О
П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 26070
Пловдивският окръжен съд,гражданско въззивно отделение – девети състав, в закрито заседание на eдинадесети януари две хиляди двадесет и първа година, в състав:
Председател: Виолета Шипоклиева
Членове: Фаня Рабчева
Костадин Иванов
след като разгледа докладваното от председателя в.ч.гр.дело № 3107 по описа на съда за 2020 година, за да се произнесе, приема следното:
Производство по чл. 278 вр. чл.274 ал. 1 т. 2 вр. чл. 413 ал. 2 от ГПК.
Жалбоподателят “Ай Тръст” ЕООД, ЕИК ********* със седалище и адрес на управление гр. София, бул.”Витоша” № 146, сграда А, бизнес център „България“ представлявано от И. М. Ш., чрез пълномощник юрисконсулт В.Г., моли да бъде отменено като неправилно Разпореждане от 19.10.2020г. постановено по ч.гр.д. № 13041/2020г. по описа на РС-Пловдив,І бр.състав, В ЧАСТТА, с която е отхвърлено подадено от него заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК. Заявява и, че заповедният съд е пропуснал да се произнесе по претендираната наказателна лихва върху отхвърленото възнаграждение /по договор за предоставяне на поръчителство/.
Моли да бъде отменено разпореждането в обжалваната част, както и да бъде уважено подаденото заявление относно претендираните суми-296.70 лв, дължимо възнаграждение по договор за предоставяне на поръчителство, сумата 62.45 лева, административни разноски, както и се присъдят в пълен размер претендираните от дружеството разноски в заповедното производство. Претендират разноски за държавна такса в настоящето производство.
Прилагат се: Протокол № 265/12.03.2020г. за извършени услуги по извънсъдебно събиране на просрочени вземания от В. Я. П., в размер на сума от 62.45 лева.; пълномощно, преводно нареждане за заплатена ДТ за частната жалба – 15 лв.
Въззивният състав на ПдОС след като констатира, че частната въззивна жалба е допустима – подадена от надлежна страна-заявител по ч.гр.д.№13041/20г. по описа на РС-Пловдив,І бр. състав, в законния срок по чл. 275 ал. 1 от ГПК, срещу подлежащо на обжалване валидно и допустимо определение на районния съд,разгледа жалбата по същество.
Разгледана по същество частната въззивна жалба се явява неоснователна, поради следното:
За да откаже издаване на заповед за изпълнение относно претенцията от 62.45 лева- административни разноски, районният съд е приел, че клаузата за дължимостта им е неравноправна на основание чл. 143, ал. 2, т. 5 и чл. 143, ал. 2, т. 19 от ЗЗП, както и противоречаща на разпоредбата на чл. 10а, ал. 2 от ЗПК. Клаузата, регламентираща вземането за 296.70 лева - възнаграждение по договор за предоставяне на поръчителство, също е приети са неравноправни, поради нарушение на чл. 16 от ЗПК. Също така по отношение на същите заповедният съд е приел, че е налице обоснована вероятност, размерът на възнаграждението, който е значителен с оглед размера на главницата по договора за кредит, преценен с другите компоненти, съставляващи годишния процент на разходите по кредита, по смисъла на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, да превишават максималния му размер, съгласно методиката, уредена в чл. 33а във връзка с чл. 19 от , което прави клаузата, въз основа на които се претендират неравноправна в хипотезата на чл. 143, ал.2, т.20 от ЗЗП.
Разпореждането на заповедния съд в обжалваната част е правилно.
Разпоредбата на чл. 411, ал. 2, т. 2 ГПК вменява задължение на съда да извърши проверка дали искането на заявителя не е в противоречие със закона или с добрите нрави, както и проверката за потребителска закрила, т.е. за съответствие на договорите с повелителни норми на закона, в конкретния случай с разпоредбите на ЗПК и ЗЗП.
В случая
правата на заявителя се претендират от договор за потребителски кредит между
„Кредисимо“ АД и В. Я. П., както и въз основа на общите условия към него, въз
основа на които е сключен договор за
предоставяне на поръчителство между „Ай Тръст“ ЕООД и В. Я. П., като с последният
заявителят е поел задължението да отговаря солидарно с
длъжника за изпълнение на задълженията му по договора за кредит. Така длъжникът се явява потребител по смисъла на ЗЗП, поради което и
заповедният съд е процедирал правилно, извършвайки проверка за наличие на
неравноправни клаузи в договора.
Съгл.
чл.411, ал.2, т.3 от ГПК съдът не издава заповед за изпълнение, ако искането се
основава на неравноправна клауза в договор, сключен с потребител или е налице
обоснована вероятност за това.
Въззивният съд намира, че е налице обоснована вероятност за неравноправност на клаузата за заплащането на „административни разноски“ на основание чл. 143 т. 5 ЗЗП,/в редакция преди изм. с ДВ бр. 100 от 2019г./, поради противоречието й с разпоредбата на чл. 10а, ал. 2 ЗПК. Според разпоредбата на чл.10а, ал.2 ГПК, кредиторът не може да изисква заплащане на такси и комисиони за действия, свързани с усвояване и управление на кредита. Действията по извънсъдебно събиране на задължението са такива по управление на кредита. Следователно уговарянето на бъдещите разходи във фиксиран размер, събиран по силата на самия договор и въвеждането на отделна такса за същата дейност несъмнено придава на клаузата неустоечен характер и предполага неоснователно обогатяване на кредитора и заобикаляне на забраната на чл. 33 ЗПК.
Въззивният съд намира и, че правилно районният съд е отказал да издаде заповед за изпълнение за вземането за възнаграждение по договора за предоставяне на поръчителство в размер на 235.38 лева. С оглед легалната дефиниция на годишен процент на разходите, дадена в чл. 19 ЗПК и компонентите формиращи общите разходи на потребителя съгласно §1, т.1 от ДР на ЗПК, процесното възнаграждение по своята същност представлява разход по кредита. Съдът намира, че макар възнаграждението за предоставеното поръчителство да не възниква от договора за потребителски кредит, то същото съставлява част от ГПР, тъй като икономическата тежест се понася от потребителя, който го плаща наред с другите парични задължение по договора за потребителски кредит. Процесното възнаграждение е следвало да се заплаща за предоставеното обезпечение на потребителя в размер на 131.20 месечно, за срока на договора за кредит от двадесет и два месеца, разсрочено заедно с всички останали задължения по договора за потребителски кредит – главници, лихви, на падежа на плащане на погасителните вноски по договора за кредит. Освен това, кредитодателят по договора за потребителски кредит е овластен директно да получи плащане на възнаграждението, съгласно разпоредбата на чл. 8, ал. 5 от договор за предоставяне на поръчителство, като същото му се изплаща с приоритет пред това по основното задължение при недостатъчност на внесената сума. Съдът намира, че така нареченото възнаграждение представлява пряк разход, свързан с кредита, доколкото същото се дължи, независимо дали отговорността на поръчителя е ангажирана при евентуално неизпълнение на длъжника или не.
Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК в договора за потребителски кредит следва да се посочи годишният процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит. В случая с Приложение към Договора за потребителски кредит е установен ГПР в максималния размер от 50 %, който обаче не включва процесното възнаграждение.С оглед на това следва да се приеме, че потребителят е бил въведен в заблуждение относно действителния размер на сумата, която следва да плати по договора, и реалните разходи по кредита, които ще направи – нарушение на чл. 10, ал. 1 и чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. Предвид което и въззивният съд намира, че е налице обоснована вероятност претендираната сумата по договора за предоставяне на поръчителство, да се дължи въз основа на неравноправни клаузи.Обосновава се и изводът, че след като ГПР е определен в размер на максимално допустимия, а уговореното възнаграждение за поръчителя е в размер от 131.20 лева, помесечно, за срока на договора, тоест следва да е налице и превишаване на законовия максимум на ГПР по чл. 19, ал. 4 ЗПК, което по смисъла на чл.19, ал.5 ЗПК обосновава нищожността на клаузата.
Предвид гореизложеното въззивният съдт намира,
че разпореждането в обжалваната част е правилно и следва да бъде
потвърдено.
Доколкото, не е налице произнасяне на
заповедния съд относно претендирано вземане за сумата от 58.72 лева, като
дължима законна лихва за забава по Договора за предоставяне на поръчителство,
делото следва да се върне на заповедния съд за произнасяне по това претендирано
вземане по заявлението.
Определението на въззивния съд е
окончателно и не подлежи на касационно обжалване, арг.чл. 274 ал. 3 от ГПК.
Водим от гореизложеното Пловдивският окръжен съд
О П Р Е Д Е Л И:
ПОТВЪРЖДАВА Разпореждане от 19.10.2020 г., постановено по ч.гр.д. № 13041/2020г.по описа на РС-Пловдив, първи бр. състав, В ЧАСТТА, с която е отхвърлено заявлението на „АЙ ТРЪСТ” ЕООД за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК относно следните претендирани суми: сумата от 62.45 лв. административни разноски, сумата от 296.70 лв. възнаграждение по договор за предоставяне на поръчителство, дължими на основание Договор за кредит № 1157426 от 29.10.2018 г., сключен между „Кредисимо“ ЕАД и длъжника В. Я. П., обезпечен с Договор за предоставяне на поръчителство от 29.10.2018г., сключен между „Ай Тръст“ ЕООД и длъжника В.Я.П..
ВРЪЩА делото на първоинстанционния съд – Районен съд-Пловдив, І бр. състав, за произнасяне на заповедния съд относно претендирано по заявлението вземане за сумата от 58.72 лева, като дължима законна лихва за забава по Договора за предоставяне на поръчителство.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО на въззивния съд е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1/
2/