РЕШЕНИЕ
№ 2621
гр. София, 15.02.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 127 СЪСТАВ, в публично заседание на
осемнадесети януари през две хиляди двадесет и четвърта година в следния
състав:
Председател:ЯНА М. ФИЛИПОВА
при участието на секретаря МАРИЯ Т. СТОЯНОВА
като разгледа докладваното от ЯНА М. ФИЛИПОВА Гражданско дело №
20231110106587 по описа за 2023 година
Производството е по реда на чл. 124 и сл. ГПК.
Образувано е по искова молба от А. В. М. против (фирма), в която са изложени
твърдения, че между страните бил сключен Договор за заем № ****/11.07.2022 г. Ищецът
поддържа, че в качеството си на заемател по договора следвало да върне на ответното
дружество отпуснатата в заем сума заедно с дължимата възнаградителна лихва или общо
сумата в размер на 1666,47 лева, дължима на 13 месечни вноски. В исковата молба са
изложени твърдения, че съгласно чл. 12, ал. 4 от процесния договор кредиторът начислил
неустойка за неизпълнение на задължение за предоставяне на обезпечение – осигуряване
трето лице, което да се задължи като солидарен длъжник по договора или банкова гаранция,
в размер на 1135,41 лева, която следвало да бъде заплатена от кредитополучателя на 13
месечни вноски, като общата сума, която следвало да върне ищеца по договора възлиза на
2801,88 лева. Процесуалният представител на страната поддържа, че клаузата по чл. 12, ал. 4
за заплащане на неустойка е нищожна, като противоречаща на добрите нрави и
неравноправна на основание чл. 143, т. 19 ЗЗП, тъй като претендираната по нея сума е в
размер почти равен на размера на заемната сума. В исковата молба са изложени доводи, че
уговорката е неравноправна и на основание чл. 143, т. 5 ЗЗП, тъй като същата предвижда
заплащане на необосновано висока неустойка. Представителят на страната поддържа, че
преди сключване на договор за кредит кредиторът е длъжен да направи предварителна
оценка на кредитоспособността на потребителя, като при отрицателна оценка следва да
откаже сключването на такъв. От изложеното следва, че клаузата, с която е предвидено
заплащане на неустойка е в пряко противоречие със съображение 26 от преамбюла на
Директива 4008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета, както и с преследваната от
директивата цел. В исковата молба са развити съображения, че уговорката за неустойка е
извън присъщите й функции и цели единствено постигането на неоснователно обогатяване,
тъй като посредством начисляването й заемодателят получава допълнителна печалба по
договора извън уговорената възнаградителна лихва, като по този начин се заобикаля чл. 33,
ал. 1 ЗПК. На следващо място ищецът поддържа, че посочената клауза, предвиждаща
1
заплащане на неустойка е нищожна на основание чл. 146, ал. 1 ЗЗП, вр. с чл. 24 ЗПК, тъй
като не е индивидуално уговорена, а е част от стандартни и бланкетни, отнапред изготвени
условия по договора за заем. Страната намира, че в нарушение на чл. 19, ал. 4 ЗПК,
ответникът не е включил в ГПР разходите за заплащане на неустойка, поради което същият
не съответства на действителния ГПР по договора и надвишава максимално допустимия
праг по чл. 19, ал. 4 ЗПК. В допълнение на изложеното се сочи, че посочването в договора
на ГПР, който не съответства на действителния представлява заблуждаваща търговска
практика по смисъла на чл. 68д, ал. 1 и ал. 2, т. 1 от ЗЗП. По изложените съображения е
направено искане за прогласяване на нищожността на чл. 12, ал. 4 от съглашението, като
противоречаща на добрите нрави, заобикаляща изискването по чл. 19, ал. 4 ЗПК и
накърняваща договорното равноправие между страните. Направено е искане сторените от
ищеца съдебни разноски да бъдат възложени в тежест на ответното дружество.
В срока по чл. 131 ГПК ответникът (фирма), чрез процесуалния си представител
адвокат П., оспорва предявения иск като неоснователен. Ответникът не оспорва
поддържаните от ищеца твърдения, че между страните по спора е възникнало облигационно
правоотношение по Индивидуален договор за заем № ****/11.07.2022 г. Процесуалният
представител на страната поддържа, че разпоредбата на чл. 19, ал. 3, т. 1 ЗПК изрично
предвижда, че при изчисляване на годишния процент на разходите по кредита не се
включват разходите, които потребителят заплаща при неизпълнение на задълженията си по
договора за потребителски кредит под формата на неустойка. В депозирания отговор са
изложени съображения, че предвидената в договора уговорка за кумулиране на неустойката
с погасителните вноски е установена изцяло в интерес на потребителя, поради което
твърденията му за противното се явяват несъстоятелни. Представителят на дружеството
поддържа, че ищецът е имал възможност да се запознае предварително със съдържанието на
процесния договор и да изпълни задължението си по чл. 12 от същия, а именно в три дневен
срок от сключване на сделката да осигури трето лице, което да се задължи да отговаря за
задълженията му при условията на солидарна отговорност, което същият не е изпълнил
включително в допълнително предоставения му от заемодателя три дневен срок. В
допълнение процесуалният представител на ответната страна поддържа, че по всяко време
на действие на договора, ищецът е разполагал с възможност да осигури поръчител, който да
отговаря на условията за кредитоспособност, поставени от ответника, в която хипотеза,
същият би се освободил от задължението за заплащане на неустойка. С подадения отговор
са оспорени поддържаните от ищеца твърдения, че целта на поставеното изискване и на
уговорената неустойка е осигуряване на допълнително възнаграждение за заемодателя.
Процесуалният представител на страната поддържа, че клаузата по процесния договор за
заплащане на неустойка не следва да се приравнява на възнаградителна лихва, тъй като няма
такава функция. Изложени са съображения, че уговорената неустойка обезпечава интересите
на кредитора с оглед пълното неизпълнение на конкретното договорно задължение, че
уговарянето на същата е проявление на принципа за свобода на договаряне, съгласно чл. 9
ЗЗД, като размерът на същата е бил предварително определен по съгласие на двете страни
по договора. Процесуалният представител на страната сочи, че клаузата за неустойка не е
уговорена в противоречие със ЗПК, тъй като при неизпълнение на задължението на
длъжника за връщане на дължимата сума, кредиторът би претърпял значителни вреди,
поради което същият има интерес от обезпечаване на целия размер на заема. С подадения
отговор са оспорени поддържаните в исковата молба доводи за неравноправност на клаузата
за неустойка, както и че същата не е уговорена индивидуално съгласно чл. 146 ЗЗП. По
развитите съображения е направено искане предявеният иск да бъде отхвърлен, като в
тежест на ищеца бъдат възложени направените от дружеството съдебни разноски, а в
случай, че на ищцовата страна се следват съдебни разноски за производството е направено
възражение за прекомерност.
Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид
доводите и възраженията на страните, приема следното:
В доказателствена тежест на ищеца по предявения иск за прогласяване на клаузата
2
чл.11, ал. 1 от Договор за потребителски кредит № ****/11.07.2022 г., за нищожна е да
установи при условията на пълно и главно доказване, че между страните по спора е сключен
договор за кредит, елемент от който е задължението на потребителя да представи
обезпечение (осигуряване на поръчител физическо лице, което следва да отговарят на
определени изисквания), при неизпълнение на което е начислена неустойка по
съглашението в размер на 1135,41 лева, както и че клаузата е недействителна като
противоречаща на закона, заобикаляща императивни правни норми и противоречаща на
добрите нрави.
При съобразяване на твърденията на страните с доклада по делото на основание чл.
146, ал. 1, т. 4 ГПК е обявено за безспорно и ненуждаещо се от доказване по делото, че на
11.07.2022 г. между страните по спора е сключен Договор за заем № ****/11.07.2022 г., като
на основание чл. 12, ал. 4 от съглашението в тежест на потребителя е начислена неустойка
за непредставяне на обезпечение в размер на 1135,41 лева, разсрочена на 13 месечни вноски.
Процесният договор за заем е потребителски – страни по него са потребител по
смисъла на § 13, т. 1 ЗЗП (ищецът е физическо лице, което използва заетата сума за свои
лични нужди), и небанкова финансова институция – търговец по смисъла на § 13, т. 2 ЗЗП.
Според легалната дефиниция, дадена в разпоредба на чл. 9 ЗПК, въз основа на договора за
потребителски кредит кредиторът предоставя или се задължава да предостави на
потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма
на улеснение за плащане срещу задължение на длъжника-потребител да върне
предоставената парична сума. Доколкото по настоящото дело не се твърди и не е доказано
сумата по предоставения заем да е използвана за свързани с професионалната и търговска
дейност на кредитополучателя, то следва да се приеме, че средствата, предоставени по
договора за заем (кредит) са използвани за цели, извън професионална и търговска дейност
на потребителя, а представеният по делото договор за заем е по правната си същност
договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9 ЗПК. Предвид изложеното процесният
договор се подчинява на правилата на Закона за потребителския кредит и на чл. 143 – 147б
ЗЗП, в това число и забраната за неравноправни клаузи, за наличие на които съдът следи
служебно.
Уговорката по чл. 12, ал. 4 от договора за паричен заем за заплащане на неустойка за
неизпълнение на задължение за предоставяне на обезпечение (поръчители или банкова
гаранция) е нищожна поради противоречие с добрите нрави. Уговорената неустойка излиза
извън допустимите законови рамки, тъй като кредиторът по вече отпуснат заем получава
имуществена облага от насрещната страна в определен размер без обаче да се престира от
негова страна, респективно да е извършил допълнителни разходи по заема, което води до
неоснователно обогатяване и нарушава принципа на справедливост. На практика такава
клауза прехвърля риска от неизпълнение на задълженията на финансовата институция за
предварителна оценка на платежоспособността на длъжника върху самия длъжник и води до
допълнително увеличаване на размера на задълженията. По този начин на
кредитополучателя се вменява задължение да осигури обезпечение след като кредитът е
отпуснат, като ако не го направи, дългът му нараства, т. е. опасността от свръхзадлъжнялост
на длъжника се увеличава. Несъмнено целта на регламентираната неустойка излиза извън
присъщите обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, т. е. същата
противоречи на добрите нрави, което прави уговорката за дължимостта нищожна - т. 3 на
Тълкувателно решение № 1/2009 г. по т. д. № 1/2009 г., ОСТК, ВКС.
С оглед изхода от спора съгласно чл. 78, ал. 1 ГПК на ищеца се следват разноски.
Доколкото страната е освободена от задължение за внасяне на такси и разноски в
производството на основание чл. 78, ал. 6 ГПК ответникът следва да бъде осъден да заплати
по сметка на Софийски районен съд дължимата за разглеждане на спора държавна такса в
размер на 50 лева.
Съгласно чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата в случаите на оказана безплатна
правна помощ и съдействие в хипотезите на чл. 38, ал. 1, ако в съответното производство
насрещната страна е осъдена на разноски, адвокатът има право на адвокатско
3
възнаграждение, определено от съда. С Определение № 319 от 09.07.2019 г. по ч. гр. д. №
2186/2019 г. по описа на ВКС, IV ГО е разяснено, че за присъждане на адвокатско
възнаграждение по реда на чл. 38, ал. 2 ЗА пред съответната инстанция, е достатъчно по
делото да е представен договор за правна защита и съдействие, в който да е посочено, че
упълномощеният адвокат оказва безплатна правна помощ на някое от основанията по т. 1-3
на чл. 38, ал. 1 ЗА, като не е необходимо страната предварително да установява и да доказва
съответното основание за предоставяне на безплатна правна помощ. Размерът на
адвокатското възнаграждение се определя от съда, поради което не е нужен списък по чл. 80
ГПК – той касае разноските, дължими на страните. Съдът, също така, не е обвързан от
искането, ако адвокатът е посочил конкретна сума. При безплатно предоставяне на
правна помощ по реда на чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА, както е в случая, адвокатът сам, по собствена
воля, се съгласява да получи хонорар само, доколкото постановеният от съда резултат е в
интерес на страната, която представлява; да го получи след влизане в сила на съдебния акт, с
който му се присъжда; размерът на възнаграждението да се определи от съда съобразно
размера на уважената/отхвърлена част от иска/исковете и, че възнаграждението ще се дължи
се от насрещната страна по правилата на чл. 78, ал. 1-3 ГПК. Съдът е задължен да определи
размера на задължението с оглед действителната правна и фактическа сложност на делото,
като съгласно възприетото с Решение от 24.01.2024 г. по дело С-438/22 на СЕС виждане
член 101, параграф 1 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в
смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските
възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба,
противоречи на посочения член 101, параграф 1, националният съд е длъжен да откаже да
приложи тази национална правна уредба по отношение на страната, осъдена да заплати
съдебните разноски за адвокатско възнаграждение, включително когато тази страна не е
подписала никакъв договор за адвокатски услуги и адвокатско възнаграждение. От
изложеното следва, че съдът не е обвързан от праговете разписани в Наредба № 1/09.07.2004
г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, а следва да определи
дължимото адвокатско възнаграждение за всеки отделен случай след извършване на
преценка относно правната и фактическа сложност на производството и извършените от
процесуалния представител действия. В случая повдигнатия спор няма правна или
фактическа сложност, по спорния по делото въпрос е налице константна съдебна практика,
депозираната искова молба е бланкетна и процесуалният представител на ищеца не се е явил
в проведеното открито съдебно заседание. Предвид изложеното адвокатското
възнаграждение за предоставена безплатна правна помощ следва да бъде определено в
размер на 150 лева.
Във връзка с искането на процесуалния представител на ищеца за присъждане на
адвокатско възнаграждение с ДДС следва да бъде отбелязано, че с Определение №
917/02.05.2023г. по ч. гр. д. № 1323/2023 г. на ВКС, IV ГО, е прието, че предоставената
безплатна правна помощ по чл. 38 ЗА представлява по смисъла на чл. 9, ал. 1 вр. чл. 8 ЗДДС
безвъзмездна доставка на услуга, която не подлежи на облагане с данък върху добавената
стойност по аргумент от по чл. 2, т. 1 ЗДДС, чл. 2, пар. 1, б. „в“ от Директива 2006/112/ЕО
на Съвета от 28 ноември 2006 година относно общата система на данъка върху добавената
стойност. Тази услуга не може да се счете за възмездна на основание чл.38, ал.2 ЗА по
съображения, че възмездяването става впоследствие - с акта на съда, с който насрещната
страна, при наличие на предвидените в нормата предпоставки, бива осъдена да заплати
адвокатско възнаграждение на оказалия безплатната правна помощ адвокат. Съгласно чл.25
ал.2 ЗДДС данъчното събитие възниква на датата, на която услугата е извършена.
Последващи този момент действия не могат да имат значение за възникване на данъчно
задължение. Постановяването на съдебен акт, с който насрещната страна е осъдена да
заплати възнаграждение за оказана безплатна правна помощ, не съставлява облагаема стока
или услуга по смисъла на ЗДДС. Правоотношението, по което безплатната правна помощ е
оказана, и това, създадено със съдебния акт, са между различни страни и с различно
съдържание. По първото за адвоката, оказал правната помощ, не възниква право да получи
възнаграждение, а второто е между адвоката и насрещната страна, по което адвокатът има
4
само права, но не и задължения. Съдържанието на създаденото със съдебния акт
правоотношение се изчерпва със задължението на оказалия безплатната помощ адвокат да
бъде платена определена парична сума от насрещната страна. Съдът не е нито
данъчнозадължено лице по смисъла на чл. 3 ЗДДС, което да издаде фактура и да начисли
ДДС по нея, нито е страна по правоотношението, възникнало от постановения от него
осъдителен акт. Затова той не може да начислява ДДС върху дължимото за оказаната
безплатна правна помощ адвокатско възнаграждение без това да е изрично предвидено в
закона. Нито ЗДДС обаче, нито ЗА въвеждат такава изрична нормативна уредба, която да се
отклонява от общите правила за облагане с данък върху добавената стойност. Предвид
изложеното съдът намира, че в тежест на ответника следва да бъде възложено да заплати
адвокатско възнаграждение на представителя на ищеца без ДДС.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА по предявен от А. В. М., ЕГН **********, с адрес в гр.(адрес),
против
(фирма), ЕИК *****, със седалище и адрес на управление в гр. (адрес), иск, клаузата по чл.
12, ал. 4 от сключен между страните Договор за заем № ****/11.07.2022 г., предвиждаща
заплащане на неустойка за неизпълнение на задължение за предоставяне на обезпечение, за
нищожна на основание чл. 26, ал. 1, пред. 3 ЗЗД.
ОСЪЖДА (фирма), ЕИК *****, със седалище и адрес на управление в гр. 9адрес), на
основание чл. 78, ал. 6 ГПК да заплати по сметка на Софийски районен съд сумата в размер
на 50 лева, представляваща дължима държавна такса за разглеждане на спора.
ОСЪЖДА (фирма), ЕИК *****, със седалище и адрес на управление в гр.(адрес), да
заплати на адвокат М. В. М. от Адвокатска колегия гр. П, с адрес на кантората в гр. (адрес),
на основание чл. 78, ал. 1 ГПК във вр. чл. 38, ал. 1 от Закона за адвокатурата, сумата в
размер на 150 лева, представляваща адвокатско възнаграждение за предоставена безплатна
правна помощ на ищеца А. В. М..
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване от страните с въззивна жалба пред Софийски
градски съд в двуседмичен срок от връчване на препис от съдебния акт.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
5