Решение по дело №16736/2018 на Софийски градски съд

Номер на акта: 7860
Дата: 20 ноември 2019 г. (в сила от 3 юли 2020 г.)
Съдия: Анелия Здравкова Маркова
Дело: 20181100516736
Тип на делото: Въззивно гражданско дело
Дата на образуване: 13 декември 2018 г.

Съдържание на акта Свали акта

Р Е Ш Е Н И Е

 

                                         Гр.София,20.11.2019 г.

 

                                           В  ИМЕТО НА НАРОДА

 

Софийски градски съд, Гражданско отделение II- В въззивен състав,

в публично заседание на шести ноември

през две хиляди и деветнадесета година в състав:

 

                            ПРЕДСЕДАТЕЛ:   АНЕЛИЯ МАРКОВА 

                                      ЧЛЕНОВЕ:   ПЕПА ТОНЕВА

                                               Мл.с-я  МАРИНА ГЮРОВА

 

При секретаря АНТОАНЕТА ЛУКАНОВА

И прокурора                                                                     сложи за разглеждане

докладваното от съдия Маркова  в.гр.д.№  16736  по описа за 2018  г. и за да се произнесе взе предвид следното:

         Производството е по реда на чл.258-273 ГПК.

        С решение № 379595 от 05.04.2016  г. СОФИЙСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД, І ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, 30-ти състав по гр. дело № 57887 по описа за 2014 г. ОТХВЪРЛЯ, като неоснователни, предявените от К.Д.Х. против „Т.С.“ ЕАД, искове по чл. 270, ал. 2 ГПК, за прогласяване нищожността на решение от 27.11.2013 г. по в.гр.д. № 5657/2013г. по описа на СГС, ІII- В и решение от 13. 06.2011 г. по гр.д. № 1775/2010 г. по описа на СРС.

Подадена е въззивна жалба от К.Д.Х., ищец пред СРС, в която са изложени доводи за необоснованост на решение № 379595 от 05.04.2016  г., постановено от СОФИЙСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД, І ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, 30-ти състав по гр. дело № 57887 по описа за 2014 г.; същото било „бланкетно“ и противоречало на закона и практиката на СЕС. Съгласно последната делото следвало да бъде преразгледано, защото  било постановено при липса на компетентност като се приложи правото на Общността. Това било така, защото правото на Общността било автономен източник; позовава се на чл.15, ал.2 ЗНА. Фактът, че КС бил установил конституционосъобразност на дадена разпоредба, не изчерпвала проверката за валидността. Решението на СРС противоречало и на т.2 б от ТР № 4 по тълк.д.№ 4/2013 г. на ОСГТК и т.1 от т.д.№ 6/13 на ОСГТК. Излага допълнителни доводи за нищожност, тъй като исковата молба била подадена през 2014 г., а освен тона според проф.Т.нищожността имала толкова много разновидности, че изброяването й било невъзможно. Хипотезите в ТР № 1/2012 г. на ОСГТК били изброени примерно и ТР било неприложимо, тъй като в случая се твърдяло от ищцата постановяване на решението при липса на компетентност. Такова решение не се ползувало и със СПН. Решенията били политически като се позовава на чл.195, ал.1,т.6 ЗСВ. Заповедта по чл.410 ГПК също била нищожна, защото била издадена въз основа на устно разпореждане, което било нищожно. Допуснати били и процесуални нарушения при обнародване на ОУ на ответното дружество. Нарушен бил и чл.17, ал.3 и чл.122,ал.1 КРБ.  

Въззиваемият /ответник пред СРС/ - „Т.С.“ ЕАД не депозира отговор, но в хода на производството взема становище за неоснователност на въззивната жалба и правилност на така постановеното съдебно решение. Претендира разноски.

По допустимостта на въззивната жалба:

Въззивникът е уведомен за така постановеното от СРС решение на 14.05.2018 г. Въззивната жалба е подадена на 25.05.2018 г., т.е. в срока по чл.259, ал.1 ГПК.

Налице е правен интерес от обжалване- предявените искове по чл.270, ал.2 ГПК са отхвърлени.

Следователно въззивната жалба е допустима.

По основателността на въззивната жалба:

Съгласно чл. 269 ГПК въззивната инстанция се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част. По останалите въпроси – само доколкото са посочени в жалбата.

Нищожното решение, за разлика от недопустимото, не е годно да породи правни последици, ето защо това е единственият порок, който освен по пътя на обжалването може да се релевира чрез възражение или по исков ред безсрочно - чл. 270, ал. 2 ГПК.

След служебно извършена проверка въззивната инстанция приема, че обжалваното решение  е постановено във валиден и допустим процес.

По основателността на въззивната жалба:

За да постанови решение в обжалвания смисъл, СРС е приел, че  доводите в исковата молба са относими към правилността на атакуваните решения, не и към тяхната нищожност. Освен това въззивният съд бил упражнил контрол по чл.270, ал.1 ГПК на първоинстанционното решение. Не бил налице нито един порок, който да води до нищожност на така постановените от СРС и СГС съдебни решения.

По доводите във въззивната жалба:

Според съобразителната част на Тълкувателно решение № 1/10.02.2012 г. по тълк.д. № 1/2011 г. на ОСГТК на ВКС, нищожно е съдебно решение, което е постановено от ненадлежен орган или от ненадлежен състав, извън правораздавателната власт на съда, не в писмена форма, абсолютно неразбираемо или неподписаното решение.

В решение № 355 от 03.10.2012 г. по гр. д. № 35/2012 г. на ВКС, І г.о., е прието, че съдебното решение е нищожно, когато е постановено от незаконен състав, или излиза извън пределите на правораздавателната власт на съда, или когато не е изразено в писмена форма или не е подписано, или когато волята на съда не може да бъде изведена поради абсолютна неразбираемост. В същия смисъл са и решение № 123 от 04.04.2012 г. по гр. д. № 777/2011 г. на ВКС, І г.о., и решение № 437/11 от 10.04.2012 г. по гр. д. № 1209/2010 г. на ВКС, І г.о.

Действително процесуалният закон не определя с отделен текст кое съдебно решение е нищожно, но следва да се има предвид, че по естеството си съдебното решение е едностранно властническо волеизявление на държавен правораздавателен орган, с което се разрешава правен спор. Съдебната практика приема, че нищожно е всяко решение, което не дава възможност да бъде припознато като валиден съдебен акт поради липса на надлежно волеизявление. Липсата на мотиви не се приравнява на липса на надлежно волеизявление, поради което не води до нищожност на съдебното решение.

В конкретния случай предметът на делото /предявен е бил иск по чл.422 ГПК/ е бил обхванат от подведомствеността на гражданските съдилища, поради което и съдът е бил компетентен да го разгледа.

Решенията са постановени „В името на народа“, поради което не е налице нарушение на чл. 118 от Конституцията на Република България.

Съдебните състави, разгледали делото като първа и въззивна инстанция, са били формирани по начина, предвиден в чл. 82, ал. 1, т. 2 и чл. 83, ал. 1 от Закона за съдебната власт /ЗСВ/.

Соченото нарушение на чл.195, ал.1,т.6 ЗСВ освен, че се прави за първи път във въззивната жалба, е и недоказано.

Твърдяната „нищожност“ по всяко дело винаги следва да е конкретна, а не „примерна“, в противен случай  или исковата молба би била нередовна, арг. от чл.127, ал.1,т.4 ГПК или би довело до изменение на иска по чл.214, ал.1  ГПК, което не винаги е допустимо /пак там/.

         Въззивната инстанция приема, че решение от 27.11.2013 г. по в.гр.д. № 5657/2013г. по описа на СГС, ІII- В и решение от 13. 06.2011 г. по гр.д. № 1775/2010 г. по описа на СРС са постановени в изискуемата писмена форма, от надлежни съдебни състави, като не се спори, че са подписани от съответните съдии.

         Атакуваните решения са напълно разбираеми, като логиката на съда е последователна и проследима дори без да се налага особено тълкуване. Диспозитивите на решенията са логично следствие от изложеното в мотивите им, като волята на СРС и СГС, изразена в атакуваните  решения се извежда от текста без особено затруднение.

         Нарушаването на императивна материално-правна или процесуалноправна норма при постановяване на съдебно решение може да доведе до неговата недопустимост или неправилност, но не и до нищожността му, в този смисъл решение № 15 от 26.01.2015г. по гр.д. № 3298/2014г. по описа на ВКС, І ГО, постановено по реда на чл. 290 ГПК.

         Доводите, които се излагат във връзка с допуснатите нарушения на производството по чл.410 и следв. ГПК /т.2 б от ТР № 4 по тълк.д.№ 4/2013 г. на ОСГТК/, освен, че касаят правилността на атакуваните решения, са и преклудирани- същите е следвало да бъдат направени с възражението по чл.414 ГПК, респ. в срока по чл.131 ГПК в производството по иска по чл.422 ГПК.

         При това положение атакуваните решения не са нищожни, а предявените от въззивницата /ищец пред СРС/ искове - неоснователни.

         Налага се извод, че решението от 05.04.2018 г., постановено от СРС, ГО, 30-ти състав е правилно и като такова ще следва да бъде потвърдено.

         По разноските:

         На въззивника разноски не се следват.

         Въззиваемият претендират разноски и такива му се присъждат  в размер на 80 лв.-юриск.възнаграждение, определено при условията на чл.78, ал.8 ГПК вр. с чл.37 ЗПП.

 

         Водим от горното, СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД

 

                                               Р Е Ш И :

 

         ПОТВЪРЖДАВА решение № 379595 от 05.04.2016  г. СОФИЙСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД, І ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, 30-ти състав по гр. дело № 57887 по описа за 2014 г., изцяло.

 

ОСЪЖДА К.  Д.Х., ЕГН **********, адрес: ***, съдебен адрес:***, офис 230-адв.Д.  С.,  да заплати на „Т.С.” ЕАД, ЕИК ********, със седалище и адрес на управление:***, сумата в размер на 80 лв.-разноски за юриск.възнаграждение пред въззивната инстанция .

 

         Решението МОЖЕ да се обжалва пред ВКС в 1-месечен срок от връчването му, при условията на чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК.

 

                                       ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

                                                ЧЛЕНОВЕ: