Решение по дело №136/2025 на Административен съд - Добрич

Производството е по реда на чл. 145 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК), във връзка с чл. 172, ал. 5 от Закона за движението по пътищата (ЗДвП).

Образувано е по жалба с вх. № 1009 от 04.04.2025 г. от М. И. Ш., срещу Заповед за прилагане на принудителна административна мярка (ПАМ) по чл. 171, т. 2а, б. „а" от Закона за движение по пътищата (ЗДвП) № 25-1099-000051 от 13.02.2025 г., издадена от Н. С. в ОД МВР Силистра, РУ Силистра, против М. И. Ш., [ЕГН], с която спрямо него на основание чл. 171, т. 2а, б. „а“ от Закона за движение по пътищата е приложена принудителна административна мярка „прекратяване регистрацията на МПС Ф. Г. с рег. № [рег. номер] за срок от 6 месеца, считано от 12.02.2025 г. до 12.08.2025 г.“.

Жалбоподателят настоява за цялостна отмяна на оспорената ЗППАМ. Признава, че на посочената в нея дата – 12.02.2025 г., около 12.54 часа, при отразените в ЗППАМ обстоятелства, друго лице, а не той, е било спряно от контролните органи, при което е било счетено, че следва да бъде прекратена регистрацията на собствения му автомобил. Оспорва констатациите и извода, че следва да бъде лишен от правото си да ползва своята собственост поради това, че друго лице не е изпълнило задължения. Добавя, че преди да даде автомобила си на това лице, е видял СУМПС на същото, последното е било в срок и затова му е предоставил автомобила си. Настоява, че в случая липсва умисъл от негова страна за нарушение, а същевременно липсва и обективно-правна връзка по повод извършената от водача простъпка, за която реално чрез ЗППАМ е санкциониран той. Иска от съда да отмени оспорената Заповед за прилагане на ПАМ и да му бъдат присъдени сторените по делото разноски.

В съдебно заседание жалбоподателят, редовно призован, не се явява. Представлява се от адв. Б., който поддържа жалбата и излага допълнителни доводи за незаконосъобразност на оспорения акт. Претендира разноски.

Ответникът, чрез процесуалния си представител В. П. А. – гл. юрисконсулт при ОДМВР – Силистра, в Писмено становище с вх. № 1370/ 08.05.2025 г. оспорва жалбата и моли да бъде отхвърлена като неоснователна и недоказана. Претендира юрисконсултско възнаграждение в размер на 150.00 лв. Прави възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение за процесуално представителство на жалбоподателя.

Административен съд - Добрич, в настоящия състав, след като се запозна с твърденията на страните и с приложените по делото доказателства, намира за установено от фактическа страна следното:

Със ЗППАМ № 25-1099-000051/ 13.02.2025 г., издадена от Началник сектор към ОДМВР – Силистра, РУ Силистра, против М. И. Ш., [ЕГН], е приложена принудителна административна мярка „прекратяване регистрацията на ППС за срок от 6 месеца до 1 година“, а именно за 6 месеца, считано от 12.02.2025 г. до 12.08.2025 г., като са отнети СРМПС № ********* и два броя регистрационни табели [рег. номер]. Като мотиви в Заповедта административният орган е изложил, че на 12.02.2025 г., около 12.54 часа, в [населено място], пред дом № 90 по ул. Олшанка, в посока [населено място], автомобилът Ф. Г. с рег. № [рег. номер] е управляван от Н. А. Н., [ЕГН], който използвал СУМПС образец – Великобритания, страна, която не е членка на ЕС и не е заменено с българско такова след изтичане на тримесечен срок от последното му влизане в страната на 07.02.2024 г. В ЗППАМ е добавено, че това е видно от АУАН № 1226960/ 12.02.2025 г., такова след изтичане на тримесечен срок от влизането му в страната, а именно на 16.04.2020 г., при което на М. И. Ш. е наложена ПАМ по чл. 171, т. 2а, б. „а“ от ЗДвП.

За установеното нарушение е приет като доказателство съставеният АУАН серия GA № 1226960 от 12.02.2025 г., видно от който, като нарушена е посочена също нормата на чл. 162, ал. 1 от ЗДвП (л. 15), а като дата на последно влизане на водача в страната е посочена 07.02.2024 г. (очевидно изписването на дата – 16.04.2020 г. е техническа грешка). В момента на проверката са иззети именно СРМПС и регистрационните табели на автомобила със съответните номера.

Въз основа на АУАН е издадена оспорената ЗППАМ, като същата е връчена на адресата на 24.02.2025 г., а жалбата е подадена на 28.02.2025 г ., т.е. в срока по чл. 149, ал. 1 от АПК.

В съдебно заседание бяха събрани гласни доказателства чрез разпита на водача Н. Н., който потвърди описаната фактическа обстановка и представи на съда оригиналното си СУМПС.

При така установената фактическа обстановка се налагат следните правни изводи:

Жалбата е подадена в законоустановения срок, от лице с правен интерес, срещу годен за обжалване административен акт, поради което е процесуално допустима.

Разгледана по същество, е основателна.

Съобразно разпоредбата на чл. 23 ЗАНН, органите, които прилагат принудителните административни мерки се уреждат в съответния закон. На основание чл. 172, ал. 1 ЗДвП принудителните административни мерки по чл. 171, т. 1, 2, 2а, 4, т. 5, буква „а", т. 6 и 7 се прилагат с мотивирана заповед от ръководителите на службите за контрол по този закон съобразно тяхната компетентност или от оправомощени от тях длъжностни лица. По делото е приета като доказателство Заповед № 342з-1315 от 30.12.2021 г. на Директора на ОД МВР – Силистра, с която са оправомощени конкретните длъжностни лица за издаване ЗППАМ, между които е и ответникът.

Оспорената заповед е издадена в писмена форма. В конкретния случай са описани обстоятелствата, които са послужили на административния орган да приложи разпоредбата на чл. 22 от ЗАНН, във връзка с чл. 171, т. 2а, б. „а" от ЗДвП.

Срокът на принудителната административна мярка е определен конкретно от административния орган в предвидения от закона минимум от шест месеца, като е посочен със съответни дати и доколкото минималният срок е определен със законовата норма, то при определянето му не е налице нарушение.

От мотивите на административния акт не става ясно обаче какво точно е извел административният орган, след като е констатирал, че водачът притежава чуждестранно свидетелство за правоуправление и е на територията на страната повече от три месеца, управлявайки МПС с това чуждестранно свидетелство за управление. Вярно е, че чл. 162, ал. 1 от ЗДвП съдържа ограничение за водачите - български граждани, а именно, че могат да управляват моторни превозни средства на територията на Република България с чуждестранно национално свидетелство, когато то не е издадено от държава-членка на Европейския съюз, или от друга държава - страна по Споразумението за Европейското икономическо пространство, или от Конфедерация Швейцария само в срок до 3 месеца от датата на влизането им в страната. В случая водачът безспорно е български гражданин и пребивава на територията на България повече от три месеца, видно от приложената по делото справка за влизане и излизане от страната (л. 16). Разпоредбата на чл. 171, т. 2а, б. „а" от ЗДвП не съдържа обаче изрично препращане към чл. 162, ал. 1 от ЗДвП, а обхваща няколко други различни хипотези, като административният орган не е конкретизирал коя от тях е приел за осъществена при констатирано нарушение на чл. 162, ал. 1 от ЗДвП.

Не е направена преценка и за валидността на представеното чуждестранно свидетелство за правоуправление, като липсва отразяване за датата му на издаване, вкл. липсва копие от същото свидетелство. В съдебно заседание от св. Н. беше представено СУМПС на водача, от което се установи, че е издадено на 11.02.2022 г. и е валидно до 10.02.2027 г., като за категория В лицето има правоспособност според СУМПС от 06.07.1989 г. до 03.01.1940 г. След като органът не е изложил мотиви дали счита водачът за правоспособен или не, съдът не би могъл да тълкува неговата воля, което се явява отменително основание по чл. 146, т. 2 от АПК, като липсата на мотиви се приравнява на нарушение на изискването за форма на административния акт. С оглед изложеното, според настоящия състав оспорената Заповед е издадена от компетентен орган, в рамките на правомощията му, в необходимата писмена форма, съдържаща формално правните и фактически основания за издаването ѝ, но при допуснати съществени процесуални нарушения, поради което е незаконосъобразна.

Освен това, дори да се приеме, че жалбоподателят не може да управлява МПС на територията на Република България с издаденото му във Великобритания СУМПС след изтичане на 3-месечния срок, това не го прави неправоспособен водач. В случая не са изписани твърдения и представени доказателства, както беше посочено по – горе, че издаденото във Великобритания СУМПС е било с изтекъл срок. Същевременно от събраните в съдебно заседание доказателства се установява, че същото е в срок. Необходимо е да се прави разграничение между невъзможността за управление на МПС с определен документ и правоспособността да се управлява МПС. В случая собственият на жалбоподателя автомобил е управляван не от неправоспособен водач, а от водач, който не притежава българско СУМПС. Липсата на българско СУМПС обаче не може да се приравни на липса на свидетелство за управление. Основателно е в тази връзка възражението на жалбоподателя в съдебно заседание чрез процесуалния му представител, че не е обосновано коя от хипотезите на чл. 171, т. 2а, б. „а“ претендира административният орган, че е налице, за да бъде прекратена регистрацията на МПС. Липсата на пълно фактическо описание и прецизна правна квалификация (по кое предложение на чл. 171, т. 2а, б. „а“ от ЗДвП се налага мярката), безспорно е съществено нарушение на изискуемата по чл. 59, ал. 2, т. 4 от АПК форма на акта, което ограничава правото на защита на адресата, поради което актът следва да се отмени като незаконосъобразен. От друга страна, формалната незаконосъобразност на акта в хипотезата на непълно и неточно описание на фактите, въз основа на които са разпоредени съответните правни последици, затруднява съда да провери материалноправната законосъобразност на административния акт.

Същевременно, хипотеза, съответстваща на гореописаната фактическа обстановка, липсва като изрично посочена в чл. 171, т. 2а, б. „а" от ЗДвП, а спрямо цитираната разпоредба са неприложими разширително тълкуване и правоприлагане по аналогия.

За пълнота, съдът счита, че следва да отбележи и следното:

Заповедта е издадена на основание чл. 171, т. 2а, б. „а" от ЗДвП. Разпоредбата предвижда, че за осигуряване безопасността на движението по пътищата и за преустановяване на административните нарушения се прилагат следните принудителни административни мерки: прекратяване на регистрацията на пътно превозно средство на собственик, който управлява моторно превозно средство, без да е правоспособен водач, не притежава свидетелство за управление, валидно за категорията, към която спада управляваното от него моторно превозно средство, или след като е лишен от право да управлява моторно превозно средство по съдебен или административен ред, или свидетелството му за управление е временно отнето по реда на чл. 171, т. 1 или 4 или по реда на чл. 69а от Наказателно-процесуалния кодекс, както и на собственик, чието моторно превозно средство е управлявано от лице, за което са налице тези обстоятелства - за срок от 6 месеца до една година. По делото не е спорно от фактическа страна, че при извършената проверка е установено, че МПС, собственост на жалбоподателя, е управлявано от друго лице, което не е изпълнило задължението си по чл. 162, ал. 1 от ЗДвП. Разпоредбата на чл. 162, ал. 1 от ЗДвП регламентира, че българските граждани могат да управляват моторни превозни средства на територията на Република България с чуждестранно национално свидетелство, когато то не е издадено от държава - членка на Европейския съюз, или от друга държава - страна по Споразумението за Европейското икономическо пространство, или от Конфедерация Швейцария в срок до 3 месеца от датата на влизането им в страната. По силата на чл. 150 от ЗДвП, всяко ППС, което участва в движението по пътищата, отворени за обществено ползване, трябва да се управлява от правоспособен водач. Според чл. 150а, ал. 1 от ЗДвП, за да управлява МПС, водачът трябва да притежава свидетелство за управление, валидно за категорията, към която спада управляваното от него МПС. В тази връзка следва да се има предвид, че по принцип управлението на МПС с чуждестранно национално свидетелство след изтичането на срока по чл. 162, ал. 1 от ЗДвП е управление на МПС, без водачът да притежава валидно свидетелство за категорията, към която спада управляваното от него МПС, но това деяние е нарушение на чл. 150а, ал. 1 от ЗДвП, а не на чл. 162, ал. 1 от ЗДвП. Описаното в чл. 171, т. 2а, б. „а“ от ЗДвП деяние и обстоятелствата по неговото извършване, които го определят като административно нарушение и основание за налагане на принудителна административна мярка, представляват неизпълнение на задължението по чл. 150а, ал. 1 от ЗДвП. Нормата на чл. 162, ал. 1 от ЗДвП е разрешителна - българските граждани могат да управляват МПС с чуждестранно национално свидетелство, отговарящо на условията на чл. 161, предл. първо от ЗДвП - издадени от страни по Конвенцията от 1968 г. и отговарящи на Приложение № 6 или № 7 от същата, придружени с легализиран превод на български език в срок от три месеца. Правото се погасява с изтичане на посочения срок, който е и срок на правно действие на чуждестранните СУМПС, които по силата на чл. 161 от ЗДвП удостоверяват придобита правоспособност, поради което не се изисква и полагане на изпит за придобиването ѝ при тяхната подмяна с български СУМПС, издадени от органите на МВР. Българските граждани, които желаят да упражняват правно регламентираната дейност по управление на МПС след погасяване на правото по чл. 162, ал. 1 от ЗДвП, трябва да спазват правилото на чл. 150а, ал. 1 от същия закон, т.е. да притежават валидно СУМПС, а това означава и издадено от органите на МВР. Подмяната е право обаче, не е задължение, като изтичането на срока по принцип има за последица прекратяване притежаването на удостоверителен документ, а управлението на МПС при това отрицателно обстоятелство е в противоречие с чл. 150а, ал. 1 от ЗДвП, което условие е основание вече за налагане на мярка по чл. 171, т. 2а, б. „а“ от ЗДвП. В този смисъл, нарушението, което следва да бъде посочено, че е извършено, за да бъде приложена процесната ПАМ, не е на чл. 162, ал. 1 от ЗДвП, както е посочено в обжалваната ЗППАМ и АУАН, а именно, че управлява МПС със СУМПС, което не е подменено след повече от три месеца пребиваване на територията на страната. Изтичането на срока по чл. 162, ал. 1 от ЗДвП в съчетание с липсата на българско СУМПС, води до извод, че водачът не притежава валидно СУМПС и нарушава чл. 150а, ал. 1 от ЗДвП. Заповедта обаче не е мотивирана с обвинение словно и цифрово за непритежаване на СУМПС, валидно за категорията, към която спада управляваното МПС, а за това, че управлението се извършва, без чуждестранното СУМПС да е подменено в срока по чл. 162, ал. 1 от ЗДвП. Това обвинение не съответства на основанието на наложената мярка и е съществено, като е довело и до ограничаване правото на защита.

На последно място, нормата на чл. 162, ал. 1 от ЗДвП е допълнена последно през 2007 г. След 01.05.2021 г., когато влиза в сила Споразумението за търговия и сътрудничество между Великобритания и ЕС след излизането на Великобритания от ЕС, липсва уреждане в ЗДвП на отношенията, свързани с автомобилния транспорт и правата на българските граждани, притежаващи валидни свидетелства за управление, издадени от Обединеното кралство. Нормата на чл. 162, ал. 1 ЗДвП не е съобразена с последвалите промени и сключеното Споразумение за търговия и сътрудничество между ЕС и Обединеното кралство, но тази празнота не следва да рефлектира отрицателно върху правата на българите, притежаващи СУМПС, издадени от Великобритания и придобили правоспособност за управление на МПС преди нейното напускане на ЕС и ЕИП, в случая е отразено, че лицето има такава правоспособност от 1989 г. Още повече, че целта на мярката е безопасността на движение по пътищата, а не наказание за лицето, че не е подменило СУМПС в определен срок, още по – малко ограничение за собственика, който е действал със съзнанието, че върши услуга и е видял, че СУМПС е валидно, но няма как да знае кога е влизало и излизало лицето от страната. Мярката в случая се явява и прекомерна с оглед конкретните обстоятелства и възражението, че е налице нарушение на принципа за съразмерност по чл. 6 от АПК, е основателно.

Предвид изложеното настоящият състав приема, че в конкретния случай установените факти не попадат в приложното поле на хипотезите на чл. 171, т. 2а, б. „а" от ЗДвП, поради което дори да е налице нарушение по чл. 162, ал. 1 от ЗДвП, извършено от Н. Н., то няма основание за налагане на ПАМ по съответния текст спрямо собственика на МПС, поради което жалбата се явява основателна и следва да бъде уважена изцяло. В този смисъл е установена и съдебната практика, както следва, като разликите във фактите са в зависимост от това дали е издадено СУМПС преди излизането на Обединеното кралство от ЕС или след това: Р № 923 от 08.03.2024 г. по адм. д. № 1203/2023 г. на АдмС – Пазарджик; Р № 1726 от 22.05.2024 г. по адм. д. № 300/2024 г. на АдмС - Стара Загора; Р № 1826 от 24.10.2024 г. по адм. д. № 319/2024 г. на АдмС – Кюстендил; Р № 3697 от 29.11.2024 г. по адм. д. № 814/2024 г. на АдмС - Велико Търново; Р № 244 от 25.09.2023 г. по адм. д. № 415/2023 г. на АдмС – Русе; Р № 805 от 07.03.2024 г. по адм. д. № 773/2023 г. на АдмС - Стара Загора; Р № 3548 от 01.06.2023 г. по адм. д. № 2507/2023 г. на АССГ; Р № 532 от 14.03.2024 г. по адм. д. № 702/2023 г. на АдмС – Добрич; Р № 297 от 12.02.2024 г. по адм. д. № 670/2023 г. на АдмС – Добрич; Р № от 25.05.2023 г. по адм. д. № 56/2023 г. на АдмС – Разград; Р № 3707 от 23.10.2024 г. по адм. д. № 783/2024 г. на АдмС – Плевен; Р № 496 от 15.05.2023 г. по адм. д. № 658/2023 г. на АдмС – Бургас; Р № 1021 от 31.03.2025 г. по адм. д. № 24/2025 г. на АдмС - Русе и др.

При този изход на спора и своевременно стореното искане за разноски, на основание чл. 143, ал. 1 от АПК, в полза на жалбоподателя следва да се присъдят направените такива в размер на 500.00 лв. за заплатено адвокатско възнаграждение съгласно представения договор за правна защита и съдействие от 28.02.2025 г. и 10 лв. за заплатена държавна такса. Възражението за прекомерност е голословно и неоснователно, като се има предвид, че съгласно чл. 8, ал. 3 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа (загл. изм. - ДВ, бр. 14 от 2025 г.) минималният размер на възнаграждението е 1000.00 лв.

Водим от горното и на основание чл. 172, ал. 2 и ал. 5 от АПК, Административен съд – Добрич, III състав,

Р Е Ш И:

ОТМЕНЯ по жалба с вх. № 1009 от 04.04.2025 г. от М. И. Ш., [ЕГН], от [населено място], Заповед за прилагане на принудителна административна мярка по чл. 171, т. 2а, б. „а" от Закона за движение по пътищата № 25-1099-000051 от 13.02.2025 г., издадена от Н. С. в ОД МВР Силистра, РУ Силистра, против М. И. Ш., [ЕГН], с която спрямо него на основание чл. 171, т. 2а, б. „а“ от Закона за движение по пътищата е приложена принудителна административна мярка „прекратяване регистрацията на МПС Ф. Г. с рег. № [рег. номер] за срок от 6 месеца, считано от 12.02.2025 г. до 12.08.2025 г.“

ОСЪЖДА Областна дирекция на МВР - Силистра да заплати на М. И. Ш., [ЕГН], от [населено място], съдебно - деловодни разноски в размер на 510.00 лв. (петстотин и десет лева).

РЕШЕНИЕТО е окончателно.