Р Е Ш Е Н И Е
|
Номер ………../26.07. |
Година 2018 |
гр. София |
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, Търговско отделение, VІ-13 състав
|
на единадесети юли |
Година 2018 |
в публичното заседание в следния състав:
СЪДИЯ: Владимир В.
секретаря Весела Станчева като разгледа докладваното от съдията търговско дело № 4047 по описа за 2015 година, ЗА ДА СЕ ПРОИЗНЕСЕ, ВЗЕ ПРЕДВИД СЛЕДНОТО::
Предмет на разглеждане е иск с
правно основание чл. 57 ал. 1 от Закона за платежните услуги и платежните
системи, обн. ДВ бр. 23/2009 г.
Ищецът „БГ – Е.К.“ ЕООД твърди да е титуляр на разплащателна сметка, водена от ответника „Б.П.Б.“ АД като на 26.11.2014 г. без негово съгласие и разпореждане, банката изплатила на С.С.С. сумата от 100 000 лв. Претендира се тази сума, а при условията на чл. 214 ал. 2 ГПК ведно със законната лихва. Претендират се и разноските по делото.
В отговор по исковата молба от името на „Б.П.Б.“ АД се сочи, че плащането е извършено въз основа Нареждане-разписка от ищеца. Твърди се документът да бил представен от С.С. предварително подписан в съответствие с изрично предоставените от титуляра права с пълномощно от 20.08.2014 г. и при тези обстоятелства да получи отразената в нареждането-разписка сума. Твърди същата сума да е посочена и в изискуемата правилата декларация от 20.08.2014 г. за произход на желаната за теглене сума. Сочи тези документи да са били подписани и предоставени на банката от управителя на дружеството – Й.П.Й.. Счита за показателно в тази насока и липсата на оспорване на плащането до 05.12.2014 г., на която дата Й.Й.е бил информиран за движението по сметката и наличността в нея. Не се е противопоставил и след установена наличност чрез АТМ устройство на 17.12.2014 г., а и пълномощното не е оттеглено включително в рамките на съдебното производство. Сочи и получаването на суми от С.С. да е практика. Евентуално счита, че при установено плащане без съгласието на титуляра ответникът очаква да обвърже с мотивите на решението С.С., привлечен като трето лице – помагач на страната на ответника.
Третото лице помагач С.С.С. чрез процесуалния си представител – адв. В. от САК, оспорва предявения иск.
В съдебно заседание процесуалният
представител на ищеца – адв. Н. от САК, поддържа иска. Навежда довод, че
пълномощното от 20.08.2014 г. овластява лице, различно от законния представител
да извършва платежни нареждания въз основа на нотариално заверено пълномощно.
Оспорва представеното нареждане да притежава така възприетата от страните форма,
поради което и ответникът не е следвало да изпълнява операцията. Счита и за
невъзможно да бъде идентифициран еднозначно авторът на подписа предвид
липсващото указание за имената му. Сочи, че договорената засилена форма цели
предотвратяване на злоупотреби. Твърди и да е пренебрегнато очевидно различие в
начина на полагане на подписа в представения им документ. Обосновава тезата си
в писмени бележки. Застъпва теза, че банката не е положила дължимата грижа на
професионалист в оборота като приема установената от закона отговорност за
обективна. Представя списък за разноските.
Процесуалният представител на
ответника – адв. В. от САК, оспорва предявения иск с довод, че сумата е
предоставена на изрично и писмено упълномощено лице да се разпорежда със
средства от банковата сметка.
Процесуалният представител на
третото лице помагач – адв. В. от САК, оспорва предявения иск. В писмени
бележки по съществото на спора се излага довод за недоказано, че
нареждането-разписка не е подписано от ищеца. Счита за показателно в тази
насока и обстоятелството, че върху документа е поставен автентичен печат на
дружеството ищец. Оспорва банката да е действала умишлено или при условията на
груба небрежност, до което твърди договорно да е ограничена отговорността й.
Счита, че банката няма задължение да прави и да изисква почеркова експертиза на
представен й платежен документ от пълномощник на неин клиент. Евентуално счита,
че с декларацията от 20.08.2014 г. ищецът е поел риска от операции, основани на
неправомерни платежни документи.
Като
обсъди доводите на страните и въз основа на събраните по делото доказателства,
преценени при условията на чл. 235 ГПК, от фактическа страна намира следното:
По делото не се спори, че на 12.08.2014
г. представители на ищеца и ответника писмено са изразили съгласие, че ищецът
желае да бъде открита сметка при определен № ********** ******** като в приложение на
рамковия договор за платежни услуги са представени образец от подписа на Й.П.Й.
с указание, че е оторизиран да представлява фирмата.
Няма спор и че на 20.08.2014 г. от
името на ищцовото дружество Й.П.Й. е
упълномощил С.С.С. да го представлява пред „Б.П.Б.“ АД във връзка с воденето на
откритата сметка с № ********** като има право да представя нареждания (писмени
потвърждения) и други документи, предварително подписани от законен
представител на дружеството (или упълномощено лице с изрично нотариално
заверено пълномощно) до Банката относно извършване на операции по сметката и в
тази връзка има право да получава пари в брой до размера на посочената в
нареждането-разписка сума.
Не се спори и че в декларация от
същата дата – 20.08.2014 г. е посочено, че предвид изразеното съгласие да се
допускат преводи и разпореждания със сметката на дружеството при фактическо
представяне на подписани платежни документи от упълномощено лице, декларира, че
е запознат с риска и възможностите за настъпване на неблагоприятни последици
при изпълнението на неверни, неавтентични и/или подправени платежни документи. Съгласно
т. 2 от декларацията е изразено съгласие, че нарежданията до банката относно
операциите по сметката на титуляра ще се дават задължително чрез писмена форма
с оригинален подпис на титуляра или на негов пълномощник, снабден със заверено
пълномощно (нотариално или пред служител на банката). В тази връзка е изразено
съгласие, банката да не носи отговорност за истинността на който и да е
документ, представен за извършване на разпореждане с указаната в пълномощното
банкова сметка, ***, които са настъпили или биха настъпили от извършени банкови
операции въз основа на неавтентични платежни нареждания, представени от
посоченото в пълномощното лице. Посочено е, че банката и нейните служители имат
право да не изпълнят представено платежно нареждане по причини, свързани със
сигурността на платежната операция, съмнение за неразрешена употреба на
платежно нареждане или употреба на платежно нареждане с цел измама. Поето е
задължение за използване на платежните нареждания в съответствие с условията за
тяхното издаване и използване и да уведомява банката за неразрешена употреба на
платежни нареждания незабавно след узнаването..
От нареждането-разписка се
установява, че документът не отразява имената на лицето, подписало се в графата
с предписано от бланката съдържание: подписи
на лицата, които могат да се разпореждат. По делото не се спори, че
документът съдържа отпечатък от печата на ищцовото дружество.
Неоспореният от третото лице помагач
документ с указание да е подписан от него – нареждане разписка (л. 100 от
делото), позволява еднозначен извод, че на 26.11.2014 г. е получил сумата 100 000
лв., поради което заявеното възражение е опровергано.
Вещото лице Х. определя подписите на
Й.Й.като силно варираща по отношение на структурна сложност, нечитаема/щрихова
транскрипция с вариращи размер и наклон. Положеният подпис в нареждането
разписка е охарактеризиран като произволна, безбуквена транскрипция с прост
строеж без съществени индивидуализиращи го графически особености, което
препятства идентификация на лицето, което го е положило. При защитата на
заключението вещото лице конкретизира, че изследваният обект отразява щрих,
който е често срещан при подписите на различни лица. В допълнителното си
заключение вещото лице сочи за нормално отклонение от обичайния начин на
подписване под влияние на различни фактори – неудобна поза, вид пишещо
средство, степен на осветеност, здравословно и емоционално състояние, вид и
значимост на подписвания документ.
Вещото лице И. също определя
положения подпис върху нареждането разписка като притежаващ щрихова
транскрипция без добра идентификационна стойност с пълнота от идентификационни
частни признаци, без достатъчно характерна индивидуалност и устойчивост в
степен, позволяваща идентифицирането на изпълнителя му с категоричност,
позволяващо да бъде изпълнено от голяма група лица в притежание на техни
индивидуални писмено-двигателни навици, както и при случайни съчетания от
подписи.
По спорните в процеса факти съдът
намира за установено следното:
С оглед нормата на чл. 7 ал. 1 изр.
второ ГПК въведено в процеса твърдение, на което страна основава позицията си
по спора ангажира съда да обезпечи събиране на допустимите доказателства и едва
с решението си дължи да огласи оценката си за правното им значение. Авторството
на нареждането-разписка, обусловило установеното в процеса плащане придобива
значение във вътрешните отношения между третото лице помагач и ответника при
условие, че искът бъде уважен. Доколкото съдът не е ангажиран с нарочна
претенция срещу третото лице помагач, обаче, обвързващата сила на мотивите се
ограничава до установените факти и признатото им правно значение за предявения
и разгледан по същество иск. При отхвърлен иск този факт придобива значение във
вътрешните отношения между ищеца и С.С., но липсва процесуална възможност
страните да бъдат обвързани от формираните изводи. Производството по чл. 193 ГПК е предвидено от процесуалния закон средство за освобождаване на съда от
придадена със закона доказателствена сила на документ. След като въпросът за
авторството не касае обстоятелство от предмета на изследване в процеса,
безпредметно остава обсъждането на събраните по делото експертизи и наведените
от страните доводи досежно този факт.
При възприетите факти, относими към
повдигнатия за разглеждане спор, от правна страна съдът намира следното:
Законът
ангажира доставчика на платежни услуги да възстанови стойността на извършена
платежна операция без да е била надлежно разрешена – чл. 57 ал. 1 ЗПУПС (отм.). По силата на
чл. 51 ал. 1 ЗПУПС (отм.) разрешение е налице, когато платецът – в случая
титулярът на платежна сметка, разпорежда изпълнение на парична операция.
Текстът изрично указва, че извършена операция при липса на съгласие е
неразрешена. Така регламентираното правно положение налага да бъдат определени
критерии за идентифициране на дадено съгласие.
Съгласно
чл. 56 ал. 1 ЗПУПС (отм.) оспорената автентичност на платежната операция
ангажира ответника като доставчик на услугата да докаже правомерното използване на приложения в случая платежен инструмент, включително неговите персонализирани
защитни характеристики. По аргумент от чл. 56
ал. 3 ЗПУПС (отм.) регистрирането на платежната операция само по себе си не е
достатъчно за извод, че с поведението си ползвателят на платежната услуга е
компрометирал създадената от доставчика система за защита на авоарите. В тежест
на доставчика е да предвиди правила и процедури, гарантиращи в максимална
степен автентичност на платежната операция. По аргумент от чл. 58 ал. 2 ЗПУПС
(отм.) отговорността на доставчика отпада, ако непосредствена причина за платежната
операция е извършена от платеца измама, съответно умишлено или при груба
небрежност е допуснал нарушение на едно или няколко от вменените му задължения в
това число да използва платежния инструмент при стриктно съблюдаване на
създадените от доставчика правила и процедури – чл. 53 т. 1 и да предприеме
всички разумни действия за запазване персонализираните защитни характеристики
на платежния инструмент – чл. 53 т. 3. От тази гледна точка меродавно в случая
се явява не фактът на изразено съгласие от законния представител на ищцовото
дружество – платец по смисъла на закона, а надеждността на създадената от
ответника система за защита (арг. от чл. 54 ЗПУПС – отм.) и съблюдаването на установените
правилата и процедури от страна на ищеца.
Според нормативно
утвърдената дефиниция с § 1 т. 16 ДРЗПУПС (отм.) платежен инструмент е
персонализирано/персонализирани устройство/устройства и/или набор от процедури,
договорени между ползвателя на платежни услуги и доставчика на платежни услуги
и използвани от ползвателя на платежни услуги с цел подаване на платежно
нареждане. Тъй като в случая идентификацията не се свързва с ползване
на устройство, меродавни са договорените процедури за подаване на платежно
нареждане.
Съгласно договора като средство
за установяване автентичност на платежната операция е предвидено полагане на
подпис и печат. Като приложение към договора се установява спесимен от подпис и
изображение на фирмен печат и документално овластено лице да инициира процедурата,
съответно да получи парите. По силата на чл. 56 ал. 2 ЗПУПС – отм., ответникът
дължи да провери, а с оглед правилото на чл. 51 ал. 1 изр. първо с.з. и да се
увери в правомерното използване на платежния инструмент включително наличието
на неговите персонифицирани защитни характеристики. Отнесено към конкретния
случай това ще рече, че ответникът дължи да се увери в самоличността и
представителната власт на лицето, иницииращо платежната операция и
съответствието на положения подпис и печат с дадените образци. Изрично е
договорена възможност упълномощено лице да бъде приносител на предварително
подписано нареждане разписка. По аргумент от чл. 61 ал. 4 ЗПУПС (отм.)
задължението за ответника да изпълни нареждането възниква едва при изпълнение
на всички предвидени в договора с платеца условия.
По делото се установява,
че С.С. е инициирал платежната операция съответно е получил сумата от 100 000
лв. Пълномощното от 20.08.2014 г. отразява волеизявление на законния
представител на ищцовото дружество, че е овластен да представя нареждания,
предварително подписани от законен представител на дружеството или упълномощено
с изрично нотариално заверено пълномощно лице, както и да получава в брой
указаните в нареждането-разписка сума.
Няма спор, а и се установява,
че платежното нареждане съдържа отпечатък, съответстващ на представения от
ищцовото дружество образец на фирмения печат. Възниква въпросът дали положеният
върху нареждането разписка подпис съответства на предвидената от ответника и
възприета от ищеца защитна характеристика на този персонализиращ белег.
Понеже подписът на
оторизираното лице е призван да послужи за удостоверяване автентичността на
разпореждането за платежна операция, този елемент придобива съществено
значение. Предвид механизма за формирането му неговата защита в значителна
степен зависи от съдържанието на подписа. Както сочат и вещите лица подписът
отразява писмено-двигателните навици на неговия автор, по принцип защитната му
функция остава извън контрола на доставчика на платежната услуга. Следователно
от законния представител на ищцовото дружество пряко зависи степента на защита
на авоарите на дружеството, произтичаща от този идентификационен белег.
Дефинирайки отговорността
на доставчика на платежна услуга, законът предписва както нейните предпоставки
и рамки, в която съществува, така и обстоятелствата, при които той бива
освободен. По силата на чл. 48 ал. 2 ЗПУПС (отм.) обаче доставчикът на платежна
услуга е в правото си да договори правила за установяване автентичността на
платежното нареждане в отклонение от предписаните в чл. 56 ЗПУПС (отм.) и да
договори различни условия за освобождаването си от отговорност спрямо
предвидените в чл. 58 ЗПУПС (отм.). Съгласно дефинитивната норма на § 1 т. 23. ДРЗПУПС (отм.) потребител е физическо лице - ползвател на
платежна услуга, което при договори за предоставяне на платежни услуги извършва
дейност, различна от неговата търговска или професионална дейност. Ищецът не отговаря на тези условия, поради което няма
пречка дължимата от ответника проверка да бъде договорно определена, а
отговорността за неразрешена операция – да бъде ограничена.
Подписаната декларация,
за което не се спори, че е станало от законния представител на ищцовото
дружество и от представител на банката очертава рамката на дължима проверка до
представителната власт за приносителя на предварително оформен документ. По
делото не се спори, че използваната в случая бланка съответства на установените
по силата на чл. 6 ал. 7 от Наредба № 3 от 16 юли 2009 г. за условията и реда
за изпълнение на платежни операции и за използване на платежни инструменти –
отменена, действала към 26.11.2014 г. Този документ не предвижда необходимост
от идентифициране лицето, което може да се разпорежда с неговите имена. Не се
твърди по делото и в отношенията между страните да е установена специфична
практика. При тези обстоятелства дължимата и според договорно утвърдените
правила за проверка автентичността на представения документ бива ограничена до преценка
на указаните в пълномощното и т. 2 от декларацията обстоятелства – нареждане за
плащане на конкретна сума в писмена форма с оригинален подпис на титуляра или
на негов пълномощник, снабден с нотариално заверено пълномощно, който да е
представен от упълномощено от законния представител лице.
Според уговореното
правилото е нареждане да бъде давано от титуляра. Дефиницията „оригинален
подпис на Титуляра“ няма нарочна дефиниция в декларацията. Указанието за
необходим оригинал обаче логично обосновава очакването, че преди извършване на
операцията банката ще провери автентичността на положения подпис. Ето защо и
при тълкуване на вложената воля в контекста на целта на правоотношението – да
обезпечи изпълнение на разрешена операция и критериите на добросъвестността уговореното
освобождаване от отговорност предполага разумно обоснован извод, че подписът на
представения документ съотвества на характерен за титуляра писмено обективиран
знак.
Както отбелязва и вещото
лице Х. обичайни са вариации на подписа. От тази гледна точка и принципно дължимата
от доставчика на платежната услуга грижа при идентифициране на този защитен
белег се ограничава до сравняването му със съхранявания при условията на чл. 54
ал. 1 т. 1 ЗПУПС (отм.) спесимен от подписа. Съдът споделя довода, че
изискуемата грижа не предполага ползване на специални средства и експертни
познания. От друга страна обаче доставчикът на платежна услуга както по силата
на закона, така и с оглед обещаното дължи да изгради система, гарантираща в
достатъчна степен поверените й авоари. Затова и отговорността му към ползвателя
на платежната услуга при неразрешена платежна операция отпада, когато въпреки
представеният документ съдържа подпис, съответен на договорения образец. По
силата на договорените условия банката бива освободена от принципно вмененото й
задължение да докаже конкретно поведение на овластен да се разпорежда със
средства по сметката представител на ищцовото дружество, противоречащо на
създадено и сведено до знанието му правило, довело в крайна сметка до
разпореждане със средства от сметката му, произтичащо от чл. 58 ал. 2 ЗПУПС.
Като съществена защитна
характеристика на платежния инструмент подписът се ползва и с присъщата му
персонализираща функция. При все това ползвателят на платежна услуга е в
правото си да конкретизира начина, по който ще се идентифицира пред банката.
Ако в рамките на процедурата на полагане на подпис в присъствие на служител на
банката непосредствено установената самоличност е реална гаранция за
установяване на автентичност, при договорената процедура за представяне на
предварително подписан документ единствената гаранция остава сравняването на
спесимена с наличния по нареждането оригинален подпис. При все, че подписът
отразява писмено-двигателни навици на своя автор няма пречка при представяне на
спесимена да въведе допълнителни елементи, обезпечаващи персонализиращата
функция на знака при разрешаване на платежни операции. Подобен подход не само,
че е възможен предвид естеството на документа – фактор, обуславящ вариантност
на подписа, но определя и обективно би осигурил изискуемата от чл. 53 т. 3
ЗПУПС (отм.) грижа – ползвателят да запази в тайна от трети лица
персонифициращия го в отношенията с банката белег. Ето защо надлежната проверка
при представен документ, било то и от пълномощник на титуляра, предполага повишено
внимание при сравняване на подписа върху нареждането с наличния при банката
спесимен. Възниква въпросът дали установените в случая данни позволяват извод,
че нареждането разписка отговаря на предходно представения спесимен.
Макар поставеният върху
нареждането подпис да няма необходимите белези, идентифициращи неговия автор,
структурата му явно се различава от положения спесимен при сключване на рамковия
договор, наличен по л. 80 от делото. Вярно е, че подписът е удостоверен с
печат, за който няма спор, че към 26.11.2014 г. дружеството е използвало в
търговската си дейност. За разлика от подписа обаче, отразяващ непосредствено
съобщения начин на полагането му с произтичащото от това разумно предположение,
че е известен само на овластеното да се разпорежда лице и на оторизираните от банката
лица, печатът предполага трайно изображение и по определение достъпно за трети
лица, поради което този елемент не се ползва със съпоставима с подписа
идентификационна стойност, а още по-малко да удостовери автентичност на
подписа. Утвърдените правила определят печата като показателен за
представителна власт спрямо юридическото лице – арг. от чл. 7 ал. 1 от Указ № 612 от 26.08.1965 г. за
печатите. Ето защо наличието му позволява разумно
обоснован извод, че положеният подпис касае лице, овластено
да представлява „БГ – Е.К.“ ЕООД. Ако в рамките на обичайната търговска дейност
това е достатъчно, за да бъде ангажирана правната сфера на търговеца,
спецификата на платежната операция предписва специфични правила. Самата
декларация не придава удостоверителен ефект на положения печат – дължимата
проверка е съсредоточена върху подписа на титуляра.
И според съдържанието на
предоставените с пълномощното права С.С. е овластен да представи нареждания и
да получи указаната в нареждането сума. Извън тези рамки остава
разпоредителното изявление. При положение, че подписът по нареждането не
съответства на депозирания спесимен, а от съдържанието на документа не
предполага да е положен от нарочно упълномощено лице, връзката на подписа с
титуляра по смисъла на декларацията може само да се предполага. След като банката
дължи да се увери, че операцията е надлежно разрешена обаче, този извод не може
да почива на предположение, изводимо от гласуваното доверие на ползвателя на
платежната услуга към неговия пълномощник, да реализира предходно изразена воля
за разпореждане. Самата декларация придава на този факт доказателствено
значение, но предпоставка за формирането му е писмен документ с оригинален подпис на титуляра.
Въпреки участието в
процеса на С.С. нито се установява нареждането да му е предоставено от Й.Й., нито
обстоятелства, обуславящи знание за наредената операция към момента на
заявяването й. Извод в тази насока не може да бъде изведен и от представената
декларация за произход на средствата. С оглед предписаната форма за изявлението
плащането следва да стане в нарочен документ – с нормативно предписан образец.
От тази гледна точка съвпадението в сумата по нареждането и декларацията не е
достатъчно. По делото се твърди и не се оспорва това да е станало
непосредствено от Й.Й.на 23.10.2014 г., но недоказано остава твърдението да е
представено именно с оглед предстоящото изплащане на сумата. След тази дата и преди 26.11.2014 г.
осъществени са множество платежни операции включително и чрез теглене в брой и
получаване на сумите от С.С.. Макар и никоя от операциите да не касае точно
сумата от 100 000 лв., не става ясно поради каква причина документът е
задържан в очакване на платежна операция, очевидно ненаредена към 23.10.2014 г.
Нормата на чл. 51 ал. 1
ЗПУПС (отм.) разграничава нареждането от съгласие за изпълнение на платежна
операция. Настоящият състав приема, че разграничението произтича от
обстоятелствата, при които бива инициирана операцията. Когато това става от
платеца или от упълномощено от него лице е необходимо нареждане. Когато
операцията се инициира от получателя на плащането, за осъществяването й е
необходимо съгласието на платеца. Става дума за различни платежни услуги, еднозначно
разграничени съответно по т. 19 и т. 3 от § 1 на Допълнителните разпоредби. При
платежното нареждане платецът е този, който определя какво, на кого и колко
следва да бъде платено, а при директния дебит платежната операция се извършва по
инициатива на получателя въз основа на даденото съгласие от платеца на
получателя, на доставчика на платежни услуги на получателя или на доставчика на
платежни услуги на платеца. В случая макар и
опосредено чрез лице, овластено да представи платежното нареждане, заявената
услуга касае инициирано разпореждане със средства от платежната сметка.
По силата на чл. 56 ал. 2
ЗПУПС (отм.), а и според възприетите от страните правила, разрешението следва
да е дадено преди изпълнението на платежната операция, а само когато е уговорено
– след изпълнение на операцията. Въпреки участието в процеса на С.С. не се
установява нареждането да е сведено до знанието на Й.Й.преди датата на
оспорената операция, невъзможен се явява изводът, че оспорваната операция е
била предварително разрешена. По делото не се твърди постигнато съгласие за
последващо разрешение. След като законът изисква изрично волеизявление,
присъщите му правни последици могат да се основат единствено на нормативно
предписано предположение.
Макар и законът да очаква
ползвателят на платежна услуга да уведоми доставчика без неоснователно
забавяне, не предписва конкретни последици от евентуално закъснение. Настоящият
състав не намира основание да се отклони от установеното с решение № 239 от
21.04.2017 г. по т. д. № 2733/2015 г., ТК, ІІ ТО на ВКС значение на нормата на
чл. 55 ал. 1 ЗПУПС (отм.) – утвърждава презумпция за съгласие. Ето защо макар и
законът да очаква ползвателят да уведоми доставчика на платежни услуги за
неразрешена платежна операция, предположение, че е съгласен с нея е възможно
само при изтичане на указания в нормата срок – 13 месеца от момента на
задължаване на сметката и то при условие, че доставчикът го е информирал
надлежно за извършената операция. От представената от ответника разпечатка се установява,
че сметката на ищцовото дружество е задължена на 26.11.2014 г. Исковата молба е
предявена на 27.02.2015 г., а с оглед съдържанието на обективираното в нея
искане, сведено до знанието на ответника към 25.03.2015 г. Следователно,
предположение за съгласие с осъществената операция предвид последващо теглене
на сума, съответно справка за наличност по сметката е невъзможно с оглед
нормата на чл. 154 ал. 2 ГПК. За пълнота следва да се посочи, че самата норма
обуславя действието си от факта, че титулярът е уведомен за извършената
операция, което само по себе си лишава от правно значение както извършеното
теглене, така и направената справка за наличност по банковата сметка.
Нормата на чл. 180 ГПК
утвърждава предположение за авторство на обективирано изявление, което в случая
е неприложимо. Освен, че по силата на закона и договорно поетото задължение банката
дължи да се увери в автентичността на нареждането, а не да я предполага, с
оглед и спецификата на спесимена приоритет придобиват не утвърдените писмено-двигателни
навици на оторозираното да се разпорежда лице, а съответствието на подписа,
положен върху документ представен от друго лице с предварително указания на
банката начин за подписване. Понеже правно значение придобива не ефектът на
волеизявлението, а неизпълнението на задължението на ответника да гарантира
съблюдаване на предписаните правила за гарантиране сигурността на довереното му
имущество, установеният от чл. 193 ГПК механизъм преодоляване нормативно
утвърденото предположение в случая е неприложим.
Нареждането разписка с
посочена дата 26.11.2014 г. – л. 100 от делото, не съдържа изявление на
физическо лице, овластено да се разпорежда със средства по банковата сметка,
поради което и този документ не съответства на договорените правила за обективиране
на съгласие. Съдържанието му обаче предполага идентификация на осъществената
операция, с оглед на която и следва да бъде индивидуализирана.
По изложените съображения
съдът приема за осъществена неразрешена платежна операция и отсъствие на
договорно утвърдена клауза, освобождаваща ответника от задължението му да се
увери в автентичността на разпоредителното изявление. Ето защо налице са
предпоставките за ангажиране на отговорността му при условията на чл. 57 ал. 1
ЗПУПС (отм.).
По
искането за законна лихва, предявено при условията на чл. 214 ал. 2 ГПК
Нормата на чл. 214 ал. 2 ГПК не
определя нито собствено съдържание за използвания термин „лихви”, нито
предпоставките, при които възниква вземането, поради което и предвид
систематичното й място тя има изключително процесуалноправен характер. Процесуалният
закон установява изключение от правилата за огласяване на съдебно предявеното и
признато право досежно лихва, дължима след датата на съдебно предявено вземане
– чл. 214 ал. 2 ГПК. Акцесорният характер на вземането обезсмисля последващ
съдебен процес, поради което и почива на идеята за процесуална икономия. По
силата на тази норма съдът дължи да установи и обяви с решението си
съществуването на вземането, а неговият размер подлежи на определяне към момента
на погасяване на главницата. Както систематичното място, така и смисълът на
нормата еднозначно навеждат на регламентация, ограничена до начина за
упражняване на възникнало извън процеса притезание. Досежно правопораждащите
това вземане обстоятелства и формиране на неговия размер приложение следва да
намери материалният закон.
Съгласно
чл. 79 ал. 1 предл. първо ЗЗД неизпълнението предполага дължимото да бъде
престирано ведно с обезщетение за забава. Нормативно утвърдено е необоримо
предположение, че неизпълненото в срок парично задължение поражда вреда като
утвърждава и механизъм за определяне размера на обезщетението – чл. 86 ЗЗД. За
разлика от чл. 136 ал. 2 ЗЗД (отм.) дефинитивната норма на чл. 84 ЗЗД не
придава правопораждащ ефект на процесуалното действие по предявяване на
исковата молба. По тези съображения и поради преуредения материалноправен
въпрос с действащия понастоящем закон настоящият състав не споделя придаденото
от теорията и зачетено в съдебната практика правозасилващ ефект на предявената
искова молба. Установеното в процеса вземане макар и да произтича от договор
между страните, не определя срок за изпълнението му. Такъв не е указан и
закона. Именно защото произтича от договор, неприложима е фикцията на чл. 84
ал. 3 ЗЗД. Ето защо забавата на ответника произтича от нарочна покана, а и
както бе посочено вече, нормата на чл. 55 ал. 1 ЗПУПС (отм.) изрично предписва
това.
По
делото не се твърди и не се установява ответникът да е уведомен за оспорването
преди датата на предявяване на иска. Поканата предполага обективна възможност
за длъжника да разбере кому, какво и защо дължи. Тъй като адресат на
обективираното изявление в исковата молба е съдът, а депозирането й в
канцеларията му не осигурява указаната възможност, настоящият състав приема за
меродавна датата на получения препис от исковата молба. Установява се това да е
станало на 25.03.2015 г., поради което и считано от следващия ден ответникът е
изпаднал в забава.
Доколкото
съдът е сезиран с претенция за защита на притезание макар и като изключение от
утвърдените правила за предявяване на иск, формираният извод, че вземането не
съществува за част от предявения период предполага изричното му огласяване в
решението.
По разноските
Настоящият състав счита, че и по
отношение отговорността за разноски в съдебния процес приложимо е
общоутвърдената граница на отговорността за обезвреда – на възстановяване
подлежат вредите, явяващи се пряка и непосредствена последица от контролирана
от длъжника причина. В тази насока страната, необосновано предизвикала съдебен
спор дължи да възмезди насрещната за провокираните от това действие разноски.
Изключително
право на страната в процеса е да определи дали и каква линия в процеса ще
поддържа, съответно да избере доказателствените средства, с които да
възпроизведе меродавните за спора обстоятелства. Заплатеният депозит за вещо
лице касаят доказателства в подкрепа на отречена в процеса теза. Ето защо
настоящият състав не намира основание тези разноски да бъдат възлагани в тежест
на ответника.
При установения изход от спора и с
оглед правилото на чл. 81 вр. чл. 236 ал. 1 т. 6 ГПК настоящият състав счита,
че дължи да постанови изричен диспозитив като направените от ответника разноски
бъдат възложени в негова тежест.
Мотивиран от изложеното съдът
Р
Е Ш И:
ОСЪЖДА „Б.П.Б.“ АД, ЕИК*******със седалище и адрес на управление:***, р-н „Младост“ бул. „*******да заплати на „Б.К.“ ЕООД, ЕИК ******* с адрес по делото: гр. София, р-н „Кремиковци“, ж.к. „*******както следва:
1. на основание чл. 57 ал. 1 ЗПУПС (отм.) сумата 100 000,00 лв. – стойност на неразрешена парична операция с вальор 26.11.2014 г. № Опер. 0219*******ведно със законната лихва на основание чл. 86 ЗЗД, считано от 26.03.2015 г. до окончателно изплащане на сумата;
2. на основание чл. 78 ал. 1 ГПК сумата от 4000 ,00 лв. – разноски в производството пред Софийски градски съд.
ОТХВЪРЛЯ предявената при условията на чл. 214 ал. 2 ГПК претенция за законна лихва за периода 27.02.2015 г. – 25.03.2015 г., включително.
ВЪЗЛАГА направените от „Б.П.Б.“ АД разноски в негова тежест.
Решението е постановено при участието на С.С.С. – трето лице помагач на страната на „Б.П.Б.“ АД.
Решението
може да бъде обжалвано с въззивна жалба пред Апелативен съд – София в
двуседмичен срок от връчване на препис от настоящото до всяка от страните, а в
частта за разноските – пред настоящия съд при условията на чл. 248 ГПК.
СЪДИЯ: