – допуснал, поради което е нарушено правото му на защита. Чл. 8, ал.2 от Наредба №36/2006 г. е изменен – ДВ бр. 84/2022 г. и на основание чл.3, ал.2 от ЗАНН е трябвало да се съобрази. Посочената наредба е в противоречие с Директива 2006/126/ЕО, което не е съобразено. Отправено е искане за отмяна на оспореното решение и НП. Претендира присъждане на сторени разноски за адвокатски възнаграждения.

Ответник – директор на РД „Автомобилна администрация“ – гр. Варна в писмен отговор, чрез мл. експерт с юридическа правоспособност оспорва жалбата. Излага доводи за неоснователност на жалбата, тъй като от събраните доказателства се установява извършване на нарушението. Отправено е искане оспореното решение да бъде оставено в сила и се претендира присъждане на възнаграждение за процесуално представителство. Прави възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение заплатено от жалбоподателя.

Представителят на Окръжна прокуратура – Варна, счита касационната жалба за неоснователна и моли оспореното решение да бъде оставено в сила.

След като обсъди оплакванията в жалбата, становищата на страните, доказателствата по делото и с оглед проверката по чл. 218 от АПК, Административен съд – гр. Варна намира следното:

Касационната жалба е подадена от надлежна страна в законния срок, поради което производството по нея е процесуално допустимо.

Разгледана по същество, жалбата е основателна.

РС – Варна е приел за установено следното:

Извършена е комплексна проверка на документацията относно транспортната дейност на превозвача „М.Ф.Т.“ ЕООД за периода от 01.03.2022 г. до 31.05.2022 г., от представените от дружеството документи и наличната информация в информационния масив били установените следните обстоятелства: „М.Ф.Т.“ ЕООД притежава лиценз на Общността № 17235/05.04.2017 г. за извършване на международен автомобилен превоз на товари, валиден до 04.04.2022 г. По време на проверката била изготвена разпечатка от паметта на тахографа/приложено заверено копие/, от която е видно, че на 24.05.2022 г. в периода от 18:10 часа до 23:46 часа товарен автомобил марка Скания с рег.№ СВ 9708 СС е бил управляван от С.С. и автомобилът се е намирал в България. Към преписката са приложени и заверени копия от: CMR/международна товарителница/ № **********/23.05.2022 г. за извършване на превоз на палети с общо тегло 5 288 кг от България, Девня до Полша от превозвач „М.Ф.Т.“ ЕООД с автомобили СВ 9708 СС и С 6852 ЕМ; CMR/международна товарителница/ № **********/23.05.2022 г. за извършване на превоз на палети с общо тегло 15 843 кг от България, Девня до Полша от превозвач М.Ф.Т. ЕООД с автомобили СВ 9708 СС и С 6852 ЕМ; разпечатка от паметта на тахографа, от която е видно, че на 25.05.2022 г. в периода от 07:09 часа до 11:04 часа товарен автомобил марка Скания с рег.№ СВ 9708 СС е бил управляван от С.С. и автомобилът се е намирал в Румъния; CMR/международна товарителница/ № 6218579/26.05.2022 г. за извършване на превоз на товар с общо тегло 10095 кг от Полша от превозвач М.Ф.Т. ЕООД; 2 CMR/международна товарителница/ № 6218580/26.05.2022 г. за извършване на превоз на товар с общо тегло 850 кг от Полша от превозвач М.Ф.Т. ЕООД; разпечатка от паметта на тахографа, от която е видно, че на 26.05.2022 г. в периода от 07:15 часа до 11:53 часа товарен автомобил марка Скания с рег.№ СВ 9708 СС е бил управляван от С.С. и автомобилът се е намирал в Полша; протокол от контролна проверка № BG *********/14.09.2021 г. за проверка на тахограф в автомобил Скания с рег.№ СВ 9708 СС. От разпечатка от информационната система на Изпълнителна агенция „Автомобилна администрация“ от регистъра за психологически изследвания на водачите в ИААА е установено, че С.Д.С.е притежавал удостоверения № 570137/23.05.2019 г., валидно до 23.05.2022 г. и № 772443/13.06.2022 г. с валидност до 13.06.2025 г. Последвало е издаване на АУАН и НП.

РС – Варна е приел, че с оглед нормативната уредба - чл.5, чл.36, ал.2 от Наредба № 36 от 15.05.2006 г. за изискванията за психологическа годност и условията и реда за провеждане на психологическите изследвания на кандидати за придобиване на правоспособност за управление на МПС, на водачи на МПС и на председатели на изпитни комисии и за издаване на удостоверения за регистрация за извършване на психологически изследвания е следвало водача да има удостоверение за психологическо годност при осъществяване превоза на 24.05.2022 г. и при липса на такова е извършено нарушение на чл. 7а, ал.2, пр.3 от ЗАвтП. Счел е за неоснователен доводът на жалбоподателя, че неправилно е описано нарушението, защото задължението на превозвача е да не допуска управляването на МПС от водач, който не отговаря на изискванията за психологическа годност и произтича от нормата на чл.7а ал.2 от ЗАвтП, т.е. касае се за изискване, определено с този закон, поради което законосъобразно е ангажирана отговорността по чл.96г ал.1 от ЗАвтП. Последният представлява предвиден в закон случай на допустителство и е от категорията на продължените нарушения като се осъществява чрез бездействие, посредством допускането от превозвача да бъде извършван обществен превоз на товари от водач, който не притежава валидно удостоверение за психологическа годност.

Прието е, че НП не е в противоречие с Директива 2006/126/ЕО, защото същата касае единствено въпросите по издаване и подновяване на свидетелства за управление на МПС, създаването на унифициран образец и взаимното признаване на правоспособността между държавите-членки. След като предметът на правната уредба е различен, не е налице колизия между националната нормативна уредба. Аргумент в тази насока е и разпоредбата на чл. 5 от Приложение ІІІ на Директива 2006/126/ЕО, който предвижда, че "Стандартите, установени от държавите-членки за издаване и всяко едно последващо подновяване на свидетелствата за управление, могат да бъдат по-строги от изложените в настоящото приложение. За превозвачите, установени на територията на Република България, се прилагат изискванията на Директива № 2006/126/ЕО по начина, по който е транспонирана в националното законодателство, включително и за установеното задължение лицензираните превозвачи да ползват за осъществяване на дейността си само водачи, разполагащи с удостоверение за психологическа годност, издадено по реда на чл.152 ал.1 т.2 б."б" от ЗДвП и Наредба № 36/2006 г.

Изложено е, че с Държавен вестник брой 184 от 2022 г. се изменя разпоредбата на чл.8 ал.2 от Наредба №36/15.05.2006 г. в сила от 21.10.2022 г. Водачът към 24.05.2022 г. е без удостоверение за психическа годност. Съгласно §6 от ДР на Наредба №36/15.05.2006 г. ДВ бр.84/2022 г. в сила от 21.10.2022 г. валидните удостоверения за психологическа годност, издадени преди влизане в сила на тази наредба, стават безсрочни и запазват валидността си при условията на § 2 т.4 относно чл.8 ал.7. Тъй като се касае само за валидни удостоверения за психологична годност, каквото при влизане в сила на изменението на Наредбата С. не е притежавал, в случая не е налице нова нормативна уредба, която при хипотезата на чл.3 ал.2 от ЗАНН следва да се приложи като по-благоприятна за нарушителя и да се приеме, че същият е имал валидно удостоверение за психологична годност.

Решението е незаконосъобразно.

РС – Варна се е произнесъл по доводите в жалбата, но в нарушение на материалния закон, защото българските материалноправни норми не съответстват на правото на Европейския съюз (във връзка с това е налице и официално изявление на Европейската комисия от 15.07.2021 г., достъпно на интернет-адрес: https://ec.europa.eu/commission/presscorner/detail/bg/inf_21_3440.

Наредба № 36/15.05.2006 г. за изискванията за психологическа годност и условията и реда за провеждане на психологическите изследвания на кандидати за придобиване на правоспособност за управление на МПС, на водачи на МПС и на председатели на изпитни комисии и за издаване на удостоверения за регистрация за извършване на психологически изследвания (наричана по-нататък за краткост „Наредбата“) урежда множество въпроси, включително изискванията за психологическа годност и нейното удостоверяване. В контекста на Директива 2006/126/ЕО на Eвропейския парламент и на Съвета (наричана по-нататък за краткост „Директивата“), психологическата годност трябва да се разглежда като част от понятието за „умствената годност“, въведено посредством самата Директива. Ето защо Наредбата би следвало да е хармонизирана с Директивата. Вместо това обаче Наредбата противоречи на Директивата поради следните съображения:

1. Удостоверението за психологическа годност важи за 3 години, а в определени случаи – за 1 година (чл. 8, ал. 2 от Наредбата в редакцията към 24.05.2022 г. – датата на извършване на нарушението). Тези срокове са по-кратки от сроковете за валидност на свидетелството за управление на моторно превозно средство, които са с 5- или 10-годишна продължителност (чл. 51, ал. 3 – 4 ЗБЛД). Следователно доказването на умствената годност не се извършва „[...] когато свидетелството се издава и периодично след това [...]“ (съображение 9 от преамбюла на Директивата) посредством медицински прегледи, които да „[...] съвпадат с подновяването на свидетелствата за управление и поради това да се определят от срока на валидност на свидетелството“ (съображение 9 от преамбюла на Директивата).

2. Директивата позволява на държавите членки да регламентират „[...] медицински прегледи като гаранция за спазване на минималните стандарти за физическа и умствена годност [...]“ (съображение 9 от преамбюла на Директивата), а чл. 5 от Наредбата предвижда – с цел установяването на психологическата годност – не медицински преглед, а „психологическо изследване“, което се осъществява от психолози (чл. 11в от Наредбата), т.е. от лица, които не са медици.

3. Директивата залага „[...] минималните стандарти за физическа и умствена годност за управление на [...] превозни средства“ (съображение 8 от преамбюла на Директивата), което означава, че държавите членки могат да завишат тези стандарти в своите национални законодателства. Трябва обаче да се има предвид, че разпоредбата на т. 5 от приложение III на Директивата, уреждайки част от материята на медицинските прегледи, предписва следното: „Стандартите, установени от държавите членки за издаване и всяко едно последващо подновяване на свидетелствата за управление, могат да бъдат по-строги от изложените в настоящото приложение“. Следователно по-строгите стандарти могат да бъдат въвеждани на национално равнище само и единствено в връзка с първоначалното издаване и последващото подновяване на свидетелствата за управление на моторно превозно средство. Това означава, че възможността, да се въвеждат по-строги стандарти, не може да бъде използвана, за да се удостоверят отделни аспекти от физическата или умствената годност за управление на моторни превозни средства посредством документ, който – редом със свидетелството за управление на моторно превозно средство – да има свое собствено легитимиращо действие. А тъкмо това е сторено чрез нормативното регламентиране на удостоверението за психологическа годност, в резултат на което психологическата годност, вместо да бъде само предпоставка на правоспособността за управление на моторни превозни средства от съответната категория, бива въздигната и в отделно, паралелно съществуващо с правоспособността юридическо качество (арг. чл. 7а, ал. 2 ЗАвП).

От изложеното следва, че Директивата позволява на държавите членки да завишат изискванията за физическата и умствената годност за управление на моторни превозни средства, но при следните конкретни ограничения: – проверката на годността да се извършва изцяло във връзка с издаването на свидетелство за управление на моторно превозно средство; – въпросната проверка да се извършва само посредством медицински прегледи и то в срокове, не по-кратки от сроковете за валидност на свидетелството за управление на моторно превозно средство. Тези ограничения не са спазени в националната регламентация на психологическото изследване по Наредбата.

Следващият значим за изхода на делото въпрос е дали поради очертаното по-горе противоречие с Директивата настоящата инстанция трябва да откаже да съобрази нормативното задължението на водачите, осъществяващи превоз на пътници и товари, да притежават удостоверение за психологическа годност съгласно изискванията на чл. 7а, ал. 2 ЗАвП във вр. с чл. 7, ал. 2 и чл. 8, ал. 1 от Наредбата. За да се даде отговор на този въпрос, е необходимо да се проследи юриспруденцията на СЕС относно директния ефект на директивите.

Един от многото съдебни актове, поясняващи същността на примата на правото на Европейския съюз, е решение по дело С – 606/10 /ECLI: EU: C : 2012: 348, т. 73:/ „в съответствие с принципа на предимство на правото на Съюза действието на разпоредбите на Договора за функционирането на ЕС и на пряко приложимите актове на институциите в отношението им с вътрешното право на държавите членки е такова, че със самото си влизане в сила тези разпоредби правят неприложима по право всяка противоречаща им разпоредба на вътрешното право“.

Решение по дело 41/74 /ECLI:EU:C:1974:133/, т. 12, подчертава, че макар по силата на чл.189 от Договор на ЕИО регламентите поради своята същност могат да породят пряко действие, от това не следва, че други категории актове, посочени в този член, не могат никога да породят подобно действие. Би било несъвместимо с обвързващото действие, което член 189 признава на директивата, да бъде изключена по принцип възможността за засегнатите лица да се позовават на задължението, което тя налага“. Ето защо чл. 15, ал. 2 от ЗНА не може да се използва като аргумент да се третират директивите само и единствено като източник на косвено приложими норми.

В решение C 107/19 /ECLI:EU:C:2021:722, т. 45, се изтъква следното: „по силата на принципа на предимство на правото на Съюза, когато не може да тълкува националната правна уредба в съответствие с изискванията на правото на Съюза, националният съд, натоварен в рамките на своята компетентност с прилагането на разпоредбите от правото на Съюза, е длъжен да гарантира пълното им действие, като при необходимост по собствена инициатива оставя без приложение противоречащите им разпоредби от националното законодателство, дори да са по-късни, без да е необходимо да иска или да изчаква тяхната предварителна отмяна по законодателен път или по какъвто и да било друг ред“ (вж. също дело 106/77, /ECLI: EU:C:1978:49, т. 24/). Това означава, че несъответствието между правото на Европейския съюз и националното право се установява служебно от съда.

Отново в контекста на принципа на предимство на правото на Европейския съюз, в C 573/17 /ECLI:EU:C:2019:530/, т. 64 се пояснява, че за да се признае директен ефект на разпоредба от директива, е необходимо разпоредбата да бъде „достатъчно ясна, точна и безусловна“. Очертаните по-горе ограничения на Директивата във връзка с възможността държавите членки да завишат изискванията относно физическата и умствената годност за управление на моторно превозно средство, отговарят на критериите за яснота, точност и безусловност, поради което не е налице пречка за прякото им прилагане.

Решение по дело C 384/17,/ECLI:EU:C:2018:810/ отразява една още по-твърда позиция в практиката на СЕС относно зачитането на директивите от националните съдилища. В т. 56 – 57 решението сочи, че дори когато дадена разпоредба на директива няма директен ефект, произтичащото от директива задължение за държавите членки да постигнат предвидения в нея резултат, както и задължението им по чл. 4, § 3 ДЕС и на чл. 288 ДФЕС, ги обвързва да предприемат всички необходими мерки, за да осигурят изпълнението на това задължение, което тежи върху всички органи на държавите членки, включително — в рамките на тяхната компетентност — върху съдебните органи. А какво последните трябва да сторят в тази хипотеза, е пояснено в т. 61 – 62 от решението а именно: да тълкуват националното право в съответствие с лишената от директен ефект разпоредба на директивата или, ако такова съответстващо тълкуване е невъзможно, да оставят без приложение всяка разпоредба, която, ако бъде приложена, би довела до несъответстващ на правото на Съюза резултат. Изложеното налага извод, че директивна разпоредба без директен ефект, не бива да се прилага, но от друга страна, национална правна норма, която противоречи на въпросната разпоредба, също не трябва да се прилага. Следователно, дори да се приеме, че относимите към разглеждания казус правила на Директивата нямат пряко приложение, това не дава право на съда да приложи националните разпоредби, които  противоречат.

Трябва също така да се има предвид, че правилата на Директивата имат за цел да улеснят и насърчат „свободното движение и свободата на установяване на хората“ (съображение 2 от преамбюла на Директивата). Следователно неспазването на Директивата води до пряко нарушение на субективните права по чл. 21, чл. 45, чл. 49 и чл. 56 ДФЕС, което е още едно основание да не се приложат националните разпоредби относно задълженията, свързани с удостоверенията за психологическа годност.

Предвид гореизложеното, касационната жалба се явява основателна. Това налага отмяна на оспореното решение и НП.

На основание чл.18, ал.2 вр. чл. 7, ал.2, т.2 от Наредба №1/09.07.2004 г. минималното възнаграждение за адвокат при материален интерес по делото 3000 лева е 600 лева. Директорът на РД „АА“ – Варна е направил възражение за прекомерност на стореното възнаграждение за адвокат и в двете съдебни инстанции, но заплатеното такова за всяка инстанция в размер на 440 лева е под предвидения минимум и не следва да се намалява. На „М.Ф.Т.“ ЕООД следва да се присъди сумата в размер на 880 лева, представляваща възнаграждение за адвокат в двете инстанции, съобразно чл.63д, ал.1 от ЗАНН, вр. чл.143, ал.1 от АПК. Следва да се осъди ИА „АА“, която е юридическо лице съгласно чл.2, ал.1 от Устройствен правилник на Изпълнителна агенция "Автомобилна администрация".

Предвид изхода на спора искането на ответника за присъждане на възнаграждение за процесуално представителство е неоснователно по аргумент на противното на чл. 63д, ал.3 от ЗАНН, поради което съдът го оставя без уважение.

Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2 и чл. 222, ал. 1 АПК във вр. с чл. 63в, ал. 1 ЗАНН, съдът

РЕШИ:

ОТМЕНЯ Решение № 313/27.02.2023 г. по АНД №20223110205332/2022 г. по описа на Районен съд – гр. Варна и вместо него постановява:

ОТМЕНЯ Наказателно постановление №23-0000888/08.09.2022 г., издадено от директор на Регионална дирекция „Автомобилна администрация“ - гр. Варна.

ОСЪЖДА Изпълнителна агенция "Автомобилна администрация" да заплати на „М.Ф.Т.“ ЕООД, ЕИК ** заплатеното възнаграждение за адвокат пред двете съдебни инстанции в общ размер на 880 /осемстотин и осемдесет/ лева.

Решението е окончателно.

	Председател:	КРЕМЕНА ДАНАИЛОВА
	Членове:	ДАНИЕЛА СТАНЕВА ДИМИТЪР МИХОВ