Решение по дело №2079/2020 на Административен съд - Варна

РЕШЕНИЕ

№ ……………………….

 

…………………………….., Варна

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

 

ВАРНЕНСКИЯТ  АДМИНИСТРАТИВЕН  СЪД, Деветнадесети състав в открито съдебно заседание на двадесет и седми януари две хиляди двадесет и първа  година в състав:

           АДМИНИСТРАТИВЕН  СЪДИЯ: МАРИЯНА БАХЧЕВАН

при секретар Теодора  Чавдарова  изслуша докладваното от съдията административно дело № 2079/2020 г.

 

 

Производството е по чл. 126 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/ във връзка с чл.10 ал.6 във връзка с ал.5 от Закона за семейните помощи за деца /ЗСПД/.

Производството е образувано по жалба на С.Г.Ч. срещу заповед № ЗСПД/Д-В/14476 от 15.09.2020г.  на директора на дирекция „Социално подпомагане” гр.Варна, с която е отказано отпускането на еднократна помощ за отглеждане на близнаци по чл.6а ал.1 от ЗСПД, поради това, че децата не живеят постоянно в България.

В жалбата се правят оплаквания, че административния акт е незаконосъобразен, като жалбоподателката твърди, че последно е летяла от София в края на октомври 2019г., а нейния съпруг в края на декември 2019г.,  имат постоянен адрес *** от 2016г. и  развиват бизнес в К, като подчертава, че  имат  право да пътуват където и колкото пожелаят. В писмо от 06.10.2020г. заявява, че се намира в Ирландия, където са родени близнаците, където живее цялото семейство с останалите три деца. Прави оплакване, че не са могли да се приберат в България, поради Ковид мерките. Иска отмяна на заповедта.

Ответникът директорът на дирекция „Социално подпомагане” гр.Варна оспорва жалбата като неоснователна. В писмена молба с вх.№1322/26.01.2021г. подчертава, че законосъобразна: издадена от компетентен орган, в изискуемата от закона форма съгласно чл.59 от АПК, при спазване на административно-производствените правила, при правилно приложение закона и неговата цел. Изтъква, че семейството не живее постоянно в България, а живее в Ирландия, където е обичайното му пребиваване според чл.48 ал.7 от Кодекса на международното частно право. Сочи, че връщането на семейството отвреме-навреме в България не се приравнява на постоянно пребиваване.

Заповед № ЗСПД/Д-В/14476 на директора на дирекция „Социално подпомагане” гр.Варна е издадена на 15.09.2020г., а жалбата срещу нея е постъпила в съда на 18.09.2020г., т.е. в 14-дневен срок за обжалване. Жалбата е била подадена от лице с активна процесуална легитимация /по смисъла на чл.147 ал.1 от АПК/, срещу акт подлежащ на обжалване пред надлежния административен съд в законоустановения срок, поради което е ПРОЦЕСУАЛНО ДОПУСТИМА.

От приложените към жалбата и с административната преписка доказателства и тези събрани по делото, както и предвид изявленията на страните и техните процесуални представители, ХІХ състав на Варненски административен съд, намира за установено следното от фактическа страна:

Производството пред директора на дирекция „Социално подпомагане” гр.Варна е започнало въз основа на заявление-декларация с вх.№ ЗСПД/Д-В/14476 от 31.08.2020г. за отпускане на еднократна помощ за отглеждане на близнаци по чл.6а от ЗСПД, в която заявителката С.Г.Ч. е декларирала, че тя и децата ѝ живеят постоянно в страната. В декларацията изрично е записано, че за неверни данни и обстоятелства, посочени в нея, на деклараторката е известно, че носи наказателна отговорност за престъпление  по чл.313 от Наказателния кодекс.

Направена е справка до Областна дирекция „Полиция“, сектор „Миграция“ – Варна относно информация за пътувания зад граница в периода 01.08.2019г. до 01.09.2020г. на С.Ч. и Н.Ч., както и децата им: Л., И., А., Л... и Л.. и е получено писмо с вх.№ 0301-24-00-2364/14.09.2020г., според което С.Ч. и съпругът ѝ Н.Ч. са излезли от Република България през ГКПП Аерогара София на 30.05.2019г.,  в 04:38ч., за петте им деца няма данни за пътуване до и извън България. От приложените от С.Ч. самолетни билети става ясно, че тя до 24 септември 2019г. е била в Дъблин, когато е пристигнала в София, като е отлетяла отново за Дъблин на 22 октомври 2019г. Според самолетните билети на съпруга ѝ Н.Ч., той е бил в Дъблин до 28 ноември 2019г., когато е пристигнал в София и е отпътувал отново за Дъблин на 30 ноември 2019г. Фактът, че самолетните билети  са за полет  от Дъблин до София и обратно към Дъблин, показва, че С. И Н.Ч.и, съответно  към 24.09.2019г. и към 28.11.2019г. са пребивавали в Дъблин и са се върнали там, първия от тях на 22.10.2019г., а втория – на 30.11.2019г.   Самите самолетни билети без бордовите карти не са достатъчно доказателство за осъществен полет, но дори и да се приеме, че са били използвани  не доказват факта, че семейството живее постоянно в България, защото в такъв случай щяха да са за полети от София към Дъблин и връщане в София, а не обратното.

Видно от удостоверенията за раждане на близнаците Л.. Ч. и Л... Ч., същите са родени на ***г. в Ирландия /Ейре/. Твърдението на жалбоподателката, че не са могли да се върнат в България поради ограниченията, свързани с Ковид 19 не са достатъчен аргумент, че семейството живее постоянно в България. Обратното се потвърждава от изказванията на жалбоподателката в нейно  писмо с вх.№14040/11.11.2020г., в което сочи, че е идвала в България във връзка с инвитро процедури в клиника „Селена“ и през зимните месеци живеят в Дъблин, където съпругът ѝ работи. За постоянно пребиваване в България не може да се приеме прекараното от семейството ѝ време през летния сезон по плажовете на А. и Шкорпиловци, където през лятото почиват и чужденци.

Представената годишна данъчна декларация на Н Е Чпо чл.50 от Закона за данъците върху доходите на физическите лица към писмо с вх.№ 877/19.01.2021г. /стр102-105 от делото/ не е подписана от декларатора, но дори и да се приеме като годно доказателство с нея се доказва, че Н.Ч. е декларирал само доходи като физическо лице от наем на недвижимо имущество. Също доходи само от наем са декларирани от Н.Ч. в качеството му на физическо лице и в ГДД за 2018г. по чл.50 от ЗДДФЛ и платения въз основа на нея годишен данък от 90 лева не е от търговска дейност. Няма данни за регистрирано търговско дружество от двамата съпрузи, което да е реализирало приходи и да е заплащало данъци в България, въпреки дадените от съда указания с разпореждане №12237/06.11.2020г., получено от нея на 06.11.2020г. В отговор на съдебните указания, жалбоподателката е представила  към писмо с вх.№13845/09.11.2020г. доказателства, че съпругът ѝ работи в Дъблин от 16 юли 2007г. и към 8 декември 2009г. също е работел в Ирландия, който факт тя не отрича в писмата представени по делото и обосновава извода, че обичайно местоживеене на семейството е  в Ирландия.

Представените от жалбоподателката нотариални актове за притежавани от семейството ѝ недвижими имоти в гр.К и гр.Варна: апартаменти, самостоятелен обект за нежилищни нужди и ниви са закупени от С. и Н.Ч.и в качеството им на физически лица, а не на търговци и също не доказват търговска дейност, нито обосновават извод за постоянно пребиваване в България, което е свързано с физическо присъствие и трайно установени социални, трудови или търговски отношения. Не беше доказан факта на притежаване на работеща сладкарница „Водопад“, заради която семейство Ч. да са установили трайни търговски отношения в гр.К, България. От представения предварителен договор за покупко-продажба на недвижим имот и нотариален акт -----------. става ясно, че Н Е Чкато физическо лице е закупил самостоятелен обект в сграда с предназначение: за обществено хранене, -----------в гр.К. Няма доказателства този обект да е стопанисван от семейство Ч.и във връзка с развивана от тях търговска дейност.

Варненският административен съд, ХІХ състав въз основа на приетите за установени факти и след служебна проверка на оспорения акт по реда на чл.168 ал.1 от АПК на всички основания по чл.146 от АПК установява следното от правна страна:

Съобразно чл. 10  ал.4, във връзка  с чл. 10  ал.5 от ЗСПД, отпускането на семейни помощи за деца или отказа за отпускането им се извършва със заповед на Директора на Дирекция „Социално подпомагане“ или упълномощено от него лице. В чл. 2, ал.1 от ППЗСПД е предвидено, че семейни помощи при отглеждане на деца се отпускат от Дирекциите "Социално подпомагане" въз основа на молба-декларация, заедно с необходимите документи, която се подава по постоянен адрес на правоимащото лице, с изключение на случаите по чл. 11, ал.5. Не е спорно, че в случая постоянният адрес на жалбоподателката е в гр.Варна. Следователно оспорваната заповед е издадена от компетентен орган, в рамките на законово предоставените му правомощия.

С оглед материалната законосъобразност на оспорения акт, съдът намира следното от правна страна:

Поисканата със заявление-декларация семейна помощ от С.Ч. е еднократна за отглеждане на близнаци по чл.6а от ЗСПД, чиято разпоредба изисква децата да не са настанени за отглеждане извън семейството по реда на чл. 26 от Закона за закрила на детето и майката и децата да живеят постоянно в страната. Тоест, не е достатъчно условие родителите и децата да притежават българско гражданство, необходимо е тяхното физическо пребиваване в България.

Правният спор се фокусира единствено върху установяване на обстоятелството дали майката и близнаците живеят постоянно в България. Съгласно определението на „лице, живеещо постоянно в страната“, дадено в  §1 т.4 от ДР на ЗСПД, това е лице, което пребивава на територията на страната повече от 183 дни в рамките на 12 месеца. Следователно, в предходните 12 месеца към датата на издаване на обжалвания отказ, С.Ч. и близнаците Л... и Л.. е трябвало да пребивават на територията на България повече от 183 дни. Видно удостоверенията им за раждане близнаците са родени в Ирландия на 22.06.2020г. и по  думите на  тяхната майка те не са напускали Ирландия от раждането си.  Пребиваването на С.Ч. в България от 22.09.2019г. до 22.10.2019г. и на съпруга ѝ от 28.11.2019г. до 30.19.2019г. също не доказва изпълнението на горното условие, още повече, че самолетните билети са за полети Дъблин-София-Дъблин, а не в обратна посока.  И самите самолетни билети,  справката на МВР и признанията в писмата на жалбоподателката по настоящото дело, потвърждават, че С. и Н.Ч.и не са пребивавали на територията на България от 01.01.2020г. до 15.09.2020г. Сто осемдесет и три дни разделени на 7 дни /колкото е една седмица/ се равняват на 26 седмици или това е до края на юни 2020г., ако 183 дни се разделят на 30 дни това пак означава шест месеца от годината, но разпоредбата на §1 т.4 от ДР на ЗСПД изисква лицето да е пребивавало в България повече от 183 дни, т.е. повече от 6 месеца, за да се приеме, че живее постоянно в нашата страна. Понятието „живеене на територията на Република България” е дефинирано в решение  № 3 от 8 февруари 2001 г.  по конституционно дело № 16 от 2000 г., в което Конституционния съд на Република България е посочил, че живеенето по смисъла на конституционно правната уредба е „фактически и трайно пребиваване на едно лице на определена територия” през повече от половината от астрономическата година. Конституционния съд е посочил в решението си: „За да се свърже пребиваването на едно лице с определено място в смисъла на местоживеене, трябва да са налице още признаците на продължителност и трайност. Защото не всяко пребиваване на определено място може да се нарече живеене, ако не е продължило известно време и не е обвързано по някакъв начин с трайно отношение. Например човек може да премине през определено място без да отседне в него; може да отседне, но за времето на една командировка. Живеенето представлява именно фактическото пребиваване на определена територия за един относително продължителен период, в който лице трайно се е установило на тази територия. Признакът трайност характеризира връзката на лицето с това място чрез установяване на лични връзки (семейство, родители) или професионални връзки (месторабота). Оттук се налага и първият извод – живеенето по смисъла на чл.93, ал.2 от Конституцията е фактически и трайно пребиваване на едно лице на определена територия. Съвсем различни от този фактически критерий са формално-юридическите критерии като местожителство, адресна регистрация, с които редица нормативни актове свързват различни правни последици.“. Следователно, не е достатъчно обстоятелството, че жалбоподателката има постоянен адрес ***, след като трайното ѝ пребиваване е в Дъблин, Ирландия.

Безспорно е доказано по делото, че С.Ч. и нейните деца не са пребивавали на територията на България в периода от октомври 2019г. /според нейния самолетен билет/ и от 30 май 2019г. според справката на МВР до 15.09.2020г. /датата, на която е издадена обжалваната заповед/. Периодът от 183 дни следва да се изчисли по начина, по който Конституционни съд е обяснил в горецитираното му решение, а именно: фактическото и трайно пребиваване на определено място трябва да се е състояло в миналото и да е приключило непосредствено преди издаване на обжалвания административен акт, т.е. 183 дни назад до 15.09.2020г.

Освен специалната  разпоредба по §1 т.4 от ДР на ЗСПД, ако се вземе предвид чл.48 ал.7 от Кодекса на международното частно право, под обичайно местопребиваване на физическо лице се разбира мястото, в което то се е установило преимуществено да живее, без това да е свързано с необходимост от регистрация или разрешение за пребиваване или установяване. За определянето на това място трябва да бъдат специално съобразени обстоятелства от личен или професионален характер, които произтичат от трайни връзки на лицето с това място или от намерението му да създаде такива връзки. От доказателствата представени от жалбоподателката и изказванията ѝ до съда се установява, че обстоятелствата от личен и професионален характер, произтичат от трайни връзки на същата и на нейния съпруг с Ирландия  /от 2007г. Н.Ч. работи в Дъблин/ и не беше доказана трудова или търговска дейност на територията на нашата държава. Бащата на близнаците не е изпратен от Българската държава в Ирландия, т.е. не е командирован там от български държавен орган или български работодател, което се обосновава от изявленията в писмо с вх.№14040/11.11.2020г. и представените към него доказателства, поради което осъществяването на трудова дейност в Ирландия и прекарването на отпуските в България очертава постоянно /обичайно/ пребиваване в Ирландия.

Понятието за обичайно пребиваване е заложено и в чл.8 параграф 1 от Регламент /ЕО/ №2201/2003  на Съвета от 27 ноември 2003 година относно подсъдността, признаването и изпълнението на съдебни решения по брачни дела и делата, свързани с родителската отговорност, с който се отменя Регламент (ЕО) №1347/2000 и според практиката на Съда на Европейския съюз /Дело C-376/14 PPU – преюдициално запитване, отправено от Върховния съд на Ирландия; Решение от 2 април 2009 г., A, C-523/07, ЕС:C:2009:225, параграф 44. Вж. също Решение от 22 декември 2010 г., Mercredi, C-497/10, ЕС:C:2010:829/, трябва да се тълкува в смисъл, че това пребиваване съответства на мястото, което изразява определена интеграция на детето в социалната и семейната среда. За тази цел трябва по-специално да се вземат предвид продължителността, редовността, условията и причините за престоя на територията на държава членка, както и причините за преместването на семейството в тази държава, гражданството на детето, мястото и условията за обучение в училище, лингвистичните познания, както и семейните и социални отношения, поддържани от детето в посочената държава.

Предвид бебешката възраст на близнаците, тяхното постоянно местоживеене по смисъла на §1 т.4 от ДР на ЗСПД трябва да се определи спрямо това на родителите им и няма категорични доказателства, че те са пребивавали 183 дни от 2020г. на територията на Република България, още повече, че  ограниченията в пътуванията през 2020г.  не забраняваха завръщане на български граждани от чужбина /за справка: заповедите на министъра на здравеопазването, публикувани и общодостъпни на сайта на Министерството на здравеопазването/. Епидемиологичната обстановка не трябва да се използва за злоупотреба с правото на помощи за отглеждане на деца, като за такива се кандидатства едновременно в страната по гражданство и в страната по пребиваване.

Следва да се отчете факта, че имената на близнаците се състоят само от лично и фамилно, което не е съобразено с чл.9 ал.1 от Закона за гражданската регистрация. При проверката относно намеренията на родителите за интеграцията на близнаците Л... и Л..  не е без значение избора на техните имена, както и имената на останалите деца на семейството: Л., И. и А., които очевидно не са в духа на българските традиции и заедно с установените професионални отношение на Н.Ч. в Ирландия сочат  към немерения за бързо и успешно приобщаване в социална среда извън България,  което не се повлиява от факта, че петте деца са в резултат на инвитро процедури, направени в България, във връзка с  които родителите посещавали страната ни.

Изявлението на жалбоподателката, че плануват със съпруга си да заживеят във Варна от есента на 2021г., за да може синът им Л. да започне първи клас в България също не изпълва  условието за отпускане на  еднократна помощ за отглеждане на близнаци по чл.6а ал.1 от ЗСПД във връзка с §1 т.4 от ДР на ЗСПД.

С оглед на изложените съображения, жалбата е изцяло НЕОСНОВАТЕЛНА.

Обжалваният отказ за отпускане на семейна помощ за деца е мотивиран в съответствие с разпоредбата на чл.10 ал.5 от ЗСПД. Спазена е целта на закона и материалния закон е приложен правилно.  Не бяха установени съществени  нарушения на административно-производствените правила.

С оглед изхода на делото, ответникът има право на разноски, но такива не са предявени.

Мотивиран от изложеното и на основание чл.172 ал.2 от  АПК,   съдът

 

РЕШИ:

 

ОТХВЪРЛЯ жалбата на С.Г.Ч. срещу заповед № ЗСПД/Д-В/14476 от 15.09.2020г.  на директора на дирекция „Социално подпомагане” гр.Варна, с която е отказано отпускането на еднократна помощ за отглеждане на близнаци по чл.6а ал.1 от Закона за семейните помощи за деца.

 

Решението може да се оспори пред Върховния административен съд в 14-дневен срок от получаването му.

 

АДМИНИСТРАТИВЕН СЪДИЯ: