№ 4008
гр. С.я, 16.03.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
С.ЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 36 СЪСТАВ, в публично заседание на първи
март през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:
Председател:СИМОНА В. НАВУЩАНОВА
при участието на секретаря КРАСИМИРА М. ИНКОВА
като разгледа докладваното от СИМОНА В. НАВУЩАНОВА Гражданско
дело № 20221110132970 по описа за 2022 година
Предявен е установителен иск с правно основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД за
прогласяване нищожността на договор за предоставяне на гаранция № ... от 21.09.2021
г., сключен между страните, поради противоречието му с добрите нрави, заобикаляне
на закона и като противоречащ на разпоредбите на чл. 19, ал. 4 ЗПК и чл. 143, ал. 1
ЗЗП
Ищецът – И. Н. М., твърди, че на 21.09.2021 г. е сключил договор за
предоставяне на паричен заем № ... с „А. Ф.с“ ООД, по силата на който получил сумата
в размер на 1 200 лв., при ГПР от 49,04 %, годишен лихвен процент от 40,00 %. Било
уговорено ищецът да върне сума по кредита в размер на 1 475,64 лв. Във връзка със
заемния договор, ищецът е сключил с ответното дружество договор за предоставяне на
гаранция № .../21.09.2021 г., по силата на който ищецът следвало да заплати на
ответника сумата в размер на 619,68 лв., представляваща възнаграждение по договора.
Счита процесният договор за предоставяне на гаранция за нищожен, поради
противоречие с добрите нрави – чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД, както и поради неспазване
на разпоредбите на чл. 26, ал. 1, пр. 2 ЗЗД, вр. чл. 19, ал. 4 ЗПК и чл. 143, ал. 1 ЗЗП.
Твърди, че договорът противоречи на добрите нрави, тъй като с него се нарушавали
принципите на добросъвестност и справедливост, същият водел до значителна
нееквивалентност на престациите. На следващо място, излага, че процесният договор
бил и неравноправен по смисъла на чл. 143 ЗЗП, доколкото бил неразбираем и не
позволявал на потребителя да прецени икономическите последици от сключване на
договора – чл. 143, ал. 2, т. 19 ЗЗП. Излага, че договорът нарушавал и разпоредбата на
чл. 19, ал. 4 ЗПК, доколкото, сумата за гарант е следвало да бъде включена в размера
на ГПР. Твърди, че предвидената сума в договора за гарант представлявала едно
допълнително възнаграждение за кредитодателя, уговорено по друго правоотношение.
Поради изложеното предявява настоящия иск за обявяване нищожността на договор за
предоставяне на гаранция от 21.09.2021 г., като моли за присъждане и на разноски по
делото.
1
В законоустановеният срок, ответникът е депозирал писмен отговор, с който
оспорва предявения иск. Не се оспорва обстоятелството, че между страните е налице
договор за предоставяне на гаранция от 21.09.2021 г.. Счита, че не е налице
нарушаване на добрите нрави, доколкото ответникът бил търговец и по дефиниция
извършвал възмездни сделки. Оспорва да е налице нееквивалентност на престациите.
По отношение на релевираното от ищеца основание за нищожност на процесния
договор на основание чл. 19, ал. 4 твърди, че същото е неотносимо към процесния
договор, доколкото процесните норми били приложими само по отношение на
договори за потребителски кредит, какъвто процесният договор не бил. Посочва се и че
заемодателят е дал различни начини на заемателя за обезпечаване на договора за
кредит, като въпреки това ищецът е избрал именно да скючи процесния договор за
гаранция с ответника. Поради което моли за отхвърляне на предявения иск, като
претендира и разноски по производството.
Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото
доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235,
ал. 2 ГПК, намира за установено следното от фактическа страна:
По делото не се спори, а и от представения като доказателство Договор за
паричен заем № ... /21.09.2022 г. е видно, че между ищеца И. Н. М., в качеството му на
заемател, и „А. Ф.с“ ООД, в качеството му на заемодател, е бил сключен договор за
заем, по силата на който заемодателя предоставил на заемателя сумата в размер на
1200 лева, която ищецът се задължил да върне на 12 равни седмични вноски в размер
122,97 лв. всяка, заедно с възнаградителна лихва при при ГПР от 49,04 %, годишен
лихвен процент от 40,00 %.
В чл. 3, ал. 1 от договора е уговорено, че заемателят се задължава в срок до три
дни, считано от датата на сключване на процесния договор да предостави на
заемодателя обезпечение в една от следните форми: 1) едно физическо лице поръчител,
който да отговаря на следните условия: брутния размер на осигурителния му доход да
е в размер не по-малък от 1500 лева; да работи на безсрочен трудов договор; да не е
заемател или поръчител по друг договор за паричен заем, сключен с ответника; да няма
задължения към други банкови и финансови институции; да няма неплатени
осигуровки за последнтие 2 години; 2) банкова гаранция с бенефициер – Заемодателя,
за сумата от 1475.64 лева със срок на валидност – 30 дни след крайния срок за плащане
на задълженията по договора; 3) одобрено от заемодателя дружество-гарант, което
предоставя гаранционни сделки.
На следващо място, безспорно е по делото, че на 21.09.2021 г. между И. Н. М., в
качеството му на потребител, и „Ф.Б.“ ЕООД, в качеството му на гарант, е бил
сключен договор за предоставяне на гаранция, по силата на който гарантът се
задължил да издаде гаранция за плащане в полза на „А. Ф.с“ ООД, с наредител-
потребителят, с цел гарантиране изпълнението на всички задължения на потребителя,
възникнали съгласно договора за паричен заем, както и за всички последици от
неизпълнението на задълженията на потребителя по договора за паричен заем, за сума,
покриваща, както следва: задължение за връщане на заемната сума в размер на 1200
лева; задължение за плащане на възнаградителна лихва; задължение за плащане на
законна лихва за забава в случай на забава на плащането на разходи за събиране на
вземането, съдебни разноски и адвокатски хонорари.
Съгласно чл. 2, ал. 1 от договора за предоставяне на гаранция, за поемане на
описаните по – горе задължения, потребителят дължи възнаграждение на гаранта в
размер на 619,68 лв., платимо разсрочено на вноски, всяка от които в размер на 51,64
2
лв., като съгласно чл. 2, ал. 3 потребителят заплаща възнаграждението по начините,
установени в договора за паричен заем, за плащане на задълженията на потребителя по
договора за паричен заем. Съгласно чл. 2, ал. 4 от договора за предоставяне на
гаранция, „А. Ф.с“ ООД е овластено да приема вместо гаранта изпълнение на
задължението на потребителя за плащане на възнаграждение по договора.
Съгласно представения погасителен план по Договора за паричен заем № № ...
/21.09.2022 г., общият размер на седмичната вноска, дължима от потребителя, възлиза
на сумата от 174,61 лв., в която е включена и сумата в размер на 51,64 лв.,
представляваща възнаграждение за предоставяне на гаранция.
При така установената фактическа обстановка, съдът приема от правна
страна следното:
За да бъде уважен предявеният иск в тежест на ищеца е да докаже по делото
пълно и главно обстоятелствата, от които произтича, че договорът е недействителен на
заявените правни основания.
Сключеният между ищеца и „А. Ф.с“ ООД договор е потребителски, поради
което намира своята правна регламентация в Закона за потребителския кредит (ЗПК),
като според легалната дефиниция, дадена в разпоредбата на чл. 9 ЗПК, въз основа на
договора за потребителски кредит кредиторът предоставя или се задължава да
предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка
друга подобна форма на улеснение за плащане, с изключение на договорите за
предоставяне на услуги или за доставяне на стоки от един и същи вид за
продължителен период от време, при които потребителят заплаща стойността на
услугите, съответно стоките, чрез извършването на периодични вноски през целия
период на тяхното предоставяне. Условие за неговата действителност е писмената
форма – чл. 10, ал. 1 ЗПК.
Ищецът поддържа, че договорът за предоставяне на гаранция бил нищожен на
основание чл. 26, ал. 1, пр. 2 и 3 ЗЗД вр. чл. 19, ал. 4 ЗПК и чл. 143, ал. 1 ЗЗП, тъй като
нямало еквивалентност между престациите, доколкото сумата по договора за гаранция
в размер на 619,68 лева съставлявала допълнителна сума, която била в размер на 1/2 от
сумата на отпуснатия кредит от 1200 лева, а отделно от това се стигало до нарушаване
на нормативно предвидения размер на ГПР и заобикаляне на закона на основание чл.
26, ал.1, пр. 2 ЗЗД вр. чл. 19, ал. 4 ЗПК, тъй като възнаграждението в размер на 619,68
лева следвало да бъде отразено в ГПР. 3
В частност, преценката относно действителността на процесния договор за
потребителски кредит и договор за предоставяне на гаранция следва да се извърши
както в съответствие с общите правила на ЗЗД, така и с нормите на приложимия ЗПК,
при действието на който са сключени договорите. Автономията на волята на страните
да определят свободно съдържанието на договора (източник в частност на
претендираните от заявителя вземания), в т.ч. да уговорят такси и неустойки, е
ограничена от разпоредбата на чл. 9 ЗЗД в две посоки: съдържанието на договора не
може да противоречи на повелителни норми на закона, а в равна степен и на добрите
нрави, което ограничение се отнася както до гражданските сделки, така и за
търговските сделки (чл. 288 ТЗ) - виж и задължителните за съдилищата разяснения,
дадени с т. 3 от Тълкувателно решение № 1/2009 г. на ВКС по тълк.дело № 1/2009 г.,
ОСТК.
В случая и от съвкупната преценка на събраните по делото доказателства не
може да се приеме, че процесните договорни съглашения отговарят изцяло на
3
изискванията, съдържащи се в глава ІІІ ("Договор за потребителски кредит. Форма и
съдържание"), чл. 9 - чл. 11 ЗПК. По силата на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК договорът за
потребителски кредит се изготвя на разбираем език и съдържа годишния процент на
разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента
на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания,
използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в
приложение № 1 начин. Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите
по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи
(лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид,
в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като
годишен процент от общия размер на предоставения кредит.
В процесния договор за потребителски кредит е посочен процент на ГПР
49,04%, т. е. формално е изпълнено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ГПК. Този
размер не надвишава максималния по чл. 19, ал. 4 ЗПК. Този размер обаче не отразява
действителният такъв, тъй като не включва част от разходите за кредита, а именно -
възнаграждението по договора за предоставяне на гаранция, сключен от потребителя с
„Ф.Б.“ ЕООД, което се включва в общите разходи по кредита по смисъла на § 1, т. 1 от
ДР на ЗПК.
По силата на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК "Общ разход по кредита за потребителя" са
всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за
кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за
потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да
заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за
кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на
договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите,
когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и
условия. Общият разход по кредита за потребителя не включва нотариалните такси.
Възнаграждението в полза на гаранта е разход, свързан с предмета на договора за 4
потребителски кредит, доколкото касае обезпечение на вземанията по договора.
Съгласно чл. 2, ал. 3 от договора за гаранция, “А. Ф.с“ АД е овластено да приема
вместо гаранта възнаграждението по договора за предоставяне на гаранция. Тази
свързаност обуславя извод, че разходът за възнаграждение в полза на гаранта е
известен на заемодателя, което се потвърждава и от съвкупната преценка на събраните
по делото доказателства. Анализът на клаузите относно обезпечението на кредита не
подкрепят доводите за доброволност при избора на обезпечение, а от формулировката
им става ясно, че за да бъде потребителят одобрен за отпускане на кредита, следва да
сключи още и договор за предоставяне на гаранция с посочено от кредитора
юридическо лице - гарант.
Гореизложеното води и до извода, че в конкретния случай договорът за
гаранция има за цел да обезщети кредитора за вредите от възможна фактическа
неплатежоспособност на длъжника, което влиза в противоречие с предвиденото в чл.
16 ЗПК изискване към доставчика на финансова услуга да оцени сам
платежоспособността на потребителя и да предложи цена за ползването на заетите
средства, съответна на получените гаранции. В частност общото задължение на ищеца
е съответно на вписаните в погасителния план – неразделна част от договора за кредит,
сборни плащания, в които изрично е посочено и задължението за предоставяне на
гаранция (седмичният размер на вноската е начислен като сбор от части от главница и
договорна лихва, както и сумата от 51,64 лв. - ежеседмично дължимо възнаграждение
4
за предоставяне на гаранция). Плащането на възнаграждението за гаранция обаче не е
отразено като разход при формирането на оповестения ГПР – 49,04%, въпреки че е
включен в общия дълг и месечните вноски. Този начин на оповестяване на разходите
не е съответен на изискването на чл. 19, ал. 1 ЗПК. При отчитането на
възнаграждението за предоставяне на гаранция като несъмнен разход действителният
ГПР би бил значително завишен (към 80 %). Въпреки, че всеки един от представените
договори - този за кредит и този за предоставяне на гаранция, формално представляват
самостоятелни договори, двата договора следва да се разглеждат като едно цяло. Тази
обвързаност се установява от уговорката за необходимост от предоставяне на
обезпечение (без всякаква друга възможна алтернатива) чрез сключване на договор за
гаранция на кредитополучателя с одобрено от кредитодателя юридическо лице -
гарант, сключването на договора за гаранция в деня, в който е сключен самият договор
за кредит, както и с изричната уговорка за изплащане на възнаграждението за
предоставяне на гаранция, ведно с основното задължение по кредита.
С оглед изложеното съдът намира, че разходът за възнаграждение на гаранта за
обезпечаване вземанията на “А. Ф.“ АД по процесния договор за потребителски
кредит, отговаря на поставените от ЗПК изисквания, за да се включи в общия разход по
кредита (така Решение № 24 от 10.01.2022 г. на СГС по в. гр. д. № 7108/2021 г.,
Решение № от 09.07.2021 г. 5 по в.гр.д. № 9991/2020 г. по описа на СГС, Р. от
21.02.2022 г. на СГС по в. гр. д. № 2806/2021 г. и др.).
При това положение и въз основа на съвкупната преценка на всяка от
уговорките СРС счита, че макар формално договорът за паричен заем да покрива
изискуеми реквизити по чл. 11, ал. 1 ЗПК, вписаните параметри не кореспондират на
изискуемото съдържание по т. 10 - годишния процент на разходите по кредита и
общата сума, дължима от потребителя. Тази част от сделката е особено съществена за
интересите на потребителите, тъй като целта на уредбата на годишния процент на
разходите по кредита е чрез императивни норми да се уеднакви изчисляването и
посочването му в договора и това да служи за сравнение на кредитните продукти, да
ориентира икономическия избор на потребителя и да му позволи да прецени обхвата на
поетите от него задължения. Затова и неяснотите, вътрешното противоречие или
подвеждащото оповестяване на това изискуемо съдържание законодателят урежда като
порок от толкова висока степен, че изключва валидността на договарянето - чл. 22
ЗПК. В този смисъл като не е оповестил действителен ГПР в договора за кредит
кредитодателят е нарушил изискванията на закона и не може да се ползва от
уговорената сделка, което обосновава извод за недействителност на договора за кредит
на основание чл. 22 от ЗПК, поради неспазването на изискванията на чл. 11, т. 10 и 11
от ЗПК (в този смисъл са Решение № 261440 от 04.03.2021 г. по в.гр.д. № 13336/2019 г.
по описа на СГС, ІІ-А въззивен състав, Решение № 24 от 10.01.2022 г. по в.гр.д. №
7108/2021 г. по описа на СГС, III-Б въззивен състав и др.). Следва да се отбележи, че
договорът, сключен между потребителя и “А. Ф.“ АД, и договорът, сключен между
потребителя и „Ф.Б.“ ЕООД, се намират във взаимовръзка помежду си и като система
от правоотношения между страните, поради което последиците от недействителността
на договора за потребителски кредит неминуемо рефлектират и по отношение на
договора за предоставяне на гаранция, поради естеството на правоотношенията (така
Решение № от 09.07.2021 г. по в.гр.д. № 9991/2020 г. по описа на СГС, Решение № от
9.07.2021 г. на СГС по в. гр. д. № 9991/2020 г., Р. от 21.02.2022 г. на СГС по в. гр. д. №
2806/2021 г. и др.). Предвид изложеното, настоящият съдебен състав приема, че
процесният договор за паричен заем № 4429765/15.03.2022 г. заобикаля закона, поради
5
което е изцяло недействителен.
С оглед уважаването на главния иск, съдът намира, че не се е сбъднало
процесуалното условие за разглеждане на иска, предявен в условията на евентуалност,
поради което не дължи произнасяне по него.
По разноските:
При този изход от спора, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, ответникът дължи да
репарира направените от ищеца разноски за производството в размер на 80 лв. за
заплатена държавна такса.
На основание чл. 38, ал. 2 вр. ал. 1, т. 2 ЗАдв вр. чл. 78, ал. 1 ГПК на
процесуалния представител на ищцата – адв. М., се дължи сумата от 300 лв. –
възнаграждение за оказана безплатна адвокатска помощ, определено съгласно чл. 7, ал.
2, т. 1 и чл. 2, ал. 5 от Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на
адвокатските възнаграждения /в ред., изм. с ДВ, бр. 68/2020 г., която е приложима към
момента на сключване на договора за правна защита и съдействие – 07.06.2022 г./.
Приложимостта на чл. 7, ал. 2, т. 1 НМРАВ, а не на чл. 7, ал. 1, т. 4 от същата, следва
от обстоятелството, че предявеният установителен иск обслужва материален интерес,
защото с него се иска прогласяване нищожност на договор, съдържащ клаузи
предвиждащи задължения за заплащане на възнаграждения за допълнителни услуги по
договора, поради което е оценяем, като цената му се определя съгласно чл. 69, ал. 1, т.
4 ГПК /в този смисъл – Определение № 320/01.03.2023 г. по ч. гр. д. № 495/2023 г. на
ВКС, IV ГО/.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА ЗА НИЩОЖЕН Договор за предоставяне на гаранция № ... от
21.09.2021 г., сключен между И. Н. М. и „Ф.Б.“ ЕООД, по предявения от И. Н. М., ЕГН
**********, със съдебен адрес: гр. П., бул. П. ш.е №, ет., ап. Б, иск с правно основание
чл. 26, ал. 1, предл. 2 ЗЗД вр. чл. 143, ал. 1 и ал. 2, т. 19 вр. чл. 146 ЗЗП вр. чл. 22 ЗПК.
ОСЪЖДА „Ф.Б.“ ЕООД, ЕИК 2.., със седалище и адрес на управление: гр. С.я,
бул. „Д. Н.“ № С. ц.р, ет., офис 40-60, да заплати на И. Н. М., ЕГН **********, със
съдебен адрес: гр. П., бул. П. ш.е №, ет., ап. Б, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, сумата в
размер на 80 лева – разноски за държавна такса в производството пред СРС.
ОСЪЖДА „Ф.Б.“ ЕООД, ЕИК 2.., със седалище и адрес на управление: гр. С.я,
бул. „Д. Н.“ № „С. ц.р“, ет., офис 40-60, да заплати на адв. Д. В. М., вписана в ПАК, с
адрес: гр. П., бул. „П. ш.е“ №, ет. 3, ап. „Б“, сумата от 300 лева, представляваща
адвокатско възнаграждение за оказана безплатна правна помощ на основание чл. 38,
ал. 2, т. 2 ЗА.
Решението може да се обжалва с въззивна жалба пред С.йски градски съд, в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Препис от решението да се връчи на страните.
Съдия при С.йски районен съд: _______________________
6