Р
Е Ш Е Н И Е
№ 1147/04.03.2020 г.
гр. Варна
В И М Е Т О Н А
Н А Р О Д А
ВАРНЕНСКИ РАЙОНЕН СЪД,
ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, ХХ състав, в
открито съдебно заседание, проведено на деветнадесети февруари две хиляди и двадесета
година, в състав:
РАЙОНЕН СЪДИЯ: ОРЛИН ЧАРАКЧИЕВ
при участието на секретаря Ани Динкова,
като разгледа докладваното от съдията
гражданско дело № 14960 по описа на съда за 2019 г.,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 310 и сл. от ГПК.
Образувано е по предявен от Р.В.К., ЕГН **********, с адрес: ***, * срещу „М.б.“ ЕООД, ЕИК *, със седалище и адрес на управление:*** иск с право основание
чл. 128 от КТ да бъде осъден ответникът да заплати на ищеца сумата от 2300,00
лв. представляваща дължимо трудово възнаграждение за месеците април 2018 г.,
май 2018 г., октомври 2018 г, както и януари и февруари 2019 г., ведно със
законната лихва от датата на завеждане на исковата молба в съда – 20.09.2019
г., до окончателното ѝ изплащане.
В исковата си молба ищецът сочи, чрез
адв. Н. А., че по силата на трудов договор от 21.12.2017 г. до
12.02.2019 г. е полагал труд при ответника като готвач – „студена кухня“ в
заведение „М.б.“ ЕООД в гр. В., при основно трудово възнаграждение от 460,00 лв. Сочи, че добросъвестно е
изпълнявал трудовите си задължения и не е получавал забележки за работата си,
но работодателят извършвал частични плащания на заплатите и не спазвал
обещанията за погасяване на остатъка. Сочи, че е полагал труд през месеците
април 2018 г., май 2018 г., октомври 2018 г., януари и февруари 2019 г., по
график утвърден от работодателя, но последния и понастоящем не е изплатил
дължимото възнаграждение за посочените месеци. По изложените съображения моли
предявеният иск да бъде уважен. Претендира се присъждане на разноски.
В
срока по чл. 131, ал. 1 от ГПК е постъпил
писмен отговор от ответника „М.б.“ ЕООД, чрез адв. Г. С., с който искът се оспорва като неоснователен. Не спори, че ищецът е
полагал труд при него, но поддържа, че работникът е получавал дължимите
възнаграждения, както и че считано от 10.02.2019 г. е спрял да изпълнява
трудовите си възнаграждения. Сочи също, че трудовите възнаграждения са търсими,
а не носими. По изложените в отговора съображения моли предявеният иск да бъде
отхвърлен. Моли за присъждане на разноски.
В о.с.з. страните поддържат
изразените позиции по спора чрез процесуалните си представители.
За да се произнесе по спора, съдът съобрази следното от фактическа и правна страна:
За успешното провеждане на производството по искa с правно основание чл. 128, т.2 от КТ срещу работодателя, в тежест на ищеца е да установи при
условията на пълно и главно доказване, 1) че е бил в трудово правоотношение с
ответника в процесния период, 2) в който реално е положил
твърдения обем от труд; 3) размера на дължимото
възнаграждение, съобразно уговореното по трудовия договор; 4) падежа на
задължението за плащане на дължимото трудово възнаграждение и изпадането в
забава за заплащането му.
По делото не е спорно, а и от представените
доказателства, в частност трудов договор № 074-17/21.12.2017 г., се установява,
че в процесния период страните са били обвързани от валидно трудово правоотношение по трудов договор от 21.12.2017 г., по
силата на което ищецът Р.В.К. е полагал труд като готвач при ответника, срещу
трудово възнагражадение в размер на минимална работна заплата, към 21.12.2017
г. – 460,00 лв. Доколкото разпоредбата на чл. 244, т.1 от КТ, регламентираща
МРЗ, е императивна и закрилна в производството
служебно следва да се отчетат последващите ѝ
увеличения с постановления на Министерски съвет от 01.01.2018
на 510,00 лв., съответно на 01.01.2019 на 560,00 лв.
Ответникът по делото не е оспорил и твърдението на ищеца, че ТПО е
прекратено, считано от 12.02.2019 г.
Първото възражение на ответника е правоизключващо
и е в посока, че ищецът не е престирал труд в
предприятието му след 10.02.2019 г. Това твърдение съдът намира, че на първо
място представлява съдебно признание за факта, че по трудовоправната
връзка работникът е бил изправен спрямо работодателя в процесните
месеци април 2018 г., май 2018 г., октомври 2018 г, януари и февруари до 09.02.2019
г. включително, което валидира твърденията в исковата
молба, че ищецът е полагал труд при ответника поне до 09.02.2019 г. На следващо
място възражението, че след тази дата ищецът не е полагал труд остана
недоказано, доколкото с нарочна молба по хода от 10.02.2020 г. ответникът
собствено се е отказал от допуснатия му свидетел за установяване на това
обстоятелство, за което други доказателства не са ангажирани по делото.
Всъщност правният спор между страните се свежда най-вече основателността на
инвокираното в отговора по чл. 131 от ГПК правопогасяващо възражение, че работодателят е изпълнил
задължението си да заплати на ищеца уговореното трудово възнаграждение. За
установяване на последното работодателят е представил в препис разчетно-платежни ведомости на „М. Б.“, заведение – Гр. м. гр. В., само за три месеца – април 2018 г.,
май 2018 г. и октомври 2018 г. (л. 22-24), а за месеците януари и февруари не
са ангажирани доказателства за плащане. Ведомостите носят подписи за ищеца Р.В.К.,
които се твърдят да удостоверят, че същият е получил трудови възнаграждения -
437,40 лв., 435,33 лв. и 395, 75 лв. С оглед обстоятелството, че ищецът
своевременно е оспорил положените подписи съдът е открил производство по чл.
193 от ГПК, като за целите на допуснатата СГЕ по реда на чл. 183 от ГПК от ответника са изискани оригиналите на
оспорените ведомости. Доколкото ведомостта за месец май 2018 г. не е
предоставена дори в продължения от съда срок преписът е изключен от
доказателствата по делото. Досежно ведомостите за
месец април и октомври 2018 г. вещото лице по кредитираната като пълна,
компетентна и обективна експертиза е дало заключение, че същите не са подписани
от ищеца Р.В.К.. Доколкото експертизата не е оспорена от страните съдът приема,
че автентичността на оспорените документи е оборена и същите са неистински по
своя характер, респективно не могат да обвържат ищеца с привидно съдържащите се
в тях негови волеизявления за получаване на трудово възнаграждение за месеците
април и октомври 2018 г.
Предвид изложеното по делото на практика липсват събрани доказателства, за
това че ответникът е заплащал дължимото трудово възнаграждение на ищеца за
месеците април 2018 г., май 2018 г., октомври 2018 г, както и януари и февруари
2019 г., съответно съдът приема, че такова се дължи на ищеца за процесния период.
Респективно от изложеното следва, че по делото е доказано по несъмнен за
съда начин възникването на правопораждащите факти разпределени
в тежест на доказване по условно обособените по-горе пунктове от т. 1, 2 и 4,
поради което и предявените по съдебен ред вземания на ищеца за трудово
възнаграждение се явяват доказани по основание.
За установяване размера на дължимите трудови възнаграждения за процесния период към доказателствата по делото е приложено
неоспореното заключение на допуснатата СЧЕ, което съдът намира за пълно,
компетентно и обективно. Експертът сочи, че за месеците април, май, октомври
2018 г. и януари, февруари 2019 г., ответникът следва да получи сумите от съответно
563,68 лв., 561,00 лв., 510,00 лв., 563,36 лв. и 197,18 лв., или общо 2395,22
лв. Следователно предвид неоспорените изводи на експерта и отчитайки диспозитивното начало в процеса исковата претенция за
заплащане на трудово възнаграждение следва да се уважи в предявения размер от
2300,00 лв., ведно със законната лихва от подаване на исковата молба.
При този изход на спора на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК в тежест на
ответника следва да бъдат възложени разноските сторени от ищеца. В случая
страната претендира да ѝ бъдат репарирани разходи за заплатено в брой адвокатско
възнаграждение от 600,00 лв., което ответникът е оспорил като прекомерно.
Действително възнаграждението надхвърля минимума от 391,00 лв. определен по
реда на чл. 7, ал.2, т.2 от Наредба № 1/09.07.2004 г. Същевременно по делото са
проведени три съдебни заседания, в които са ангажирани две експертизи,
включително е открито производство по чл. 193 от ГПК, поради което фактическата
и правна сложност на делото не е ниска, нито е бил ограничен обемът на
извършените от адвоката на ищеца процесуални действия. Поради това съдът намира
за неоснователно възражението на ответника за прекомерност на заплатения от
ищеца адвокатски хонорар от 600,00 лв. В тази връзка съвсем не е без значение
обстоятелството, че ответникът собствено е заплатил на процесуалния си
представител сумата от 2000,00 лв., видно от представения договор за правна
защита и съдействие, като разликата в процесуалните позиции на страните в
случая с нищо не оправдава почти четирикратната разлика в двете възнаграждения.
При това положение след като ответникът собствено е имал свободата извънсъдебно
да договори и заплати в брой хонорар от 2000,00 лв., който размер не е намерил
за прекомерен с оглед предмета на спора, то с оглед спазване принципите на
добросъвестност и равнопоставеност следва да се
признае за икономически обосновано действието на ищеца по заплащането на сумата
от 600,00 лв. за правна защита и съдействие в настоящото производство.
На основание чл.78, ал.6 от ГПК ответникът следва да бъде осъден
да заплати по сметка на
ВРС държавна такса съобразно цената на уважения иск в размер на 92,00 лв., както и депозити от общо 500,00 лв. за СГЕ и ССчЕ, внесени от бюджета на съда.
Мотивиран от горното, Варненският
районен съд
Р
Е Ш И :
ОСЪЖДА „М.б.“ ЕООД, ЕИК *, със седалище и адрес на
управление:*** да заплати на Р.В.К., ЕГН **********, с адрес: ***, * следните суми: сумата от 2300,00 лв., представляваща дължимо трудово
възнаграждение за месеците април 2018 г., май 2018 г., октомври 2018 г, както и
януари и февруари 2019 г., ведно със
законната лихва върху главницата, от датата на завеждане на исковата молба
в съда – 20.09.2019 г., до окончателното ѝ изплащане., на основание чл. 128, т.2 от КТ.
ОСЪЖДА „М.б.“ ЕООД, ЕИК *, със седалище и адрес на управление:***
да заплати на Р.В.К., ЕГН **********, с адрес: ***, 53 сумата от 600,00 лв., сторените от страната съдебно-деловодни
разноски, на основание чл. 78, ал.1 от ГПК.
ОСЪЖДА „М.б.“ ЕООД, ЕИК *, със седалище и адрес на управление:***
в полза на бюджета на съдебната власт по сметка на Варненски районен съд сумата от 592,00 лв. съставляваща
дължима по делото държавна такса, на осн. чл. 78, ал.6 от ГПК.
РЕШЕНИЕТО подлежи на предварително изпълнение, на основание чл.242, ал.1 от ГПК.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване с въззивна жалба пред Варненски окръжен съд в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: