Р Е Ш Е Н И Е
гр. София, 09.07.2020г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, II Е въззивен състав, в публичното съдебно заседание на тридесет
и първи януари през две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИВАНКА
ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЪР
САНТИРОВ
мл. с. АДРИАНА АТАНАСОВА
при участието на секретаря Елеонора Георгиева, като
разгледа докладваното от мл. съдия Адриана Атанасова в. гр. д. № 9156 по описа за 2019г., за да се произнесе, взе предвид
следното:
Производството
е по реда на чл. 258 - чл. 273 от ГПК.
С решение №
43630 от 19.02.2019г., постановено по гр.д. №
65265/2018г., по описа на Софийски районен съд, ГО, 61 състав, са
отхвърлени предявените от В.А.К. срещу „М.д.” ЕАД обективно кумулативно
съединени искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т.1 КТ за отмяна на Заповед
№ 599/07.08.2018г., на Изпълнителния директор на „М.д.” ЕАД, искът за
възстановяването на заеманата преди уволнението длъжност „главен технолог
преработваща промишленост” и искът с правно основание чл. 344, т. 3, вр. с чл.
225, ал. 1 КТ за присъждане на сумата от 9042 лв., представляваща обезщетение
за оставане без работа вследствие от незаконното уволнение за периода от
10.08.2018г. – 10.02.2019г., като неоснователни.
С определение № 81298/01.04.2019г.,
постановено по гр.д. № 65265/2018г., по
описа на Софийски районен съд, ГО, 61 състав, СРС е изменил решение №
43630 от 19.02.2019г., постановено по гр.д. №
65265/2018г., по описа на Софийски районен съд, ГО, 61 състав, като на
основание чл. 248 ГПК е осъдил ищеца да заплати на „М.д.” ЕАД сумата от 480
лв., представляваща направени по делото разноски пред първата инстанция,
изразяващи се в платено адвокатско възнаграждение, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК.
Срещу решението е подадена въззивна
жалба от ищеца В.А.К., чрез адв. Г.С. - САК,
като
счита решението за неправилно и необосновано, като същото било постановено в
нарушение на материалния и процесуалния закон. Излагат се съображения, че по
делото има приета и неоспорена от страните
съдебно
– счетоводна експертиза, съгласно която брутното трудово възнаграждение, което
следва да получи работника е в размер на 1627 лв. за един месец. Навежда
твърдения, че изводите на първоинстанционният съд, че се дължи сумата за
поевтиняване на храна само в случай, че работодателят има такава възможност да
я изплати, са неправилни. Сочи, че последното противоречи на отразеното в план
– сметката, приложена по делото, според която за цялата 2018г. има отделени
175 000 лв. за това перо. Поддържа се, че съгласно чл. 7 от КТД брутното
трудово възнаграждение се определя от основна заплата прослужен клас и други
допълнителни възнаграждения, поради което навежда и твърдения, че работодателят
не е спазил разпоредбата на чл. 331 КТ при освобождаването на ищеца от работа,
като му е начислил по- ниско възнаграждение. Сочи, се че за месец юли К. има
отработени 20 дни, а за месец август 2018г. - 10 дни, но въпреки това сумите за
поевтиняване на храна и карта за транспорт за 60 лв. не са били включени в
изплатеното му от работодателя обезщетение. Излагат се и съображения, че в чл.
7 от Правилата за вътрешния ред се посочва, че основаната трудова заплата се
определя като основна и ДМС, включено в КТД. Сочи се, че в чл. 15 от ПВР е
посочен начина за изчисляване на ДМС за годината, като в ал. 3 на същата
разпоредба е посочено, че ДМС се изчислява за реално отработено време. Поддържа
се, че в чл. 28 от Правилника за вътрешния ред се посочва, че БТВ се определя
от три фактора: основна заплата, клас и допълнително възнаграждение, определено
от ВПРЗ. Сочи се, че в чл. 35 от ВПРЗ работодателят може да договори и по-
голямо обезщетение при освобождаване от работа на основание чл. 331, ал. 2 КТ,
като в конкретния случай е изплатено в много по- малък размер от този. Излагат
се съображения, че в чл. 4 от КТД се посочва, че формирането и индексирането на
индивидуалните месечни заплати на работниците се формира от ВПРЗ, като е
посочено освен това, че съгласно чл. 292, 293, 294 КТ приложената план – сметка
е неотменна част от КТД. Поддържа се още, че в приложената план – сметка за
2018г. от самия работодател е посочено, че за поевтиняване на храна се
предвиждат 170 000 лв., като в същата освен това е посочена и схема за ДМС
за празниците. Моли се решението на първоинстанционният съд да бъде отменено,
като вместо това бъде постановено друго, с която исковите претенции на ищеца да
бъдат уважени.
Въззиваемата страна „М.д.” ЕАД, чрез адв.
П.Л. - САК, изразява становище по жалбата в срока по чл. 263, ал. 1 ГПК, като
счита жалбата за неоснователна. Посочва се, че постановеното
решение е правилно и законосъобразно и излага съображения в подкрепа на
твърденията си. Оспорва се твърдението на въззивника в депозираната от него
въззивна жалба, че ищецът има отработени 20 работни дни за месец юли 2018г. и
10 работни дни за месец август 2018г. Сочи се освен това, че видно от
доказателствата по делото /справките за присъствените форми на предприятието/ ищецът
има за месец юли 2018г. 14 работни дни, а за месец август има само 4 работни
дни., т.е. непълен работен месец. Поддържа се освен това, че непълните работни
месеци не предполагат получаването на пари за карта за транспорт, тъй като те
се полагат за пълен работен месец, като подобно било положението и с
допълнителното материално стимулиране, съгласно вътрешните правила за работна
заплата. Излагат се и съображение освен това, че и самият ищец не навежда
твърдения, че работодателят му е възлагал пред тези 18 работни дни, през които
е бил на работа, допълнителни задачи, за да получава допълнително материално
стимулиране.
Въззивникът е
подал и частна жалба срещу определение № 81298/01.04.2019г., постановено по
гр.д. № 65265/2018г., по описа на
Софийски районен съд, ГО, 61 състав, с което е оставено без уважение искането
му, съдът да измени постановеното по делото решение в частта за разноските. В
частната жалба се твърди, че постановеното определение от първоинстанционният съд следва да бъде
отменено, тъй като същото е незаконосъобразно. Поддържа се, че в откритото по
делото съдебно заседание процесуалния представител на ответника не е направил
искане за присъждане на разноски, поради което е били и невъзможно за ищеца да наведе
възражение за прекомерност на същото. Сочи се, че направеното на по- късен етап
искане за присъждане на разноски е неоснователни и СРС е следвало да го остави
без уважение. Моли определението на първоинстанционния съд да бъде отменено.
В
срока по чл. 276, ал. 1 ГПК „„М.д.” ЕАД не е подал отговор на частната жалба.
Софийски
градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и
доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира от
фактическа и правна страна следното:
Жалбата на В.А.К. е подадена в срока
по чл. 259, ал. 1 ГПК и е допустима, а разгледана по същество е неоснователна.
Според
уредените в чл. 269 от ГПК правомощия на въззивния съд той се произнася
служебно по валидността на цялото решение, а по допустимостта – в обжалваната
му част. Следователно относно проверката на правилността на обжалваното решение
въззивният съд е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящият съдебен състав приема, че обжалваното
решение е валидно и допустимо. При постановяване на първоинстанционното решение
не е допуснато нарушение на императивни материалноправни норми, а с оглед
релевираните в жалбите оплаквания, същото е и правилно, като въззивният съд
споделя изцяло изложените в мотивите му съображения, поради което и на
основание чл. 272 ГПК препраща към тях. Независимо от това, във връзка с
доводите, изложени в жалбата, въззивният съд намира следното:
Предявени са обективно кумулативно
съединени искове с правно основание чл. 344, ал.1, т.1, и чл.344, ал.1, т.2 от КТ, както и осъдителен иск с правно основание чл.344, ал.1, т.3 във връзка с
чл.225, ал.1 от КТ.
По делото страните не спорят, че между тях е
имало сключено безсрочно трудово правоотношение, по силата на което ищецът е
заемал длъжността „главен технолог преработваща промишленост” и че съгласно
разпоредбата на чл. 331 КТ работодателят е предложил по своя инициатива на
служителя прекратяване на трудовия договор, считано от 10.08.2018г., като му
заплати обезщетение в едномесечен срок от датата на прекратяването на същия в
размер на 4 брутни месечни заплати, изчислени въз основа на последното месечно
брутно трудово възнаграждение. От
представените по делото доказателства се установява, че предложението е
получено на 31.07.2018г. от служителя. В предвидения в закона седемдневен срок
за отговор е депозирано заявление – съгласие с вх. № 338/06.08.2019г., видно от
което К. изразява съгласието си за прекратяване на трудовия му договор с „М.д.”
ЕАД, считано от 10.08.2018г., при условията, посочени в предложението на
работодателя. Освен това ищецът е декларирал, че условията за прекратяване на
трудовите правоотношения напълно го удовлетворяват и е заявил, че
взаимоотношенията между тях са изцяло и окончателно уредени и към настоящия момент
и за в бъдеще няма да има никакви претенции към „М.д.” ЕАД. Видно от заповед №
599/07.08.2018г. трудовото правоотношение между страните е било прекратено,
считано от 10.08.2018г. въз основа на приетото предложение от страна на
служителя за прекратяване на трудовия договор.
Не се спори по делото и че ответникът е
заплатил на ищеца по банков път сумата
от 6028, 00 лв. в едномесечния срок съгласно разпоредбата на чл. 331, ал. 2 КТ. Спорно по делото се явява обстоятелството
какъв е размерът на обезщетението, което работодателят е следвало да заплати на
служителя в размер на четири брутни работни заплати, както и как следва да бъде
сформирано същото и дали е налице хипотезата на чл. 331, ал. 3 КТ за отпадане
на основанието за прекратяване на трудовия договор, в случай че обезщетението не е било заплатено
от работодателя в дължимия му размер.
По делото е прието и заключение по изготвената
съдебно – счетоводна експертиза, неоспорено от страните, съгласно което
размерът на последното брутно трудово възнаграждение, което би получил ищецът
при работа за пълен отработен месец би било в общ размер от 1627, 00 лв., в
който се включват: основна заплата в размер на 1100 лв., допълнително
възнаграждение за стаж и придобит опит /32%/ в размер на 352 лв., допълнително
възнаграждение за работа в предприятието /5%/ в размер на 55 лв. и за
поевтиняване на храна /6 лв. x
20
р. дни/ в размер на 120 лв. Вещото лице е отбелязало още, че работодателят е
приел, че БТВ за пълен отработен месец за изчисляване на обезщетението по чл. 331 КТ е 1507,00 лв., която сума е формирал от ОМЗ 1100 лв. + 352 лв. ДВ за стаж +
55,00 лв. ДВ за стаж в предприятието. В заключението по изготвената съдебно –
счетоводна експертиза е посочено още, че видно от приложените по делото
платежни фишове за работна заплата от м. април 2014г. до м. януари 2016г.
перото поевтиняване на храна присъства във всеки фиш за работна заплата, в
който има отработени дни и е начислявано за действително отработено работно
време по 6 лв. на ден /без болнични и отпуски/. Вещото лице е направило и
уточнение и че сумата в перо карти за транспорт от 60, 00 лв. не е начислявано
ежемесечно, като липсва начисление в м. юли и м. август 2018г., както и в
месеци февруари и март 2016г. Същият разход е бил определен от работодателя на
основание раздел VII
от КТД и План – сметка за 2018г., според която работодателят е определил, че
това са социални разходи и може да бъдат изплатени в зависимост от финансовите
възможности на дружеството. Вещото лице уточнява и че ДМС се полага на
работниците за действително отработено време и при определени критерии съгласно
чл. 15, ал. 1 и чл. 15, ал. 3 от ВПРЗ. Настоящият
въззивен състав кредитира приетото по делото заключение на съдебно –
счетоводната експертиза, като намира същото за обективно и компетентно
изготвено, съответстващо на останалия по делото доказателствен материал.
Настоящият съдебен състав намира, че
ответникът по делото е заплатил в пълен размер дължимото на служителя обезщетение
по чл. 331, ал. 2 КТ във връзка с прекратения между тях трудов договор, поради
което и не е налице хипотезата на чл. 331, ал. 3 КТ за отпадане на основанието
за прекратяване на договора. Това е така, тъй като видно от чл. 7 от Вътрешните
правила за работна заплата в „М.д.” ЕАД брутната работна заплата се състои от:
1) основна работна заплата, определена съгласно действащата нормативна уредба и
прилаганата система на заплащане на труда 2) допълнителни трудови възнаграждения,
определени в Кодекса на труда, в Наредбата за структурата и организацията на
работната заплата в друг нормантивен акт или в колективен трудов договор 3)
други трудови възнаграждения, определени в нормативен акт или в индивидуалния
трудов договор и невключени в т.1 и т. 2. Освен това видно от чл. 14 от
ВПРЗ допълнителни трудови
възнаграждения, които се заплащат задължително, са за придобит трудов
стаж и професионален опит на работниците и служителите, за извънреден и нощен
труд. В чл. 15 от Вътрешните правила е предвидено и че за постигането на определени
трудови резултати се заплаща
допълнително материално стимулиране, като могат да бъдат изплатени
средства за ДМС, които се определят с процент към основната месечна заплата за
действително отработено време, или в абсолютна сума за отделните
работници или служител, като индивидуалния размер на ДМС се
определя на основата на един или повече от
критериите, предвидени в чл. 15, ал. 2 от правилата, а именно: 1) обема
на извършвана работа и степен на персонално участие в екипната работа; 2)
сложност и качество на извършваната работа 3) други неспецифични критерии,
характеризиращи приноса на служителя – спазването на регламентирания срок.
Съгласно разпоредбата на чл. 3 от Наредбата
за договаряне на работната заплата /НДРЗ/ брутното трудово възнаграждение
включва основното трудово възнаграждение, допълнителни трудови възнаграждения с
постоянен характер и тези допълнителни възнаграждения, които се изплащат за
съответния период с полагащото се основно възнаграждение и са в зависимост
единствено от отработеното време.
От приложеното по делото лично трудово
досие на ищеца е видно, че в индивидуалния му трудов договор и допълнителните
споразумения към същия са договорени само основна работна заплата и допълнителни
трудови възнаграждение - за стаж и придобит опит и за работа в предприятието.
Според разпоредбата на чл.66, ал.1, т.7 от КТ трудовият договор трябва да
определя, както основното трудово възнаграждение, така и допълнителните трудови
възнаграждения с постоянен характер, както и периодичността на тяхното
изплащане. В този смисъл е и чл. 16 от Наредбата за договаряне на работната
заплата /НДРЗ/, в която също изрично е посочено, че в трудовия договор се
определят и допълнителните възнаграждения с постоянен характер. Последните са
предмет на регулиране от Наредбата за структурата и организацията на работната
заплата /НСОРЗ/, като в чл.11 и в чл.12 вр. чл.15, ал.1 от същата са дефинирани
като допълнителни трудови възнаграждения с постоянен характер тези за образователна
и научна степен и за придобит трудов стаж и професионален опит. Според чл.15,
ал.2 от НСОРЗ за допълнителни възнаграждения с постоянен характер се считат и
допълнителните възнаграждения, които се изплащат постоянно заедно с полагащото
се за съответния период основно възнаграждение и са в зависимост единствено от
отработеното време. При тази нормативна
уредба и след като в индивидуалния трудов договор на ищцата не е договорено
предоставяне на възнаграждение за поевтиняване на храна, то въззивният съд
намира, че предоставянето на
възнаграждение за поевтиняване на храна не представлява и договорено между
ищцата и работодателя допълнително трудово възнаграждение с постоянен характер.
В конкретния случай сумата за
поевтиняване на храната има обезщетителен характер и представлява еднократни
плащания, които подлежат на договаряне, съобразно финансовите възможности на
работодателя и индивидуално постигнатите резултати от конкретния служител, т.е.
изплащането на сумата за поевтиняване на храна не е безусловно, а е поставено в
зависимост от други предпоставки, като по делото няма представени доказателства
в подкрепа на това, тези допълнителни предпоставки да са били изпълнени от
работника/ служителя и от работодателя.
Предвид гореизложеното може да се заключи,
че сумата на поевтиняване на храна освен че няма постоянен характер, също така
и не се дължи, тъй като тя няма характера на допълнително трудово
възнаграждение, което да бъде включено в брутното трудово възнаграждение.
Видно от кредитираната от настоящия
въззивен състав съдебно – счетоводна експертиза, както и от представеното по
делото платежно нареждане в тази връзка, работодателят е заплатил сумата от 6028 лв., което е сбор от пълния
дължим размер на 4 изплатени брутни трудови възнаграждения на служителя,
състоящ се от: 4 x (1100
лв. основно трудово възнаграждение, 352 лв. допълнително възнаграждение за стаж
и професионален опит 32% и 55 лв. – допълнително възнаграждение за стаж в
предприятието 5%).
В тази връзка е неоснователно и
наведеното възражение от жалбоподателя, че съдът следва да отчете посочената в
съдебно – счетоводната експертиза сума за БТВ за цял отработен месец на служителя, която възлиза в размер на 1627
лв., тъй като вещото лице изрично е посочило, че такава се дължи за пълен отработен месец на служителя,
като в подкрепа на същото няма представени доказателства по делото. Освен това
компонентите, които включва брутното трудово възнаграждение за обезщетението по
чл. 331, ал. 2 КТ, следва да бъдат съобразени от съда, тъй като това
представлява правен въпрос, а не следва да бъдат съобразени от вещото лице по
изготвената съдебно – счетоводна експертиза.
Неоснователно е и наведеното от
въззивника възражение, че при постановяване на първоинстанционното решение
съдът е следвало да вземе предвид броя на отработените дни за месец юли 2018г.
- 20 дни и за месец август 2018г. - 10 дни, тъй като такива твърдения на ищеца не
фигурират в исковата му молба, а същите са наведени едва в хода пред първата инстанция и във
въззивното производство. С оглед принципа на диспозитивното начало и
разпоредбата на чл. 269 ГПК настоящият съдебен състав не следва да разглежда
същото.
Наведеното от въззивника възражение,
че първоинстанционният съд не е обсъдил дали се дължат от работодателя парични
средства и за карта за транспорт в размер на 60 лв. е също неоснователно, с
оглед на това, че районният съд е отбелязал в решението си, че не са били
заплащани от работодателя и възнаграждения, касаещи закупуване на карти за
градски транспорт, тъй като изплащаните на същите не е безусловно и е
обусловено отново от финансовото състояние на работодателя. Настоящият въззивен
състав също намира, че паричната сума за карта за транспорт е недължима от
работодателя и не следва да бъде включена в размера на обезщетението по чл.
331, ал. 2 КТ, с оглед на гореизложените аргументи за недължимост на
възнаграждението за поевтиняване на храна, тъй като и двете възнаграждения
нямат постоянен характер и изплащането им зависи от други фактори, за наличието
на които не са представени доказателства по делото.
Предвид всичко гореизложено
прекратяването на трудовото възнаграждение по чл. 331 КТ е законосъобразно, а
искът по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ се явява неоснователен, което на свой ред
предполага и неоснователността на исковите претенции и по чл. 344, ал. 2 и т.
3, във вр. с чл. 225 КТ.
Предвид неоснователността на
въззивната жалба ответното дружество има право на разноски, като такива са били
претендирани с оглед на представен по делото списък по чл. 80 ГПК – за 1000 лв.
адвокатско възнаграждение. По делото е представен договор за правна защита и
съдействие от 09.01.2020г., съобразно който е договорено възнаграждение между
страните в размер на 1000 лв., които да бъдат заплатени в брой. По делото не са
налични доказателства, които да сочат, че договореното възнаграждение е било
заплатено в брой, с оглед на
задължителните указания в тази насока, дадени в т. 1
на ТР № 6/ от 06.11.2013 г. по тълк.д. № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС и липсата на изрично посочено цифрово и словесно отразяване
на сумата от 1000 лв. в графа платена сума. Предвид посоченото, то на
въззиваемата страна не следва да се присъждат разноски.
Жалбоподателят е претендирал
присъждане на разноски по делото, но с оглед изхода на спора, искането е
неоснователно и не следва да се уважава.
Воден
от горното, СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА
решение №
27623 от 31.01.2019г., постановено по гр.д. №
79381/2015г., по описа на Софийски районен съд, ГО, 75-ти състав,
изменено с определение № 81298/01.04.2019г., постановено по гр.д. № 65265/2018г., по описа на Софийски районен
съд, ГО, 61 състав, СРС.
Решението може да се обжалва с касационна жалба в
едномесечен срок от съобщаването му на страните пред Върховния касационен съд,
при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.