О
П Р Е
Д Е Л
Е Н И Е
Гр.София, 18.02.2020 г.
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ, VI-9 СЪСТАВ,
в закритото заседание на осемнадесети февруари
през две хиляди и двадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЖАКЛИН КОМИТОВА
след като изслуша докладваното от съдията т.д N 2129 по описа за 2019 година и за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството
по делото е образувано въз основа искова
молба, подадена
от "М.К.-
П." АД, ЕИК *****, със седалище
***, с която е предявен отрицателен установителен иск за недължимост на сума общо в размер на 75 377,18 лева, обективирана в
покана за доброволно изпълнение изх.№ на ответника 2731/04.10.2019 г. и представляваща
претенция от страна на лизингодателя за неизпълнени
задължения на лизингополучателя по чл. 16.2.3 и чл.
16.3 вр. с чл. 10.2 от ОУ към Договори за финансов
лизинг на оборудване с №№ 1684/F/17.11.2011 г.; 1684/L/26.03.2014 г. и 1684/P/31.03.2015 г., съответно - на основание чл. 10.5.2. вр. с чл. 10.2 от ОУ към Договор за финансов лизинг на
транспортно средство № 1684/A-auto/06.12.2011 г.
В законоустановения срок от ответника е постъпил отговор на исковата молба,
с който освен становище по неоснователността на исковата претенция, е
предявено и възражение за неподведомственост на правния спор
поради наличието на арбитражна клауза,
както и искане за прекратяване на делото на
основание чл. 19, ал. 1 ГПК вр. чл. 8, ал. 1 ЗМТА.
По искането за прекратяване на
делото, поради неподведомственост на правния спор пред граждански съд, с молба вх. № на СГС 2867/10.01.2020 г.,
ищецът е изложил аргументи в посока, че между страните няма валидно арбитражно споразумение, както и
че именно държавният съд е този, който е компетентен да разгледа спора.
От своя страна, със становище вх. № на
СГС 12955/03.02.2020 г. - оспорвайки твърденията
на ищеца, заявени с молбата с вх.
№ на СГС 2867/10.01.2020 г., ответникът поддържа и доразвива тезата си за недопустимост
на иска поради
наличието на арбитражна клауза.
Съдът, като съобразява изложеното в обстоятелствената част на исковата молба, съответно - възраженията на ответника, обективирани в писмения му
отговор на исковата молба, както и представените по делото писмени доказатества, намира следното:
Няма спор между страните, а и от данните по делото може да се направи
извод, че същите са били страни по
Договори за финансов лизинг на оборудване с №№ 1684/F/17.11.2011 г.; 1684/L/26.03.2014 г. и 1684/P/31.03.2015 г., съответно - Договор за финансов лизинг на транспортно
средство № 1684/A-auto/06.12.2011 г. Ищецът е участвал в правоотношенията като лизингополучател на конкретното оборудване – транпортно средство, а ответникът – съответно като лизингодател. От допълнителен анализ на документите,
касаещи правосубектността на страните, в частност
тази на ответника и служебно извършената справка в ТР към по партида на
търговеца, съдът констатира пълна идентичност между него и „И.“ ЕАД, като
промяната вписана по партида на търговеца касае наименованието на дружеството.
Налице е правопроприемство между ответника и търговско
дружество „И. Ауто“ ЕАД, доколкото в случая е налице реализирана процедура по
преобразуване на второто дружество и вливането му в „ОББ И.“ ЕАД (с предишно
наименование „И.“ ЕАД) .
Видно от раздел ХХІ на Договор за финансов лизинг на оборудване с №1684/F/17.11.2011 г., респективно - раздел ХХ на Договори за финансов лизинг на оборудване
с №№ 1684/L/26.03.2014 г., 1684/P/31.03.2015 г., и Договор за финансов лизинг на транспортно средство
№ 1684/A-auto/06.12.2011 г., лизинговите договори са били сключени
съгласно разпоредбите на представляващи неразделна част от съдържанието на
всеки един от тях и влезли в сила от 01.03.2011 г. - Общи условия по Договор за
финсов лизинг на оборудване на „И.“ ЕАД, съответно -
Общи условия по Договор за финсов лизинг на трансопортни средства на „И. Ауто“ ЕАД.
Съгласно чл. 18.4 ( идентичен за Общите условия в сила от 01.03.2011 г. и
по двата вида договори за финансов лизинг), всички спорове, породени от
Договора или отнасящи се до него, включително споровете, породени или отнасящи
се до неговото тълкуване, недействителност, изпълнение или прекратяване, както
и споровете за попълване на празноти в Договора или приспособяване му към нововъзникнали обстоятелства, ще бъдат разрешаване от
Арбитражен съд при БТПП, съобразно с неговия правилник за дела, основани на
арбитражни споразумения.
Упоменатите по-горе общи условия са били известни, приети и предадени на лизингополучателя и солидарния длъжник, съобразно изричното
им изявление в тази посока, обективирано в абзац трети
от раздел ХХІ на Договор за финансов лизинг на оборудване с №1684/F/17.11.2011 г., респективно - раздел ХХ на Договори за финансов лизинг на оборудване
с №№ 1684/L/26.03.2014 г., 1684/P/31.03.2015 г., и Договор за финансов лизинг на транспортно средство
№ 1684/A-auto/06.12.2011 г. Същевременно, проверката в съдържанието на процесните договори, сочи, че всеки от тях носи нотариална заверка на подписа за
всяка от страните по него. В тази връзка и доколкото липса спор за авторството,
съответно – за действия при пълномощия, съдът приема, че по силата на Договори
за финансов лизинг на оборудване с №№1684/F/17.11.2011 г., 1684/L/26.03.2014 г., 1684/P/31.03.2015 г., Договор за финансов лизинг на транспортно средство №
1684/A-auto/06.12.2011 г. между страните
е възникнала и съществувала валидна облигационна обвързаност.
За производството не е спорно, че връзката, породена от конкретните
лизингови договори между страните впоследствие
е била прекратена. Същевременно,
видно от текста на чл. 16.2.4 от Общите условия към всеки
от конкретните договори за финансов лизинг, разпоредбите на чл. 16.2.1. –
16.2.3 от същите и чието
изпълнение/неизпълнение в случая е провокирало инициирането на съдебния спор, продължават да намират приложение след
прекратяване, съответно разваляне на договорните правоотношения.
Съобразно изложеното до момента, при разглеждане на възражението за неподвемоственст, спорни с оглед поддържаното от ищеца са
обстоятелствата за валидността на арбитражната клауза, изведена през призмата
на твърдения за неуговорена такава изрично в съдържанието на конкретните
договори за финансов лизинг, съответно – необързаност
на ищеца със същата, поради липсата на достатъчна идентификация относно лицето
подписало съответните Общи условия от името на лизингополучателя.
Според ищеца още с прекратяването на договорите е отпаднало и действите на евентуално установената като валидна
арбитражна клауза. Не на последно място, позовавайки се на чл.18.3 от ОУ към
конкретните лизингови договори, ищцовата страна
счита, че арбитражът е алтернативната възможност, като компетенен
да правораздава във връзка с инициирания от нея
правен спор е общият съд.
Съгласно чл. 19, ал. 1 от ГПК
/Доп. – ДВ, бр. 8 от 2017 г./ страните по имуществен спор
могат да уговорят той да
бъде решен от арбитражен съд,
освен ако спорът има за
предмет вещни права или владение
върху недвижим имот, издръжка или права по
трудово правоотношение или е спор, по
който една от страните е потребител
по смисъла на § 13, т. 1 от допълнителните разпоредби на Закона за
защита на потребителите. В случая се касае именно
за имуществен спор, като не е налице някое от
предвидените от процесуалния закон изключения.
От своя страна, по смисъла на чл. 7, ал. 1, изр.
2 ЗМТА арбитражното споразумение
може да бъде
арбитражна клауза в друг договор или
отделно споразумение. Както бе посочено по-горе, в настоящия случай арбитражното споразумение представлява арбитражна клауза в Общите условия към процесните Договори финансов лизинг, които ищеца е приел.
С приемането на Общите условия, те
са станали неразделна част към сключените между
страните договори за финансов лизинг и на основание чл.
298, ал. 1, т. 1 вр. с чл. 287 от ТЗ същите
са обвързали ищеца (в този смисъл са Решение №
203/20.01.2015 г. по т. дело № 1300 по описа за 2014 г. на ВКС, ІІ ТО; Решение
№ 5/23.04.2014
г. по т. дело № 4111
по описа за 2013 г. на ВКС, І ТО; Решение № 68/25.06.2015
г. по т. дело № 3459
по описа за 2014 г. на ВКС, І ТО;).
Доколкото правилата във връзка с приемането
и обвързаността на страните с общите условия към процесните
договори е относима и към изрично установените
съобразно текста на чл. 16.2.4 от ОУ предпоставки за приложимост на
разпоредбите по чл. 16.2.1. – 16.2.3 от същите и след прекратяване на
договорните правоотношения, то и арбитражната клауза по спор, повдигнат на това
основание (какъвто е и настоящият), остава предмет на арбитражно споразумение.
При буквалния прочит и след анализ на
текста чл.18.3 от ОУ към конкретните лизингови договори,
решаващият състав не достига до извод, съвпадащ с тезата на ищеца относно
алтернативния характер на арбитражното производство. Освен това, решаването на
възникнали спорове, при съобразяване условията на договора, търговските обичаи,
материалните закони, както и стълкновителните норми е изискване с насочено както
към общите съдилища, така и към арбитража.
Предвид всичко изложено, съдът приема, че в случая приложение намира разпоредбата на чл. 8, ал.
1 от ЗМТА, която предвижда, че съдът,
пред който е предявен иск по
спор, предмет на арбитражно споразумение,
е длъжен да прекрати делото, ако страната се
позове на него в срока за
отговор на исковата молба. Възражението за наличие на арбитражно
споразумение е направено в срока за отговор
на исковата молба от ответника и
същото е основателно. Налице е относителна процесуална предпоставка за разглеждане на делото - наличието
на арбитражно споразумение /чл. 19 от ГПК/
- в този смисъл е и Тълкувателно
решение № 4/7.12.2018 г. на
ВКС по тълк. д. №
4/2016 г., ОСГК, т.е. налице
е неподведомственост на спора на общите
съдилища – чл. 15, ал. 1 от ГПК.
Искането за разноски на
направено от ответника в отговора на исковата молба
е основателно. Съгласно чл. 78, ал. 4 от ГПК
ответникът има право на разноски
и при прекратяване на делото. В определение
№ 213/15.03.2010 г. на ВКС по
ч.т.д. № 157/2010 г., ІІ Т.О. е прието,
че при направено
в срок възражение по чл. 8, ал.
1 от ЗМТА във вр. с чл. 19 от ГПК,
когато намери за основателен отвода на ответника
за подведомственост на спора на
арбитражен съд, сезираният съд прекратява производството по делото, но
той не само
няма задължение, но и правомощие да изпрати делото
за разглеждане на договорения от страните решаващ
орган, а в Определение №
105/11.02.2013 г. на ВКС по
ч.т.д. № 975/2012 г., ІІ Т.О. в отговор
на поставения пред касационния съд процесуален въпрос „при прекратяване на делото поради приет
отвод по чл. 8, ал. 1 ЗМТА вр. чл.19 ГПК длъжен ли е държавният съд, пред който
е предявен иска да препрати делото
на компетентния арбитражен съд и дължат ли се
в тази хипотеза разноски в полза на ответника по
делото“ освен, че
посоченият в предходното определение на ВКС извод за липса
на правомощие на държавния съд
да препрати делото на арбитражния
съд е споделен и подкрепен напълно, е прието от състава
на ВКС в отговор на въпроса за дължимостта на разноските в тази процесуална ситуация, че „при наличието
на арбитражно споразумение и възражение на ответника, съдът
се десезира по време на висящността на допустим съдебен процес. Инициирането му от ищеца
при несъобразяване с договорената арбитражна клауза съставлява основание за възлагане
в негова тежест на направените от ответника разноски
до прекратяване на производството по делото поради
наличие на относителна отрицателна процесуална предпоставка за продължаване на неговото развитие“. В
определение № 791/06.12.2012 г. на
ВКС по ч. т.д. № 657/2012
г., I Т.О., отново е посочено,
че аналогично на внесената държавна
такса, направените от ответника разноски
до момента на прекратяването имат своето процесуално
основание, тъй като прекратяването не настъпва по
силата на закона, нито се
касае за процесуална пречка, за която съдът
следи служебно. Разноските са провокирани
от несъобразяване ищеца с договорената арбитражна клауза - относителна отрицателна процесуална предпоставка за допустимостта на производството, от което следва,
че ищецът следва да понесе
и неблагоприятните последици
от последващото му прекратяване, при позоваване на ответника за
съществуването й, в срока по чл. 8, ал.
1 вр. с § 3 ПЗР на
ЗМТА. В случая, към отговора на исковата
молба са приложени договор
за правна защита и съдействие от 19.11.2019 г., фактура
№96/19.11.2019г. и платежно нареждане за заплатено адвокатско възнаграждение в размер на 3 349,58 лв. с ДДС. Видно от съдържанието им, същите сочат изпълнение на изискването по
т. 1 от Тълкувателно решение от 06.11.2013 г. на ВКС по тълк. дело № 6/2012 г. ОСГТК, поради което претентираните от ответника разноски
следва да му бъда присъдени в пълния заявения размер.
Водим от горното и на основание
на чл. 15, ал. 1 от ГПК вр. чл. 19, ал.
1 от ГПК, СЪДЪТ
О
П Р Е Д Е Л И :
ПРЕКРАТЯВА поради
неподведомственост производството
по т.д. № 2129/2019
г. по описа на Софийски градски съд образувано
по искова молба вх. № 125786/15.10.2019
г. подадена от "М.К.- П." АД, ЕИК *****, със седалище ***, с която е
предявен отрицателен установителен иск за недължимост към ответника на суми общо в размер на 75 377,18 лева (седемдесет и пет хиляди триста седемдесет
и седем лева и 0,18ст.).
ОСЪЖДА "М.К.- П." АД, ЕИК *****, със седалище ***, да заплати на „О.И.“ ЕАД, ЕИК *****, със седалище и адрес на управление ***5А, сума в размер на 3 349,58
лв. с /три хиляди триста четиридесет и девет лева и 0,58ст. / с ДДС,
представляваща направените пред настоящата инстанция разноски за заплатено адвокатско
възнаграждение.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО може
да бъде обжалвано
с въззивна частна
жалба пред Софийски апелативен съд в едноседмичен срок
от съобщението.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: