Р Е Ш Е Н И Е
гр.
София, 15.04.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ – „В“
въззивен състав, в публично съдебно заседание на четвърти
март през две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
АНЕЛИЯ МАРКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕПА МАРИНОВА – ТОНЕВА
КРИСТИЯН ТРЕНДАФИЛОВ
при
участието на секретаря Антоанета Луканова, като разгледа докладваното от младши
съдия Трендафилов въззивно гражданско дело № 2415 по описа за 2019 г., за да се
произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С
Решение №456722/24.07.2018 г. постановено по гр.д. № 74742/2016 г. по описа на
СРС, 56 състав, е признато за установено по предявените по реда на чл. 422 ГПК
искове с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. с чл.
286, ал. 1 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, че „С. Б.ЗА Р.– Б.“ АД дължи на „Л.К.“ ЕООД
следните суми: 10 800 лв. с ДДС,
представляваща абонаментна такса за м.09.2010 г., дължима по договор за
абонаментно консултантско обслужване от 01.07.2008 г., за която абонаментна
такса е издадена фактура № **********/01.09.2010 г., ведно със законната лихва,
считано от 06.10.2016 г. до окончателното плащане, както и сумата от 3294,59 лв., представляваща обезщетение
за забава за периода от 07.10.2013 г. до 06.10.2016 г., за които суми е
издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 56224/2016 г. по
описа на СРС, 82 състав.
Срещу
горепосоченото решение е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от ответника „С. Б.ЗА Р.– Б.“ АД /“СБР – Б.“ АД/, чрез адв. М..
В
жалбата са изложени подробни доводи за недопустимост, евентуално – за
неправилност на първоинстанционното решение, поради необоснованост на
формираните от СРС изводи и допуснати нарушения на материалния закон и
процесуалния закон. Твърди се, че решението е постановено по недопустим иск,
тъй като всички действия пред заповедния и исковия съд от името на ищцовото
дружество са били извършвани от лица без представителна власт /пълномощното в
полза на процесуалните представители не било подписано от управителя на
ищцовото дружество/. Независимо от това, поддържа се, че съдът неправилно бил
приел, че процесното вземане не било погасено по давност поради направени устни
признания прекъсващи давността по смисъла на чл. 116, б „а“ ЗЗД, основавайки се
единствено на показанията на св. П.. Твърди се, че падежът на задължението бил
05.09.2010 г., от който момент същото станало изискуемо, а заявлението по чл.
410 ГПК било подадено на 06.10.2016 г., т.е. шест години след датата на падежа,
поради което същото било погасено по давност. За да достигне до извода, че
процесното вземане не било погасено по давност, съдът неправилно бил приел, че
договорът от 14.08.2012 г., с който се признавали задължения на болницата
обвързвал ответното дружество при приложение на презумпцията на чл. 301 ТЗ. Ето
защо моли обжалваното решение да бъде обезсилено, евентуално – отменено, а
предявените искове да бъдат отхвърлени. Претендира разноски за двете инстанции.
В
срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от „Л.К.“
ООД, чрез адв. Г.. В отговора се поддържа, че изложените от въззивника
основания за недопустимост на първоинстанционното решение са неоснователни, тъй
като всички предприети процесуалния действия от името на заявителя в
заповедното производство и ищеца в пъроинтанционното такова били изрично потвърдени
от управителя на дружеството. Счита, че спорът между страните се свежда до
въпроса дали задължението за заплащане на абонаментната такса е погасено по
давност или извършените устни, писмени и чрез конклудентни действия признания
са прекъснали давността, като намира за правилни изводите на първоинстанционния
съд, че с подписване от страна на И.К. на договора за признаване на
задълженията на болницата към ищците при приложение на чл. 301 ТЗ и чрез устни
признания на представляващите болницата през 2011-2015 г. давността за
вземането е била прекъсната по смисъла на чл. 116, б. „а“ ЗЗД. Посочените
обстоятелства се установявали и от показанията на свидетелите К. и П.. Ето защо
счита, че първоинстанционното решение е правилно, поради което моли да бъде
потвърдено. Претендира разноски за въззивното производство.
Софийски градски съд, след като
прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във
въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната
страна, намира за установено следното:
Предявени
са за разглеждане искове с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. с чл.
286, ал. 1 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Съгласно
разпоредбата на чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността
на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящият
съдебен състав приема, че обжалваното решение е валидно и допустимо, но е
неправилно.
На
първо място следва да се отбележи, че е неоснователно възражението на
въззивника за недопустимост на първоинстанционното решение, тъй като с отговора
на исковата молба е представено пълномощно от 03.10.2016 г., с което управителя
на „Л.К.“ ООД е упълномощил адвокат И.С. да представлява дружеството, като
подава заявления за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК и/или
искови молби срещу „С. Б.ЗА Р.– Б.“ АД за незаплатени абонаментни такси по
договори за абонаментно консултантско обслужване от 01.07.2008 г., както и да
осъществява процесуално представителство по заповедните и исковите
производства, и да упълномощава други адвокати с правата по цитираното
пълномощно. С оглед наличността на посоченото пълномощно, съдът намира, че
ищецът е бил надлежно представляван и не са налице основания за обезсилване на
първоинстанционното решение.
Kато
безспорно между страните в първоинстанционното производство е отделено
обстоятелството, че между същите е било налице облигационно правоотношение по
договор от 01.07.2008 г. за абонаментно консултантско обслужване за
предоставяне на ответника на текущо консултантско обслужване и организиране
организиране на процесуално представителство срещу заплащане на уговорено
възнаграждение. Безспорно между страните е, че фактура № **********/01.09.2010
г. е включена в дневника за покупки на ответника за м. септември 2010 г. С
оглед така отделените за безспорни между страните обстоятелства, верен в
изводът на районния съд, че допълнителното споразумение от 01.11.2008 г. към
договора за абонаментно обслужване от 01.07.2008 г. обвързва страните,
доколкото именно уговорения в него размер на месечната такса отговаря на
размера по фактура № **********/01.09.2010 г., който чрез включване в дневника
за покупки е бил осчетоводен от болницата. Непротиворечива е съдебната
практика, че отразяване на паричната престация по доставката като дължима в
счетоводството на ответника и ползването на данъчен кредит, съобразно
стойността й, съставлява извънсъдебно признание на задължението /в този смисъл
са Решение № 42 от 19.04.2010 г. на ВКС по т. д. № 593/2009 г., II т. о., Решение
№ 96 от 26.11.2009 г. на ВКС по т. д. № 380/ 2009 г. на І т.о., Решение № 109
от 07.09.2011 г. на ВКС по т. д. № 465/2010 г., ІІ т.о., Решение № 228 от 07.01.2015
г. на ВКС по т. д. № 3597/2013 г. на І т.о., Решение № 198 от 13.05.2016 г. на
ВКС по т. д. № 2741/2014 г. на І т.о. и др./. От посоченото следва, че процесната
фактура удостоверява задължението на ответното дружество за плащането на
възнаграждението за извършените услуги. В конкретния случай, болницата не е
ползвала данъчен кредит, като това се дължи на особеността на извършваната от
нея дейност /предоставяне на освободени услуги/, който факт е посочен и от ответника
в отговора на исковата молба.
По
отношение на основния спорен между страните въпрос - погасено ли е по давност
задължението по фактура № **********/01.09.2010 г., районният съд е достигнал
до извод, че същото не е погасено по давност, поради прекъсването на същата
чрез подписване на договора от 14.08.2012 г., подписан за болницата от И.К.,
действията на която представляват признание на задължението по чл. 116, б. “а“ ЗЗД
при прилагане на презумпцията по чл. 301 ТЗ за мълчаливо съгласие на търговеца
за сключена без представителна власт сделка, ако същият не се е противопоставил
веднага. В допълнение СРС се е позовал на показанията на свид. П. и е приел, че
законният представител на болницата д-р К. е знаел за задълженията, като е
правил устни признания на същите в края на 2011 г. и през пролетта на 2013 г.,
като подобни признания били правени и през 2014 г. и 2015 г.
Първоинстанционният съд се е позовал и на показанията на свид. К., който е
заявил, че е чувал за отсрочка на задълженията на ответника към ищеца.
Въззивният съд не споделя така изложените крайни изводи на пъроинстанционния
съд, като съображенията за това са следните:
По
делото е представен договор /л. 90-96 от делото пред СРС/ от 14.08.2012 г.
сключен между И.Г.Г.-К.лично и като представител на „С.Б.ЗА Р.-Б.“ АД и на „С. Б.ЗА
Р.– Сепарева Баня“ АД /доверители/ от една страна и И.И.С. лично и като
представител на „Л.К.“ ЕООД /довереник/ от друга страна. По силата на този
договор доверителите признават задължения по основания и размер, които имат към
довереника, като изрично е посочена и фактура № **********/01.09.2010 г.,
задължението по която е признато и е уговорен нов срок за плащането му.
Автентичността на този договор е оспорена от ответника, поради което е допусната
комплексна /техническа и почеркова/ експертиза, но впоследстие съдът е отменил
определението си за допускане на експертизата, поради наличието на обективни
пречки за представяне по делото на обекта на изследване.
От
служебна справка в Търговския регистър и регистър на ЮЛНЦ се установява, че И.Г.Г.-К.е
била член на съвета на директорите на болницата от 2008 г., към 14.08.2012 г.,
както и към настоящия момент.
Във
връзка с договорните отношения между страните и признаването на задължения от
страна на ответника към ищеца в първоинстанционното производство са изслушани
свидетелски показания. Свидетелката
М. П., която като адвокат и консултант е работила в „Л.К.“ ЕООД разказва за
консултантските правни услуги, които дружеството е предоставяло на болницата
включително през месец септември 2010 г., по които и тя лично е работила. Сочи,
че ѝ е известно, че болницата е признала писмено задълженията си към „Л.К.“
ЕООД чрез подписване на договор през август 2012 г. от И.К.. Твърди, че почти
до края на 2011 г. продължила работата на ищеца с ответника, като при срещи между
тях през 2011 г. са правени устни признания на задълженията, включително по
процесната фактура, от г-жаК., д-р К. и г-н Ч.. Признания на задълженията били
правени от същите лица и на 06.10.2014 г. и 06.10.2015 г. Разказва за среща
през пролетта на 2013 г., на която са присъствали г-жаК. и д-р К., които са
обещали задълженията на болницата признати с договора от 2012 г. да бъдат
изплатени. Сочи, че д-р К., който е законният представител на болницата е знаел
за сключения между страните договор от 2012 г. и е признавал процесните
задължения в офиса на адвокатската кантора в края на 2011 г. и през пролетта на
2013 г.
Свидетелката
И.Г.-К.- член на съвета на директорите на ответното дружество твърди, че не е
подписвала процесният договор от 14.08.2012 г., в който е посочено, че признава
задължения на болницата към ищцовото дружество, а само договор от същата дата
за консултантско абонаментно обслужване за 1 година на стойност 1000 лв. на
месец.
Свидетелят
В.Ч. – член на съвета на директорите на мажоритарния собственик към процесния
период, сочи че не е присъствал на подписване на договор за признаване на
задължения от страна на болницата към „Л.К.“ ЕООД.
От
показанията на свид. К. се установява, че е бил управител на „СБР – Сапарева
баня“, като И.К. е била главен акционер и в двете дружества. Твърди, че е
присъствал на множество срещи с представители на ищеца, на които е присъствала
и свид.К. в качеството й на представител на „СБР – Сапарева баня“ и на
ответното дружество. Разказва, че е чувал от свид. К. за отсрочка на
задълженията и на двете дружества към „Л.К.“ ЕООД, но документално не е видял
нищо в тази връзка.
С
оглед така изложените фактически положения, за да отговори на основния спорен
въпрос между страните - погасено ли е по давност задължението по фактура № **********/01.09.2010
г., съдът намира следното:
В
конкретния случай се касае за изпълнение на задължения за периодични плащания
за абонаментна услуга, съгласно разясненията дадени с
Тълкувателно решение № 3/18.05.2012 г. по тълк. дело № 3/2011 г. на ОСГТК на
ВКС, поради което и на основание чл. 111, б. "в" ЗЗД е приложима
кратката 3 -
годишна погасителна давност. Спорът е относно това дали чрез подписване на
писмен договор за признание на задълженията и устни признания е прекъсната
давността за на вземанията от ответното дружество. В тежест на ищцовото
дружество е докаже, че в определения от закона срок са настъпили обстоятелства,
които са довели до прекъсване на давността за вземанията. В тази връзка е
представен договорът от 14.08.2012 г., както и са събрани гласни доказателства.
Съдът намира че договорът от 14.08.2012 г. е
сключен в рамките на давностния срок, страни по него са ищецът и ответникът,
отнася се до съществуването на задължения и същевременно ответникът
недвусмислено е заявил, че е задължен към ищцовото дружество в т. ч. и за
процесните вземания. Ответникът е оспорил автентичността му, но предвид
невъзможността за изготвяне на съответна комплексна експертиза съдът намира, че
оспорването не е доказано и договорът в действителност е подписан от посоченото
в него лице – И.Г.-К..
От
друга страна, съдът намира, че договорът от 14.08.2012 г. не е породил целеното
действие – прекъсване давността за вземанията.
От
извършената служебна справка в Търговския регистър и регистър на ЮЛНЦ съдът
установи, че подписалата договора за ответното дружество И.Г.-К.от 2008 г. и към
настоящия момент е член на Съвета на директорите на "С. Б.ЗА Р.- Б."
АД и като такава тя няма представителна власт и не може да сключва договори от
името на дружеството /съобразно чл. 235 ТЗ/. Законният представител на ответното
дружество от 2010 г. включително и към датата на сключване на договора от
14.08.2012 г. е Н.С.К.. Съгласно разпоредбата на чл. 301 ТЗ когато едно лице
действа от името на търговец без представителна власт, се смята, че търговецът
потвърждава действията, ако не се противопостави веднага след узнаването. Чрез
тази разпоредба законодателят е установил презумпция за мълчаливо съгласие на
търговеца със сключената без представителна власт сделка, ако не се е
противопоставил веднага след узнаването й, но по делото няма категорични данни
признанието да е потвърдено.
В
съдебната практика няма спор, че установяването на признаването на вземанията
от страна на длъжника може да се доказва и със свидетелски показания. В посока за доказване на направени от
ответната страна признания са единствено показанията на свид. П., но същите
остават изолирани, като не се подкрепят от останалите доказателства по делото, в т. ч. и гласни такива. При оценка
на показанията ѝ следва да се вземе предвид и че свид. П. е работила в „Л.К.“
ЕООД като адвокат и показанията ѝ следва да се преценяват с оглед
възможна заинтересованост на същата от изхода на спора. Действително няма
пречка показанията на заинтересованите свидетели да бъдат кредитирани, но те
следва да бъдат съпоставени с останалите доказателства и следва да бъдат
подкрепени от други събрани в хода на производството доказателства, което не е
сторено. По делото липсват каквито и да било
доказателства в подкрепа на показанията на свидетелката П., че през пролетта на
2013 г., а и след това, са били провеждани срещи между адв. С. и изпълнителния
директор на ответното дружество - Н. К., на които последният устно е признал
процесното вземане, т.е. че е направил недвусмислено волеизявление, че
задължението на дружеството за заплащане на възнаграждение по процесната
фактура, съществува към момента, в който е направено волеизявлението. Напротив,
от показанията на свид. К., които въззивният съд кредитира като логични,
убедителни и последователни, се установява, че след 2011 г. същият не е ходил в
кантората „Л.К.“ ЕООД и адв. С.. На следващо място, свид. К. изрично и
категорично заявява, че за съществуването на договора от 14.08.2012 г. е
разбрал чак през 2017 г. във връзка с образувано дело пред съда в гр. Дупница,
като посочва, че не е упълномощавал свид.К. да подписва такъв договор. В случая
преценявайки показанията на свид. П. в съвкупност със събрания по делото
доказателствен материал, съдът намира, че те не се подкрепят в достатъчна
степен от него, поради което съдебният състав не може да основава изводите си
само на тях. Този извод не се променя от показанията на свид. К., на които се е
позовал първоинстанционният съд, тъй като свидетелят заявява единствено, че е
чувал за отсрочка на задълженията на ответника към „Л.К.“ ЕООД, но документално
не е видял нищо в тази връзка. Отделно от това, свидетелят не посочва нито кога
е чул това, нито за какъв период се отнасяло чутото от него.
Следователно
от страна на ищеца не е проведено пълно и главно доказване на факта на
узнаването на договора от 14.08.2012 г. от представляващия ответното дружество,
поради което направеното в него признание на задължения няма обвързващи
ответното дружество последици и не прекъсва погасителната давност по смисъла на
чл. 116, б. "а" ЗЗД.
Следва
да се отбележи, че въпреки твърдението на свид. П., че е изготвяла справки
относно задълженията на ответника, такива по делото не са представени. Няма и
доказателства за съгласуването им с представители на „СБР-Б.“ АД. Действително
в материалите на първоинстанционното производство се съдържа и-мейл, изходящ от
"Л.К." ЕООД с дата 11.09.2014 г. /л. 97 от делото на СРС/ с искане за
потвърждаване на салдата за баланс в т. ч. и по процесната фактура от м.септември
2010 г., но съдържащия се в него формуляр не е попълнен и не е подписан от
представител на ответното дружество. Не са представени и доказателства в т. ч.
и и-мейли, от които да е видно, че „СБР-Б.“ АД е потвърдило салдата. От друга
страна по делото няма данни посоченото електронно съобщение да е достигнал до
ответното дружество, доколкото получател на същото "d.m.ltd", което е
електронен адрес на друго дружество. Показанията на тази свидетелка не се
подкрепят и от другите гласни доказателства.
Предвид
изложеното съдът намира, че ищецът не е провел пълно и главно доказване на
факта, касаещ прекъсване на давността с признаване на вземанията от страна на ответника.
Съгласно
чл. 114 ЗЗД давността започва да тече от деня, в който вземането е станало
изискуемо. В настоящия случай изискуемостта на вземанията за заплащане на
абонаментна такса е настъпила на шесто число от месец септември за същия месец
съгласно уговорката в чл. 2, ал. 2 от договор за абонаментно обслужване от
01.07.2008 г., от който момент е започнал да тече краткия 3 - годишен давностен
срок. Заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК е
подадено на 06.10.2016 г., т. е. след изтичането на същия, поради което е
основателно възражението на ответника за изтекла давност по отношение на
претендираната сума.
Въз основа на гореизложеното съдът счита, че
претендираното вземане за абонаментна такса за м.09.2010 г. е погасено по
давност, поради което искът следва да се отхвърли.
Предвид неоснователността на главния иск, като
неоснователен следва да бъде отхвърлен и акцесорният иск за обезщетение за
забава върху главницата.
Тъй
като изводите на настоящата инстанция не съвпадат с тези на първата, обжалваното
решение следва да бъде отменено и вместо него - постановено друго, с което
предявените искове да се отхвърлят.
По
разноските:
При
този изход на спора, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, право на разноски има
единствено жалбоподателят „С. Б.ЗА Р.– Б.“ АД.
На
въззивника не следва да бъдат присъждани разноски за заповедното производство,
тъй като такива не са претендирани с депозираното възражение по чл. 414, ал. 1 ГПК и съответно в заповедното производство не са представени
доказателства за уговарянето и заплащането им.
В
първоинстанционното производство – въззивникът е направил искане за присъждане
на разноски, за които е представил списък по чл. 80 ГПК /л. 323 от делото на
СРС/ и доказателства за плащането им /200 лв. за ССчЕ експертиза, 15 лв.
за
държавна такса по частна жалба, 950 лв. без ДДС - адвокатско възнаграждение/. Пълномощникът
на ищеца е релевирал възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение
в първоинстанционното производство, което настоящият съдебен състав намира за
неоснователно. Цената на исковете общо е 14094,59 лева. Минималният размер на
дължимото адвокатско възнаграждение, според чл. 7, ал. 2, т. 4 от Наредба №
1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, е 952,84 лева
без ДДС. Видно от представения договор за правна защита и съдействие /л. 324 от
делото пред СРС/ претендираният размер на адвокатското възнаграждение за
първоинстанционното производство е 950 лв., без ДДС или 1143,41 лв. с ДДС,
който размер е под минималния изчислен по-горе и следва да бъде присъден в
цялост. За явяване в повече от две съдебни заседания е договорена и
претендирана сумата от 200 лв. без ДДС или 240 лв. с ДДС, поради което на
основание чл. 7, ал. 8 от Наредба № 1/2004 г. същата следва да бъде присъдена. Общият
размер на разноските в първата инстанция, които следва да бъдат присъдени в
полза на въззивника „С. Б.ЗА Р.- Б.“АД възлиза на 1598,41 лв.
Във
въззивната инстанция от въззивника са претендирани 1800 лв. с ДДС – адвокатско
възнаграждение /след служебна справка съдът констатира, че адв. М. е
регистрирана по ЗДДС/. Съдът намира, че с оглед фактическата и правна сложност
на делото претендираният размер на адвокатско възнаграждение за въззвивната инстанция
е прекомерен и следва да бъде намален до минимума от 1143,41 лв. с ДДС.
Въззвивникът – ответник има право в негова полза да бъдат присъдени и доказано
заплатените от него 281,89 лв. – държавна такса за въззивното производство,
т.е. ищецът „Л.К.“ ЕООД следва да бъде осъден да заплати на въззивника „СБР-Б.“ АД разноски във въззивната инстанция в общ
размер от 1425,30 лв.
На
основание чл. 280, ал. 3, т. 1, предл. второ ГПК, настоящото решение не подлежи
на касационно обжалване.
Мотивиран
от гореизложеното, съдът
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ
Решение №456722/24.07.2018 г. постановено по гр.д. № 74742/2016 г. по описа на
СРС, 56 състав, с
което е признато за установено по предявените по реда на чл. 422 ГПК искове с
правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. с чл. 286, ал. 1 ЗЗД и чл. 86,
ал. 1 ЗЗД, че „С. Б.ЗА Р.– Б.“ АД дължи на „Л.К.“ ЕООД следните суми: 10 800
лв. с ДДС, представляваща абонаментна такса за м.09.2010 г., дължима по договор
за абонаментно консултантско обслужване от 01.07.2008 г., за която абонаментна
такса е издадена фактура № **********/01.09.2010 г., ведно със законната лихва,
считано от 06.10.2016 г. до окончателното плащане, както и сумата от 3294,59
лв., представляваща обезщетение за забава за периода от 07.10.2013 г. до
06.10.2016 г., за които суми е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по
ч.гр.д. № 56224/2016 г. по описа на СРС, 82 състав, като ВМЕСТО НЕГО
ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ
предявените по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от „Л.К.“ ЕООД, ЕИК:********, със
седалище и адрес на управление:***, представлявано от управителя Р. П., срещу „С.
Б.ЗА Р.- Б.“ АД, ЕИК: ********, със седалище и адрес на управление:***
представлявано от Н. К., искове с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр.
с чл. 286, ал. 1 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за признаване за установено, че
ответникът „С. Б.ЗА Р.- Б.“АД дължи на „Л.К.“ ЕООД сумата от 10 800 лв. с ДДС,
представляваща абонаментна такса за м.09.2010 г., дължима по договор за
абонаментно консултантско обслужване от 01.07.2008 г., за която абонаментна
такса е издадена фактура № **********/01.09.2010 г., ведно със законната лихва,
считано от датата на завеждане в съда на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение по чл. 410 ГПК – 06.10.2016 г. до окончателното плащане, както
и сумата от 3294,59 лв., представляваща обезщетение за забава за периода от
07.10.2013 г. до 06.10.2016 г., за които суми е издадена заповед за изпълнение
по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 56224/2016 г. по описа на СРС, 82 състав.
ОСЪЖДА
„Л.К.“ ЕООД, ЕИК:********, със седалище и адрес на управление:***,
представлявано от управителя Р. П., да заплати, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК,
на „С. Б.ЗА Р.- Б.“АД, ЕИК: ********, със седалище и адрес на управление:***,
представлявано от Н. К., сумата от 1598,41 лв. /хиляда петстотин деветдесет и осем
лева и четиридесет и една стотинки/ - разноски за първоинстанционното производство
и 1425,30 лв. /хиляда четиристотин двадесет и пет лева и тридесет стотинки/ -
разноски за въззивното производство.
Решението
е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.