РЕШЕНИЕ
№ 197
гр. Пловдив, 16.11.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД – ПЛОВДИВ, 1-ВИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на двадесет и четвърти октомври през две хиляди
двадесет и втора година в следния състав:
Председател:Галина Гр. Арнаудова
Членове:Мария П. Петрова
Румяна Ив. Панайотова-Станчева
при участието на секретаря Стефка Огн. Тошева
като разгледа докладваното от Галина Гр. Арнаудова Въззивно гражданско
дело № 20225000500445 по описа за 2022 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Постъпила е въззивна жалба от Е. В. В. чрез процесуалния му
представител адвокат Д. И. против решение № 145/20.07.2022 г., постановено
по гр.д. № 13/2022 г. по описа на Кърджалийския окръжен съд.
Жалбоподателят твърди, че решението е неправилно, незаконосъобразно,
постановено при допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените
правила и в противоречие с материалния закон по изложените в жалбата
съображения, поради което моли съда да го отмени и да постанови друго
решение, с което да бъде уважен предявеният от него иск като основателен и
доказан. Претендира направените по делото разноски за двете съдебни
инстанции.
Въззиваемата Б. Г. С. чрез процесуалния си представител адвокат Л. Б.
оспорва въззивната жалба като неоснователна, като твърди, че обжалваното
решение е правилно и законосъобразно, за което излага подробни мотиви, и
1
моли съда да отхвърли въззивната жалба и да остави в сила
първоинстанционното решение. Претендира направените по делото разноски.
Съдът, след като взе предвид събраните по делото доказателства
поотделно и в тяхната съвкупност, приема за установено следното:
Съдът намира, че жалбата е подадена в срок против подлежащ на
обжалване съдебен акт от лице, имащо право на жалба, изпълнени са и
останалите законови изисквания по отношение на нея и същата като
ДОПУСТИМА следва да бъде разгледана по същество.
Първоинстанционният съд е бил сезиран с предявения от Е. В. В.
против Б. Г. С. иск по чл. 55, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД. Ищецът твърди, че с
ответницата живели във фактическо съжителство на семейни начала, от което
се родило на 05.05.2020 г. общото им дете Е. Е. В.а, като в този период
страните имали намерение да закупят съвместно апартамент в България, в
който да живеят, поради което на 15.10.2021 г. с платежно нареждане В.
превел от собствената си банкова сметка в „О.б.“ АД по банковата сметка на
ответницата в „Ц.к.б.“ АД сумата 27 307,94 лв. с посочено основание на
плащането – превод, която сума трябвало да бъде използвана за плащане на
капаро за жилището, което с ответницата възнамерявали да закупят, тъй като
в този момент ищецът работел в Англия и тя можело да бъде необходима, ако
бъде сключен предварителен договор за закупуване на недвижим имот, за
който ответницата следвало да заплати дължимия задатък по договора. В
исковата молба се твърди, че отношенията между страните впоследствие се
влошили и те се разделили, отпаднала необходимостта от закупуване на общо
жилище и В. поискал от С. да му върне получената от нея при начална липса
на основание сума, но тя не го направила, поради което ищецът моли съда да
постанови решение, с което да осъди ответницата да му заплати сумата
27 307,94 лв., получена от нея без основание с посочения банков превод,
ведно със законната лихва върху нея, считано от датата на подаване на
исковата молба - 14.01.2022 г. до окончателното й изплащане. Претендира
разноски.
Ответницата Б. С. оспорва иска като неоснователен и недоказан и моли
съда да го отхвърли. Твърди, че между страните никога не е имало уговорка
за закупуване на апартамент, тъй като те трайно се били установили да
живеят и работят в Л. и нямали жилищен проблем в България, който да
2
решават, а получената сума е изключителна нейна собственост, тъй като след
като заживели на съпружески начала, на 28.07.2019 г. направили сватбено
тържество в ресторант „А.“ в К., събрали от гостите около 25 000 лв., с част
от която платили разноските, а остатъкът от 18 000 лв. искали да внесат по
нейна банкова сметка, но тъй като тя била непълнолетна в този момент и
банките отказали да й открият сметка, я внесли по банковата сметка на ищеца,
след това заминали за Обединеното кралство, където на 05.05.2020 г. се
родило детето им, през лятото на 2021 г. тя се върнала в България и
родителите й й подарили 10 000 лв., от които на 19.07.2021 г. тя внесла 9 000
лв. по посочената в исковата молба банкова сметка на ищеца. Ответницата
твърди също, че през октомври 2021 г. страните решили да прекратят
съвместното си съжителство и да уредят имуществените си
взаимоотношения, при което ищецът признал, че сумата 9 000 лв. е лична
собственост на ответницата С., получена по дарение от нейните родители,
както и че сумата 18 307,94 лв., внесена в началото на август 2019 г. по
банковата му сметка, също е лична собственост на ответницата, получена
като дарение от гостите на сватбеното тържество, поради което ги дарил на С.
с посочения банков превод. Претендира разноски.
С обжалваното решение е отхвърлен предявеният от Е. В. В. против Б.
Г. С. иск по чл. 55, ал. 1, пр. 2 от ЗЗД за връщане на сумата 27 307,94 лв.,
платена от него на ответницата с оглед бъдещо очаквано основание - покупка
на жилище, което не се осъществило, ведно със законна лихва върху сумата,
считано от 14.01.2022 г., като Е. В. В. е осъден да заплати на Б. Г. С. 1 500 лв.
направени в производството разноски за адвокатско възнаграждение.
Решението е обжалвано от ищеца изцяло и в неговата цялост е предмет
на въззивното производство.
При служебната проверка на решението по реда на чл. 269 от ГПК не
се установиха пороци, обуславящи неговата нищожност или недопустимост.
По отношение на правилността на обжалваното решение съдът
съобрази ограниченията на въззивната дейност съгласно чл. 269 ГПК и ТР №
1/09.12.2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС за извършване
проверка само в обжалваните части /в случая изцяло/, на оспорените в
жалбата фактически констатации и на изрично въведените в жалбата
процесуални нарушения от първоинстанционния съд.
3
Видно от исковата молба и поддържаното от него становище в целия
ход на производството, ищецът твърди, че на 15.10.2021 г. посредством
банков превод той превел на ответницата по банков път сумата 27 307,94 лв. в
изпълнение на уговорката, която страните имали, за закупуване на общо
жилище в България, в което да живеят заедно с детето си, а тъй като ищецът в
този момент живеел и работел в Англия, тази сума била необходима за
заплащане на задатък по предварителен договор, ако ответницата в негово
отсъствие сключи такъв.
Следователно ищецът твърди, че между страните по делото е бил
сключен договор за поръчка, по силата на който довереникът /С./ се е
задължил да извърши за сметка на доверителя /В./ възложените от последния
правни действия /да сключи предварителен договор за покупка на недвижим
имот/, в случая действайки и за себе си, доколкото имотът е щял да стане
съсобствен, като в изпълнение на този договор ищецът е превел на
ответницата исковата сума, необходима за изпълнение на договора, но
договорът е бил прекратен с оттегляне на поръчката от доверителя и поради
влошаване отношенията между страните, поради което сумата подлежи на
връщане.
Доколкото предметът на делото се определя от посочените от ищеца
фактически обстоятелства, касаещи основанието на иска, и отправения
петитум към съда, независимо от дадената от него правна квалификация,
следва да се приеме, че се твърди, че между страните е възникнало конкретно
договорно отношение, като след прекратяване на същото посочената сума,
платена от ищеца и постъпила в сметката на ответницата /при т.нар.
престационна кондикция/, се търси на основата на връщане на нещо на
отпаднало основание, което определя предявения иск като такъв по чл. 55, ал.
1, т. 3 от ЗЗД.
Дадената от първоинстанционния съд правна квалификация в доклада
по чл. 140 от ГПК с определение № 74/08.03.2022 г., впоследствие в съдебно
заседание на 14.04.2022 г. и в обжалваното решение е по чл. 55, ал. 1, пр. 2 от
ЗЗД, но при отчитане на същите фактически обстоятелства и искане към съда,
поради което настоящият състав намира, че неправилната правна
квалификация, определена от окръжния съд, не рефлектира пряко на
допустимостта на постановения от него съдебен акт, тъй като са разгледани
4
наведените от ищеца като основание факти и решението е постановено по
иска, с който съдът е сезиран, като въззивният съд има правомощия да
квалифицира правилно иска и да разреши материалноправния спор съобразно
тази квалификация. В тази насока вж. Р. № 145/ 16.04.2015 г. по гр.д. №
5024/2014 г. на ВКС – ІV г.о. и Р. № 30/10.02.2014 г. по гр.д. № 592/2012 г. на
ВКС – ІV г.о.
Видно от платежно нареждане от 15.10.2021 г., Е. В. В. е превел от
банковата си сметка в „О.б.“ АД с IВАN ..... на Б. Г. С. по банковата й сметка
в „Ц.к.б.“ АД с IВАN ... сумата 27 307,94 лв., като е посочил като основание
на плащането - превод.
От вносна бележка от 19.07.2021 г. се установява, че Б. С. е превела по
горепосочената банкова сметка на ищеца в „О.б.“ АД 9 000 лв. с посочено
основание за превода - вноска.
Тези плащания се потвърждават и от приетите в първоинстанционното
производство заключения на съдебно-счетоводна експертиза с вещо лица
И.Н., които съдът възприема, като от тях е видно, че на 04.07.2019 г. от
сметката си в „О.б.“ АД ищецът е изтеглил 20 000 лв., на 30.07.2019 г. по нея
са внесени от В. 16 000 лв. с основание вноска по депозит и същия ден той е
изтеглил от сметката 1 000 лв., на 19.07.2021 г. по същата банкова сметка С. е
внесла 9 000 лв. с основание вноска, а на 15.10.2021 г. по сметката на
ответницата в „Ц.к.б.“ АД е постъпила сумата 27 307,94 лв., с посочено
основание превод и наредител Е. В., направен от банковата му сметка в „О.б.“
АД.
При доказателствена тежест, лежаща върху ищеца, указана му от
първоинстанционния съд с доклада по чл. 146 от ГПК в определение от
08.03.2022 г. /макар при друга правна квалификация, но при правилни
указания за подлежащите на доказване факти/, той не е ангажирал никакви
доказателства, че между страните е имало уговорка за закупуване на общо
жилище в България, в изпълнение на което той е упълномощил ответницата
да сключи и от негово име предварителен договор за придобиване на вещно
право и й е превел необходимите средства за изпълнение на поръчката, която
впоследствие е прекратил и по тази причина претендира връщане на дадената
сума, поради което съдът приема тези обстоятелства за недоказани.
Дори напротив – от събраните гласни доказателства /свидетелите Г.М.,
5
С.К. Ш А.М., които съдът кредитира/ се установява, че от 2019 г. двете
страни живеят в Л., където през 2020 г. се родило детето им Е., а В. и С.
работели във Великобритания, там имали жилище и нямали намерение да се
връщат в България, поради която причина никога не са обсъждали идеята да
купуват жилище в К., като страните живеят в Л. и понастоящем, макар и
разделени.
Доколкото не се установява твърдяното от ищеца договорно
правоотношение, впоследствие прекратено, предявеният иск само на това
основание е неоснователен и недоказан и като такъв следва да бъде
отхвърлен.
За пълнота на изложението следва да се посочи, че по делото е
установено наличието на основание ответницата да получи и задържи
процесната сума.
От показанията на посочените свидетели Г.М., С.К. Ш А.М. се
установява, че през юли 2019 г. страните по делото направили голямо
сватбено тържество с около 300 присъстващи в хотел „А.“ в К., гостите
давали парични суми – между 50 лв. и 100 лв., а родителите на булката дали 3
000 лв., като по родовата традиция на сватбарите парите се дарявали на
булката, защото тя се грижела за семейството и децата, а при евентуална
раздяла оставали за жената, така се събрали около 25 000 лв., с част от които
платили на музикантите и за другите разходи за тържеството, а остатъкът от
17 000-18 000 лв. искали да внесат по сметка на С., но тъй като тя не била
навършила 18 години и банките не искали да й открият сметка, ги внесли по
сметка на В., впоследствие през май 2020 г. им се родило момиченце и по
този повод през лятото на 2020 г. родителите на ответницата й дарили 10 000
лв., от които похарчили 1 000 лв. и остатъкът внесли по сметката на ищеца.
Съдът намира, че за установяване на посочените обстоятелства са
допустими гласни доказателства, още повече подкрепени от писмени такива и
заключения на вещо лице, като не е налице никоя от забраните по чл. 164 от
ГПК, доколкото не се касае до установяване на обстоятелства, за доказването
на които законът изисква писмен акт, или за установяване на договори на
стойност, по-голяма от 5 000 лв. /какъвто е този между ищеца и банката, но за
него има писмено доказателство/, а установените от свидетелите факти са
свързани с получаване на суми от страните от гостите на тържеството, всяка
6
от тях на стойност под 5 000 лв., и уговорките между тях, базирани на
традициите на групата, към която принадлежат.
Впрочем това, че сумата 9 000 лв. е лична собственост на С. е изрично
признат и от процесуалния представител на ищеца адвокат И.Т. пред
въззивната инстанция.
Настоящият състав намира за неоснователно твърдението на
жалбоподателя за необходимост от извършване на възражение за прихващане
от ответницата по делото, за да бъдат признати правата й. В случая не се
касае за извършване на компенсация между две насрещни вземания до
размера на по-малкото по смисъла на чл. 103 и сл. от ЗЗД, а до установяване
на правно основание за получаване на сумата от С..
На база на всички събрани по делото доказателства може да се направи
обоснован извод, че на т.нар. сватбено тържество на страните през юли 2019
г. са били събрани около 25 000 лв., с част от които са били поети разходите
за събитието, а остатъкът според родовите традиции на страните е
принадлежал на Б. С., но поради факта, че тя е била непълнолетна в този
момент и банките не са искали да й открият сметка, сумата 16 000 лв. е била
внесена в банковата сметка на В., без обаче по този начин да се променя
произходът и принадлежността на вземането, по-късно в същата банкова
сметка са внесени още 9 000 лв., собственост на ответницата като подарени й
от родителите й, които заедно с натрупаните лихви са били преведени от В.
на С. по банков път с посочения превод на 15.10.2021 г.
Предвид установената фактическа обстановка и изведените въз основа
на нея правни изводи съдът намира, че предявеният иск е неоснователен и
недоказан и като такъв следва да бъде отхвърлен.
Доколкото окръжният съд е стигнал до същите правни изводи,
решението му е законосъобразно и като такова следва да бъде потвърдено.
С оглед отхвърляне на въззивната жалба на въззиваемата се дължат
разноски за настоящото производство, които тя е претендирала, но не е
представила доказателства за извършване на такива, поради което разноски
не се присъждат.
Ето защо съдът
РЕШИ:
7
ПОТВЪРЖДАВА решение № 145/20.07.2022 г., постановено по гр.д.
№ 13/2022 г. по описа на Кърджалийския окръжен съд.
Решението подлежи на касационно обжалване пред Върховния
касационен съд в едномесечен срок от връчването му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
8