№ 380
гр. София, 11.06.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 13-ТИ ТЪРГОВСКИ, в публично
заседание на четиринадесети май през две хиляди двадесет и четвърта година
в следния състав:
Председател:Христо Лазаров
Членове:Женя Димитрова
Жана Ив. Маркова
при участието на секретаря Пролетка Асенова
като разгледа докладваното от Жана Ив. Маркова Въззивно търговско дело
№ 20241001000234 по описа за 2024 година
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК и е образувано по
въззивна жалба вх. № 619/16.01.2024 г. на ОБЩИНА СИМИТЛИ, Булстат
*********, със седалище гр. Симитли, ул. „Хр. Ботев“, № 27 срещу Решение
№ 154/06.12.2023 г., по т.д. № 247/2022 г., на ОС - Благоевград, VII с., в
частта, с която е осъдена да заплати на „ГРОМА ХОЛД“ ЕООД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление в с. Бело поле, Общ.
Благоевград, Производствена база на „Грома холд“ ЕООД, сумата 633302.22
лв., представляваща общ размер на главница, обективирана във фактура №
**********/08.10.2015г. - 294 225.77 лв., фактура № **********/08.10.2015г.
– 300157.25 лв. и фактура **********/01.12.2015 г. – 38919.20 лв., ведно със
законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на исковата
молба в съда - 01.12.2022 г., до окончателното заплащане, както и сумата
193056.30 лв., представляваща обезщетение за забава за периода 01.12.2019 г.
- 30.11.2022 г., на осн. чл. 99, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 266 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД.
Въззивникът счита, че постановеното решение е неправилно,
необосновано и постановено в противоречие със събраните доказателства.
Счита, че въззиваемият не е кредитор на въззивника и не е носител на вземане
по Договор за възлагане № 9/03.12.2014 г. и Договор за възлагане №
2/29.04.2015 г. Това било така, защото клаузата на чл. 1, ал. 2 от Анекс №
7/31.07.2018 г. към Договор за цесия от 08.07.2016 г., сключен между
въззиваемия и „Инвестбанк“ АД било формулирана по начин, непозволяващ
да бъде изведена волята на страните, уговорката била неопределена до степен
на липса на предмет на договаряне. По тази причина Анексът бил нищожен и
не е породил правни последици. Така от Анекса не ставало ясно какъв е
1
размерът на задължението по всеки от посочените в него договори към
момента на неговото сключване, а била посочена една обща сума.
Счита, че въззиваемият не е кредитор по Договор № 2/29.04.2015 г. и на
друго основание. Счита, че с клаузата на чл. 2, ал. 4 от Договор № 2 страните
били въвели условие за изплащане на дължимото възнаграждение, поради
което и към момента на твърдяното му цедиране от страна на „Пътища
Пловдив“ АД на въззиваемия, вземането е било бъдещо и възникването му
било поставено под условие. От изложеното прави извод, че сключените
договори за цедиране на това вземане били нищожни, поради невъзможен
предмет, евент. поради липса на основание, респ. поради противоречие на
закона.
На следващо място сочи, че въобще не било коментирано възражението
на въззивника, че процесните вземания не били изискуеми. В посочената
клауза на чл. 2, ал. 4 от Договор № 2, страните били обвързали изпълнението
на паричното задължение в зависимост от настъпване на условие, без краен
срок, поради което въззиваемият следвало да предяви иск с пр. осн. чл. 69, ал.
2 ЗЗД и срокът да бъде определен от съда. Тъй като такъв иск не бил
предявяван, то и падежът на задължението за плащане не бил настъпил.
Поддържа, че още при сключване на договора страните били въвели
каузално условие за изплащане на възнаграждението, което счита, че е
обстоятелство попадащо в хипотезата на чл. 25 ЗЗД. Сочи, че още при
започване на процедурата по възлагане въззивникът оповестил на всички
заинтересовани, че във връзка с изпълнението на тази обществена поръчка
финансиране не е налице и поради това било включено и условието за
изплащане на възнаграждението. Този договор бил приет без възражения от
„Пътища Пловдив“ АД. Въпреки предприетите действия за осигуряване на
финансиране, такова не било налице, което не можело да се вмени във вина
на въззивника. От посочените обстоятелства извежда, че предявения иск за
заплащането на сумата 594383.02 лв., по силата на Договор № 2 е изцяло
неоснователен.
По същество моли за отмяна на решението в атакуваната му част и
отхвърляне на исковите претенции. Претендира разноски за две инстанции.
В границите на срока по чл. 263, ал. 1 ГПК, въззиваемият „Грома
Холд“ ЕООД, депозира отговор вх. № 3790/19.03.2024 г., в който счита
атакуваното решение за правилно, обосновано и постановено в съответствие
със събраните доказателства. Излага възприетото от първоинстанционния съд
по фактите и счита, че те са правилно установени. Възражението за
нищожност на Анекс № 7 счита за неоснователно, тъй като въззивникът не е
страна по договора за цесия и анексите към него и не е легитимиран да
релевира подобни възражения, поради липса на правен интерес. Счита, че
интересът на длъжника е да изпълни на посочения в уведомлението по чл. 99,
ал. 4 ЗЗД, кредитор. Счита за правилни изводите на съда, досежно
последиците от частичното разваляне на сключеният Договор за цесия от
08.07.2018 г. Оспорва се възражението за нищожност на Анекс № 7, поради
неопределеност и неиндивидуализираност на вземанията. Счита, че
вземанията са определени и определяеми, тъй като се разваля договор за
цесия, в който те са индивидуализирани и по който въззивникът е частично
изпълнявал. Оспорва се възражението, че вземанията по Договор № 2 са
бъдещи и не съществуват към момента на цедирането им. Сочи, че вземането
за заплащане на извършената по договора работа е възникнало в момента на
2
нейното приемане с Акт-обр. 19 като приети, подписани от въззивника и
осчетоводени са и издадените по тях фактури, което представлявало
признание на задължнеията по тях.
На следващо място оспорва и счита за неоснователно и възражението,
че възнаграждението за извършената работа не се дължи, тъй като не се било
сбъднало условието, залегнало в чл. 2, ал. 4 от Договора и т. 2 от
Споразумението към него – наличие на осигурено финансиране. Счита, че
след като процесният договор е сключен в рамките на процедура по ЗОП,
единствената цел на клаузата на чл. 2, ал. 4 от Договора и т. 2 от
Споразумението е била отсрочване във времето на изпълнението на
задължението на възложителя за плащане на възнаграждението, до момента
на осъществяването на определените обстоятелства, но не и да постави самата
дължимост на възнаграждението под условие. Счита, че такова отсрочване на
изпълнението на задължението е възможност в границите на срока по чл.
303а, ал. 2 ТЗ.
По същество моли за потвърждаване на първоинстанционното решение.
Претендира разноски за въззивна инстанция.
В съдебно заседание въззивникът и въззиваемият, чрез
процесуалните си представители, поддържат въззивната жалба и
отговора, по изложените в тях оплаквания, съображения и доводи.
Софийски Апелативен Съд, по предмета на спора, съобрази
следното:
Производството пред БлОС е образувано по искова молба вх. №
13736/01.12.2022 г. на „Грома Холд“ ЕООД, ЕИК ********* (предходно
наименование „Агромах“ ЕООД), с която са предявени обективно
кумулативно съединени искове за осъждането на Община Симитли, Булстат
********* да заплати сумата 633302.22 лв., общ размер на дължима
главница, обективирана във фактури №№ 752/08.10.2015 г., 757/08.10.2015 г.
и 1220/01.12.2015 г. и сумата 198710.94 лв., общ размер на дължима лихва, за
период от три години преди подаването на исковата молба, а именно
01.12.2019 г. - 30.11.2022 г., както и законната лихва върху главницата от
предявяването на иска до окончателното изплащане, на осн. чл. 79, ал. 1 ЗЗД,
вр. чл. 266, ал. 1 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Ищецът твърди да е носител на вземания към ответника, произтичащи
от изпълнени 6 бр. договори за строителство, както следва: 1. Договор №
9/03.12.2014 г. за възлагане на обществена поръчка и Анекси към него №№
1/05.06.2015 г. и 2/09.09.2015 г., по който след приемане на работата е била
издадена фактура № 1220/01.12.2015 г.;
2. Договор за строителство от 14.04.2016 г., за изпълнение на поръчка с
предмет „Благоустрояване на ул. „Никола Вапцаров““, по който след
приемане на работата е издадена фактура № 621/19.05.2016 г.;
3. Договор за строителство от 14.04.2016 г. за изпълнение на поръчка с
предмет „Благоустрояване на ул. „Вихрен““, по който след приемане на
работата е издадена фактура № 622/19.05.2016 г.;
4. Договор за строителство от 14.04.2016 г. за изпълнение на поръчка с
предмет „Благоустрояване на ул. „Струма““, по който след приемане на
работата е издадена фактура № 623/19.05.2016 г.;
5. Договор за строителство от 14.04.2016 г. за изпълнение на поръчка с
предмет „Благоустрояване на ул. „1-ви май““, по който след приемане на
3
работата е издадена фактура № 624/19.05.2016 г. и
6. Договор за строителство от 14.04.2016 г. за изпълнение на поръчка с
предмет „Благоустрояване на ул. „Чайка““, по който след приемане на
работата е издадена фактура № 625/19.05.2016 г.
Още твърди, че по силата на Договор за прехвърляне на вземания от
11.01.2016 г. е придобил вземанията на „Пътища Пловдив“ АД от ответника,
произтичащи от Договор № 2/29.04.2015 г. за възлагане на обществена
поръчка с предмет „Благоустрояване на улици, паркинги и други обществени
територии в Община Симитли“ и обективирани в издадени фактури №№ 752,
753, 754, 755, 756 и 757, всички от 08.10.2015 г. За цесията ответникът бил
уведомен с писмо, получено от него на 01.04.2016 г.
Тъй като ответникът не заплатил задълженията си, ищецът от своя
страна цедирал вземанията си общо в размер на 3767903.35 лв. на
„Инвестбанк“ АД, като бил сключен Договор за цесия от 08.07.2016 г. и 8 бр.
Анекси към него. За цесията ищецът уведомил ответника с уведомление,
получено от него на 28.07.2016 г. Последния с писмо от 03.08.2017 г.,
отправено до цесионера „Инвестбанк“ АД потвърдил задълженията си, в
размер на 3767908.35 лв. и отправил искане за удължаване на срока за
плащане до 31.12.2017 г., по причина липса на средства.
С ново писмо от 09.02.2018 г. ответникът отново потвърдил
задълженията си, които възлизали на сумата 1852778.25 лв. и отправил ново
искане за удължаване на срока за плащане до 31.07.2018 г., поради липса на
средства.
Впоследствие с писмо от 08.08.2018 г. „Инвестбанк“ АД уведомила
отвеника, че Договорът за цесия сключен с ищеца е трансформиран в договор
за банков кредит и от този момент кредитор по вземанията по договора за
цесия отново е „Грома Холд“ ЕООД.
С писмо от 28.11.2018 г., отправено до ищеца, ответникът признал и
потвърдил задълженията си, които възлизащи на 677114.52 лв. били
обективирани в процесните 3 бр. фактури. След потвърждаване на
задължението от страна на ответника по фактура № 757/08.10.2015 г. били
извършени още две частични плащания, в размер на 40620.00 лв. и 3192.30
лв., в резултат от което общият размер на задължението бил 633302.22 лв.
Счита, че освен главницата по посочените фактури дължима се явява и
законната лихва, за период съобразен с давностния срок, а именно 3 години
преди предявяване на иска.
В границите на срока по чл. 367 ГПК, ответникът депозира отговор
вх. № 412/12.01.2023 г., в който предявените искове се оспорват като
неоснователни. Твърди, че ищецът не е носител на вземания с произход
Договор № 9/03.12.2014 г. и Договор № 2/29.04.2015 г., тъй като клаузата на
чл. 1, ал. 2 от Анекс № 7/31.07.2018 г. към Договор за цесия от 08.07.2016 г.
била формулирана по начин, непозволяващ да се изведе действителната воля
на страните, но и уговорката била неопределяема до степен на липса на
предмет на договаряне. Твърди, че извършеното между ищеца и „Инвестбанк“
АД, разваляне на сключеният Договор за цесия, чрез Анекс към него било
лишено от правно основание и от последици, тъй като обективно било
невъзможно чрез споразумение да се развали който и да било договор.
По отношение задълженията по Договор № 2/29.04.2015 г., сключен с
„Пътища Пловдив“ АД, сочи, че в чл. 2, ал. 4 било уговорено плащанията по
4
договора да бъдат извършени в 1 м. срок от датата на осигуряване на външно
финансиране, поради което преди осигуряване на такова заплащане на част
или цялото възнаграждение за изпълнените СМР, изпълнителят не можел да
претендира. Посочената уговорка интерпретира като условие за изплащане на
дължимото възнаграждение, по см. на чл. 25, ал. 1 ЗЗД. От сбъдването на
условието – наличие на външно финансиране, ответникът счита да е
предпоставено плащането на възнаграждението по договора. Сочи, че след
приемане на процесните СМР предприел действия за осигуряване на
финансиране като към момента такова не било осигурено, последното не по
вина на ответника. Счита, че поради несбъдване на условието задължението
за плащане не било изискуемо, поради което и искът за заплащане на
дължимата сума по цитирания договор в размер на 594383.02 лв. бил
неоснователен.
В границите на срока по чл. 372 ГПК, ищецът депозира
допълнителна искова молба вх. № 2905/07.03.2023 г. , в която ищецът
поддържа твърденията изложени в исковата молба и репликира всяко от
възраженията на ответника в отговора и ги счита за неоснователни.
В границите на срока по чл. 373 ГПК, ответникът депозира
допълнителен отговор вх. № 4369/03.04.2023 г. , в който поддържа
изложените в отговора твърдения и възражения. Отново акцентира върху
възражението си, че изискуемост на задължението за заплащане на
възнаграждението по сключения Договор № 2/29.04.2015 г. не е налице, тъй
като не бил настъпил уговорения падеж за плащане.
Настоящият състав на Софийски Апелативен Съд, като съобрази
предметните предели на въззивното производство, очертани в жалбата и
отговора, приема за установено от фактическа и правна страна следното:
Въпросът за допустимостта на въззивната жалба е разрешен с
постановеното по делото Разпореждане № 702/01.04.2024 г., поради което
същата подлежи на разглеждане по същество.
Предмет на въззивна проверка е решението, в осъдителната му
част, с която предявените искове са уважени за сумата 633302.22 лв.,
представляваща общ размер на главница, ведно със законната лихва
върху главницата, считано от датата на подаване на исковата молба в
съда - 01.12.2022 г., до окончателното заплащане, както и за сумата
193056.30 лв., представляваща обезщетение за забава за периода
01.12.2019 г. - 30.11.2022 г.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК - въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната
му част. В обхвата на така посочените въззивни предели, съставът на САС
съобрази следното: Атакуваното съдебно решение е постановено от надлежен
съдебен състав, в границите на предоставената му правораздавателна власт и
компетентност, и съдържа реквизитите по чл. 236 ГПК, поради което
решението е валидно. Предявените искове са правилно квалифицирани като
такива с правно основание чл. 99 ЗЗД, вр. чл. 266 ЗЗД, чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл.
266 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД. Произнасянето съответства на заявените за
разглеждане осъдителни претенция, поради което решението е и допустимо.
Предвид разясненията по приложение на процесуалния закон, дадени в
т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г., по т. д. № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК, във връзка с
чл. 269, ал. 1 ГПК, извън задължението за служебно произнасяне по
5
валидността и допустимостта на решението и проверката за правилност
относно допуснати нарушения на императивни материално-правни норми от
първата инстанция, въззивният съд е ограничен по останалите въпроси от
посоченото в сезиращите жалби.
В хода на първоинстанционното производство фактическата обстановка
е била правилно установена, поради което въззивният състав счита, че не
следва да бъде преповтаряна, а следва да препрати към тази част от мотивите
на БлОС, на осн. чл. 272 ГПК.
Следва да бъде посочено и, че спор по фактите не е бил налице между
страните. Не е била спорна обвързаността им от посочените от ищеца и
представени по делото Договор № 9/03.12.2014 г. и 5 бр. Договори за
строителство, всички от 14.04.2016 г., както и Анексите към посочените
договори. Не е било спорно надлежното изпълнение и приемането на работата
по тях, както и издаването на посочените от ищеца фактури за заплащане на
дължимото по тях възнаграждение, измежду които и процесната фактура №
1220/01.12.2015 г., издадена по Договор № 9/03.12.2014 г.
Не е било спорно сключването и валидността на Договор №
2/29.04.2015 г., между ответника и „Пътища Пловдив“ АД. Не е предмет на
спор надлежното изпълнение и приемането на работата по този договор, както
и, че за дължимото възнаграждение по него са били издадени фактури №№
752, 753, 754, 755, 756 и 757, всички от 08.10.2015 г., измежду които и
процесните №№ 752 и 757 от 08.10.2015 г.
Не се е спорило между страните и, че вземането по последния договор е
било цедирано от „Пътища Пловдив“ АД в полза на ищеца, с Договор от
11.01.2016 г., както и, че ответникът е бил надлежно уведомен за това.
Не е било предмет на спор цедирането на вземанията по всички
договори, извършено от ищеца в полза на „Инвестбанк“ АД по силата на
Договор за цесия от 08.07.2016 г., както и, че ответникът е бил надлежно
уведомен за него.
Не се е спорило между страните и, че ответникът е потвърждавал
наличието на задължения и техния размер, последователно извършвано от
него с представените по делото изявления, отправени до цесионера
„Инвестбанк“ АД, от 03.08.2017 г., към който момент техния размер е
възлизал на сумата 3767908.35 лв. и от 09.02.2018 г. към който момент
задълженията са възлизали на сумата 1852778.25 лв. Не се е спорило и, че
ответникът двукратно е отправял искане за удължаване на срока за плащане
по причина липса на средства – първоначално до 31.12.2017 г. и впоследствие
до 31.07.2018 г.
Не се е спорило и, че ответникът е било уведомен с писмо от 08.08.2018
г., че негов кредитор по вземанията отново е „Грома Холд“ ЕООД.
Не се е спорило и, че с писмо от 28.11.2018 г., отправено до ищеца и
достигнало до него на 29.11.2018 г., ответникът е признал и потвърдил
задълженията си, които към посочения момент са възлизали на 677114.52 лв.
Към писмото е приложено е извлечение от партида 760 с контрагент
„Агромах“ ЕООД, от което е видно и от сумите по които фактури е
формирано горното задължение. Видно е и, че сред тях фигурират и
процесните фактури №№ 752, 757 и 1220. Не се е спорило и, че в унисон с
последното изявление за потвърждаване наличието на задължения и техния
размер ответникът е извършил в полза на ищеца две частични плащания по
6
фактура № 757/08.10.2015 г., издадена по Договор № 2/29.04.2015 г.,
съответно на 04.02.2021 г. - 40620.00 лв. и на 23.04.2021 г. - 3192.30 лв.
Не се е спорило, а и е установява от представената Покана от 24.10.2022
г., че ищецът е поканил ответника да заплати сумата 633302.22 лв.,
задължение по процесните фактури и сумата 192805.34 лв., обезщетение за
забава върху главницата по всяка фактура. Поканата е надлежно достигнала
до ответника на 25.10.2022 г.
По делото са събрани специални знания, посредством заключение на
ССЕ, установените от което факти не са оспорени от страните. Заключението
е кредитирано от първоинстанционния съд и се цени и от въззивния съд като
компетентно и безпристрастно дадено. От него се установява, че процесните
фактури с осчетоводени при ищеца и ответника – по сметка 401 „Задължения
към доставчици“, партида 760 „Агромах“ ЕООД като записванията в
счетоводствата на двете дружества си кореспондират, кореспондират и с
останалите събрани доказателства за извършено потвърждаване на салда.
Осчетоводени при двете дружества са и извършените частични плащания по
фактура № 757/08.10.2015 г. Експертът е извършил изчисления и за размера
на дължимото обезщетение за забава за периода 01.12.2019 г. – 30.11.2022 г.,
при съобразяване на ограниченията за начисляване на лихви за забава по
време на действието на обявеното извънредно положение със ЗМДВИП.
Не се е спорило между страните и, че ответникът многократно е отправял искания до
МФ за предоставяне на целево финансиране, в тази насока са представени писма от
09.04.2020 г., 24.08.2020 г., 19.11.2020 г., 11.12.2020 г., 15.09.2021 г. и от 19.04.2024 г.
(последното в хода на въззивното производство).
По делото е представено и писмо от 31.07.2023 г., от МФ, от което се установява, че
за 2020 и 2021 г. по бюджета на ответника са одобрени 3500000.00 лв. за допълнителни
разходи за основни и текущи ремонти на уличната мрежа.
Спорът между страните, пренесен и пред въззивния съд, се е
концентрирал по въпросите за действителността на клаузата на чл. 1, ал.
2 от Анекс № 7/31.07.2018 г. към Договор за цесия от 08.07.2016 г.,
сключен между въззиваемия и „Инвестбанк“ АД, може ли сключен
договор за цесия да бъде развален по взаимно съгласие между страните и
клаузата на чл. 2, ал. 4 от Договор № 2/29.04.2015 г., представлява ли
условие за изплащане на дължимото възнаграждение, по см. на чл. 25
ЗЗД.
Действителността на клаузата на чл. 1, ал. 2 от Анекс № 7/31.07.2018
г. към Договор за цесия от 08.07.2016 г. е оспорена от ответника – длъжник по
цесията с твърдения за нейната неяснота до степен на липса на предмет на
договаряне. Това възражение може да бъде определено като такова с правно
основание чл. 26, ал. 2 ЗЗД в хипотезата на невъзможен предмет като в случая
се касае за правна невъзможност на предмета и се преценява като
неоснователно от въззивния съд.
В чл. 1, ал. 1 от Анекс № 7, сключен между ищеца и „Инвестбанк“ АД,
цесионер, страните са контатирали и потвърдили, че са настъпили основания
за формиране на кредитно задължение на ищеца (с предходно наименование
„Агромах“ ЕООД) съгласно подписания Договор за цесия от 08.07.2016 г. и
всички анекси към него като са посочили и от кои договори са възникнали
цедираните вземания, измежду тях и процесните. По тази причина и в ал. 2 от
чл. 1, страните са се съгласили, че развалят частично договора за цесия от
08.07.2016 г. над сумата 1915130.10 лв. като всички вземания по описаните в
7
чл. 1, ал. 1 договори, в размер на сумата 1852778.25 лв. се връщат в
патримониума на цедента – ищец.
Така цитирана клаузата е ясна, волята на страните също е ясна и не се
нуждае от тълкуване, нито за постигането на подобно съглашение съществува
непреодолима правна пречка, за да се приеме, че е налице липса на предмет
на договаряне, както се счита от въззивника. Така формулирана клаузата
кореспондира напълно с тази на чл. 8, ал. 1 от Договора за цесия от 08.07.2016
г., в която е предвидена възможност неплатените от страна на ответника суми
или платената от Банката цена по цесионния договор, служебно да бъдат
оформени от Банката като кредит на името на ищеца.
Нещо повече, откъде произтича посочената в оспорената клауза, сума
1852778.25 лв. е било ясно на ответника още на 09.02.2018 г., тъй като на тази
дата той е признал в отправеното във връзка с Договора за цесия от
08.07.2016 г. до цесионера – „Инвестбанк“ АД писмо, че задълженията му
към „Агромах“ ЕООД възлизат на същата сума - 1852778.25 лв.
Що се касае до възражението, че Договорът за цесия от 08.07.2016 г.
не може да бъде валидно развален, по съгласие между страните, същото се
преценява като неоснователно. Към договора за прехвърляне на вземане
следва да намерят приложение всички общи правила за сключване, изменение
или прекратяване, респ. разваляне на договорите. Той може да има
съдържание, определено в рамките на договорната свобода на осн. чл. 9 ЗЗД
по волята на страните по него – цедент и цесионер. Не съществува пречка в
него да бъдат посочени обстоятелства, при настъпването на които договорът
да се счита за прекратен, респ. да са поети задължения, при неизпълнение на
които изправната страна да има право да развали договора за прехвърляне на
вземания, съобр. правилата на чл. 87 и сл. ЗЗД. Тъй като съществуващата
нормативна уредба не регламентира изрично последиците спрямо
прехвърленото вземане при прекратяване или разваляне на цесията, същите
могат да се уговорят в договора между стария и новия кредитор, а при липса
на такава клауза, приложение следва да намерят общите правила на
облигационното право. При разваляне на договора за прехвърляне на вземане
или при настъпване на предвидено в него прекратително условие, между
цедента и цесионера с обратна сила на осн. чл. 88, ал. 1 ЗЗД, респ. чл. 25, ал. 2
ЗЗД, отпада облигационната връзка, а прехвърленото вземане се възстановява
в патримониума на цедента. (доводите извлечени от мотивите на Решение №
242/21.03.2019 г., по т.д. № 3097/2017 г., ВКС, I ТО, което макар и
постановено по правен въпрос свързан действието на развалянето, респ. на
прекратяването на договора за прехвърляне на вземания спрямо длъжника, са
относими и към настоящият казус).
В случая, страните са предвидили в чл. 7, ал. 1 от Договора за цесия, че
Банката има право да развали договора при определени условия, едно от
които е ако длъжникът не плати до датата на падежа дължимата сума по
цедираните вземания. В клаузата на чл. 6 от Договора страните са уговорили
краен срок за плащане на цедираните вземания от страна на ответника –
31.12.2016 г. В чл. 8, ал. 1 пък, страните се съгласили, че при разваляне на
договора за цесия, неплатените от страна на длъжника - настоящ ответник
суми или платената от цесионера цена служебно се оформят като кредит по
сметка на ищеца.
При това положение и предвид посоченото, че между страните не било
спорно, че към датата на разваляне на договора за цесия, извършено с Анекс
8
№ 7, неплатените задължения на ответника - Община Симитли, предмет на
Договора за цесия са възлизали на 1852778.25 лв. и Банката е упражнила
правото си да развали до този размер договора, се налага извода, че тези
неплатени на банката вземания са се върнали отново в патримониума на
ищеца. Тази уговорка между цесионера и цедента е породила действие за
ответника – длъжника от уведомяването му от Банката с писмо от 08.08.2018
г. (така посоченото Решение № 242/21.03.2019 г., по т.д. № 3097/2017 г., ВКС,
I ТО). Макар и да не са налице доказателства за датата на достигане на това
уведомление до ответника, следва да се приеме, че същият е бил уведомен
най-късно на 27.09.2018 г., когато до него е достигнало представеното по
делото искане на ищеца за потвърждаване на задълженията от 20.09.2018 г.,
по сключените 7 бр. процесни договори.
Безспорно е, че съобразно разпоредбата на чл. 266, ал. 1 ЗЗД
поръчващият трябва да заплати възнаграждението за приетата работа. Както
вече бе посочено, не се е спорило, че процесната фактура № 1220/01.12.2015
г., е издадена по Договор № 9/03.12.2014 г. Видно от разпоредбата на чл. 2, ал.
1 от него е, че разплащането на изпълнените СМР се извършва след
приемането им с акт-обр. 19 и представяне на фактура, а окончателното
плащане се извършва в границите на 30-дн. срок от подписване на акт-обр. 15
за обекта. Видно от доказателствата е, че Акт-обр. 15 за обекта е подписан на
30.09.2015 г., а на 27.11.2015 г. е подписан акт-обр. 19, във връзка с който на
01.12.2015 г. е издадена и фактура № 1220, на стойност 446010.60 лв., която е
двустранно подписана.
От събраните специални знания, посредством заключението на ССЕ,
което се цени и от въззивната инстанция като компетентно и безпристрастно
дадено, експертът след проверка на счетоводните записвания при ищеца и
ответника е установил, че задължението по тази фактура към момента на
изготвяне на експертизата възлиза на сумата 38919.20 лв. След като
остойностената с фактурата работа е надлежно изпълнена и приета, то
посочената сума е дължима и следва да бъде заплатена.
Другите две фактури №№ 752 и 757 от 08.10.2015 г., предмет на спора
между страните, са издадени по Договор № 2/29.04.2015 г., сключен между
ответника и „Пътища Пловдив“ АД като принадлежността на вземането по
тях, след частичното разваляне на сключения Договор за цесия с Банката,
отново е в патримониума на ищеца.
Не се е спорило, че подлежащите на заплащане СМР по двете фактури
са били надлежно приети с придружаващите ги Сертификат № 1/08.10.2015 г.
на стойност 294225.77 лв., във връзка с който е издадена фактура №
752/08.10.2015 г. на същата стойност и Сертификат № 1/08.10.2015 г. на
стойност 343969.55 лв., във връзка с който е издадена фактура №
757/08.10.2015 г. на същата стойност.
От събраните специални знания се установява, че при ищеца и
ответника счетоводните записвания относно задължението по фактура №
752/08.10.2015 г. си кореспондират и същото е в размер на 294225.77 лв.
Кореспондират си и записванията за задължението по фактура №
757/08.10.2015 г., което след отчитане на извършените частични плащания е в
размер на 300157.25 лв.
За изпълнение на работата по сключеният по реда на ЗОП Договор №
2/29.04.2015 г., страните са уговорили възнаграждение в размер на 2323539.98
лв., с ДДС, без да се предвиждат авансово и междинни плащания.
9
Предвидено е окончателно плащане в 1 м. срок от датата на осигуряване на
финансиране, въз основа на подписан акт-обр. 19 за целия предмет на
поръчката или за отделен обект - чл. 2, ал. 4 от Договора. За тази клауза
ответникът възразява, че представлява условие за изплащане на
възнаграждението по см. на чл. 25, ал. 1 ЗЗД.
Настоящият състав намира, че така формулирана клаузата на чл. 2, ал. 4
ЗЗД не представлява условие по см. на чл. 25, ал. 1 ЗЗД, доколкото не поставя
под условие изпълнението на самото задължение на възложителя на работата
да заплати възнаграждението, а има отношение към срока за неговото
плащане като. В подкрепа на този извод е и формулировката на чл. 2, ал. 2 от
Договора, в който изплащането на възнаграждението за изпълнената работа
също не е поставено под условие, а е разписано че същото е дължимо,
съгласно офертата на изпълнителя. Като се държи сметка, че Договорът е
сключен след проведена процедура по ЗОП, клаузата на чл. 2, ал. 4 от
Договора има за цел да отсрочи във времето плащането на възнаграждението
до момента на осъществяване на определени обстоятелства, специфични за
правоотношенията между възложител и изпълнител по договор за изработка,
финансиран със средства от външен източник – в случая държавния бюджет.
В подкрепа на горния извод са и действията на самия ответник, който
след приемане на изпълнената по договора работа, многократно e
потвърждавал задълженията си по договора, чрез изявления отправени както
до цесионера „Инвестбанк“ АД, а впоследствие и до ищеца. Видно от
потвържденията е и, че самият ответник е считал задължението си за плащане
за изискуемо, доколкото е отправял искания за удължаване срока за плащане,
с оглед осигуряване на финансиране като същевременно е извършвал и
частични плащания за погасяването им, видно от представените
доказателства и намаляващия размер на задълженията.
В допълнение към изложеното следва да бъде посочено още, че
клаузата на чл. 2, ал. 4 от Договора, обсъдена в контекста на целия договор
между страните, не би могла да се квалифицира като уговорка за отлагателно
условие по см. на чл. 25 ЗЗД и, защото не обвързва пораждането на
действието на договора, респ. правата и задълженията на възложителя и
изпълнителя от настъпването на бъдещо несигурно събитие. Поставянето на
задължението на възложителя за плащане на възнаграждение за извършената
и приета работа в зависимост от настъпването на бъдещо несигурно събитие е
възможно и допустимо само при съблюдаване на принципа за
равнопоставеност между страните, който би бил спазен ако и задължението
на изпълнителя е обусловено от бъдещо несигурно събитие. Подобна
уговорка обаче в коментирания договор при сключването му не е била
предвидена, поради което и клаузата на чл. 2, ал. 4 не би могла да се приравни
на отлагателно условие, чието несбъдване би имало за последица
освобождаването на ответника от основното му задължение разписано в чл.
266, ал. 1 ЗЗД – да плати за изпълнената и приета работа. Изразеното съгласие
на изпълнителя по договора пък да получи възнаграждението си след
осигуряване на финансиране, не би могло да бъде приравнено на съгласие
при невъзможност такова да бъде осигурено, възнаграждение да не бъде
получено изобщо. (горните доводи извлечени от Решение № 48/09.07.2020 г.,
т.д. № 1072/2019 г., ВКС II ТО и съобразени с конкретиката на казуса).
В качеството си на публичен възложител по см. на пар. 1г ДР на ТЗ
(редакция към момента на сключване на Договора от 29.04.2015 г.),
10
ответникът безспорно е имал яснота, че работи с определен общински
бюджет и каква е процедурата по отпускане на средства от държавния
бюджет, в допълнение към определения му вече бюджет и като публичен
възложител е бил в състояние към момента на сключване на договора да
предвиди евентуалната възможност външно финансиране да не бъде
осигурено. Доколкото правоотношението по договора е между
равнопоставени стопански субекти, то всеки от тях следва да упражнява
правата и изпълнява задълженията си добросъвестно. Последното предполага,
че възложителят ще заплати възнаграждението за изпълнената и приета без
възражения работа, като следва да осигури средства за това.
Съобразно разпоредбата на чл. 303а, ал. 2 ТЗ, приложима с оглед датата
на сключване на Договора, когато длъжникът е публичен възложител,
страните могат да договорят срок за изпълнение на парично задължение не
повече от 30 дни като по изключение може да бъде договорен и по-дълъг
срок, но не повече от 60 дни, когато това се налага от естеството на стоката
или услугата или по друга важна причина, ако това не представлява явна
злоупотреба с интереса на кредитора и не накърнява добрите нрави.
Тази разпоредба отнесена към конкретния казус води до извод, че към
момента на приемане на работата по Договора от 29.04.2015 г., извършено с
подписването на представените Сертификати за извършени СМР № 1 от
08.10.2015 г., приложени към всяка издадена фактура от същата дата, в т.ч. и
процесните №№ 752 и 757, също двустранно подписани, задължението за
заплащане на работата е станало изискуемо. При отчитане на естеството на
процесното правоотношение и, че се касае за осигуряване на външно
финансиране, съдът намира, че е налице уважителна причина, поради което
най-късния срок в който ответникът е следвало да престира по договора е 60-
дни от датата на приемане на работата. При всяко положение обаче след като
средства от държавния бюджет се е оказало невъзможно да бъдат осигурени,
ответникът е следвало да плати възнаграждението със средства от друг
източник. Невъзможността да бъде осигурено финансиране със средства от
държавния бюджет не би могло да бъде доведе до отхвърляне на претенцията,
тъй като липсата на налични парични средства е неотносима към настъпване
на изискуемостта на задължението и с оглед разпоредбата на чл. 81 ЗЗД.
Изложеното обосновава извод, че ответникът дължи плащане по
фактура № 752/08.10.2015 г. в размер на 294225.77 лв. и фактура №
757/08.10.2015 г., в размер на 300157.25 лв.
Претенцията на ищеца за заплащане на обезщетение за забава, на осн.
чл. 86, ал. 1 ЗЗД с оглед изложените до тук мотиви досежно се явява
основателна и подлежи на уважаване, доколкото същата е ограничена в
рамките на 3 години преди предявяването на иска, съобразно разпоредбата на
чл. 111, б. „в“ ЗЗД. От събраните специални знания се установява, че за
периода 01.12.2019 г. – 30.11.2022 г. размера на дължимата законна лихва
върху главницата по всяка от процесните фактури възлиза на сумата
193056.30 лв., при отчитане на ограниченията през периода 13.03.2020 г. –
09.04.2020 г., съобр. чл. 6 ЗМДВИП.
Като е постановил решение, с което предявените искове са уважени,
първоинстанционния съд е постановил правилно и законосъобразно решение,
което ще следва да бъде потвърдено, в атакуваната му част. В необжалваната
му отхвърлителна част решението не е обжалвано и е влязло в сила.
По разноските. Предвид изхода на спора и на осн. чл. 78, ал. 1 ГПК за
11
въззивното производство разноски се следват на въззиваемия. Съобразно
представеният Списък по чл. 80 ГПК и доказателства същите възлизат на
сумата 31149 лв., адвокатско възнаграждение с ДДС. С оглед предмета на
спора, цената на предявените искове, събраните и обсъдени доказателства и
възражения на страните, съдът намира, че претендирания за присъждане
адвокатско хонорар в посочения размер, вкл. ДДС не се явява прекомерен и
не подлежи на редуциране, още повече че същият не надхвърля изчисления по
Наредба № 1/2004 г. за МРАВ – 34440.76 лв., без ДДС, който се ползва като
ориентир.
Мотивиран от изложеното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 154/06.12.2023 г., по т.д. № 247/2022 г.,
на ОС - Благоевград, VII с., в частта, с която ОБЩИНА СИМИТЛИ, Булстат
*********, със седалище гр. Симитли, ул. „Хр. Ботев“, № 27 е осъдена да
заплати на „ГРОМА ХОЛД“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление в с. Бело поле, Общ. Благоевград, Производствена база на „Грома
холд“ ЕООД, сумата 633302.22 лв., представляваща общ размер на главница,
обективирана във фактура № **********/08.10.2015г. - 294 225.77 лв.,
фактура № **********/08.10.2015г. – 300157.25 лв. и фактура
**********/01.12.2015 г. – 38919.20 лв., ведно със законната лихва върху
главницата, считано от датата на подаване на исковата молба в съда -
01.12.2022 г., до окончателното заплащане, както и сумата 193056.30 лв.,
представляваща обезщетение за забава за периода 01.12.2019 г. - 30.11.2022 г.,
на осн. чл. 99, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 266 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД.
В необжалваната му отхвърлителна част Решение № 154/06.12.2023
г., по т.д. № 247/2022 г., на ОС - Благоевград, VII с. е влязло в сила.
ОСЪЖДА ОБЩИНА СИМИТЛИ, Булстат *********, със седалище гр.
Симитли, ул. „Хр. Ботев“, № 27 да заплати на „ГРОМА ХОЛД“ ЕООД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление в с. Бело поле, Общ.
Благоевград, Производствена база на „Грома холд“ ЕООД сумата 31149.00
лв., представляваща разноски за въззивна инстанция на осн. чл. 78, ал. 1 ГПК.
Решението подлежи на касационно обжалване в 1-месечен срок от
съобщаването му на страните, пред ВКС на РБ, по реда и при условията на чл.
280 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
12