Р Е Ш Е Н И Е
№ 57
гр.Русе, 05.04.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РУСЕНСКИЯТ АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД, в открито заседание на осми
март през две хиляди двадесет и трета година, в състав:
Председател: ИВАЙЛО ЙОСИФОВ
Членове: ЙЪЛДЪЗ АГУШ
ДИАНА КАЛОЯНОВА
при секретаря Наталия Георгиева и
с участието на прокурора Емилиян Грънчаров, като разгледа докладваното от съдия
Йосифов к.а.н.д. № 32 по описа на съда за 2023 г., за да се произнесе,
взе предвид следното:
Производството е касационно по
чл.63в от ЗАНН във вр. с чл.208 и сл. от глава XII от АПК.
Образувано
е по жалба на началника на Второ РУ - Русе при ОД на МВР – Русе, чрез
процесуалния му представител гл. юрисконсулт Г. Д., против решение № 726/12.12.2022
г., постановено по АНД № 864/2022 г. по описа на Районен съд – Русе, с което е отменено
наказателно постановление № 22-3393-000225/13.05.2022 г., издадено от касатора,
за наложени на С.Г.И. административни наказания „глоба“ в размер на 200 лева и
„лишаване от право да управлява МПС“ за срок от 6 месеца на основание чл. 175,
ал. 3, предл. 1 от Закона за движение по пътищата (ЗДвП) за извършено нарушение
на чл. 140, ал. 1 от същия закон. В жалбата се твърди, че решението на районния
съд е неправилно поради нарушение на материалния закон. Оспорват се изводите на
съда, че в настоящия случай се касае за малозначително нарушение по смисъла на
чл. 9, ал. 2 от НК във връзка с чл. 11 от ЗАНН, тъй като неговата обществена
опасност е явно незначителна. Според касационния жалбоподател процесното нарушение
е типично за вида си и не разкрива по-ниска степен на обществена опасност в
сравнение с други нарушения от същия вид. Иска се решението на РРС да бъде
отменено и вместо него да бъде постановено друго, с което да бъде потвърдено
издаденото от началника на Второ РУ – Русе, при ОДМВР – Русе наказателно
постановление. Претендират се и разноски за юрисконсултско възнаграждение. В
случай, че е от касационния ответник е претендирано присъждане на адвокатско
възнаграждение над минималните размери, е направено и възражение за неговата
прекомерност.
Касационният
ответник – С.Г.И., чрез пълномощника адв. И.И., в депозирани по делото две
становища счита решението на районния съд правилно и иска същото да бъде
оставено в сила. Претендира присъждането на разноски за касационната инстанция.
Представителят
на Окръжна прокуратура – Русе дава заключение за основателност на касационната
жалба. Счита, че решението на РРС е неправилно и следа да бъде отменено. Сочи,
че в случая не само липсва по-ниска обществена опасност на деянието, а дори
напротив, конкретното деяние, с оглед на мястото и обстоятелствата по
извършването му – на автополигон, на територията на който се управляват МПС от
начинаещи водачи и лица, обучаващи се за придобиване на право да управляват МПС,
разкрива дори по-висока степен на обществена опасност.
Съдът, като обсъди оплакванията в жалбата,
становищата на страните, събраните по делото доказателства и извърши служебна
проверка на основание чл. 218, ал. 2 от АПК, съдът прие за установено следното:
Съдът,
като взе предвид изложените в жалбата оплаквания, становищата на страните и
събраните по делото доказателства, след касационна проверка на обжалваното
решение по чл.218, ал.2 от АПК, приема за установено следното:
Касационната
жалба е процесуално допустима – подадена е в срок, от надлежна страна, срещу
невлязъл в сила съдебен акт, поради което подлежи на разглеждане. Разгледана по
същество, жалбата е основателна.
По
делото не е спорно между страните, а това е установено и от въззивния съд въз
основа на събраните по делото доказателства, че касационният ответник С.Г.И. е
извършил нарушение на чл. 140, ал. 1 от ЗДвП като 20.03.2022 г., на път отворен
за обществено ползване (учебен полигон без обозначения за пропускателен режим),
управлявал МПС, което било с прекратена от 22.12.2022 г. регистрация и поради
това със свалени и върнати в сектор „Пътна полиция“ при ОД на МВР – Русе
регистрационни табели. В тази част касационната инстанция напълно споделя
изложените от въззивния съд фактически констатации.
Макар
и това да не е изрично посочено във въззивния съдебен акт, районният съд
обосновано е отказал да приложи института на фактическата грешка – чл.14 от НК
вр. чл.11 от ЗАНН. Както се сочи и в мотивите към т.2 от Тълкувателно
постановление № 1 от 27.02.2015 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2014 г., ОСНК и ОСС
на Втора колегия на ВАС, обстоятелствата, изключващи отговорността по смисъла
на чл.11 от ЗАНН, за които се прилагат разпоредбите на общата част на НК,
включват и грешката по чл.14 от НК. Според чл.14, ал.1 от НК, тя е незнание на
фактическите обстоятелства, които принадлежат към състава на престъплението и
изключва умисъла относно това престъпление. Грешката може да изключи и
непредпазливостта, когато самото незнание на фактическите обстоятелства не се
дължи на непредпазливост - чл.14, ал.2 от НК. В случая процесното нарушение по
чл.140, ал.1 от ЗДвП е формално, на просто извършване, поради което е възможно
само при пряк умисъл като форма на вината. В константната си практика ВКС
приема, че чл.11, ал.2 от НК, с алтернативно очертания в него волеви момент,
разграничава умисъла на пряк и евентуален само при резултатните, но не и при
формалните (на просто извършване) престъпления. При формалните престъпления, а
следователно и при формалните нарушения по силата на препращането в чл.11 от ЗАНН, умисълът може да бъде само пряк и никога евентуален. При тях е необходимо
деецът да съзнава общественоопасния характер на своето деяние и въпреки това да
иска да го извърши. Следователно, липсата на формирана у дееца вярна представа
за някой от елементите, включени в състава на нарушението, ще представлява
извинителна фактическа грешка, която ще изключи умисъла на дееца, а оттам – ще
дисквалифицира и извършеното като нарушение – арг. от чл.6 от ЗАНН, който текст
изрично предвижда, че нарушение е само виновно извършеното деяние. Така в
конкретния случай е необходимо нарушителят да е знаел, че управлява МПС без
регистрационни табели и то именно по път, отворен за обществено ползване и да е
искал извършването на това нарушение. Неправилните представи относно някой от
обективните елементи от неговия състав обаче не следва да са произволни, а
следва да са обосновани предвид обективно установените в случая обстоятелства. Видно
от показанията на актосъставителя - св.Тихомир И., пред него ответникът по
касация действително заявил, че смята, че автополигона може да се ползва за
такива цели – за управление и на автомобили, които не са регистрирани, т.е.
същият очевидно е считал, че се касае за път с различен статут, за път, който
не е отворен за обществено ползване. Според чл.2, ал.1 от ЗДвП отворен за
обществено ползване е всеки път, условията за използване на който са еднакви за
всички участници в движението. Лицата, стопанисващи пътища, които не са отворени
за обществено ползване, са длъжни да ги обозначат. Разпоредбата на чл.2, ал.3
от ЗДвП предвижда, че този
закон се прилага и за пътищата, които не са отворени за обществено ползване,
освен ако с други правни разпоредби или от собственика или администрацията,
управляваща пътя, е определено друго. Компетентността на органите за контрол по
този закон не се разпростира върху пътищата, които не са отворени за обществено
ползване. Районният съд по категоричен начин е установил, че предназначението
на процесния терен, където е извършено нарушението, не е за автополигон и че той
не е обозначаван като такъв, а свободният достъп до терена не е изключен по
никакъв начин. Субективната увереност на ответника по касация, че мястото,
където е извършено нарушението, е с предназначение автополигон и че това му
дава право да управлява на неговата територия нерегистрирани МПС не е
достатъчна, за да бъде изключен умисъла при извършването на нарушението, тъй
като тази увереност не почива на наличието на каквито и да било обективни
обстоятелства (указателни табели, бариери, пътни знаци и маркировка,
видеонаблюдение и др.под.), които да сочат или да съставляват поне индиция, че
този терен не е път, отворен за обществено ползване. От друга страна,
незнанието на ответника по касация, че пътят, който не е отворен за обществено
ползване, за тази цел следва да бъде надлежно обозначен от неговия стопанин
съгласно чл.2, ал.1, изр.второ от ЗДвП, съставлява юридическа, а не фактическа
грешка, а известно е, че юридическата грешка не е извинителна съгласно
принципа, че незнанието на закона не извинява никого (Ignorantia legis neminem excusat).
Спорният
по делото въпрос е попада ли конкретното административно нарушение в хипотезата
на чл. 9, ал. 2 от НК във връзка с чл. 11 от ЗАНН, както е приел районният съд
и налице ли е основанието, посочено от този съд за отмяна на оспореното пред
него наказателно постановление. Касационната инстанция намира отговорът на този
въпрос отрицателен по следните съображения:
Не се споделят мотивите на районния съд за
изключително ниската степен на обществена опасност на случая. Точно обратното –
на автополигона са се обучавали кандидати за водачи на МПС, включително водачи,
които не се обучават от лица по чл.152, ал.3 от ЗДвП, а от близки и роднини. От
показанията на актосъставителя – св.Тихомир И. се установява, че на посоченото
място често се провеждат нерегламентирани автомобилни състезания, включващи
т.нар. „дрифтове“ с автомобили, а освен това, видно от събраните доказателства,
асфалтовата настилка е сериозно компроментирана, което допълнително създава
предпоставки за настъпване на ПТП. Евентуалното настъпване на такъв инцидент с
участието на управлявания от ответника по касация автомобил, при положение, че
същият е бил без регистрационни номера, сериозно би затруднило идентифицирането
му и осуетяване реализирането на свързаните с това отговорности. Това очевидно
не води до извод за по-ниска степен на обществена опасност, а, както
основателно сочи прокурорът в своето заключение, за по – висока степен на
такава опасност. Следва да се посочи, че от данните по делото се установява
наличието и на други нарушения, за които ответникът по жалбата не е бил
санкциониран, но които не могат да не се вземат предвид при преценката за
обществвената опасност на деянието. Такова нарушение е например управлението на
един неизправен автомобил (според св.Т. Т., автомобилът имал „прекъсване на
двигателя“, което наложило и изпробването му на полигона), за който очевидно не
е била сключена и задължителната
застраховка „гражданска отговорност“. В случая смекчаващите отговорността
обстоятелства вече са съобразени от наказващия орган по реда на чл.27, ал.2 от ЗАНН като на водача е определено наказание в минимален размер.
На следващо място, за пълнота на
изложението, съдът намира за нужно да посочи, че малозначителността или явна
незначителност на деянието (чл. 9, ал. 2 от НК), наличието на каквато е прието
от районния съд, действително е сред посочените в т. 2 от Тълкувателно
постановление № 1 от 27.02.2015 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2014 г., ОСНК и ОСС
на Втора колегия на Върховния административен съд, обстоятелства по чл. 11 от ЗАНН, изключващи отговорността. С изменението на ЗАНН обаче е създадена и
дефиницията по т. 5 от §1 на ДР на ЗАНН (Нова – ДВ, бр. 109 от 2020 г., в сила
от 23.12.2021 г.) на понятието „явно маловажен случай“, който е налице, когато
деянието разкрива явно незначителна степен на обществена опасност, т.е. той
покрива явната незначителност по чл. 9, ал. 2 от НК. Според чл. 39, ал. 1 от ЗАНН при явно маловажни случаи не се изключва изцяло
административнонаказателната отговорност, а когато нарушенията са установени при
извършването им, какъвто е настоящия случай, овластените за това органи налагат
на място, срещу квитанция, глоба до размера, предвиден в съответния закон или
указ, но не повече от 10 лева. Това означава, че евентуална явна
малозначителност на деянието, установено като нарушение в момента на извършването
му, вече не е сред обстоятелствата, изцяло изключващи административнонаказателната
отговорност на нарушителя.
По изложените съображения
касационната инстанция намира решението на районния съд за валидно и допустимо,
но неправилно, поради което същото следва да бъде отменено, а вместо него следва
да бъде постановено друго, с което наказателното постановление да бъде
потвърдено.
С оглед изхода на делото и на основание чл.143, ал.3 от АПК вр. чл.63д, ал.1 и ал.4 от ЗАНН в полза на
ответника по касация следва да бъде присъдено юрисконсултско възнаграждение,
чийто размер, съгласно чл.63д, ал.5 от ЗАНН и чл.27е от Наредбата за
заплащането на правната помощ, съдът определя на 100 лева. Както се приема и в
Тълкувателно решение № 3 от 13.05.2010 г. по тълк. д. № 5/2009 г.на ВАС,
възнаграждението следва да се присъди в полза на юридическото лице, в чиято
структура се намира представляваният от юрисконсулта едноличен административен
орган, т.е. в полза на ОД на МВР – Русе, съгласно чл.37, ал.2 от ЗМВР.
Така мотивиран и на
основание чл.221, ал.2, пр.2 и чл.222, ал.1 от АПК вр. чл.63в от ЗАНН, съдът
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ решение № 726/12.12.2022 г., постановено по
АНД № 864/2022 г. по описа на Районен съд – Русе и вместо него ПОСТАНОВЯВА:
ПОТВЪРЖДАВА наказателно
постановление № 22-3393-000225/13.05.2022 г., издадено от началника на Второ РУ
при ОД на МВР – Русе, с което, за извършено нарушение по чл.140, ал.1 от ЗДвП и
на основание чл.175, ал.3, пр.първо от същия закон, на С.Г.И., с ЕГН **********,***,
са наложени административни наказания „глоба“ в размер на 200 лева и „лишаване
от право да управлява МПС“ за срок от 6 месеца.
ОСЪЖДА С.Г.И., с ЕГН **********,***, да
заплати на Областна дирекция на МВР – Русе, с адрес гр.Русе, бул."Генерал
Скобелев" № 49, сумата от 160 лева
- юрисконсултско възнаграждение за двете съдебни инстанции.
Решението
е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: