Решение по дело №5439/2019 на Софийски градски съд

Р  Е  Ш  Е  Н  И  Е

гр.София, 15.10.2020 год.

 

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІI-Д въззивен състав, в публично съдебно заседание на двадесет и шести юни през две хиляди и двадесета година в състав:                                                 

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Красимир Мазгалов

ЧЛЕНОВЕ: Силвана Гълъбова

Габриела Лазарова

 

при секретаря Илияна Коцева, като разгледа докладваното от съдия Мазгалов в.гр.дело №5439 по описа за 2019 год., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

С решение №495751 от 26.09.2018г., постановено по гр.дело №36797/2016г. по описа на СРС, ГО, 43 с-в, е отхвърлен предявения от „П.***“ООД с ЕИК******** против М.Б.С. с ЕГН**********, И.Б.С. с ЕГН ********** (и двамата конституирани по чл.227 ГПК на мястото на починалия в хода на производството първоначален ответник Б.П.С.), Е.К.С. с ЕГН**********, Т.П.С. с ЕГН********** и М.И. Ч.- С. с ЕГН********** иск с правно основание чл.19, ал.3 от ЗЗД за обявяване за окончателен на сключения на 04.09.2006 г. предварителен договор, по силата на който Б.П.С., Е.К.С., Т.П.С. и М.И. Ч.- С. са се задължили да прехвърлят, без допълнително заплащане, в изпълнение на задължението им по раздел VI, т. 2 от договор за учредяване право на строеж срещу задължение за построяване на обекти в жилищна сграда, оформен с нотариален акт №173/04.09.2006г., том IV, нот.дело №731/2006г., 19,747% идеални части от правото на собственост върху дворно място с площ от 939кв.м., съставляващо УПИ I-20 от кв.45 по плана на гр.София, местност „Банишора- Зона В- 17“, находящо се в гр.София, ул.„*******, при съседи ул.„Враня“, ул.„Перник“, УПИ II и УПИ V-20. Ищецът е осъден да заплати на ответниците, на основание чл.78, ал.3 от ГПК направените по делото разноски в размер на 1700лв.  

Срещу решението е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от ищеца „П.***“ООД. Жалбоподателят поддържа, че правото му да предяви иска не се е погасило по давност, тъй като давността е била прекъсната. Твърди, че между страните през 2010-2011г. са провеждани разговори и ответниците изрично са заявили при подписване на споразумение на 24.06.2011г., че ще изпълнят своите задължения по договора за учредяване право на строеж от 04.09.2006г., като едно от тези задължения е прехвърлянето без допълнително заплащане на процесните идеални части от недвижимия имот, в който е построена сградата предмет на суперфицията. Ето защо молят решението на СРС да бъде отменено, а искът- уважен и предварителният договор обявен за окончателен. Претендира разноски.

Ответниците не са подали в срок отговор на въззивната жалба. В проведеното по делото открито съдебно заседание оспорват въззивната жалба като неоснователна и молят решението на СРС да бъде потвърдено като правилно и законосъобразно. Претендират разноски за въззивната инстанция.

Софийският градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт, приема следното:

Предявен е положителен установителен иск с правно основание чл.124 ГПК.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Настоящият съдебен състав приема, че обжалваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо. Не е допуснато нарушение на императивни материалноправни норми.

Решението е и правилно, като на основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща към подробните мотиви, изложени от СРС. Независимо от това и във връзка с доводите във въззивната жалба е необходимо да се добави следното:

Както правилно е установил в обжалваното решение първоинстанционният съд, клаузата на т.2 от раздел VI на представения по делото договор за учредяване право на строеж срещу задължение за построяване на обекти в жилищна сграда, оформен с нотариален акт №173/04.09.2006г., том IV, нот.дело №731/2006г., представлява предварителен договор по смисъла на чл.19 от ЗЗД, тъй като е в необходимата писмена форма за валидност и съдържа всички съществени условия на договор за прехвърляне на 19,747% идеални части (която престация е определяема по реда на чл.40 от ЗС и установена окончателно от представените по делото доказателства) от правото на собственост върху дворно място с площ от 939кв.м., съставляващо УПИ I-20 от кв.45 по плана на гр.София, местност „Банишора- Зона В- 17“, находящо се в гр.София, ул.„*******, при съседи ул.„Враня“, ул.„Перник“, УПИ II и УПИ V-20. Правото на ищеца и купувач по предварителния договор да предяви иск по чл.19, ал.3 от ЗЗД за сключване на окончателен договор обаче е погасено по давност. Съгласно чл.114 от ЗЗД давността почва да тече от деня, в който вземането е станало изискуемо. В случая между страните не се спори, че моментът на настъпване на изискуемостта и съответно- началото на давностния срок, е датата на подписване на протокола по чл.181, ал.2 ЗУТ, удостоверяващ завършеността на сградата в груб строеж (акт обр.14)- 27.11.2007г., следователно към 27.11.2012г. правото на ищеца да предяви иска по чл.19, ал.3 от ЗЗД се е погасило, а исковата молба е подадена една година по-късно на 02.12.2013г. Твърдяното от жалбоподателя прекъсване на погасителната давност не се установява нито от събраните в първоинстанционното производство доказателства, нито от показанията на разпитания повторно във въззивната инстанция свидетел Л.. От показанията на последния се установява единствено, че са обсъждани неизпълнени задължения на строителя към ответниците и обезщетение за това неизпълнение, както и задълженията на ответниците във връзка с въвеждането на сградата в експлоатация (които са ирелевантни по отношение на предмета на настоящия спор). За да е налице прекъсване на давността обаче, ответниците трябва изрично и недвусмислено да признаят съществуването на задължението си да прехвърлят процесните идеални части от правото на собственост върху гореописания недвижим имот. Такова недвусмислено признание на задължението на ответниците не се установява от показанията на свидетеля, а други доказателства за това обстоятелство не са представени.

Ето защо въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение като неоснователна, а решението на СРС– потвърдено като правилно.

При този изход на спора на ответниците по жалбата следва да се присъдят направените във въззивното производство разноски в размер на 1000 лева за адвокатско възнаграждение.

Предвид изложените съображения, съдът

                                                 

Р    Е    Ш    И    :

 

ПОТВЪРЖДАВА решение №495751 от 26.09.2018г., постановено по гр.дело №36797/2016г. по описа на СРС, ГО, 43 с-в.

ОСЪЖДА „П.***“ООД с ЕИК******** да заплати на М.Б.С. с ЕГН**********, И.Б.С. с ЕГН **********, Е.К.С. с ЕГН**********, Т.П.С. с ЕГН********** и М.И. Ч.- С. с ЕГН********** сумата от общо 1000 (хиляда) лева- разноски във въззивното производство.

Решението подлежи на обжалване пред Върховния касационен съд при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК в едномесечен срок от връчването му на страните.

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                      ЧЛЕНОВЕ: 1/                                   2/