РЕШЕНИЕ
№ 44
гр. гр. Добрич, 28.02.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ДОБРИЧ в публично заседание на втори февруари
през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател:Галатея П. Ханджиева Милева
Членове:Диана Г. Дякова
Десислава Б. Николова
при участието на секретаря Павлина Ж. Пенева
като разгледа докладваното от Галатея П. Ханджиева Милева Въззивно
гражданско дело № 20213200500836 по описа за 2021 година
и, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на глава ХХ от ГПК и е образувано по въззивна
жалба на „Агенция за събиране на вземания“ЕАД – гр.София, чрез
упълномощения юрисконсулт, срещу решение №192/14.06.2021г. по гр.д.
№1929/2020г. на Добричкия районен съд в частта, в която е отхвърлен
предявеният от въззивника срещу И. Б. И. от гр.Добрич, иск за установяване,
че ответникът дължи на ищеца сумата 538.50 лева, представляваща договорна
лихва за периода 06.04.2019г. - 01.01.2020г. по договор за паричен заем
№3469169, сключен на 08.03.2019г. между „Изи Асет Мениджмънт”АД и ИВ.
Б. ИВ., вземанията по който са прехвърлени на ищеца с рамков договор за
цесия, за която сума е издадена заповед №185/17.02.2020г. за изпълнение на
парично задължение по ч.гр.д.№444/2020г. на ДРС.
С жалбата се изравя несъгласие с приетото от първоинстанционния съд,
че договореният размер на възнаградителната лихва върху предоставения на
ответника потребителски кредит противоречи на добрите нрави, следствие
което така уговореното е нищожно и не поражда задължение за ответника за
1
договорна възнаградителна лихва. В подкрепа на обратното становище в
жалбата са изложени подробни доводи. Извършен е подробен анализ на
разликите между правната и икономическата същност на договорната лихва и
на законната лихва, съставляваща обезщетение за забава. Въз основа на това е
аргументирано становище за неприложимост на законната лихва като
критерий за преценка на договорната лихва за съответствието й с добрите
нрави. Посочено е, че възнаградителната лихва е компонент на годишния
процент на разходите, чийто размер в случая не надхвърля петкратния размер
на законната лихва, което е показателно, че договорната лихва не
противоречи на добрите нрави. Настоява се за отмяна на обжалваното
решение и удовлетворяване на предявения иск.
Жалбата е редовна, подадена е в срок и е допустима.
Въззиваемият ИВ. Б. ИВ. не е изразил становище по жалбата.
Съдът обсъди съображенията на страните и въз основа на събраните по
делото доказателства намира за установено следното:
Първоинстанционното решение е постановено по предявен от „Агенция
за събиране на вземания“ЕАД срещу ИВ. Б. ИВ. иск по чл.422 ал.1 от ГПК за
установяване съществуването на вземанията на ищеца от ответника, за които
по ч.гр.д.№444/2020г. на ДРС е издадена заповед №185/17.02.2020г. за
изпълнение. Претенциите са за вземания, произтичащи от договор за паричен
заем №3469169/08.03.2019г., сключен между „Изи Асет Мениджмънт”АД –
като заемодател и ИВ. Б. ИВ. – като заемополучател, вземанията на
заемодателя от заемополучателя по който договор са прехвърлени на ищеца с
рамков договор за цесия от 16.11.2010г. и приложение №1/01.06.2019г. към
него. Съдебно предявените на това основание вземания на ищеца от
ответника са, както следва: – за сумата 2 800 лева, главница по договора за
заем, - за сумата 538.50 лева, дължима за периода 06.04.2019г. – 01.01.2020г.
договорна лихва, - за сумата 125.65 лева, обезщетение за забавено плащане на
главното парично задължение за периода 06.04.2019г. – 12.02.2020г.
Първоинстанционното решение не е предмет на въззивно обжалване в
частите, в които съдът е признал за установено, че ответникът дължи на
ищеца главното задължение в размер на 2 800 лева по договора за заем и
задължението от 125.65 лева за обезщетение за забава.
За да отхвърли претенцията за договорна лихва в размер на 538.50 лева,
2
първоинстанционният съд е приел, че ответникът няма това задължение, тъй
като съответната клауза в договора е нищожна, като противоречаща на
добрите нрави.
Възраженията във въззивната жалба срещу така приетото в обжалваното
решение са неоснователни.
Въз основа на договора за паричен заем №3469169/08.03.2019г.
ответникът е получил кредит в размер на 2 800 лева, които се е задължил да
върне с 10 равни вноски от по 333.85 лева, включващи главница и договорна
лихва, съобразно обективиран в договора погасителен план. В договора
страните са уговорили възнаградителна лихва от 40% годишно и годишен
процент на разходите – 49.02%.
Към датата на сключване на договора законната лихва /определена по
правилата на ПМС №426/18.12.2014г./ е била 10%. Така, уговорената в
договора възнаградителна лихва от 40% надхвърля законната четири пъти.
Следва да се подчертае, че същностните разлики между договорната
лихва /възнаграждение, цена за предоставения заем/ и законната лихва /мярка
за обезщетение за вреди от забава на парично задължение/ са несъмнено ясни.
Двата института не се припокриват, но трайно съдебната практика е
възприела законната лихва като основа, при съотнасяне към която на размера
на договорната лихва във всеки конкретен случай да се прецени доколко този
размер съответства на добрите нрави. Добрите нрави са неписани норми за
поведение и отношение между лицата, възприети и съобразявани от
членовете на обществото. Когато икономически по-силната страна в
правоотношението се възползва от по-слабата позиция на другата страна, за
да извлече за себе си материална облага, граничеща с неоснователното
обогатяване, постигнатата на тази база договореност противоречи на добрите
нрави. От тази гледна точка трайно установено в съдебната практика е и
виждането, че уговорка за възнаградителна лихва, която надвишава с повече
от три пъти размера на законната лихва, накърнява добрите нрави.
Неоснователно е позоваването във въззивната жалба на разпоредбата на
чл.430 ал.2 от ТЗ. Процесният договор е в приложното поле на ЗПК, но по
същественото е, че разпоредбата няма съдържание, да въвежда абсолютна и
неограничена свобода за договаряне размера на възнаградителната лихва. Във
всички случаи по общото правило на чл.9 от ЗЗД уговореното между страните
3
не може да противоречи на закона и на добрите нрави.
Неоснователно е и поддържаното от въззивника, че е налице обоснована
причина за по-високата цена /възнаградителна лихва/ на заема, предоставен
на ответника от небанкова финансова институция при висок риск, при
наличието на който никоя банка не би предоставила кредит на ответника.
Доколко последното е съответно на твърдяното от въззивника /че никоя банка
не би предоставила кредит на ответника/ по делото няма данни. Но, ако е
вярно, то означава, че заемодателят се е възползвал от положението на
заемополучателя /без възможност за получаване на кредит от другиго/, за да
договори в своя полза възнаградителна лихва, надхвърляща трикратния
размер на законната лихва. Този подход е в очевидно противоречие с добрите
нрави.
Не следва друго от факта, че уговореният годишен процент на разходите
надхвърля законната лихва в рамките на допустимото по чл.19 ал.4 от ЗПК.
Годишният процент на разходите е сбор от няколко компонента, за които в
настоящия случай липсва яснота. Така, в договора в абсолютни стойности са
посочени само ГПР – 49.02% и договорната лихва – 40%, но не и кои са
останалите компоненти на ГПР и какви са техните стойности, което само по
себе си е нарушение на изискванията по чл.11 ал.1 т.10 от ЗПК. По-
същественото за спора понастоящем, обаче е това, че съответствието с чл.19
ал.4 от ЗПК на ГПР, като сбор от няколко компонента, не изключва
необходимостта всеки компонент по отделно да е уговорен в съответствие със
закона и добрите нрави. Както се посочи, възнаградителната лихва по
процесния договор е уговорена в противоречие с добрите нрави, нищожна е
на това основание и кредитополучателят не дължи изпълнение на такова
задължение.
От изложеното следва, че първоинстанционно решение в обжалваната
част е правилно и следва да бъде потвърдено.
Съответно на този резултат, въззивникът няма право на разноски за
настоящата инстанция, а въззиваемият не е сторил такива.
Водим от горното, съдът
РЕШИ:
4
ПОТВЪРЖДАВА решение №192/14.06.2021г. по гр.д.№1929/2020г. на
Добричкия районен съд в обжалваната част, в която е отхвърлен
предявеният от „Агенция за събиране на вземания“ЕАД – гр.София срещу И.
Б. И. от гр.Добрич, иск за установяване, че ответникът дължи на ищеца
сумата 538.50 лева, представляваща договорна лихва за периода 06.04.2019г. -
01.01.2020г. по договор за паричен заем №3469169, сключен на 08.03.2019г.
между „Изи Асет Мениджмънт”АД и ИВ. Б. ИВ., вземанията по който са
прехвърлени на ищеца с рамков договор за цесия, за която сума е издадена
заповед №185/17.02.2020г. за изпълнение на парично задължение по ч.гр.д.
№444/2020г. на ДРС.
На осн.чл.280 ал.3 т.1 от ГПК решението не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
5