Решение по дело №187/2024 на Административен съд - Хасково

Производството е по реда на чл.63в от ЗАНН във вр. с Глава Дванадесета, чл.208 и сл. от АПК.

Образувано е по касационна жалба от Директор Национално ТОЛ управление към Агенция Пътна инфраструктура - София, против Решение №1/03.01.2024г., постановено по анд №546/2023г. по описа на Районен съд Харманли. В касационната жалба се твърди, че атакуваното решение е постановено в нарушение на материалния закон – касационно основание по чл.348, ал.1, т.1 във вр. с ал.2 от НПК и чл.63в от ЗАНН, и било неправилно. Неоснователно съдът приел, че нарушението е неправилно квалифицирано. Текстът на разпоредбата на чл.139, ал.7 от ЗДвП и чл.179, ал.3а от ЗДвП бил идентичен, а в АУАН и НП били посочени неизпълнените задължения от водача и нямало съмнение какво е нарушението – управлявал МПС, за което не е платена таксата за изминато разстояние. Освен това РС Харманли имал възможност за преквалификация на деянието и не следвало да отмени наказателното постановление, а да упражни правомощието си. В процедурата по издаване на наказателното постановление нямало допуснати съществени процесуални нарушения, нарушението било описано ясно и точно с конкретизация по време, място и начин на извършване, безспорно бил установен извършителя и били представени доказателства от дружеството собственик, че именно жалбоподателят управлявал процесното ППС. Иска се отмяна на обжалваното решение и постановяване на решение от касационния съд, с което да бъде потвърден изцяло електронният фиш, както и се претендират направените по делото разноски.

Ответната страна – Й. К. Й., оспорва касационната жалба. Иска да бъде оставено в сила решението на районния съд, като претендира направените разноски.

В допълнителни становища от страните се излагат съображения, свързани със задължителното тълкуване на Решение от 21.11.2024г. по дело С-61/23 на СЕС.

Окръжна Прокуратура Хасково предлага обжалваното решение да бъде оставено в сила.

Хасковски административен съд, след като прецени допустимостта на жалбата и обсъди направените в нея оплаквания, събраните по делото доказателства и извърши проверка на обжалваното решение съобразно разпоредбите на чл.218 и чл.220 от АПК, намира за установено следното:

Касационната жалба е допустима, като подадена в законоустановения срок по чл.211, ал.1 от АПК от легитимирано лице, имащо право и интерес да обжалва съдебния акт – чл.210, ал.1 от АПК, и при спазване на изискванията на чл.212 от АПК.

Разгледана по същество жалбата е неоснователна.

С обжалваното решение Районен съд Харманли отменя Наказателно постановление №BG25042023/1000/Р8-1263 от 07.09.2023г. на Директор НТУ към АПИ, с което на Й. Й. за извършено на 05.04.2023г. нарушение по чл.179, ал.3а от Закон за движението по пътищата, като е определена глоба в размер на 1 800,00 лева, както и съответна такса по чл.10б, ал.5 от Закон за пътищата в размер на 119,00 лева.

За да постанови решението си районният съд е обсъдил посочените в наказателното постановление разпоредби и е приел, че описаното деяние не е квалифицирано с надлежната административнонаказателна разпоредба, а е посочена санкционната разпоредба на чл.179, ал.3а от ЗДвП. Съдът е приел, че изложеното е основание за отмяна на Наказателното постановление, поради допуснато процесуално нарушения от категорията на съществените, препятстващи възможността на лицето да разбере в какво се изразява обвинението спрямо него и да осъществи ефективно правото си на защита. Изрично се сочи, че при така установеното нарушение е недопустимо по тълкувателен път да се извлича нарушената разпоредба, за да се обоснове волята на наказващия орган. В мотивите си РС Харманли подробно е обсъдил, че от доказателствата се установява, че процесното ППС се е управлявало на посочената в АУАН и НП дата и място от Й., както и че не била заплатена дължимата такса за изминато разстояние. Напълно установено било, че ППС имало бордово устройство, което обаче не отчитало данни към датата на деянието, тъй като или е било изключено или неправилно включено в ел.захранване или било с изчерпана батерия, като в този случай отговорност носи водачът, а не дружеството, което генерира данните от устройството. Обсъдено е приложението на чл.28 от ЗАНН, като е посочено, че съгласно чл.189з от ЗДвП чл.28 от ЗАНН е неприложим по ЗДвП.

Така постановеното решение е правилно и законосъобразно и настоящият касационен състав счита за правилен крайния извод на въззивната инстанция за отмяна на атакуваното наказателно постановление.

В случая следва да се има предвид, че с Решение от 21.11.2024г. по дело С-61/23 на СЕС, е дадено тълкуване на член 9а от Директива 1999/62/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 17 юни 1999 година относно заплащането на такси от тежкотоварни автомобили за използване на определени инфраструктури, изменена с Директива 2011/76/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 27 септември 2011г., съгласно което посоченото в него изискване за съразмерност не допуска система от наказания, която предвижда налагане на глоба или имуществена санкция с фиксиран размер за всички нарушения на правилата относно задължението за предварително заплащане на таксата за ползване на пътната инфраструктура, независимо от характера и тежестта им, включително когато тази система предвижда възможността за освобождаване от административнонаказателна отговорност чрез заплащане на „компенсаторна такса“ с фиксиран размер.

В процесния случай предвидената в чл.179, ал.3а от ЗДвП глоба е абсолютно определена по размер, същата е фиксирана и не предвижда възможност за преценка на конкретните факти по случая, като размерът на наказанието е еднакъв, без да се отчитат обективни обстоятелства - кои задължения не са били изпълнени, на какво се дължи неизпълнението им, изминатото разстояние или размерът на неплатената тол такса. Съдът не може да определи и по-леко по вид наказание, като съгласно законодателната уредба не може да приеме и че деянието представлява маловажен случай, предвид разпоредбата на чл.189з от ЗДвП. В чл.10, ал.2 от Закона за пътищата е уредена възможността, в случаите, при които е установено движение по платената пътна мрежа, когато за съответното пътно превозно средство не е заплатена съответната такса по ал.1, водачът на пътното превозно средство, неговият собственик или трето лице може да заплати компенсаторна такса, в който случай същият се освобождава от административнонаказателна отговорност. В този случай се освобождават от административнонаказателна отговорност и всички други лица, които могат да носят такава във връзка с конкретното пътно превозно средство.

Като се има предвид посоченото решение на СЕС, то следва извод, че предвиденият в чл.179, ал.3а от ЗДвП фиксиран размер на административнонаказателни санкции, поради нарушение на изискването за пропорционалност между осъщественото конкретно нарушение и предвиденото за същото наказание/имуществена санкция, противоречи на член 9а от Директива 1999/62/ЕО, която норма, като такава на общностното право, има приоритет. Член 9а от Директива 1999/62/ЕО предоставя на частно-правните субекти правото на ефективни, съразмерни и възпиращи санкции. Това по същество означава, че държавата-членка има правото да предвиди за съответното нарушение подходящите според нея санкции, чрез които ефективно да се постигат целите на административнонаказателното преследване, и които да имат съответния възпиращ ефект. Същевременно, държавата членка има задължението да следи предвидените санкции да не са прекомерни съобразно извършеното нарушение, защото това води до нарушаване на въведените с Директивата принципи при определяне на санкцията. Разпоредбата на чл.179, ал.3а от ЗДвП с оглед постановеното Решение по дело С-61/23 на СЕС се явява в пряко противоречие с посочения принцип за съразмерност. Предвид това и доколкото в случая Директивата и конкретно заложените в член 9а от същата принципи са транспонирани неправилно, а тълкуване на националната норма не може да бъде осъществено, доколкото националният законодател не е предоставил на националните съдилища възможност да намалят размера на наказанието, като наложат такова под абсолютно определения в закона размер, то и в изпълнение задължението си да приложи правото на съюза в неговата цялост, и така да защити правата, които то дава на частните субекти, съдът намира, че следва да остави без приложение чл.179, ал.3а от ЗДвП, тъй като в противен случай би се стигнало до несъответстващ на правото на съюза резултат. В този смисъл касационната инстанция счита, че като е отменил наказателното постановление, въззивният съд е приложил правилно материалния закон при постановяването на обжалваното решение.

Поради изложеното обжалваното решение е валидно, допустимо и правилно, и като такова следва да бъде оставено в сила.

При извода за неоснователност на касационната жалба, то ответната страна има право на направените в настоящото производство разноски. По делото са представени доказателства за заплатено адвокатско възнаграждение в минималния предвиден в Наредба №1/2004г. размер на адвокатско възнаграждение, а именно - размер от 480,00 лева.

Мотивиран така и на основание чл. 221, ал. 2, пр. 1 от АПК, съдът

Р Е Ш И:

ОСТАВЯ В СИЛА Решение №1/03.01.2024г., постановено по анд №546/2023г. по описа на Районен съд Харманли.

ОСЪЖДА АПИ София да заплати на Й. К. Й., [ЕГН], направените в производството пред ХАС разноски от 480,00 лева.

Решението е окончателно и не подлежи на обжалване и протест.