Р Е Ш Е Н И Е
№ …
гр. Варна, 24.07.2019г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВАРНЕНСКИ РАЙОНЕН СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, XVIII СЪСТАВ, в публично съдебно заседание проведено на пети юли две хиляди и деветнадесета година, в състав:
РАЙОНЕН СЪДИЯ: ДЕНИЦА СЛАВОВА
при секретаря Антоанета
Димитрова, като разгледа докладваното от съдията гр.дело № 16741 описа за 2018г.,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е
образувано по иска на „П.К.Б.” ЕООД, ЕИК ***, със
седалище и адрес на управление ***, срещу Е.О.Я., ЕГН: **********,
с адрес: ***, тел: ***и С.М.Я., ЕГН:
**********, с адрес: ***, както следва:
да
бъде прието за установено по отношение на ответниците, че дължат солидарно на
ищеца по Заповед за изпълнение № 6494/30.08.2018г.,
постановена по ч.гр. дело № 13051/2018г. на ВРС, 20 състав, сумата от 3291.91 лв, представляваща неплатена
главница по Договор за потребителски кредит № **********/11.08.2011 г., сключен
между „П.К.Б.” ЕООД и Е.О.Я. и С.М.Я.,
ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на
заявлението в съда – 28.08.2018г. до окончателното й изплащане, на основание
чл. 415 от ГПК във вр.с чл. 240 ал. 1 от ЗЗД във вр. с чл. 9 от ЗПК,
да
бъдат осъдени ответниците да заплатят солидарно на ищеца сумата от 5977.76 лв., представляваща договорно
възнаграждение по Договор за потребителски кредит № **********/11.08.2011 г.,
сключен между „П.К.Б.” ЕООД и Е.О.Я. и С.М.Я.,
ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на
исковата молба в съда – 05.11.2018г. до окончателното й изплащане, на основание
чл.
79 от ЗЗД във вр.с чл. 240 ал. 2 от ЗЗД във вр. с чл. 9 от ЗПК.
Претендират
се и разноските в заповедното и исковото производство.
Обстоятелства,
от които се твърди, че произтича претендираното право:
Ищецът твърди, че е подал заявление и е издадена
заповед за изпълнение по реда на чл.410 от ГПК. Длъжниците са подали
възражения, поради което за ищецът се е породил правният интерес да предяви
настоящия установителен иск.
В исковата молба
ищецът твърди, че на 10.08.2011г. е сключен Договор за револвиращ заем (ДРЗ) №
**********, между „П.К.Б." ЕООД като кредитор от една страна и Е.О.Я. и С.М.Я.,
като солидарни длъжници от друга страна.
Параметрите на сключения ДОГОВОР за револвиращ заем са както следва:
Общо задължение по договора: 11357.40 лева, включващо:
Сума за изплащане на заема: 3500 лв.;
Срок на заема: 48 месеца;
Размер на вноска: 236 лв.;
Дата на погасяване: 15 ден от месеца;
Годишен процент на разходите (ГПР %): 108.83;
Годишен лихвен процент: 76.64 лв.;
Лихвен процент на ден: 0.21;
Договорът е подписан при Общи условия /по-нататък наричани за краткост
„ОУ"/. ОУ са неразделна част от договора, предадени са на клиента при
подписването им и той е декларирал, че е запознат със съдържанието им и ги
приема, няма забележки към тях и се задължава да ги спазва /Буква „Б" от
ДЗР/.
В раздел IV. Вид на искания револвиращ заем, Е.О.Я.
е пожелал с отпуснатата сума по кредита да бъде погасено друго негово задължение
към „П.К.Б." ЕООД в размер на 997.68 лв.
„П.К.Б." ЕООД изпълнява точно и в срок задълженията си по
договора, като превежда на 11.08.2011 г. парична сума в общ размер на 2502.32
лв. по посочената от длъжника Е.О.Я. банкова сметка, ***водно нареждане
(документ за кредитен превод с уникален регистрационен номер: *** от дата:
11.08.2011 г.). Общият размер на отпуснатата сума по кредита е в размер на
3500.00 лв.
От своя страна длъжниците поемат задължение да погасяват предоставения
заем с равни месечни вноски, в размер и срокове, според погасителния план,
който е неразделна част от Договора за револвиращ заем. Изготвен е погасителен
план с определени 48 равни месечни вноски в размер на 236.00 лв., с падежна
дата - всяко 15-то число на месеца.
Е.О.Я. е подал до „П.К.Б." ЕООД,
3 броя молби за промяна на погасителен план, като желае да отложи по 2
погасителни вноски, съгласно т.14.1 от Общите условия към ДРЗ - вноски № 5 и 6,
вноски № 10 и 11 и вноски № 15 и 16.
Между страните са сключени Анекси за отлагане на вноските с нов и коригиран погасителен план,
който е неразделна част от подписания анекс. За отлагането длъжникът дължи
възнаграждение в размер на по 472.00 лв. /размерът на две погасителни вноски/,
по всяко едно от трите отлагания, или в общ размер на 1416.00 лв.
Към настоящия момент погасителният план по заема е изтекъл и цялото
неизплатено задължение по договора е изискуемо в пълния си дължим размер.
Последната погасителна вноска е с падеж 15.08.2016г.
Към настоящия момент плащанията от страна на длъжниците по заема са в
общ размер на 3572.00 лв. /три хиляди петстотин седемдесет и два лева/. С част
от тази сума е погасено задължение от номинала на ДРЗ по погасителен план в
размер на 3503.73 лв. /три хиляди петстотин и три лева и седемдесет и три
стотинки/. В общата сума на получените плащанията са включени и плащанията по
начислените лихви за просрочие на вноските по погасителен план в размер на
68.27 лв.
По делото е
постъпил отговор от ответника в срока по чл.131 от ГПК.
В него се сочи, че искът е допустим, но неоснователен.
Не се оспорва, че е сключен с ищеца договор на
10.08.2011 г. № ********** за сумата от 3500 лв., преведена по сметка на
ответника, както и плащанията от страна на ответника общо в размер на 3572.00
лв.
Като се подчертава служебното задължение на съда да
констатира и отстрани всяко нарушение на императивни материалноправни норми, се
прави възражение за наличие на нищожни клаузи, на основание чл. 26 ал. 1 пр. от ЗЗД – нарушение на добрите нрави, на неравноправни клаузи по смисъла на ЗЗП в
договора, както и се твърди противоречие на договора с норми на ЗПК.
Считат, че процесният договор за кредит е
недействителен на основание чл. 22 от ЗПК, доколкото не отговаря на изискванията на на чл. 11 от ЗПК. Сочи се, че
съдържащата се в раздел 6-„Параметри" информация относно броя и размера на
погасителните вноски, ГПР и годишния лихвен процент, е най- обща, не отговаря
на изискването да е разбираема и недвусмислена и с нея не се конкретизира какво
точно се включва в размера на месечната вноска, като елементи на главницата и
лихвата. Самият договор няма дата, на която е сключен и място. Дата е поставена
в края на формуляр Декларации и е само за получаването на екземпляр от
документите от потребителя. Няма посочване на лихвен процент, дължим при
просрочие, предупреждение за последиците при просрочие на вноските; правото на
отказ на потребителя от договора е формулирано едва в Общите Условия.
Считат, че тогава, на основание чл. 22 от ЗПК,
потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или
други разходи по кредита. Направените от кредитополучателя плащания следва да
се приспаднат от размера на усвоената главница, като се приеме, че
потребителите не дължат нищо по настоящия иск.
Твърдят, че на дата записаната в „договора"
10.08.2011 г. от страна на Е.О.Я./КЛ/ и С.М.Я./СД/, в офиса на ответника в гр.
Варна, е подписано само искане за отпускане на револвиращ заем, попълнено от
страна на представител на ищеца в частите по т.т. I, II, III, IV, и V. Твърдят,
че съществените елементи на твърдения за сключен ДОГОВОР са допълнени
впоследствие.
На основание чл. 68м, ал.1 от ЗЗП, както и Решение №
5365/13.05.2015г. на Върховния Административен Съд на РБ, постановено по адм.
дело № 6571/2014, с което е потвърдена заповед N 675 от 08.08.2013 год. на
председателя на КЗП, с която на „П.К.Б." ЕООД, на основание чл. 68л, ал. 1
във вр. с чл. 68в, чл. 68г, ал. 4 и чл. 68е, ал. 2, предл. 3 от Закона за
защита на потребителите (ЗЗП) е забранено да прилага заблуждаваща нелоялна
търговска практика, изразяваща се в непредоставяне своевременно информация за
крайната цена на кредитния продукт (общото задължение се съобщава впоследствие,
годишният процент на разходите има различна стойност от първоначално
отбелязаното в договора за револвиращ заем (ДРЗ), погасителният план заедно с
Общите условия са представени също впоследствие.
Сочат, че тази търговска практика е подвела
ответниците да подпишат молба за отпускане на заем, която е приета по-късно
като действащ договор от ответника. ТОЗИ РЕЗУЛТАТ НЕ Е ЖЕЛАН ОТ ТЯХ. Те не са
давали съгласието си за сключване на договора за отпускане на заема.
Окончателните условия по кредита, посочени в т. VI от
договора, са одобрени впоследствие от кредитора и имат следното съдържание:
сума за заема: 3500, срок на заема: 48, размер на вноската: 236, общо
задължение: 11357.40, ГПР: 108.83 %,
Относно размера на отпуснатия заем в договора е
посочено единствено цифровото отразяване "3500", без да е
конкретизираната съответната валута. Непосочването на паричната единица води до
неяснота за сумата, подлежаща на връщане, която е съществен елемент от
съдържанието на договора и не може да се предполага, доколкото в Република
България е разрешено договарянето и разплащането в чуждестранна валута между
частни лица.
Аналогично (единствено цифрово) са посочени също
размерът на месечната вноска - 236, общото задължение -11357.40.
Неясен е и срокът за връщането на кредита, тъй като в
договора е посочена само цифрата „48", без отбелязване на точния времеви
диапазон - дали се касае за дни, седмици, месеци, години и т.н.
Към договора липсва също погасителен план, който да е
предоставен на ответниците и да отразява условията за издължаване на кредита,
включително размера, периодичността и датите на погасителните вноски.
На следващо място, договорът не отговаря по съдържание
и на чл.11, т. 9 ЗПК, тъй като в него не са посочени условията, при които
годишният процент на разходите (ГПР) може да бъде променян.
Освен това размерът на уговорения ГПР от 108, 83 %
противоречи на добрите нрави, тъй като се явява несъответен на интереса и на
двете страни от сключването на договора, респективно обуславя неоправдано
разместване на имущество като последица от изпълнението му. Необосновано
високият размер на ГПР води до липсата на еквивалентност на престациите по
двустранния договор.
Оспорват начинът, по който ищецът е погасявал дълга,
като неправилно и противоречащо на императивни норми на материалното право.
Считат, че задълженията за неустойка в размер на 50 %
по т. 10.4 от ОУ и размерът на уговорената възнаградителна лихва в размер на
0.21 % на ден или 75.6 % не съществуват, тъй като клаузите по силата на които
възникват са нищожни. Към датата на сключване на
договора за кредит липсват императивни разпоредби на закона по отношение
размера на възнаградителната лихва. Сочи обаче, че в съдебната практика трайно
се приема, че противоречаща на добрите нрави е уговорка, предвиждаща
възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния размер на законната лихва. Цитира
практика.
Считат, че противоречат на добрите нрави и уговорките
за възнаграждение за разсрочване на погасителни вноски в размер размерът на
отложените погасителни вноски.
В съдебно заседание ищецът
поддържа исковете си и моли за уважаването им, а ответниците
поддържат отговора си и молят за отхвърляне на исковете.
Съдът, като
прецени становищата на страните и въз основа на събраните по делото доказателства,
преценени в тяхната съвкупност и по правилата на ГПК, намира за установено от
фактическа и правна страна следното:
Производството е по реда на чл. 415 от ГПК, вр. чл. 240 ал. 1 от ЗЗД във вр. с чл. 9 ал. 1 от ЗПК
и чл. 79 от ЗЗД вр. чл. 240 ал. 2 от ЗЗД във вр. с чл. 9 ал. 1 от ЗПК.
Съдът намира, че по реда на чл. 415 от ГПК, ищецът
претендира установяване на дължимостта на сума за
главница, а чрез иск по чл. 79 от ЗЗД иска осъждане за договорна лихва, дължими
на основание договор за
потребителски кредит № ********** от 11.08.2011 г.
В тежест на ищеца по делото е
да докаже валидно договорно правоотношение по сключен валиден договор за
кредит, с валидни клаузи, че
ищецът е изпълнил задълженията си по Договора за кредит за предоставяне на
уговорената сума, че длъжникът е изпаднал в забава за плащане и размера на
задълженията му. В тежест на ответника е да докаже положителните
факти, на които основава възраженията си – в конкретния случай не носи тежест
на доказване, предвид безспорността на факта на извършените плащания в размер
на 3572.00 лв. /същият факт е установен и чрез извършената по делото ССЕ/
Спор между страните съществува по отношение на
действителността на договора за кредит като цяло и на отделни негови клаузи.
По отношение на сключения Договор за потребителски
кредит № ********** между „П.К.Б." ЕООД като кредитор и Е.О.Я.
и С.М.Я., като солидарни длъжници са приложими
правилата на чл. 9 ал. 1 и сл. от ЗПК /в редакцията му ПРЕДИ ДВ, бр. 35 от 2014
г., в сила от 23.07.2014 г./
Съдът намира, че представеният Договор
за потребителски кредит не отговаря на изискванията на чл. 11 ал. 1 т. 11 от ЗПК.
Съгласно императивните изисквания, въведени с разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 11 ЗПК, договорът следва да
съдържа условията за издължаване на кредита от потребителя, включително
погасителен план, съдържащ информация за размера, броя, периодичността и датите
на плащане на погасителните вноски, последователността на разпределение на
вноските между различните неизплатени суми, дължими при различни лихвени
проценти за целите на погасяването.
По делото няма приложен отделен от договора погасителен план, подписан
между страните. От съдържанието на инкорпорирания в договора погасителен план
следва изводът, че в същия фигурира информация само за размера на вноските. Не
е ясна падежната дата, доколкото същата фигурира само в частта на „параметри на
искания револвиращ
заем“, а не и в частта на „параметри на одобрения
револвиращ заем“, а видно от размера на ГПР,
параметрите не са идентични в двете графи. Оттук не може да се приеме, че „исканата“
падежна дата е и „одобрената“ падежна дата. Не е ясен и срока на заема,
доколкото не е посочено дали кредита се отпуска за 48 дни, седмици или месеци. Изобщо
не е налице разбивка на сумите по всяка една вноска по кредита, показваща
погасяването на главницата, лихвата, и допълнителните разходи, от която да е
ясно какви вземания се погасяват чрез всяка една вноска, т.е. „разпределение на
вноските между различните неизплатени суми“.
Съгласно чл. 21 ал. 1 от ЗПК, всяка клауза в договор за потребителски
кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията на този закон, е нищожна.
Съгласно чл. 22 от ЗПК /в редакцията му от 2011г./ когато не са спазени
изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и чл. 12, ал. 1,
т. 7 - 9, договорът за потребителски кредит е недействителен.
Съгласно чл. 23 от ЗПК, когато договорът за потребителски кредит е обявен
за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не
дължи лихва или други разходи по кредита.
Съдът намира, че макар и да не е необходимо, за пълнота следва да изложи
и самостоятелни мотиви за нищожност на годишния лихвен процент /договорната
лихва/ и на ГПР.
Съдът
намира, че уговорения между страните годишен лихвен процент от 76,64%, не съответства
на изискванията на добрите нрави.
Съгласно
чл.9 от ЗЗД, страните могат свободно да определят съдържанието на договора, ако
то не противоречи на добрите нрави. Санкцията при несъобразяване с правната
норма е дадена в разпоредбата на чл. 26, ал.1 от ЗЗД, според който са нищожни
договорите, които накърняват добрите нрави. Съгласно установената съдебна
практика "добри нрави" по
смисъл на чл. 26, ал. 1 пр. 3 ЗЗД, е обща правна категория, приложима към
конкретни правоотношения, изведена от юридическите факти, обуславящи тези
правоотношения и при конкретна преценка на обстоятелствата. Във всеки отделен случай,
съдът преценява дали поведението на конкретния правен субект злепоставя чужди
интереси с цел извличане на собствена изгода. Правни сделки, които накърняват
добрите нрави са тези, с които неравноправно се третират икономически слаби
участници в оборота, използва се недостиг на материални средства на един субект
за облагодетелствуване на друг и се създава явна
нееквивалентност между престациите по договора.
В
практиката на ВКС за обективен критерий дали с дадена клауза за уговорена лихва
е нарушен принципът на справедливост и са създадени условия за неоснователно
обогатяване, се приема размера на законната лихва към датата на сключване на
договора. Приема се, че максималният размер
на възнаградителна
лихва, до който съглашението за плащане е действително, е ако тя не надвишава с
повече от три пъти законната лихва (а за обезпечени кредити – двукратния
размер на законната лихва). В тази насока: Решение № 906/30.12.2004 г. по гр.
д. 1106/2003 г. на ВКС, 2 г. о.; Решение № 378/18.05.2006 г. по гр. д. 315/2005г.
на ВКС, 2 г. о.; Решение № 1270/09.01.2009 г. по гр. д. 5093/2007 г. на ВКС, 2
г. о.; Определение № 901/10.07.2015 г. по гр. д. 6295/2014 г. на ВКС, 4 г. о.).
Съгласно
Постановление № 426 от 18 декември 2014 г. за определяне размера на законната
лихва по просрочени парични задължения, в чл. 1 се определя годишния размер на
законната лихва за просрочени парични задължения в размер на основния лихвен
процент на Българската народна банка в сила от 1 януари, съответно от 1 юли, на
текущата година плюс 10 процентни пункта.
Основния
лихвен процент на Българската народна банка за 01.07.2011г. е 0.17%, т.е.
законната лихва е 10.17%. В този случай договорната лихва не може да надвишава
трикратния размер, т.е. 30.51 % годишна лихва.
В случая договорената
между страните годишна лихва в размер 76,64%, надхвърля значително така
установения праг, поради което уговорката противоречи на добрите нрави и е
нищожна.
Уговорката за ГПР в Договорът за потребителски кредит също
се явява нищожна поради противоречието й с добрите нрави, на основание чл. 26,
ал.1 ЗЗД. За противоречащи на добрите
нрави се считат сделки, които водят до значително несъответствие на правата и
задълженията на страните, неравноправно се третират икономически слаби
участници в оборота, използва се недостиг на материални средства или незнание на
едната страна в правоотношението за облагодетелстване на другата. В конкретния
случай е налице именно такова несъответствие.
Макар към
момента на сключване на договора за потребителски кредит да не е била в сила разпоредбата
на чл. 19 ал. 4 от ЗПК (в сила от 23.07.2014 г.), съгласно която годишният
процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната
лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с
постановление на Министерския съвет на Република България, съдът намира, че
законодателят е определил и фиксирал в закон границата, над която да бъде
прието, че ГПР противоречи на добрите нрави. Макар закона да няма ретроактивно действие, съдът намира, че и преди приемането
на тази разпоредба на ЗПК, „добрите нрави“ имат едно и също съдържание. Същите като
правна категория, съответстваща на изискванията на морала, т.е. критериите за
справедливост в едно общество към момента на съответното му развитие, е
устойчива категория и не зависи от приемането на дадена поправка в закона. Съдът
намира, че ГПР в размер на 108.83 %, драстично не съответства на изискванията
на добрите нрави. ГПР е термин, включващ ГЛП и всички разходи по кредита на
кредитополучателя, свързани с други негови задължения към кредитора. С други
думи всички суми, които ще получи кредитора във връзка с някакви негови
действия – услуги, които ще предостави във връзка с кредита. Съдът намира, че
каквито и услуги да бъдат предоставени във връзка с кредита, същите не биха
могли да доведат до оправдано поскъпване на кредита до размер от 108.83%
годишно. Такова оскъпяване води до
значително несъответствие в правата и задълженията на страните, като поставя на
по-слабата икономически страна в правоотношението допълнителна финансова
тежест, която не е оправдана от гледна точка на разходите на кредитора. В този
смисъл уговорката за заплащане на ГПР от 108.83% годишно се явява нищожна
поради противоречие с добрите нрави.
Съдът намира, че въз основа на приетото по-горе за недействителността
на договора за потребителски кредит и нищожността на уговорките за възнаградителната лихва и ГПР, ответниците
са били задължени да върнат /погасят/ само стойността на дадената в заем сума
/главницата/, която в настоящия случай е 3500лв. За безспорно между страните е
било прието, както и е било доказано чрез изготвената по делото ССЕ, че ответниците са заплатили в полза на ищеца сума в размер на 3572.00
лв., т.е. главницата е била погасена изцяло. В този смисъл исковете, както касаещият главницата, така и касаещият
договорната лихва, се явяват изцяло неоснователни.
На основание чл. 78
ал. 3 от ГПК, следва да бъде
осъден ищеца да заплати на
ответниците
направените от
тях по делото разноски. В конкретния случай обаче не са налице доказателства
за сторени от тях разноски, а са налице доказателства за осъществена безплатна
правна помощ от адвоката на ответниците по реда на
чл. 38 ал. 2 от ЗА. Съгласно същата разпоредба съдът определя възнаграждението въз
основа на Наредба № 1/2004г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения, като възнаграждението се присъжда в полза на процесуалния
представител. В настоящия случай в полза на Адвокатско дружество „Д. и Г.“ с
ЕИК ***, представлявано от адв. Д. следва да бъде
присъдено възнаграждение в размер на 1089.32лв. /460,43лв.+628,89лв./,
определено съгласно чл. 2 ал. 5 във вр. с чл. 7 ал. 2
т. 2 и 3 от Наредбата.
Мотивиран от гореизложените съображения, съдът
Р Е
Ш И:
ОТХВЪРЛЯ исковете
на „П.К.Б.” ЕООД, ЕИК ***, със
седалище и адрес на управление ***, срещу Е.О.Я., ЕГН: **********,
с адрес: ***, тел: ***и С.М.Я., ЕГН:
**********, с адрес: ***, да бъде прието за установено по отношение на ответниците, че дължат солидарно на ищеца по Заповед за
изпълнение № 6494/30.08.2018г.,
постановена по ч.гр. дело № 13051/2018г. на ВРС, 20 състав, сумата от 3291.91 лв, представляваща
неплатена главница по Договор за потребителски кредит № **********/11.08.2011
г., сключен между „П.К.Б.” ЕООД и Е.О.Я. и С.М.Я.,
ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на
заявлението в съда – 28.08.2018г. до окончателното й изплащане, на основание
чл. 415 от ГПК във вр. с чл. 240 ал. 1 от ЗЗД във вр. с чл. 9 ал. 1 от ЗПК.
ОТХВЪРЛЯ
исковете на „П.К.Б.” ЕООД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление
***, срещу Е.О.Я., ЕГН:
**********, с адрес: ***, тел: ***и С.М.Я., ЕГН: **********, с адрес: ***,
да бъдат осъдени ответниците да заплатят солидарно на
ищеца сумата от 5977.76 лв.,
представляваща договорно възнаграждение по Договор за потребителски кредит №
**********/11.08.2011 г., сключен между „П.К.Б.” ЕООД и Е.О.Я. и С.М.Я., ведно със законната лихва върху
главницата, считано от датата на подаване на исковата молба в съда –
05.11.2018г. до окончателното й изплащане, на основание чл. 79 от ЗЗД във
вр. с чл. 240 ал. 2 от ЗЗД във вр.
с чл. 9 ал. 1 от ЗПК.
ОСЪЖДА „П.К.Б.”
ЕООД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление ***, ДА ЗАПЛАТИ НА Адвокатско дружество „Д. и Г.“ с ЕИК ***, със
седалище и адрес на управление ***, офис 7, представлявано от адв. Р.Д.Д., сумата от 1089.32лв. /хиляда и осемдесет и девет лева и
32ст./, представляваща адвокатско
възнаграждение за оказана безплатна правна помощ, на основание чл. 78 ал. 3 от ГПК във вр. с чл. 38 ал. 2 от ЗА във вр. с чл. 2 ал. 5
във вр. с чл. 7 ал. 2 т. 2 и 3 от Наредба № 1/2004г.
за минималните размери на адвокатските възнаграждения.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Варненски окръжен съд в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Решението да се връчи на страните и да се обяви в регистъра на
решенията.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: