№ 1268
гр. София, 31.05.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. III-Б СЪСТАВ, в публично
заседание на първи март през две хиляди двадесет и втора година в следния
състав:
Председател:Теменужка Симеонова
Членове:Хрипсиме К. Мъгърдичян
Божидар Ив. Стаевски
при участието на секретаря Михаела Огн. Митова
като разгледа докладваното от Хрипсиме К. Мъгърдичян Въззивно
гражданско дело № 20211100506137 по описа за 2021 година
Производството е по чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение от 27.01.2021 год., постановено по гр.дело №33130/2018 год. по описа на
СРС, ГО, 26 с-в, са отхвърлени предявените по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от „Ф.И.“ ЕАД
срещу ИВ. В. СТ. искове с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД и с правно основание чл. 86,
ал. 1 ЗЗД за признаване за установено, че ответникът дължи на ищеца сумата от 494.90 лв.,
представляваща непогасена главница по договор за потребителски кредит от 12.06.2014 год.,
сключен с „П.Ф.Б.“ ООД, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 07.07.2017
год. до окончателното й изплащане, сумата от 175.70 лв., представляваща договорна лихва
за периода от 04.07.2014 год. до 18.08.2015 год., сумата от 145.86 лв., представляваща
обезщетение за забава в размер на законната лихва за периода от 04.07.2014 год. до
30.05.2017 год. и сумата от 111.91 лв., представляваща такса за оценка на досие и такса за
администриране на кредита, за които суми е била издадена заповед за изпълнение по чл. 410
ГПК по ч.гр.дело №45888/2017 год. по описа на СРС, ГО, 26 с-в.
Срещу решението е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна
жалба от ищеца „Ф.И.“ ЕАД. Жалбоподателят поддържа, че неправилно СРС бил приел, че
по делото липсват доказателства, че сумата по кредита е била предадена на ответника.
Допуснато било процесуално нарушение, тъй като не било издадено исканото с молба от
06.07.2020 год. съдебно удостоверение. Процесният договор за кредит бил консенсуален, а
не реален, т.е. предаването на сумата не било част от фактическия състав за възникване на
1
правоотношението /нормите на ЗЗП били специални по отношение на тези в ЗЗД/.
Договорът за потребителски кредит влизал в сила от момента на подписването му, а
евентуалното непредаване на сумата от страна на кредитора представлявало договорно
неизпълнение, на което кредитополучателят можел да се позове. В случая в отговора на
исковата молба подобно възражение не било направено и между страните нямало спор, че
сумата по договора е предадена на ответника. Освен това видно било от заключението по
съдебно-счетоводната експертиза, че ответникът бил извършил плащания по кредита, т.е.
същият бил потвърдил получаването на уговореното финансиране. Ето защо моли
обжалваното решение да бъде отменено, а исковете – уважени. Претендира и присъждането
на направените разноски по делото.
Ответникът по жалбата ИВ. В. СТ. счита, че решението на СРС следва да бъде
потвърдено. Поддържа, че първоинстанционният съд не бил допуснал процесуално
нарушение, а в изготвения доклад по делото била разпределена доказателствената тежест за
подлежащите на доказване факти.
Софийски градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и взе
предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията
на насрещната страна, намира за установено следното:
Предявени са за разглеждане по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК обективно кумулативно
съединени искове с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. с чл. 9 от Закона за
потребителския кредит /ЗПК/ вр. чл. 99, ал. 1 ЗЗД и с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД вр.
с чл. 99, ал. 1 ЗЗД
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и
допустимо, но е частично неправилно.
Установено е по делото, че на 12.06.2014 год. между „П.Ф.Б.“ ООД, като кредитор и
ответника ИВ. В. СТ., като клиент, е възникнало валидно облигационно правоотношение по
договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9 от Закона за потребителския кредит –
ЗПК /представляващ приложимо право към момента на сключването на договора;
посочената норма е специална по отношение на общата разпоредба на чл. 430 ТЗ/. В ЗПК е
предвидена форма за действителност на договора за потребителски кредит – писмена – чл.
10, като същият е срочен, двустранен, възмезден и консенсуален /счита се за сключен от
момента на постигане на съгласието/.
По силата на сключения договор горепосоченото дружество е предоставило на
ответника кредит в размер на 500 лв., срещу задължението на последния да го върне, заедно
с възнаградителна лихва в размер на 180.86 лв. – представляваща 56 % годишно, такса за
оценка на досие в размер на 25 лв., такса за администриране на кредита в размер на 91.65
лв., при уговорен ГПР 138.40 %. Общо дължимата от ответника сума възлизала на 797.51
2
лв. и следвало да бъде заплатена на 60 седмични вноски, всяка от които /без последната/ в
размер на 13.30 лв., а последната в размер на 12.81 лв., при уговорено първо седмично
плащане на 30.06.2014 год. и ден от седмицата, в който се дължат плащанията – сряда.
Противно на приетото от СРС, въззивният съд счита, че по делото е установено, че
ответникът е усвоил предоставената му в заем сума от 500 лв. /която му е била преведена по
банков път по посочената от него банкова сметка/. Този извод следва от извънсъдебното
признание на ответника, извършено чрез плащането на първата погасителна вноска /на
стойност 15 лв./, което при преценката му по реда на чл. 175 ГПК с оглед на всички
обстоятелства по делото следва да се приеме, че отговаря на истината.
Страните по договора за потребителски кредит са постигнали изрично съгласие,
обективирано в клаузата на чл. 23, че кредиторът има право да прехвърли правата си по
договора – изцяло или частично, поради което и възражението на ответника за
недействителност на договора поради противоречието му с императивната норма на чл. 26,
ал. 1 ЗПК се явява неоснователно.
Видно е от заключението на вещото лице по допусната и изслушана в
първоинстанционното производство съдебно-счетоводна експертиза, което при преценката
му по реда на чл. 202 ГПК следва да бъде кредитирано, че ответникът направил първата и
единствена вноска по кредита на 03.07.2014 год. в размер на 15 лв., която била отнесена от
ищеца за погасяване на с която били погасени такси в общ размер на 4.74 лв. /2 седмични
вноски от 1.95 лв. и 1 частично/, главница в размер на 5.10 лв. / при стойност на главницата
в първата вноска от 5.98 лв./ и възнаградителна лихва в размер на 5.16 лв. /при стойност на
лихвата в първата вноска от 5.37 лв./, като непогасената главница възлизала на 494.90 лв.,
непогасената възнаградителна лихва – на 175.70 лв., а непогасените такси – на 111.91 лв.
Обезщетението за забава за периода от 04.07.2014 год. до 30.05.2017 год. било в размер на
145.86 лв.
Несъмнено е по делото, че на 21.03.2016 год. е бил сключен договор за цесия между
„П.Ф.Б.“ ООД, като цедент и „Ф.И.“ ЕАД, като цесионер, по силата на който цедентът е
прехвърли на цесионера свои вземания, произтичащи от договори за потребителски кредити,
посочени в Приложение №1 – което е прието като доказателство по делото и в което
фигурира и процесния договор, сключен с ответника. Установено е също така, че „П.Ф.Б.“
ООД е упълномощило „Ф.И.“ ЕАД да уведоми длъжниците за сключения договор за цесия
/виж потвърждение на л. 15 от първоинстанционното дело/.
Обстоятелството, че цесията засяга интересите както на страните по договора, така и на
трето лице – длъжника, налага извършването на допълнително действие – съобщаване на
длъжника за цесията съгласно чл. 99, ал. 3 и 4 ЗЗД. Съобщението е едностранно изявление, с
което длъжникът се известява, че вземането на неговия кредитор е прехвърлено на нов
кредитор. То е неформално и за да породи действие трябва да бъде извършено от стария
кредитор /цедента/ – чл. 99, ал. 3 ЗЗД. Само това уведомяване ще създаде достатъчна
сигурност за длъжника за извършената замяна на стария му кредитор с нов и ще обезпечи
точното изпълнение на задълженията му, т.е. изпълнение спрямо лице, което е
3
легитимирано по смисъла на чл. 75, ал. 1 ЗЗД, като по силата на принципа на свободата на
договарянето /чл. 9 ЗЗД/ няма пречка старият кредитор да упълномощи новия кредитор за
извършване на уведомлението за цесията – това упълномощаване не противоречи на целта
на разпоредбите на чл. 99, ал. 3 и 4 ЗЗД. Получаването от длъжника на уведомлението за
извършената цесия в хода на исковото производство е факт, който е от значение за спорното
право и поради това следва да бъде съобразен при решаването на делото, с оглед
императивното правило на чл. 235, ал. 3 ГПК /виж Тълкувателно решение № 142-7 от
11.11.1954, г., ОСГК, както и Решение № 123 от 24.06.2009 г. на ВКС по т. д. № 12/2009 г., ІІ
т. о., ТК, Решение № 137 от 02.06.2015 г. на ВКС по гр. д. № 5759/2014 г., ІІІ г. о., ГК,
Решение № 156 от 30.11.2015 г. на ВКС по т. д. №2639/2014 г., ІІ т. о., ТК и Решение № 78
от 09.07.2014 г. на ВКС по т. д. №2352/2013 г., ІІ т. о., ТК, постановени по реда на чл. 290
ГПК и съставляващи задължителна съдебна практика/.
Доколкото към исковата молба, предмет на настоящото производство, е приложено
уведомление за прехвърлянето на вземанията по процесния договор, изходящо от цедента
/стария кредитор/, чрез неговия пълномощник – новия кредитор /ищеца/, което е достигнало
до ответника на 18.03.2019 год. /когато на назначения му особен представител са били
връчени преписи от исковата молба и приложенията към нея/, то следва да се приеме, че
цесията има действие за ИВ. В. СТ..
Настоящият съдебен състав приема, че автономията на волята на страните да определят
свободно съдържанието на договор /източник в частност на претендираните от ищеца
вземания/, е ограничена от разпоредбата на чл. 9 ЗЗД в две посоки: съдържанието на
договора не може да противоречи на повелителни норми на закона – каквито са именно
нормите на ЗПК, а в равна степен и на добрите нрави, което ограничение се отнася както до
гражданските сделки, така и за търговските сделки /чл. 288 ТЗ/, като за спазването им съдът
следи служебно – виж и задължителните за съдилищата разяснения, дадени с т. 3 от
Тълкувателно решение № 1/2009 год. на ВКС по тълк.дело № 1/2009 год., ОСТК и с т. 1 и 2
от Тълкувателно решение № 1/2013 год. на ВКС по тълк.дело № 1/2013 год., ОСГТК. Ето
защо при проверка на правилността на първоинстанционното решение въззиният съд може
да приложи императивна материалноправна норма, дори ако нейното нарушение не е
въведено като основание за обжалване /респ. да се поддържа в отговора на въззивната
жалба/, т.е. той може служебно да се произнесе по действителността на клаузи в договор за
потребителски кредит, когато за това са налице правни или фактически обстоятелства.
Процесният договор е бил сключен на 12.06.2014 год., преди приемането на
разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК /Нова – ДВ, бр. 35 от 2014 год., в сила от 23.07.2014 год./,
регламентираща максималния размер на годишния процент на разходите по потребителски
кредити и възнаградителната лихва като компонент от него, наред с другите разходи,
посочени в чл. 19, ал. 1 ЗПК. При нормативното отсъствие на конкретно предвиден размер,
до който е допустимо да се уговаря възнаградителната лихва, преценката относно
съответствието й с добрите нрави следва да се извърши, като се изходи от нейните същност
и функции. Лихвата е граждански плод, възнаграждение, което се дължи за използването на
4
предоставения на кредитополучателя финансов ресурс. Тя овъзмездява кредитора за
времето, през което е лишен от възможността да използва паричните средства и да извлича
облага от тях, като се явява насрещна престация по договора. В този смисъл нейният размер
е в съответствие с морала, когато не води до несправедливо обогатяване на кредитора.
Според приетото в съдебната практика /виж например Решение № 378 от 18.05.2006 г. на
ВКС по гр. д. № 315/2005 г., II г. о., Определение № 901 от 10.07.2015 г. на ВКС по гр. д. №
6295/2014 г., IV г. о., ГК/, възнаградителната лихва може да надхвърля размера на законната
лихва, с която се съизмерват вредите за времето, в което остава неудовлетворено
кредиторовото парично притезание. За противоречащи на добрите нрави се считат сделки
/уговорки/, с които неравноправно се третират икономически слаби участници в оборота,
използва се недостиг на материални средства на един субект за облагодетелстване на друг,
като е изведено, че уговорка относно размера на възнаградителната лихва, надвишаваща
трикратния размер на законната лихва, противоречи на добрите нрави, а ако вземането е
обезпечено, за неморална сделка следва да се приеме лихва, която превишва друкратния
размер на законната лихва.
В разглеждания случай посочения в договора лихвен процент от 56 % е над пет пъти
размера на законната лихва, която към момента на сключване на договора е в размер на
10.05 %, който след това през годините не е отбелязал повишение, а спад до 10.00 %
понастоящем. С така уговореното възнаграждение, което се явява над половината от
предоставената сума, изчислена на годишна база, се създава значително неравновесие между
престациите, които си дължат страните. Действително, възможно е по-неблагонадеждния
финансов профил на един тип кредитополучатели да обуславя и по-висок риск вземането да
не бъде издължено съобразно уговореното, което обосновава дължимото възнаграждение да
бъде по-високо. От друга страна, кредиторът, като търговец, извършващ по занятие дейност
по отпускане на заеми, не следва необосновано да прехвърля риска от неплатежоспособност
на кредитополучателя преимуществено върху последния, завишавайки цената на
кредитиране с цел да компенсира евентуалните загуби от пълно или частично
неиздължаване. Неизпълнението от страна на потребителя е нормален стопански риск за
дейността на кредитора, който следва да бъде ограничен чрез предварително извършената
при отпускане на кредита оценка за финансовото състояние на потребителя – виж чл. 16, ал.
1 и 2 ЗПК. Ето защо клаузата от процесния договор, предвиждаща задължение за заплащане
на възнаградителна лихва при годишен лихвен процент от 56 % е нищожна на основание чл.
26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД, като накърняваща добрите нрави.
На следващо място в процесния договор е предвидено, че при сключването му
кредитополучателят дължи такса за оценка на досие в размер на 25 лв. и такса за
администриране на кредита в размер на 91.65 лв., платими на равни вноски през периода на
кредита за улеснение на клиента. Посочените такси са пряко свързани с действия по
усвояването и управлението на кредита, които са иманентна част от дейността на кредитора
в процеса по кредитиране и поначало не следва да се дължи отделна цена за тези действия,
извън уговорената възнаградителна лихва. Общият размер на предвидените такси от 116.65
5
лв. се явяват повече от една четвърт от размера на главницата по кредита от 500 лв. и е
лишен от житейска и икономическа логика, доколкото потребителят се задължава да
заплаща необосновано висок разход по кредита. С предвидената такса за администриране на
кредита се цели получаване на допълнително възнаграждение за финансовата институция
срещу осъществяването на иначе типични действия на кредитора по актуализиране на
наличната финансова информация за потребителя след сключването на договора за
потребителски кредит, т.е. свързани с управлението на риска и кредиторът не следва да
възлага в тежест на потребителя разход за подобна дейност. Отделно от това клаузата,
предвиждаща заплащането на такса за оценка на досието противоречи на разпоредбата на
чл. 16 ЗПК, която установява задължението на кредитора да оцени кредитоспособността на
потребителя преди да му предостави кредит. С тази уговорка на практика се прехвърля
върху самия длъжник финансовата тежест от изпълнението на задължението на финансовата
институция за предварителна оценка на платежоспособността на кандидатстващия за
кредит, вменени й с посочената норма и води до неоправдано допълнително увеличаване на
размера на разходите по кредита. Следователно обсъжданите клаузи са нищожни на
основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД. Аргумент в подкрепа на този извод е и въведената в нормата на
чл. 10а, ал. 2 ЗПК /Нова – ДВ, бр. 35 от 2014 год., в сила от 23.07.2014 год./ забрана
кредиторът да изисква заплащане на такси и комисионни за действия, свързани с усвояване
и управление на кредита. Действително посочената разпоредба не е била в сила към датата
на сключването на процесния договор, но приемането й е законодателен израз на принципа
за недопускане на необосновано утежняване на финансовото положение на потребителя
като икономически по-слабата страна в отношенията му с кредитора.
Следователно доколкото цедентът не е титуляр на прехвърлените вземания за
възнаградителна лихва и такси, тъй като те се основават на нищожни клаузи, то договорът
за цесия не е породил транслативен ефект и тези вземания не са преминали в правната сфера
на цесионера – ищец, поради което и последният не се легитимира като техен носител. На
присъждане подлежи само претендираната главница.
Тъй като по делото е установено, че ответникът е извършил плащане по кредита в
размер на 15 лв., а с оглед изложеното вече по-горе уговорките за възнаградителни лихви и
такси се явяват нищожни, то с внесената сума следва да се намали размера на първоначално
отпусната главница от 500 лв. и релевираната претенция за главницата се явява основателна
до размер на сумата от 485 лв., ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК до окончателното й
изплащане.
Връщането на предоставената в заем /кредит/ сума на погасителни вноски не превръща
този договор в такъв за периодични платежи, а представлява уговорка за изпълнение на
задължението на части, поради което приложима е общата петгодишна погасителна давност
/в този смисъл виж например Решение № 38 от 26.03.2019 год. на ВКС по т.дело №
1157/2018 год., ІІ т. о., ТК/ и несъмнено същата не е настъпила към момента на подаване на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч.гр.дело №45888/2017
6
год. по описа на СРС, ГО, 26 с-в – 07.07.2017 год. /виж чл. 114, ал. 1 ЗЗД и чл. 422, ал. 1
ГПК/, поради което и своевременно релевираното от ответника възражение за погасителна
давност се явява неоснователно.
СГС приема, че клаузата на чл. 9 от процесния договор, според която потребителят
дължи обезщетение за забава в размер на законната лихва за всяка просрочена вноска от
датата на падежа до нейното заплащане, е действителна – виж чл. 33, ал. 1 и 2 ЗПК.
Доколкото ищецът се легитимира като кредитор на главно вземане в размер на 485 лв., а със
заплатените на 03.07.2014 год. от ответника 15 лв. са били погасени първите две седмични
вноски за главница и част от третата вноска за главница, то искът по чл. 86, ал. 1 ЗЗД се
явява установен в своето основание за периода от 17.07.2014 год. – след падежа на 3-тата
погасителна вноска – 16.07.2014 год., след настъпването на който длъжникът изпада в
забава, до 30.05.2017 год. /ищецът претендира законна лихва от 04.07.2014 год./. Тъй като
липсват данни за неговия размер въззивният съд го определя по реда на чл. 162 ГПК с
помощта на компютърна програма на 141.63 лв., до който и релевираната претенция се
явява основателна. Възражението на ответника за погасителна давност е неоснователно.
Съгласно чл. 111, б. ”в” ЗЗД, вземанията за лихви се погасяват с изтичането на тригодишен
давностен срок. Този срок, отброяващ се от 17.07.2014 год., не е изтекъл към момента на
подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК – 07.07.2017
год.
Ето защо решението на СРС следва да бъде отменено в частта му, в която предявените
по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК искове с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. с чл. 9 ЗПК вр.
чл. 99, ал. 1 ЗЗД и с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД вр. с чл. 99, ал. 1 ЗЗД са отхвърлени
за сумата от 485 лв. – главница и за сумата от 141.63 лв. – обезщетение за забава в размер на
законната лихва за периода от 17.07.2014 год. до 30.05.2017 год., които претенции подлежат
на уважаване.
В останалата обжалвана част първоинстанционното решение трябва да бъде потвърдено,
като правилно.
По отношение на разноските:
С оглед изхода от настоящия спор и на основание чл. 78, ал. 1 и 8 ГПК ответникът
следва да бъде осъден да заплати на жалбоподателя /ищеца/ направените разноски в
първоинстанционното производство за държавна такса, за възнаграждение за вещо лице, за
възнаграждение за особения представител на ответника и юрисконсултско възнаграждение в
размер на 421.86 лв., направените разноски във въззивното производство за държавна такса,
за възнаграждение за особения представител на ответника и юрисконсултско
възнаграждение в размер на 185.62 лв., както и направените разноски в заповедното
производство за държавна такса и юрисконсултско възнаграждение в размер на 50.62 лв.,
съразмерно с уважената част от въззивната жалба, респ. уважената част от исковете.
На основание чл. 280, ал. 3 ГПК настоящето решение не подлежи на касационно
7
обжалване.
Предвид изложените съображения, съдът
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решението от 27.01.2021 год., постановено по гр.дело №33130/2018 год. по
описа на СРС, ГО, 26 с-в, в частта му, в която са отхвърлени предявените по реда на чл. 422,
ал. 1 ГПК от „Ф.И.“ ЕАД срещу ИВ. В. СТ. искове с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. с
чл. 9 ЗПК вр. чл. 99, ал. 1 ЗЗД и с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД вр. с чл. 99, ал. 1 ЗЗД за
сумата от 485 лв., представляваща непогасена главница по договор за потребителски кредит
от 12.06.2014 год., сключен с „П.Ф.Б.“ ООД, вземанията по който са прехвърлени на ищеца
с договор за цесия от 21.03.2016 год. и за сумата от 141.63 лв., представляваща обезщетение
за забава в размер на законната лихва за периода от 17.07.2014 год. до 30.05.2017 год., като
вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявените по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от
„Ф.И.“ ЕАД, ЕИК ****, със седалище и адрес на управление: гр.София, ул.“****, срещу ИВ.
В. СТ. с ЕГН **********, с адрес: гр.София, ул.“****, искове с правно основание чл. 79, ал.
1 ЗЗД вр. с чл. 9 ЗПК вр. чл. 99, ал. 1 ЗЗД и с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД вр. с чл. 99,
ал. 1 ЗЗД, че ответникът дължи на ищеца сумата от 485 лв., представляваща непогасена
главница по договор за потребителски кредит от 12.06.2014 год., сключен с „П.Ф.Б.“ ООД,
вземанията по който са прехвърлени на ищеца с договор за цесия от 21.03.2016 год., ведно
със законната лихва върху тази сума, считано от датата на подаване на заявлението за
издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч.гр.дело № 45888/2017 год. по описа
на СРС, ГО, 26 с-в – 07.07.2017 год. до окончателното й изплащане и сумата от 141.63 лв.,
представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва за периода от 17.07.2014
год. до 30.05.2017 год.
ПОТВЪРЖДАВА решението от 27.01.2021 год., постановено по гр.дело №33130/2018
год. по описа на СРС, ГО, 26 с-в, в останалата обжалвана част.
ОСЪЖДА ИВ. В. СТ. с ЕГН **********, с адрес: гр.София, ул.“****, да заплати на
„Ф.И.“ ЕАД, ЕИК ****, със седалище и адрес на управление: гр.София, ул.“****, на
основание чл. 78, ал. 1 и 8 ГПК направените разноски в първоинстанционното производство
за държавна такса, за възнаграждение за вещо лице, за възнаграждение за особения
представител на ответника и юрисконсултско възнаграждение в размер на 421.86 лв.,
направените разноски във въззивното производство за държавна такса, за възнаграждение за
особения представител на ответника и юрисконсултско възнаграждение в размер на 185.62
лв., както и направените разноски в заповедното производство за държавна такса и
юрисконсултско възнаграждение в размер на 50.62 лв.
Решението не подлежи на обжалване.
8
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
9