Р Е Ш Е Н И Е
№ ...............
гр. С., 07.02.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, IV-Г състав, в публично заседание на двадесет и шести ноември
през 2019 година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАНЯ
ОРЕШАРОВА
ЧЛЕНОВЕ: ДЕСИСЛАВА ПОПКОЛЕВА
ИВА НЕШЕВА
при
секретаря Антоанета Петрова, като разгледа докладваното от съдия Попколева гражданско дело № 9643 по описа за 2019 г., за да
се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 – 273 от ГПК.
Образувано е по въззивна
жалба от 31.12.2018 г. на ответницата Р.К.М. против решението от 21.11.2018 г. по гр. дело
№ 76456/2017 г. на Софийския районен съд, 142 състав в частта, с която е
признато за установено на основание чл.422 ГПК вр.
чл.86, ал.1 ЗЗД , че Р.К.М. дължи на С.Д.Н. и Д.В.С. при условията на
солидарност, сума в размер на 3067,98
евро, представляваща лихва за забавено плащане на главница-остатък от
продажна цена, уговорена в договор за покупко-продажба, обективиран
в нот.акт № 37, том I,
рег. № 1400, дело № 32/2015 г. на нотариус К.-Т.за период от 21.09.2015 г. до
21.02.2017 г., за което сума е издадена заповед за изпълнение по реда на чл.417 ГПК по ч. гр. д. № 10869/2017 г. от 18.05.2017 г., както и сумата от 441,35 евро, представляваща законна
лихва върху главницата в размер на 21 000 евро, присъдена със заповед за
изпълнение по реда на чл.417 ГПК от 18.05.2017 г. за периода от датата на
подаване на заявлението -22.02.2017 г. до окончателното изплащане на вземането
- 15.05.2017 г., за което сума е издадена за изпълнение по реда на чл.417 ГПК
по ч. гр. д. № 10869/2017 г. от 18.05.2017 г.
В жалбата се твърди, че решението на СРС е
неправилно по съображения, че към момента на изплащане на главницата от
21 000 евро/остатък от продажната цена/
– 15.05.2017 г. , крайният срок за издължаване на същата – 20.07.2017 г.
не е бил изтекъл. Обстоятелството, че страните са уговорили месечни вноски и
междинни срокове за изплащане на остатъка от цената, не представлявал друг срок
за настъпване изискуемостта на вземането, а само една възможност за разсрочено
плащане по арг. от чл.66 ЗЗД, тъй като ищците в
качеството им на кредитори, са дали своето съгласие да приемат изпълнение от
страна на ответницата по задължението на части. Поддържа се, че към момента на
предявяване на исковете по чл.422 ГПК-22.02.2017 г., ответницата не е изпаднала
в забава, тъй като крайния падеж на задължението й не е настъпил, нито пък
ищците в качеството си на кредитори, са обявили чрез нарочно изявление
предсрочна изискуемост на цялото си вземане. Действително, в процесния нотариален акт съществува уговорка между
страните, че ако не бъде платена която и да било месечна вноска от страна на
купувача на остатъка от цената при договорените условия и срокове, ще настъпи
предсрочна изискуемост на цялото вземане. Тази предсрочна изискуемост обаче ще
настъпи едва при сбъдването на две условия-неплащане на която и да е вноска от
остатъка на продажната цена и упражняване на потестативното
право на кредиторите да отнемат преимуществото в полза на дадения на длъжника
срок за изпълнение чрез изрично тяхно изявление. В случая приетата по делото
нотариална покана от 28.12.2016 г. е отправена само от един от кредиторите, а и
не съдържа изявление за обявяване на предсрочна изискуемост на вземането. С
оглед гореизложеното, въззивницата поддържа, че
неправилно първоинстанционният съд е приел, че към
датата на предявяване на исковете, тя е изпаднала в забава по отношение на
задължението си за заплащане на остатъка от продажната цена. След като крайният
срок за издължаване е 20.07.2017 г., то тя не дължи заплащане на мораторни лихви за незаплатени месечни вноски, още повече в
нот.акт липсва уговорка за дължимост
на лихви за забава. Предвид изложеното жалбоподателката
моли въззивния съд да отмени решението като
неправилно и вместо него да постанови друго, с което да отхвърли изцяло предявените
искове.Претендира разноски за производството пред СРС и СГС.
Въззиваемите страни С.Д.Н. и Д.В.С.
са депозирала отговор на въззивната жалба, в който
поддържат, че обжалваното решение е правилно и обосновано. Поддържат, че правилно
СРС е приел, че уговорената между страните клауза за предсрочна изискуемост на
вземането, не съдържа изискване за наличие на воля на кредитора да упражни
правото си да обяви вземането за предсрочно изискуемо, т.е. предсрочната
изискуемост настъпва автоматично с факта на неплащане на вноска с настъпил
падеж и именно от този момент, върху цялото непогасено задължение се дължи и
обезщетение за забава в размер на законната лихва. Молят въззивният
съд да потвърди обжалваното решение, като претендират разноски за въззивната инстанция.
Решението на СРС в частта, с която установителния иск по чл.422 ГПК вр.
чл.86, ал.1 ЗЗД е отхвърлен за разликата над 3067,98 евро до пълния предявен
размер от 3 107 евро, не е обжалвано от ищците и е влязло в сила.
Софийският градски съд, като прецени
събраните по делото доказателства по свое убеждение и съобразно чл. 12 ГПК във
връзка с наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и
възраженията на въззиваемите страни, намира за
установено следното:
Съгласно чл. 269 ГПК
въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен
от посоченото в жалбата.
Процесното
първоинстанционно решение е валидно и допустимо. При това положение въззивният съд дължи произнасяне по неговата правилност в
рамките на наведените в жалбата оплаквания.
За да уважи предявените установителни искове първоинстанционният
съд е приел, че уговорената в т.1 от нот.акт клауза
за предсрочна изискуемост е действителна и предполага автоматично настъпване на
загубването на преимуществото на срока, т.е. не съдържа изискване за наличие на
вола на кредитора дали ще упражни правото си да обяви вземането на предсрочно
изискуемо или не. Приел е, че в конкретния случай е неприложима т.18 от ТР
№4/18.06.2014 г. на ОСГТК на ВКС, защото в случая не се касае за договор за
банков кретид, нито пък за договор за потребителски
кредит по смисъла на чл.9 ЗПК. При тези правни изводи, СРС е приел, че
ответницата е изпаднала в забава на 21.09.2015 г., тъй като не е заплатила една
месечна вноска, което било достатъчно условие за настъпване на уговорената
автоматична предсрочна изискуемост на целия остатък на продажната цена в размер
на 22 500 евро, от който момент дължи и законна лихва върху тази сума.
Като е отчел отделните плащания от страна на ответницата, направени на 12.02.2016
г. / в размер на 1000 евро/ и на 05.04.2016 г. /в размер на 500 евро/, съдът е
изчислил лихвата по реда на чл.162 ГПК, както следва: върху дължимата главница
от 22 500 евро за периода от 21.09.2015 г. до 12.02.2016 г. – в размер на
907,79 евро; върху остатъка от главницата /21 500 евро/ за периода от
13.02.2016 г. до 06.04.2016 г. – в размер на 322,83 евро, а върху остатъка от
главницата от 21 000 евро за периода от 07.04.2016 г. до 21.02.2017 г. – в
размер на 1874,39 евро, или общо дължима и незаплатена законна лихва в размер
на 3105,01 евро за периода от 21.09.2015 г. до 21.02.2017 г. / деня преди
подаване на заявлението по чл.417 ГПК/ . От тази сума е приспадната платената
над размера на главницата сума от 37,03 евро и искът е уважен до размера от
3067,98 евро. С решението е прието също така, че ответницата дължи и законна
лихва върху главницата от 21 000 евро от подаване на заявлението –
22.02.2017 г. до датата на плащането й – 15.05.2017 г., която е в размер на
441,35 евро. .
Настоящият
въззивен състав приема, че решението на СРС е
частично неправилно по следните съображения:
По въпроса за приложение на т.18 от ТР
№4/18.06.2014 г. на ОСГТК на ВКС, е налице практика на ВКС, обективирана
в решение № 200/18.01.2019 г. по т.д. № 665/2018 г., ТО, постановено по реда на
чл.290 ГПК, според която разясненията, дадени с т.18 от посоченото тълкувателно
решение, са приложими не само към договорите за банков или потребителски кредит, но и във всички хипотези, при които страните са предвидили, че длъжниковата забава води до предсрочна изискуемост на цялото
вземане. Съгласно дадените разяснения в мотивите към т.18 от тълкувателното
решение предсрочната изискуемост представлява изменение на договора, което за
разлика от общия принцип в чл.20а, ал.2 ЗЗД, настъпва с волеизявление само на
едната страна и при наличието на две предпоставки: обективният факт на
неплащането и упражненото от кредитора право да обяви кредита за предсрочно
изискуем.Предсрочната изискуемост има действие от момента на получаване от длъжника
на волеизявлението на кредитора, ако към този момент са настъпили обективните
факти, обуславящи настъпването й. Постигнатата в договора предварителна
уговорка, че при неплащане на определен брой вноски или при други обстоятелства
вземането става предсрочно изискуемо и без да уведомява длъжника кредиторът
може да събере вземането си, не поражда действие, ако кредиторът изрично не е
заявил, че упражнява правото си да обяви кредита за предсрочно изискуем, което
волеизявление да е достигнало до длъжника. В цитираното и от първоинстанционният съд решение № 99/0.02.2013 г. по т.д. №
610/2011 г., ТО на ВКС е прието, че уговореният срок в полза на длъжника лишава
кредитора от възможността да иска изпълнение преди срока, но изгубването на
преимуществото на срока, според общата разпоредба на чл.71 ЗЗД, има за
последици изискуемост на задължението и право на кредитора да предприеме
действия по изпълнение. Посочено е, че уредбата на заема за потребление по ЗЗД
не включва последиците при предсрочна изискуемост на задължението за връщане на
заетата сума, както и че клауза, включена в договор за заем за потребление за
предсрочна изискуемост, при настъпването на определени условия и свързана с
неизпълнение на задължението за връщане на заетата сума, не противоречи на свободата
на договаряне по чл.9 ЗЗД. Последиците на такава уговорка следва да се
аналогични на изгубването на преимуществото на срока по силата на настъпване на
законовите предпоставки на чл.71 ЗЗД.
Ето защо, при съобразяване на дадените в
практиката на ВКС разрешения, че предсрочната изискуемост, уредена в чл.71 ЗЗД,
представлява преобразуващо право на кредитора за изменение на договора, което
се упражнява с едностранно волеизявление, настоящият състав приема, че уговорката
за предсрочната изискуемост на вземането за остатъка от продажната цена на
недвижимия имот, уредена в т.1 от нотариалния акт е действителна, доколкото с
нея е уговорена възможността кредиторът да иска изпълнение на задължението за
заплащане остатъка от цената преди първоначално определение срок и
предпоставките за предсрочната изискуемост. Страните обаче не могат
предварително да уговорят, че при неплащане или настъпването на други обективни
обстоятелства цялото разсрочено задължение да стане предсрочно изискуемо, без
да е необходимо волеизявление на кредитора за обявяване на предсрочната
изискуемост.Подобна уговорка за „автоматично“ настъпване на предсрочната
изискуемост на вземането по договора не поражда действие, тъй като противоречи
на характера на предсрочната изискуемост на преобразуващо право на кредитора,
което се упражнява с негово едностранно волеизявление и чието действие настъпва
с достигането му до длъжника при наличие на обективните предпоставки за
изгубване преимуществото на срока, уговорени в договора. Ето защо, неправилен е изводът на СРС, че в
случая предсрочната изискуемост на вземането за остатъка от продажната цена е
настъпила на 21.09.2015 г., доколкото ответницата не е заплатила втората вноска
от 1000 евро, с падеж 20.09.2015 г. , тъй като към тази дата се е осъществила
само предвидената в договора обективна предпоставка-неплащане на втората
дължима месечна вноска от 1000 евро, но не се твърди, а и няма доказателства
ищците да се отправяли и ответницата да е получавала тяхното изявление за
обявяване на предсрочната изискуемост. Доколкото предвидената в договора уговорка
за автоматична предсрочна изискуемост не поражда действие, тъй като кредиторите
не са упражнили преобразуващото си право да направят вземането предсрочно
изискуемо, то следва извод, че ответницата е изпаднала в забава на 21.09.2015
г. само по отношение на дължимата от нея вноска за м.09.2015 г. в размер на
1000 евро., съответно на 21.10.2015 г. по отношение на дължимата вноска за
м.10.2015 г. и т.н. по отношение на всички месечни вноски, чиито падеж е настъпил
до датата на подаване на заявлението по чл.417 ГПК, т.е. вкл. и по отношение на
дължимата от нея месечна вноска за м.02.2017 г., чиито падеж е настъпил на
21.02.2017 г. Неоснователни са доводите на въззивницата,
че към момента на предявяване на исковете по чл.422 ГПК - 22.02.2017 г., не е
изпаднала в забава, тъй като крайният падеж на задължението й не е настъпил,
доколкото страните са уговорили разсрочено плащане на остатъка от продажната
цена – на месечни вноски, платими до 20-то число на месеца за който се дължат.
При неизпълнение на задължението за заплащане на месечните вноски на съответния
падеж, длъжникът изпада в забава и дължи обезщетение в размер на законната
лихва от деня на забавата. Към подаване на заявлението – 22.02.2017 г.
останалите вноски – за периода от м.03.2017 г. до м. 07.2017 г., не са били
изискуеми, поради което по отношение на тях не се дължи лихва за забава за претендирания от ищците период. При съобразяване на
извършените от ответницата плащания в този период, а именно на 12.02.2016 г. в
размер на 1 000 евро и на 05.04.2016 г. в размер на 500 евро, обезщетението
за забава в размер на законната лихва върху дължимите месечни вноски за периода
от настъпване изискуемостта на всяка една от тях до 21.02.2017 г., изчислено по
реда на чл.162 ГПК с помощта на програма „calculator.bg“,
възлиза на 2 261,95 лева или 1 156,52 евро. От тази сума следва да се
извади платената след издаване на заповедта за незабавно изпълнение сума от
37,03 евро –платена за погасяване на задължения, различни от главницата, поради
което искът се явява основателен до размера от 1119,49 евро.
По
отношение на искането за заплащане на законна лихва върху главницата от
21 000 евро от датата на подаване на заявлението до датата на плащане на
главницата – 15.05.2017 г., следва да се посочи, че такава се дължи единствено
върху падежиралите до подаване на заявлението вноски,
т.е. за тези от м.09.2015 г. до м.02.2017 г., които са в размер на 16 500
евро, но не и за вноските, чиито падеж е настъпил след 22.02.2017 г., тъй като
същите не са били изискуеми към този момент. Изчислена по реда на чл.162 ГПК с
помощта на програма „calculator.bg“, законната лихва
върху изискуемата главница от 16 500 евро за периода от 22.02.2017 г. до 15.05.2017
г., при отчитане на факта, че плащането е извършено на части на следните дати -
02.05.2017г., 09.05.2017 г. и на 15.05.2017 г. / възлиза на 340,57 евро, до
който размер иска се явява основателен.
С оглед изложеното, решението следва да бъде отменено
в частта, с което е признато за установено, че ответницата дължи на ищците обезщетение
за забава в размер на законната лихва върху остатъка от продажната цена за
периода от 21.09.2015 г. до 21.02.2017 г. за разликата над 1 119,49
евро до присъдения размер от 3067,98 евро, както
и в частта, с която е прието, че ответницата дължи на ищците законна лихва
върху главницата над 16 500 евро до 21 000 евро за периода от датата
на подаване на заявлението -22.02.2017 г. до 15.05.2017 г. и за разликата над
340,57 евро до присъдения от СРС размер от 441,35 евро. Решението на СРС следва
да бъде отменено и в частта, с която ответницата е осъдена да заплати на ищците
разноски за исковото производство за разликата над 484,43 лв. За заповедното
производство дължимите на ищците разноски съобразно уважената част на исковете,
са в по-голям размер от този, присъден с решението на СРС, но доколкото не е
направено искане по чл.248 ГПК, не се налага редуциране на разноските за
заповедното производството от въззивният съд. В останалите обжалвани от
ответницата части решението следва да бъде потвърдено.
При този изход на спора на въззивницата се дължат разноски за настоящата инстанция съобразно
уважената част на жалбата, които възлизат на 84,20 лв. – за държавна такса. На въззивницата не следва да се присъждат разноски за
производството пред СРС, тъй като такова искане не е заявено, а и не са
представени доказателства за извършване на такива.
На въззиваемите
страни – ищци следва да се присъдят разноски съобразно неоснователната част на въззивната жалба, които възлизат на 282,91 лв.
Така
мотивиран Софийският градски съд,
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ решението от
21.11.2018
г. по гр. дело № 76456/2017 г. на Софийския районен съд, 142 състав в частта, с
която е признато за установено на основание чл.422 ГПК вр.
чл.86, ал.1 ЗЗД , че Р.К.М. дължи на С.Д.Н. и Д.В.С., сумата над 1 119,49 евро до присъдения размер от 3067,98 евро, представляваща лихва за
забавено плащане на главницата-остатък от продажна цена, уговорена в договор за
покупко-продажба, обективиран в нот.акт
№ 37, том I, рег. № 1400, дело № 32/2015 г. на нотариус К.-Т.за
период от 21.09.2015 г. до 21.02.2017 г., както и сумата над 340,57 евро до присъдения размер от 441,35 евро, представляваща
законна лихва върху главницата от 21 000 евро, присъдена със заповед за
изпълнение по реда на чл.417 ГПК от 18.05.2017 г. за периода от датата на
подаване на заявлението - 22.02.2017 г. до окончателното изплащане на вземането
- 15.05.2017 г., за които суми е издадена за изпълнение по реда на чл.417 ГПК
по ч. гр. д. № 10869/2017 г. от 18.05.2017 г., както и в частта, с която Р.К.М.
е осъдена да заплати на С.Д.Н. и Д.В.С. разноски за исковото производство пред
СРС за разликата над 484,43 лв., като вместо него постановява:
ОТХВЪРЛЯ
предявените
от С.Д.Н., ЕГН ********** с адрес *** и Д.В.С., ЕГН ********** с адрес ***
против Р.К.М., ЕГН ********** с съд.адрес *** – адв. Н.Т.,
установителни искове по чл.422, ал.1 ГПК вр. чл.86, ал.1 ЗЗД, че Р.К.М. дължи на С.Д.Н. и Д.В.С., сумата над 1 119,49 евро до 3067,98 евро, представляваща лихва за забавено плащане на главницата-остатък от
продажна цена, уговорена в договор за покупко-продажба, обективиран
в нот.акт № 37, том I,
рег. № 1400, дело № 32/2015 г. на нотариус К.-Т.за период от 21.09.2015 г. до
21.02.2017 г., както и сумата над 340,57 евро до 441,35 евро, представляваща законна лихва върху главницата
от 21 000 евро, присъдена със заповед за изпълнение по реда на чл.417 ГПК
от 18.05.2017 г. за периода от датата на подаване на заявлението - 22.02.2017
г. до окончателното изплащане на вземането - 15.05.2017 г., за които суми е
издадена за изпълнение по реда на чл.417 ГПК по ч. гр. д. № 10869/2017 г. от
18.05.2017 г.
ПОТВЪРЖДАВА решението от 21.11.2018 г. по гр. дело
№ 76456/2017 г. на Софийския районен съд, 142 състав в останалата обжалвана
част.
ОСЪЖДА Р.К.М., ЕГН **********
с съд.адрес *** – адв. Н.Т. *** Д.Н., ЕГН **********
с адрес *** и Д.В.С., ЕГН ********** с адрес ***, на основание чл.78, ал.1 ГПК
сумата от 282,91 лв.- разноски за въззивната
инстанция.
ОСЪЖДА С.Д.Н., ЕГН **********
с адрес *** и Д.В.С., ЕГН ********** с адрес ***, да заплатят на Р.К.М., ЕГН **********
с съд.адрес *** – адв. Н.Т., на основание чл.78, ал.3 ГПК сумата от 84,20 лв.- разноски за въззивната
инстанция.
Решението подлежи на обжалване с касационна
жалба пред ВКС, при условията на чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК в едномесечен срок от
връчване на препис на страните
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.