№ 957
гр. Стара Загора, 11.11.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – СТАРА ЗАГОРА, XIII–ТИ ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и девети октомври през две
хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:
Председател:Женя Иванова
при участието на секретаря Невена Иванова
като разгледа докладваното от Женя Иванова Гражданско дело №
20245530102812 по описа за 2024 година
Предявени са искове с правно основание чл. 26, ал.1 ЗЗД за обявяване за
нищожна клаузата за неустойка, обективирана в чл. 11 от договор за кредит от
31.10.2023г., като противоречаща на добрите нрави и иск с правно основание
чл.55, ал.1, предл. 1 от ЗЗД.
В исковата молба се твърди, че на 31.10.2023 г. ищецът бил сключил с
ответното дружество договор за кредит № 955137, по силата на който му били
предоставени в собственост заемни средства в размер на 900,00 лева, при
фиксиран лихвен процент по заема 48%, годишен процент на разходите -
61,98%.
Съгласно чл.5 от договора, договорът за заем следвало да бъде
обезпечен с банкова гаранция или поръчител, а именно: едно или две
физически лица, които отговаряли кумулативно па следните условия: имали
осигурителен доход общо в размер на най-малко 7 пъти размерът на
минималната работна заплата за страната; в случай на двама поръчители,
размерът на осигурителния доход на всеки един от тях трябвало да бъде в
размер на поне 4 пъти минималната работна заплата за страната; не били
поръчители по други договори за заем, сключени от заемодателя; не били
заемаетели по сключени и непогасени договори за заем, сключени със
1
заемодателя; нямали кредити към банки или финансови институции с
класификация различна от „Редовен“, както по активни, така и по погасени
задължения, съгласно справочните данни на ЦКР към БНБ; да представят
служебна бележка от работодателя си или друг съответстващ документ за
размерът на получавания от тях доход.
В случай на неизпълнение от страна на кредитополучателя на условията
визирани в чл.5 от договора, същият дължал неустойка визирана в чл.11 на
кредитора в размер ма 645,80 лева, която той следвало да престира разсрочено
заедно с погасителната вноска, към която се кумулирала месечна вноска за
неустойка. Ищецът бил усвоил изцяло заемният ресурс, но не дължал
плащания за неустойка.
За да заобиколили материално-правните изисквания, регламентирани в
чл. 19, ал. 4 от Закона за потребителския заем, фирмите за бързи кредити
въвели практика да поставят на кандидатстващите за кредит лица изисквания,
на които те не можели да отговорят: осигуряване на поръчителство на
изпълнението на заемното правоотношение при неизпълними условия и/ или
предоставянето на банкови гаранции.Чрез предвиждането на неустойки за
неосигуряване на обезпечение, респ. на такси, които те събирали за
осигуряване на фирми - гаранти, небанковите финансови институции си
осигурили допълнителна печалба, която вече била калкулирана с договорената
възнаградителна лихва, като същевременно преодолели законовото изискване
за таван на лихвените нива и другите разходи по предоставената в заем сума.
Преценката за действителността на клауза за неустойката и за нейния
обоснован размер следвало да бъде извършена с оглед претърпените вреди от
неизпълнение при спазване на критериите, заложени в т. 3 от ТР на ОСТК на
ВКС по т.д. № 1/09, с което било дадено разяснение, че условията и
предпоставките за нищожност на клаузата за неустойка произтичали от
нейните функции, както и от принципа за справедливост в гражданските и
търговски правоотношения. Преценката за нищожност на неустойката, поради
накърняване на добрите нрави следвало да се прави за всеки отделен случай
към момента на сключване на договора, като можели да бъдат използвани
някои от следните примерно изброени критерии - естеството им на парични
или непарични и размерът на задълженията, на които се обезпечавали с
неустойка, дали изпълнението било обезпечено с други правни способи, вид
2
на уговорената неустойка и на неизпълнението, съотношение на размера на
уговорената неустойка и очакваните от неизпълнението вреди. Или, освен
примерно изброените критерии, съдът можел да съобрази и други наведени в
производството, то при всички случаи бил задължен да ги разгледа, съобразно
всички събрани по делото доказателства и направени доводи, като ги съотнесе
към доводите на ищеца, съгласно разясненията в задължителната
тълкувателна практика на ВКС.
По силата на чл. 92 от ЗЗД неустойката представлявала предварително
определено обезщетение за вредите от неизпълнението и обезпечавала
изпълнението на договора, а в съдебната практика и в правната доктрина се
приемало безпротиворечиво, че тя можела да има и санкционна функция.
Неустойката за неизпълнението на задължението за осигуряване на
поръчители или представяне на банкова гаранция била загубила присъщата на
неустойката обезщетителна функция, защото чрез нея не се обезщетявали
вреди от самостоятелни и сигурни неблагоприятни последици за кредитора,
тъй като щети за кредитора биха настъпили единствено при настъпила
неплатежоспособност на главния длъжник и при невъзможност вземанията по
договора да бъдели събрани принудително от неговото имущество, като в
този случай нямало да съществува възможност те да бъдели събрани и от
имуществото на лицата, които биха учредили лично обезпечение.
Предвидената неустойка в размер на в размер на 645,80 лева била загубила
присъщите за неустойката обезщетителна функция, доколкото тя била близо
от 80 % от заетата сума в размер на 900,00 лева, без да зависило от вредите от
неизпълнението на договорното задължение и по никакъв начин не
кореспондирало с последици от неизпълнението. Заемодателят не бил търсил
обезпечение на вземанията си по договора за кредит, тъй като обезщетението
не служило за обезпечаване на изпълнение на задължението за погасяване на
главницата и договорната лихва по дълга, а за неизпълнено условие за
отпускане на кредита. Предвидено било да се кумулира към погасителните
вноски като по този начин водило до скрито оскъпяване на кредита и
създавало единствено предпоставки за неоснователно обогатяване на
заемодателя за сметка на потребителят, което било в противоречие със
задължението за договаряне съобразно принципа за спазване на добрите
нрави.
3
На плоскостта на конкретния казус били предвидени следните
ограничения, създаващи условия кредитополучателят да не можел да изпълни
договорното си задължение:
за кредит от 900,00 лева, заемателят се бил задължил да осигури
поръчителство на физическо лице с трудово възнаграждение в размер на
най- малко 7 пъти размерът на минималната работна заплата за страната
или сумата от 3920 лева, т.е. лица, които месечно получавали доходи
всеки от тях в пъти повече на предоставената в заем сума.
Ограничение в процесния договор за заем бил налице и по отношение на
изискванията относно лицата, които можели да поръчителстват- те
можели да бъдат само физически, не и юридически лица.
Гарантите трябвало да получават минимален осигурителен доход поне
два пъти колкото сумата по кредита, която трябвало да произтича само от
сключен безсрочен трудов договор. Ограничението относно получавания
трудов доход било необосновано, тъй като физическо лице можело да
получава доходи от граждански правоотношения, например като
управител или изпълнителен директор на търговски дружества, а освен
това да разполага със движимо и недвижимо имущество, с което щяло да
отговаря съгласно чл. 133 от ЗЗД.
Така недобросъвестно и в ущърб на потребителя, небанковата
финансова институция била поставила към нея неизпълними изисквания, за да
обоснове получаването на допълнителна печалба в нарушение на
ограниченията по чл. 19, ал. 4 от ЗПК.
Неустойката била договорена в нарушение на изискванията на
добросъвестността и била излязла извън присъщата й обезпечителна функция.
В добросъвестните отношения, легитимният кредиторов интерес бил да
получи обезпечение преди сключването па договора, за да се гарантирало
срещу евентуалното пълно или частично неизпълнение от страна на
заемополучателя. Нямало житейска и правна логика един кредитор да
престира без наличие на обезпечение, т.е. да бил поел риска от евентуалното
неизпълнение и да изисквал едва след сключването па договора да му бъдело
предоставено обезпечение на дълга, тъй като на практика така се лишавал от
гаранции срещу неизпълнението. Нормално и логично било след като
заемодателят поставял такива условия на заемателя, за да му отпуснел кредит,
4
то при липсата на някои от тях, той да не отпуснел заема.
Дори да се приемело, че кредиторът реално бил имал за цел, макар и
след сключването на договора, да си осигурял достатъчни обезпечения, той би
договорил достатъчен и разумен срок за осигуряване на поръчителство и
алтернативно и на други възможни за потребителя на небанкови финансови
услуги обезпечения, създаващи гаранции, че той ще можел да се удовлетвори
за вземанията си. Явно било, че кредитодателят не бил търсил обезпечение,
тъй като бил поставил ограничения и бил дал и неизпълнимо кратък срок за
осигуряване на поръчители - едва три дни след сключване на договора.
Поставянето на изискването за осигуряване на лично обезпечение
противоречало на целта на Директива 2008/48, транспонирана в ЗПК. От член
8, параграф 1 от Директива 2008/48 в светлината на съображение 28 ставало
ясно, че преди сключването на договор за кредит кредиторът бил длъжен да
направи оценка на кредитоспособността на потребителя, като при
необходимост това задължение можело да включва да се направи справка в
съответната база данни. Задължение за предварителна оценка на
платежоспособността на длъжника преди отпускане на кредита произтичала и
от разпоредбата на чл.16 от Закона за потребителския кредит.
В този смисъл в съображение 26 от Директивата се посочвало, че в
условията на разрастващ се кредитен пазар било особено важно кредиторите
да не кредитирали по безотговорен начин или да не предоставяли кредити без
предварителна оценка на кредитоспособността, а държавите членки следвало
да упражняват необходимия надзор с цел избягване на такова поведение и да
прилагали необходимите средства за санкциониране на кредиторите в
случаите, в които те не процедирали по този начин.
Преддоговорното задължение на кредитора да направи оценка на
кредитоспособността на кредитополучателя, доколкото целял да предпази
потребителите от свръхзадлъжнялост и неплатежоспособност, допринасял за
постигането па целта на Директива 2008/48, която се състояла, както ставало
ясно от съображения 7 и 9, в предвиждането в областта на потребителските
кредити на пълна и наложителна хармонизация в редица ключови области,
която се приемала като необходима, за да се осигурил на всички потребители в
Съюза високо и равностойно равнище на защита на техните интереси и за да
се улесняло изграждането на добре функциониращ вътрешен пазар на
5
потребителски кредити.
В този смисъл клауза, която предвиждала, че се дължи неустойка при
неосигуряване на поръчители била в пряко противоречие с целта на
Директивата. На практика такава клауза прехвърляла риска от неизпълнение
на задълженията на финансовата институция за предварителна оценка на
платежоспособността на длъжника върху самия длъжник и водила до
допълнително увеличаване на размера на задълженията. По този начин на
длъжника се вменявало задължение да осигурял обезпечение след като
кредитът бил отпуснат, като ако не го осъществи, дългът му нараствал, тоест
опасността от свърхзадлъжнялост на длъжника се увеличавала. Съдът имал
задължение да се придържа към Директивата при тълкуването на
националния закон, като той следвало да се тълкува изцяло във връзка и с
оглед целите на директивата.
Кредиторът в настоящият случай бил поел риск да отпусне реално
необезпечен и само евентуално обезпечен кредит, поради това
неблагоприятните последици за кредитодателя били самопричинени, тъй като
той не бил спазил своето задължение за предварителна оценка на
кредитоспособността на кредитополучателя, поради което финансовата
институция не можела да черпи права за себе си от собственото си
противоправно поведение, за да изведе легитимен интерес да претендира
описаната неустойка.
По изложените съображения, неустойката била излязла в разрез с
добросъвестността извън присъщите й функции. Предвидено било тя да се
кумулирала към погасителните вноски като по този начин водила до скрито
оскъпяване на кредита. По същество тя била добавка към възнаградителната
лихва на търговеца - заемодател и го обогатявала неоснователно.
Искането до съда е да прогласи нищожността на клаузата на чл.11 от
договора за кредит № 955137 от 31.10.2023г. като противоречаща на принципа
на добрите нрави, заобикалящи материално - правните изисквания на чл. 19,
ал. 4 от ЗПК, накърняващи договорното равноправие между страните и
нарушаващи предпоставките на чл. 11, т. 9 и 10 от ЗПК относно същественото
съдържание на потребителските договори за кредит, както и да осъди
ответното дружество да върне сумата от 50, 00 лева, платена без основание
неустойка по договора за кредит № 955137 от 31.10.2023г.
6
В законоустановения срок по чл.131 ГПК е подаден писмен отговор от
ответника, с който оспорва исковата молба по следните съображения:
По отношение на клаузите на процесния договор били спазени всички
изисквания на ЗПК, регламентирани в чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 -12 и 20 и
ал. 2 ЗПК.
Противно на твърдението в исковата молба, с клаузата за неустойка не
се заобикалял и нарушавал чл. 19, ал. 4 ЗПК, а по отношение на формирането
на годишния процент на разходите /ГПР/ били спазени всички, закрепени в чл.
11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК изисквания. Както в договора за потребителски
кредит, така и в издадения стандартен европейски формуляр за предоставяне
на информация за потребителски кредити ясно било посочено какъв бил
размерът на ГПР и по какъв начин се формирал същият, а именно от
посочените в разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК компоненти. Съгласно чл. 19,
ал. 4 ЗПК „ГПР не можел да бъде по-висок от 5 пъти размера на законната
лихва по просрочени задължения в левове и валута, определена с
Постановление на МС на РБ.“ При нормативно определен лимит на ГПР към
датата на сключване на договора от 68,20 % и ГПР определен в процесния
договор в размер на 61,98 % било видно, че в случая годишният процент на
разходите не надхвърлял пет пъти размера на законната лихва за забава,
поради което не било налице нарушение на чл. 19. ал. 4 ЗПК.
Уговорената неустойка не била и не следвало да бъде включвана в ГПР.
Кредитодателят бил длъжен да посочи ГПР и компонентите му към датата на
сключване на договора. От своя страна, неустойката била проявление на
свободата на договаряне между страните, като в настоящия случай била
уговорена като плащане, в случай че кредитополучателят не осигурил
обезпечение на главното вземане на кредитодателя след сключване на
договора. Изхождайки от волята на страните и от закона, ставало ясно, че било
изначално невъзможно уговорената неустойка да бъдела включена в ГПР.
ГПР бил сбор от разходите, които представлявала цената за
предоставената на потребителя услуга. За да бъдело информирано решението
на кредитополучателя, то същият следвало да е бил наясно предварително за
размера на тази цена. Именно поради това законодателят бил установил
императивното задължение за институциите, предоставящи заеми и кредити
по занаят да посочвали сбора и компонентите на ГПР. Съгласно чл. 19, т. 2 от
7
Директива 2008/48/ЕО „За целите на изчисляването на годишния процент на
разходите се определяли общите разходи по кредита за потребителя, с
изключение на сумите, дължими от потребителя за неспазване на някое от
задълженията му според договора за кредит". Неустойката, от своя страна,
обслужвала неизпълнението и нейната функция била да обезщети страната по
сключения договор. Тя представлявала право на изправната страна и
подлежала на договаряне между страните. Нещо повече, в настоящия случай,
освен че неустойката била дължима от потребителя за неспазване на
конкретно задължение по договора, тя била уговорена като фиксиран размер и
двете страни били напълно наясно с размера й още преди да настъпил фактът
на неизпълнение на задължението, което обезпечавала. Предвид изложеното,
двете понятия не бивало да се смесват, те нямали обща, дори близка правна
характеристика и функция. Разходите, които се включвали в ГПР били такива,
с които кредиторът е бил наясно към датата на сключване на договора. В
настоящия случай неустойката била индивидуално договорена между
страните, като клаузата била напълно ясна и разбираема - такава би била
дължима след сключване на договора и само в случай, че заемополучателят не
предложил обезпечение на задължението си. Т.е. към датата на сключване на
договора кредиторът не бил знаел дали щял да възникне основание за плащане
на неустоечната сума. Неустойката била уговорена като фиксирана сума и
изцяло в полза на потребителя била разсрочена на вноски, които можел да
изплати заедно със съответната част за главница и лихва на всеки падеж.
Търговецът бил внесъл достатъчно яснота по този въпрос, като в
погасителния план към договора била посочена възможната вноска за
неустойка за целия период на погасяване. Обстоятелството, че тя се дължала
само при неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение било
посочено изрично в плана за погасяване, като в 6-та и 7-ма колона от него с
знак „*“ и съответната бележка след плана било посочено, че тези суми щели
да бъдат дължими само при неизпълнение на задължението за предоставяне на
обезпечение по кредита. Ясно и точно били посочени размерите на вноските с
и без неустойка, каква част от тях представлявала лихва и главница към всеки
един падеж. Смисълът да бъдели посочени сумите била именно пълна и
изчерпателна информираност на потребителя за задължението му към
търговеца при всяко възможно развитие на правоотношението им.
Неверни били твърденията, че неустойката представлявала „добавка към
8
възнаградителната лихва“. Лихвата по кредита била възнаграждение за
кредитора, като цена на предоставения финансов ресурс. Обстоятелството, че
страните се били договорили, в случай на неизпълнение на задължението за
предоставяне на обезпечение, неустойката да бъдела изплащана на части, а не
еднократно, и че всяка част от нея щяла да се плаща на падежите по договора,
не водило до превръщането й в лихва. Тази уговорка била изцяло в полза на
ищеца, тъй като разпределяла задължението му във времето с падежни дати
същите като за главница и лихва.
При така формулираните клаузи и от съдържанието на договора ставало
ясно, че още към момента на сключването му потребителят е бил уведомен за
всички възможни суми, с които бил могъл да се задължи към кредитодателя
при всички възможни хипотези на развитие на отношенията им. Това било
постигнато с индивидуално уговорени параметри по договора, за които
потребителят е бил наясно предварително, от които бил имал възможността
да се откажел без каквито и да било последици за него, както още при
сключване на договора, така и след това.
Неоснователни били и аргументите за нищожност поради липса на
направена проверка на кредитоспособността на потребителя. Такава проверка
била извършена при отправяне на искането за отпускане на кредит от страна
на кредитополучателя. Нещо повече, ЗПК предвиждало единствено
административнонаказателна отговорност за кредитодател, който не бил
извършил такава проверка на кредитополучателите си. Последица от липсата
й не можела да бъде нищожност на клауза, с която се уговаряла неустойка.
Съгласно чл. 11, т. 18 ЗПК предоставянето на обезпечения при
потребителското кредитиране била съобразена със закона практика, която не
водила задължително до неравновесие в правата и задълженията на страните:
дружество било предоставило паричен заем срещу обезпечение, а
кредитополучателят се бил задължил да върне заетата сума и договорената
лихва. Процесният договор за потребителски кредит бил сключен изцяло по
волята на ищеца, който бил попълнил искане за сключване на договор за
кредит, получил бил подробна информация за желания от нея кредитен
продукт под формата на Стандартен европейски формуляр и бил имал
пълното право да се съгласи или не с отделни клаузи на договора, вкп. да
предложил различни формулировки. Дори да не бил могъл да обмисли
9
достатъчно добре ангажимента, който поемал по силата на клаузата от
договора, задължаваща го да предостави обезпечение по кредита,
кредитополучателят бил разполагал с цели 14 /четиринадесет/ дни, в които да
упражни правото си на отказ от договора по реда на чл. 29 ЗПК, информация
за които бил получил още със Стандартния европейски формуляр, без да
бъдел обвързан по никакъв начин от оспорената в настоящото дело неустойка,
както и без никакви други отрицателни последици - заплащане на
обезщетения или такси. Именно чрез възможността за отказ от договора се
гарантирало в най-пълна степен правата на потребителя, в случай че
последният решил, че бил сключил договор при недостатъчно изгодни за него
условия. Друга възможност за кредитополучателя било удължаването на
тридневния срок чрез предоставянето на нарочна молба до кредитора и/или
предоставянето на различно заместващо обезпечение като издаването на запис
на заповед например. В случая ищецът Р. Р. К. не се била възползвала от нито
една от договорно и законоустановените си права. Всъщност от фактическата
обстановка на казуса и процесуалното поведение на ищеца ставало ясно, че
потребителят изобщо не бил имал намерение да предостави обезпечение,
тъкмо обратното, с изтеглянето на кредита бил целял да се обогати
неоснователно от кредитодателя си, като впоследствие заведял максимален
брой неоснователни искове срещу своя кредитор. Очевидно било, че същият
бил договарял недобросъвестно в нарушение на изискванията на чл. 12 ЗЗД и
универсалния принцип на правото, че никой не можел да черпи права от
неправомерното си поведение.
Нямало как в случая да се твърди противоречие на договорната
неустойка с добрите нрави, поради изброените по-горе причини и
възможността кредитополучателят да можел да въздейства върху
обстоятелствата, водещи до начисляването й, респективно върху цялостното й
отпадане. На следващо място неустойката била имала предварително
определен начален и краен момент, също така била с фиксирани параметри за
срока на договора. Смята, че в разглеждания такъв противоречие с добрите
нрави не било налице, още повече, доколкото при изследването на този въпрос
се правила проверка за наличие и на допълнителни критерии, които също
отсъствали, като например този дали изпълнението на задължението било
обезпечено с други правни способи като поръчителство, залог или ипотека,
както и дали неустойката била в прекомерно съотношение с очакваните от
10
неизпълнението вреди. При сключване на процесния договор
кредитополучателят Р. Р. К. не била предоставила обезпечение, което да
гарантирало интереса на кредитора от връщането на предоставения заем,
въпреки изискването за това, а от своя страна кредиторът бил направил
предварителна оценка на вредите от липсата на такова обезпечение в
хипотезата на несъбираемост на вземането, калкулирайки я в договорната
неустойка, като бил дал възможност и допълнителен срок на клиента да
предоставил такова обезпечение и съответно да не плаща неустойката.
На самостоятелно основание всички изложени твърдения за нищожност
на договора и отделните му клаузи се оборвали от факта, че в периода от 2023
г. до 2024 г. ищецът бил сключил общо седем договора с финансови
институции от групата на „Ем Ви Файненс“, ЕИК/ПИК *********, което било
собственик на „Кеш Пойнт България“ ЕООД, ЕИК *********, „Кредирект“
ЕООД, ЕИК ********* и „Сити Кеш“ ООД, ЕИК *********, които съдържали
уговорка за плащане на неустойка при непредоставяне на обезпечение по
кредита.
Очевидно било, че при сключването на всеки следващ договор
потребителят бил наясно с условията за предоставяне на обезпечение и за
плащането на неустойка, в случай че обезпечение не бъдело осигурено, но
въпреки това бил изтеглил заемните суми и се бил ползвал от тях. От тази
фактическа постановка ставало ясно, че договорите били сключени с
единствената цел ищецът да се обогатял, като ползвал кредитите, а след това
завеждал искове за недействителност и връщане на платените суми над
главницата. Това било в пряко противоречие с добросъвестността, която
страните си дължали в преддоговорните отношения по чл. 12 ЗЗД и
универсалния принцип, че никой не можел да черпи права от неправомерното
си поведение. Ако целта не била такава, кредитополучателят щял да се откаже
още от първия договор или просто не би сключил седем при същите условия, в
който случай щял да върне само чистата стойност на кредита на кредитора си.
Ищецът се бил запознал многократно с условията на конкретния
кредитен продукт на ответното дружество в периода от 2023 г. до 2024 г., като
по всеки кредит бил получавал преддоговорна информация и сам бил избирал
да се обвърже с клаузите за неустойка при безспорното знание за
икономическите последици на тези уговорки. Предвид това, всички доводи за
11
нищожност на процесната клауза за неустойка, изложени в исковата молба
били неоснователни.
Сключването на седем договора за кредит оборвало твърденията на
ищеца за недобросъвестност от страна на ответното дружество, противоречие
с добрите нрави на процесната уговорка и нарушение на равноправието
между страните, доколкото от фактическата обстановка на трайните
отношения между тях ставало ясно, че същите били договаряли
равнопоставеност, като ищецът сам бил инициирал сключването на всеки
един от договорите при пълно знание за условията им. По този начин страните
равноправно и в синхрон с принципите свобода на договаряне и
справедливост били уговорили неустоечната клауза.
От неоснователността на установителния иск за обявяване на
нищожност на договора в цялост и на доводите за недействителност на
неустоечната клауза следвало и неоснователност на иска за връщане на
даденото по договора, респективно клаузата за неустойка. Не спори, че
ответното дружество било получило процесната сума като неустойка, но
твърди, че договорът и отделните му клаузи били действителни по
изложените в настоящия отговор съображения, поради което всички платени
от ищеца суми били получени на валидно правно основание и не подлежали
на реституция.
Моли исковете да бъдат отхвърлени. Претендира направените по делото
разноски. Прави възражение за прекомерност на претендираното адвокатско
възнаграждение от ищцовата страна.
В съдебно заседание ищецът Р. Р. К., редовно призована, не се явява и не
изпраща представител. Процесуалният й представител е депозирал
становище, с което заявява, че поддържа исковата молба по наведените в нея
съображения.
В съдебно заседание ответното дружество „Кеш Пойнт
България“ЕООД, редовно призовано, не изпраща представител, а депозира
становище по делото, с което поддържа отговора на исковата молба.
Съдът, след като обсъди доводите на страните и събраните по
делото доказателства по реда на чл.235, ал.2 ГПК във връзка с чл. 12 ГПК,
намира за установено следното:
12
По делото не е спорно, а и видно от представения договор за
потребителски кредит № 955137/31.10.2023 г., ответникът, в качеството на
кредитор, се е задължил да предостави на ищеца, като потребител,
потребителски кредит в размер на 900 лева, при лихвен процент по кредита –
48 % и годишен процент на разходите – 61,98 %, с общо дължима сума–
1062,20 лв., платима на 14 двуседмични вноски с дата на последно плащане –
14.05.2024г.
В чл. 5 от договора, страните са уговорили, че потребителят в срок до 3
дни от сключване на договора следва да предостави на кредитора поне едно от
следните обезпечения: 1. Безусловна банкова гаранция, която следва да
отговаря на посочени в договора изисквания и 2. Поръчителство на едно или
две физически лица, които също следва да отговарят на посочени в договора
изисквания. Съгласно клаузата на чл. 11, ал.1 от договора за потребителски
кредит в случай, че потребителят не изпълни задължението си, посочено в чл.
5, същият дължи на кредитора неустойка в размер на 645,80 лева, а съгласно
ал. 2 на чл. 11 дължимата неустойка следва да бъде заплатена разсрочено по
начина, посочен в Погасителния план към договора.
Видно от представения по делото погасителен план към договора общо
дължимата сума по кредита, явяваща се сбор от главница и лихва е 1062,20
лв., а общо дължимата сума по кредита, представляваща сбор от главница,
лихва и неустойка е 1708 лв., като неустойката е калкулирана в месечните
погасителни вноски по кредита.
На основание чл.146, ал.1, т.3 и т.4 ГПК, съдът с доклада по делото е
обявил за безспорни и ненуждаещи се от доказване фактите, че ответникът е
получил от ищеца сумата в размер на 50 лева – неустойка по договора.
При така установеното от фактическа страна, съдът, от правна
страна, намира следното:
С предявения установителен иск с правно основание чл. 26, ал.1 ЗЗД се
иска прогласяване само на нищожността на клаузата на чл. 11 от договора за
кредит поради противоречие с добрите нрави.
С оглед горното, следва, че съдът дължи произнасяне само дали
конкретната клауза е нищожна, а не целия договор.
Клаузата на чл.11 от процесния договор, че се дължи неустойка, поради
13
неосигуряване на обезпечение, е нищожна, тъй като с нея се предвижда
обезщетение за неизпълнението на едно акцесорно задължение – недадено
обезпечение, от което пряко обаче не произтичат вреди за кредитора. Косвено
вредите, чието обезщетение се търси с тази неустойка, са, че вземането няма
да бъде събрано. При това следва да се подчертае, че тези вреди са
самопричинени, тъй като, ако има предварителна оценка, че е нужно
обезпечение, за да се отпусне кредитът (заемът), той не би трябвало да се
отпусне преди да се предостави обезпечението. В случая това изискване не е
спазено и от неизпълнение на това задължение за предварителна оценка
финансовата институция не може да черпи права за себе си, за да изведе
легитимен интерес да претендира описаната неустойка. Неустойка за
неизпълнение на акцесорно задължение, което не е свързано пряко с
претърпени вреди, е типичен пример за неустойка, която излиза извън
присъщите си функции (обезпечителна, обезщетителна и санкционна) и цели
само и единствено постигане на неоснователно обогатяване, какъвто е
настоящият случай и съответно клаузите, с които е уговорена са нищожни,
поради противоречие с добрите нрави – чл. 26, ал.1 ЗЗД (т. 3 от Тълкувателно
решение № 1/15.06.2010 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2009г., ОСТК, Р-74-2011, ІV
г.о.; Р-88-2010 г., І т.о.; Р-702-2008 г. ІІ т.о.). Допълнителен аргумент за
нищожността на тези клаузи може да бъде изведен и от Директива
2008/48/ЕО, доколкото в случая не е спорно, че заемодателят е финансова
институция. От член 8, параграф 1 от Директивата в светлината на
съображение 28 става ясно, че преди сключването на договор за кредит
кредиторът е длъжен да направи оценка на кредитоспособността на
потребителя, като при необходимост това задължение може да включва да се
направи справка в съответната база данни. В този смисъл в съображение 26 се
посочва, че в условията на разрастващ се кредитен пазар е особено важно
кредиторите да не кредитират по безотговорен начин или да не предоставят
кредити без предварителна оценка на кредитоспособността, а държавите -
членки следва да упражняват необходимия надзор с цел избягване на такова
поведение и да приложат необходимите средства за санкциониране на
кредиторите в случаите, в които те не процедират по този начин.
Преддоговорното задължение на кредитора да направи оценка на
кредитоспособността на кредитополучателя, доколкото цели да предпази
потребителите от свръхзадлъжнялост и неплатежоспособност, допринася за
14
постигането на целта на Директива 2008/48/ЕО, която се състои, както става
ясно от съображения 7 и 9, в предвиждането в областта на потребителските
кредити на пълна и наложителна хармонизация в редица ключови области,
която се приема като необходима, за да се осигури на всички потребители в
Съюза високо и равностойно равнище на защита на техните интереси и за да
се улесни изграждането на добре функциониращ вътрешен пазар на
потребителски кредити. В този смисъл и решение от 27 03. 2014 г. по дело C-
565/12 на СЕС по повод преюдициално запитване от френски съд. Предвид
това клауза, която предвижда, че се дължи неустойка при неосигуряване на
поръчители или банкова гаранция е в пряко противоречие с целта на
Директивата. На практика такава клауза прехвърля риска от неизпълнение на
задълженията на финансовата институция за предварителна оценка на
платежоспособността на длъжника върху самия длъжник и води до
допълнително увеличаване на размера на задълженията. По този начин на
длъжника се вменява задължение да осигури обезпечение след като кредита е
отпуснат, като ако не го направи, дългът му нараства, тоест опасността от
свърхзадлъжнялост на длъжника се увеличава. Целта е, ако има съмнение в
платежоспособността на длъжника, първо да се поиска обезпечение и след
предоставянето му да се да отпусне кредитът, която практика би
съответствало на изискванията на Директивата. Задължение за предварителна
оценка на платежоспособността на длъжника преди отпускане на кредита
произтича и от разпоредбата на чл.16 от Закона за потребителския кредит.
Съдът има задължение да се придържа към Директивата при тълкуването на
националния закон, като той следва да се тълкува изцяло във връзка и с оглед
целите на директивата.
Предвид гореизложеното, клаузата на чл. 11 от договора, сключен
между страните, с която е уговорена неустойка, следва да бъде прогласена за
нищожна като противоречаща на добрите нрави и да бъде уважен
предявеният иск с правно основание чл. 26, ал.1 ЗЗД.
По делото е безспорно установено, че ищецът е заплатил сумата от 50
лева за неустойка по горепосочения договое за кредит. Следователно са
налице всички елементи от фактическия състав на престационната кондикция
по чл. 55, ал.1, пр. 1 ЗЗД – предаване и получаване на сума при начална липса
на основание. Ето защо, ответникът следва да бъде осъден да заплати на
ищеца сумата в размер на 50 лева, представляваща недължимо платена сума
15
за неустойка по договора за кредит.
Относно разноските:
С оглед изхода на делото и на основание чл. 78, ал.6 ГПК ответникът
следва да бъде осъден да заплати в полза на Държавата по сметка на РС –
Стара Загора сумата в размер на 100 лева, представляваща дължимите
държавни такси по делото.
Пълномощникът на ищцата е поскал определяне и присъждане на
възнаграждение при условията на чл.38, ал.2 от ЗА. По делото е представен
договор за правна защита и съдействие, в който е обективирано изявление, че
договореното възнаграждение е съгласно чл.38 ал.1 т.3 от ЗА. Предвид това и
на основание чл.38, ал.2 от ЗА, следва да бъде осъден ответникът да заплати
на Еднолично адвокатско дружество „Е.И.“ (определение 4066/17.09.2024г. по
гр.д. 3967/2023 г. на ВКС) адвокатско възнаграждение в размер на 400 лева
(няма представени доказателства за регистрация по ЗДДС), с оглед
фактическата и правна сложност на делото (касае се за еднотипни дела с
еднотипни доводи), проведено е само едно съдебно заседание, в което
адвокатът на ищеца не се е явил, а е депозирал становище, както и с оглед
разрешенията, дадени в решение от 25.01.2024г. на СЕС по дело С – 438/22 г.,
определение от 15.02.2024г. по т.д.1990/2023г. на ВКС, определение от
16.02.2024г. по т.д.1908/2022г. на ВКС и др., които са в насока, че Наредба
1/2004г. не следва да бъде прилагана, тъй като не съответства на правото на
ЕС, а посочените в нея размери на адвокатски възнаграждения могат да
служат само като ориентир на съдебния състав.
Водим от горното, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА по предявен иск от Р. Р. К., ЕГН:**********, с адрес;
*****************, против “Кеш Пойнт България” ЕООД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление гр. София, бул. „Цариградско
шосе“ № 115Е, ет. 5, за нищожна, на основание чл. 26, ал.1 ЗЗД, клаузата
на чл. 11 от договор за потребителски кредит № 955137/31.10.2023 г.,
сключен между “Кеш Пойнт България” ЕООД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление гр. София, бул. „Цариградско шосе“ № 115Е,
16
ет. 5 и Р. Р. К., ЕГН:**********, с адрес; *****************, поради
противоречие с добрите нрави.
ОСЪЖДА “Кеш Пойнт България” ЕООД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление гр. София, бул. „Цариградско шосе“ № 115Е,
ет. 5, да заплати на Р. Р. К., ЕГН:**********, с адрес; *****************,
сумата в размер на 50 лева, представляваща недължимо платена сума за
неустойка по договор за потребителски кредит № 955137/31.10.2023 г.
ОСЪЖДА “Кеш Пойнт България” ЕООД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление гр. София, бул. „Цариградско шосе“ № 115Е,
ет. 5, да заплати в полза на Държавата, по сметка на РС – Стара Загора,
сумата в размер на 100 лева, представляваща дължими държавни такси по
делото.
ОСЪЖДА, на основание чл. 38, ал.2 от Закона за адвокатурата,
“Кеш Пойнт България” ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление гр. София, бул. „Цариградско шосе“ № 115Е, ет. 5, да заплати на
Еднолично адвокатско дружество „Е.И.“, Булстат *********, адрес: гр.
Пловдив, ул. Борба 3, ап.57, сумата от 400 лева - адвокатско
възнаграждение за осъществено процесуално представителство на ищцата по
делото.
Решението подлежи на обжалване пред ОС – Стара Загора в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Стара Загора: _______________________
17