Р
Е Ш Е Н И Е
гр. Свиленград, 06.04.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РС
Свиленград, граждански
състав, в
публично заседание на двадесет и четвърти март две хиляди двадесет и първа година,
в състав:
Районен съдия: Радина Хаджикирева
при
участието на секретаря Цвета Данаилова, като разгледа докладваното от съдията гр. д. № 609 по описа за 2020 г., за да се произнесе, взе
предвид следното:
Предявени са обективно съединени
установителни с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 9 ЗПК, вр. чл.
240, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД от „БНП Париба Пърсънъл Файненс” С.
А. – Франция, действащ чрез „БНП Париба Пърсънъл Файненс” С. А., клон България,
срещу И.Р.Д. за признаване за установено по отношение на ответницата, че дължи
на ищеца следните суми: 1622,68 лв. – изискуема главница по договор за
потребителски кредит № PLUS-15359533/11.10.2017 г., 615,80 лв. –
възнаградителна лихва за периода 20.11.2018 г. – 20.10.2020 г., и 163,82 лв. –
мораторна лихва за периода 20.12.2018 г. – 18.12.2019 г., ведно със законната
лихва върху главницата от датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК –
30.12.2019 г., до окончателното изплащане на вземането, за които суми е
издадена Заповед № 123/24.06.2020 г. за изпълнение на парично задължение по чл.
410 ГПК по ч. гр. д. № 314/2020 г. по описа на РС Свиленград. При условията на
евентуалност предявява осъдителни искове за посочените претенции.
В исковата молба се твърди, че с
Договор за потребителски заем № PLUS-15359533/11.10.2017 г. ищецът се задължил
да предостави на ответницата паричен кредит в размер на 2000 лв. Въз основа на
договора за ответницата възникнало задължение да погаси заема чрез заплащане на
36 месечни вноски – всяка в размер на 101,67 лв. Кредитополучателят следвало да
заплати и такса ангажимент, срещу което кредиторът сключвал договора при
фиксиран лихвен процент. Таксата се заплащала от кредитополучателя при
усвояване на кредита, като кредиторът удържал сумата от общия размер на
кредита. Посочено е, че сумата била преведена по банковата сметка на
ответницата. Твърди се още, че ответницата преустановила плащането на вноските
по кредита на 20.11.2018 г., като били погасени дванадесет месечни вноски.
Поддържа, че на основание чл. 5 от договора вземането станало изискуемо в пълен
размер на 20.12.2018 г., когато изтичала падежната дата на втората пропусната
месечна вноска, за което било изпратено изрично уведомление до длъжника. Твърди
се, че ищецът подал заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК, въз основа на което било образувано ч. гр. д. № 314/2020 г. по описа на РС
Свиленград. Тъй като заповедта за изпълнение била връчена на длъжника при
условията на чл. 47, ал. 5 ГПК, на основание чл. 415, ал. 1 ГПК ищецът предявил
иск за установяване на вземането си. При условие че установителният иск бъде
отхвърлен поради ненастъпила предсрочна изискуемост преди депозиране на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение, предявява осъдителни искове
за вземанията си.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК е
постъпил отговор на исковата молба от назначения на основание чл. 47, ал. 6 ГПК
особен представител на ответника – адв. И., с който оспорва исковите претенции.
Поддържа, че договорът за потребителски кредит бил нищожен в частта относно
уговорените годишен лихвен процент и годишен процент на разходите. Също така
намира, че съдържащият се в самия договор за кредит погасителен план не
съдържал информация какъв размер от главницата, лихвата и другите елементи по
кредита се погасяват с заплащането ѝ. Това противоречало на добрите нрави
и поставяло кредитополучателя при сключване на договора в невъзможност да
разбере каква точно част от лихвоносната главница погасява. Такъв подробен
погасителен план, актуален към 06.10.2020 г., бил представен като приложение
към исковата молба, но бил изготвен и подписан едностранно от кредитната
институция, без да съдържа подпис на ответницата. Предвид всичко изложено,
счита, че били недължими всички плащания за лихва и застраховка, която била
част от ГПР. По тези съображения и след приспадане на извършените плащания
намира, че била дължима единствено главница в размер на 847,16 лв., като
мораторната лихва следвало да се преизчисли на тази база.
Съдът, като съобрази доводите на
страните и събраните писмени доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност,
намира за установено следното от фактическа страна:
Видно от приложеното ч. гр. д. №
314/2020 г. по описа на РС Свиленград в полза на ищеца е издадена Заповед № 123
от 24.06.2020 г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК за следните
суми: 1622,88 лв. – главница по договор за потребителски кредит № PLUS-15359533/11.10.2017
г., 615,80 лв. – възнаградителна лихва за периода 20.11.2018 г. – 20.10.2020
г., и 163,82 лв. – мораторна лихва за периода 20.12.2018 г. – 18.12.2019 г.,
ведно със законната лихва върху главницата от датата на подаване на заявлението
по чл. 410 ГПК – 30.12.2019 г., до окончателното изплащане на вземането. Тъй
като заповедта е връчена на длъжника при условията на чл. 47, ал. 5 ГПК, съдът
на основание чл. 415, ал. 1, т. 2 ГПК е указал на заявителя да предяви иск за
установяване на вземането си. В изпълнение на указанията в предоставения
едномесечен срок ищецът е депозирал настоящата искова молба.
От представения договор за
потребителски кредит № PLUS-15359533/11.10.2017 г. се установява, че
праводателят на ищеца „БНП Париба Пърсънъл Файненс” ЕАД, в качеството му на
кредитор, се е задължил да предостави на ответницата И.Р.Д., в качеството
ѝ на кредитополучател, кредит за потребителски цели в размер на 2000 лв.,
който последната е следвало да върне в срок до 20.10.2020 г. на 36 месечни
вноски, всяка една в размер на 101,67 лв. или общо 3660,12 лв., включващи
плащания по главницата, на застрахователна премия в размер на 403,20 лв., такса
ангажимент в размер на 70 лв. и на договорна лихва в размер на 34,32 %. В чл. 2
от договора е посочено, че застрахователната премия е разделена на равен брой
вноски и е част от всяка месечна погасителна вноска. Кредитополучателят
следвало да заплати и такса ангажимент, срещу което кредиторът сключвал
договора при фиксиран лихвен % по смисъла на § 1, т. 5 от ЗПК. Таксата се
заплащала от кредитополучателя при усвояване на кредита, като кредиторът
удържал сумата от общия размер на кредита. В чл. 5 от договора за кредит е
посочено, че при забава на една или повече месечни погасителни вноски
кредитополучателят дължал обезщетение за забава в размер на действащата законна
лихва за периода на забавата върху всяка забавена погасителна вноска.
Предвидено е, че при просрочване на две или повече месечни вноски, считано от
падежната дата на втората непогасена вноска, вземането на кредитора ставало
предсрочно изискуемо, включително всички определени надбавки, ведно с дължимото
обезщетение за забава и всички разноски за събиране на вземането, без да е
необходимо изпращане на съобщение от кредитора за настъпването на предсрочната
изискуемост. Изрично е записано, че с полагането на подпис върху договора
кредитополучателят удостоверявал, че е получил по посочената от него банкова
сметка ***. Приложен е Сертификат № PLUS-15359533/11.10.2017 г. за застраховка за
рисковете „Смърт“, „Инвалидизация над 70 %“, „Продължителни болнични над 30
дни“, „Безработица над 30 дни“, „Хоспитализация над 3 дни в резултат на
злополука“ при застрахователите „Кардиф Животозастраховане”, клон България и
„Кардиф Общо застраховане”, клон България, съгласно който трето ползващо се
лице е „БНП Париба Пърсънъл Файненс” ЕАД. В чл. 7 от ОУ за застраховка „Защита
на плащанията“ е посочено, че еднократно дължимата застрахователна премия се финансира
от застраховащия и се заплаща на застраховащия от застрахования ведно с
месечната погасителна вноска.
При
така установената фактическа обстановка съдът намира от правна страна следното:
За успешното провеждане на предявените
искове ищецът следва да установи наличието на валидно правоотношение по договор
за потребителски заем, по който е била предоставена и усвоена от ответника
твърдяната парична сума. Също така следва да установи и наличието на валидно
постигната договореност между страните за връщане на заема с лихва, както и
размера на дължимите възнаградителни лихви.
От наличните по делото
доказателства може да се направи извод, че страните са обвързани от договор за
кредит, съгласно който праводателят на ищеца „БНП Париба Пърсънъл Файненс“ ЕАД е
поел задължение да предостави на ответника сумата от 2000 лв., която последният
се е задължил да върне на 36 месечни вноски до 20.10.2020 г. Процесният договор
отговаря на императивните изисквания на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7-12 и
т. 20 ЗПК. В случая договорът е сключен в
писмена форма, на хартиен носител, по ясен и разбираем начин, посочен е общият
размер на кредита, фиксираният лихвен процент, ГПР и общата сума, дължима от
потребителя, инкорпориран е и погасителен план. Тъй като за целия срок на
договора е договорен фиксиран лихвен процент, не е налице задължение
погасителният план да съдържа информация за последователността на разпределение
на вноските между различните неизплатени суми – по арг. от чл. 11, ал. 1, т. 11 ЗПК. Съобразена е и императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК, според която
годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на
законната лихва по просрочени задължения в лева или валута, определена с
постановление на МС на Република България. С оглед изложеното, съдът приема, че
е възникналото заемно правоотношение, което валидно обвързва страните.
Във връзка с претенцията за
главница следва да се уточни, че е отпусната сума в размер на 2000 лв., от
която е приспадната сумата от 70 лв. – такса ангажимент и по сметка на лицето
са преведени 1930 лв. (видно от чл. 2, изр. посл. от договора и формуляра на л.
22), а отделно от това към кредита е включена и застраховка с цена от 403,20
лв., която го оскъпява допълнително. Според договора таксата ангажимент е
дължима чрез удръжка от отпуснатата сума, като в замяна кредиторът фиксира
лихвения процент за срока на договора. В този смисъл тя се явява такса по
усвояване на кредита, но тук следва да се има предвид нормата на чл. 10а ЗПК,
която предвижда, че кредиторът не може да събира такси за действия, свързани с
усвояване и управление на кредита. Освен това, с уговарянето на това
допълнително възнаграждение съдът намира, че се заобикаля разпоредбата на чл.
19, ал. 4 ЗПК, касаеща ограничение в размера на ГПР. В този смисъл е налице
противоречие с императивна законова норма, поради което клаузата е нищожна и
като такава не поражда правни последици, респективно задължения за заемателя и
ищецът няма основание да търси тази сума. Предвид изложеното, съдът намира, че
подлежи на връщане от заемателя само сумата, която той е получил и реално му е
била предоставена. Също така по делото не са представени доказателства, че е
сключен договор за застраховка „Защита
на плащанията“. Приложеният „сертификат“ няма характер на договор за
застраховка, а такъв договор е задължителен да съществува, доколкото единствено
писмената му форма го прави действителен. Още повече, че този документ е
частен, като в него е посочено, че застрахователят се е съгласил да застрахова,
без обаче да е ясно дали това впоследствие е станало, защото достоверността на
този факт не се следва с издаването на сертификата, а с договор за застраховка
и плащане по него, каквито не се установяват тук. Тази постановка не отговаря
на разпоредбата на чл. 382 КЗ, която изисква задължително при сключването на
застрахователния договор да изрази воля застрахователят или негов посредник.
Дори да се приеме, че така постигнатите уговорки сочат на правоотношение по
договор за потребителски кредит под формата на заем, по силата на който
заемодателят е поел задължението да заплати на застрахователя дължимата от
ответника застрахователна премия, която последният се е задължил да върне
разсрочено на кредитора, то не са налице доказателства, че ищецът е заплатил
тази премия на застрахователя. Отделно от това тази сума е извън обхвата на
настоящата претенция. Видно от приложения към исковата молба погасителен план
месечната вноска от 101,67 лв. включва и застрахователна премия в размер на
11,20 лв. Включването на плащането за застраховка в погасителния план не
означава, че застраховката се приравнява на главница по кредита. Тя представлява
самостоятелно вземане, като нито в заповедното производство, нито в исковото
такова ищецът е заявил претенция по отношение на застрахователната премия.
Изрично е посочено, че търсените суми са за главница, договорна лихва и лихва
за забава.
Предвид изложеното, съдът намира,
че дължима е само тази сума от главницата, която е била реално преведена по
банков път на лицето, а именно – 1930 лв. Недължима е и прибавената към
главницата застрахователна премия в размер на 403,20 лв. В тази връзка следва
да се посочи, че съдът намира за неоснователно възражението на особения
представител на ответника за нищожност на клаузата за уговорена договорна
лихва. Видно от съдържанието на договора същата е в размер на 34,32 %.
Накърняване на добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1 ЗЗД е налице, когато
се нарушава правен принцип, който може и да не е законодателно изрично формулиран,
но спазването му е проведено чрез създаване на други разпоредби, част от
действащото право. Такива са принципите на справедливостта, на
добросъвестността в гражданските и търговските взаимоотношения и на
предотвратяването на несправедливото облагодетелстване на някоя от страните за
сметка на другата. За да се приеме, че уговорката за заплащане на
възнаградителна лихва е нищожна, е
необходимо да е налице значителна липса на еквивалентност на насрещните
престации или вземането на едната страна да е в размер, който чувствително
надвишава насрещната престация, като това несъответствие цели обогатяване, а не
само възмездяване. В настоящия случай следва да се съобрази, че праводателят на
кредитора е попадал в обхвата на определението за небанковите финансови институции
по смисъла на чл. 3, ал. 1, т. 3 ЗКИ. Върху небанковите институции не се
упражнява постоянен надзор, а тяхната дейност е уредена с подзаконов нормативен
акт – Наредба № 26 от 23.04.2009 г. за финансовите институции. Основната им
характеристика, която предпоставя и посочените различия с банките е, че те
отпускат кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на
влогове или други възстановими начини. Поради тази причина тяхната дейност не
би могла да бъде финансирана от друго място освен от лихвоносни заемни
средства, поради което и лихвите по тях са в пъти по-високи от тези, предлагани
от банките. Съобразявайки всичко това, не може да бъде споделено становището на особения представител на
ответницата, че уговорената възнаградителна лихва следва задължително да се
съотнася към размера на законната лихва. В тази връзка трябва да се има
предвид, че през годините е налице съществено изменение на основния лихвен
процент. Така например, към м. 12.2005 г. законната лихва, съизмерима с основния
лихвен %, увеличен с 10 пункта, е в размер на 12,05 %, към м. 12.2006 г. – в
размер на 13,26 %, а към момента на сключване на настоящия договор за кредит – в
размер на 10 %. Ето защо и предвид тези изменения, не може да се възприеме абсолютен
критерий, съобразно който определено превишаване на законната лихва да води до
нищожност на уговорената възнаградителна лихва. Поради всичко изложено, съдът
намира, че противоречието с добрите нрави следва да се преценява съобразно
всеки конкретен случай, като при изследването на този въпрос трябва да се
вземат предвид и останалите условия и характеристики на договора. В случая
отчитайки, че възнаградителната лихва е цена за предоставеното ползване на
заетата сума, конкретния ѝ размер и срока на ползване от 36 месеца,
настоящият съдебен състав счита, че размерът ѝ не противоречи на добрите
нрави. Едновременно с това величината на ГПР (44,15%) и на възнаградителната
лихва като елемент от ГПР (арг. от чл. 19, ал. 1 ЗПК) не надвишава императивно
уредения лимит съгласно чл. 19, ал. 4 ЗПК, поради което следва, че договорената
възнаградителна лихва не е прекомерна и следователно се дължи.
В настоящия случай не се спори,
че ответницата е изплатила общо 12 месечни вноски по 101,67 лв. всяка или по
договора за кредит е извършила плащания в размер на общо 1220,04 лв. Предвид
липсата на възникнало валидно задължение за заплащане на застрахователна премия
в размер на 11,20 лв. месечно, съдът приема, че месечната вноска по договора за
кредит следва да бъде в размер на 90,47 лв. Съобразявайки факта, че
действително предоставената главница е в размер на от 1930 лв., съдът, като
съобрази уговорения лихвен %, на основание чл. 162 ГПК намира, че общо дължимата
възнаградителна лихва възлиза на 1186,16 лв. От това следва, че с извършените
от ответницата плащания са били погасени общо тринадесет вноски за периода
20.11.2017 г. – 20.11.2018 г. и частично 43,93 лв. от вноската с падеж 20.12.2018
г. (43,18 лв. – договорна лихва и 0,75 лв. главница на основание чл. 76, ал. 2 ЗЗД). Предвид всичко изложено и след извършване на необходимите изчисления,
съдът намира, че непогасената главница възлиза на 1438,75 лв. (1930 лв. –
погасената главница от 491,25 лв.), а непогасената възнаградителна лихва – на
457,37 лв. (1186,16 лв.– погасената възнаградителна лихва от 728,79 лв.).
Тук е мястото да се изясни, че въпреки
че длъжникът е преустановил плащанията по договора за кредит, съдът намира, че
не е настъпила предсрочна изискуемост, тъй като от представените от страна на
ищеца доказателства по делото не се установява, че същата е обявена преди
датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по реда
на чл. 410 ГПК. Предсрочната изискуемост съгласно разясненията, дадени в
Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 г. по тълк. д. № 4/2013 г. на ОСГТК на
ВКС, представлява изменение на договора, което за разлика от общия принцип в
чл. 20а, ал. 2 ЗЗД настъпва с волеизявление само на едната от страните и при
наличието на две предпоставки: обективният факт на неплащането и упражненото от
кредитора право да обяви кредита за предсрочно изискуем. Но с оглед
обстоятелството, че падежът на последната вноска е настъпил на 20.10.2020 г.,
съдът приема, че остатъкът от предоставената в заем главница подлежи на
връщане. В тази насока следва да се съобразят задължителните указания на
Тълкувателно решение № 8 от 02.04.2019 г. по тълк. д. № 8/2017 г. на ОСГТК на
ВКС, съгласно които предявеният по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК иск за
установяване дължимост на вземане по договор за банков кредит поради предсрочна
изискуемост може да бъде уважен за вноските с настъпил падеж към датата на
формиране на силата на пресъдено нещо, въпреки че предсрочната изискуемост не е
била обявена на длъжника преди подаване на заявлението за издаване на заповед
за изпълнение. Поради това искът с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл.
9 ЗПК, вр. чл. 240, ал. 1 ЗЗД следва да бъде уважен до сумата от 1438,75 лв.,
като за разликата до пълния предявен размер от 1622,68 лв. подлежи на
отхвърляне. Тъй като вземането в пълен размер е станало изискуемо след
падежирането на главницата на 20.10.2020 г., законната лихва върху сумата в
размер на 1438,75 лв. се дължи от 21.10.2020 г. до окончателното ѝ
изплащане. Върху частта от главницата, чийто падеж е настъпил през периода от
30.12.2019 г. (датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК) до 20.10.2020
г., следва да се присъди законната лихва върху всяка вноска от падежа до датата
на падежиране на кредита. Съдът, като съобрази определения от БНБ основен
лихвен процент за процесния период, с нормативно установената надбавка от 10
пункта, намира, че дължимата законна лихва за този период е на стойност 88,23
лв. По изложените по-горе съображения искът за възнаградителна лихва следва да
се уважи за сумата от 457,37 лв., като за разликата до пълния предявен размер
от 615,80 лв. и за периода от 20.11.2018 г. до 19.01.2019 г. се отхвърли като
неоснователен.
С оглед обстоятелството, че не е
настъпила предсрочна изискуемост на главницата, претендираното обезщетение за
забава на основание чл. 5 от договора за периода 20.12.2018 г. – 18.12.2019 г.
следва да се изчисли върху всяка една падежирала погасителна вноска. Съдът, отчитайки
определения от БНБ основен лихвен процент за процесния период, с нормативно
установената надбавка от 10 пункта, установи, че мораторната лихва за периода
20.12.2018 г. 18.12.2019 г. възлиза на 34,31 лв. От това следва, че до пълния
предявен размер от 163,82 лв. искът следва да се отхвърли.
Тъй като исковете не са
отхвърлени поради ненадлежно обявена предсрочна изискуемост, съдът не дължи
произнасяне по предявените при условията на евентуалност осъдителни искове.
Съобразно т. 12 от ТР №
4/18.06.2014 г. на ВКС, ОСГТК, разноските, сторени в заповедното производство,
следва да се присъдят с решението по исковото производство, като съдът се
произнася с осъдителен диспозитив. В хода на заповедното производство ищецът е
направил разноски в общ размер на 97,99 лв. за държавна такса и юрисконсултско
възнаграждение. В исковото производство е извършил разноски в общ размер на
514,92 лв., като е бил защитаван от юрисконсулт. Според разпоредбата на чл. 78,
ал. 8 ГПК в полза на юридически лица или еднолични търговци се присъжда
възнаграждение в размер, определен от съда, ако те са били защитавани от
юрисконсулт, като размерът на присъденото възнаграждение не може да надхвърля
максималния размер за съответния вид дело, определен по реда на чл. 37 от
Закона за правната помощ. От своя страна, нормата на чл. 37 ЗПП препраща към
Наредбата за заплащане на правната помощ, която в чл. 26 и чл. 25, ал. 1
предвижда възнаграждение за заповедното производство от 50 до 150 лв., а в
исковото – от 100 до 300 лв. Предвид вида и характера на извършените
процесуални действия, съдът определя на ищеца възнаграждение за юрисконсулт в
размер на 50 лв. за заповедното и 100 лв. за исковото производство. С оглед
уважената част от исковете, в полза на ищеца следва да се присъдят сторените в
заповедното производство разноски в размер на 78,74 лв., както тези, направени
в хода на настоящото производство, които възлизат на 494,13 лв.
Така мотивиран,
РС Свиленград
Р Е
Ш И:
ПРИЗНАВА
ЗА УСТАНОВЕНО по
исковете с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 9 ЗПК, вр. чл. 240, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД и чл. 86,
ал. 1 ЗЗД
по отношение на И.Р.Д., ЕГН: **********, с настоящ адрес: ***, че дължи на „БНП
Париба Пърсънъл Файненс” С. А. – Франция, действащ чрез „БНП Париба Пърсънъл
Файненс” С. А., клон България, ЕИК: *********, със седалище и адрес на
управление:***, ж. к. „Младост” 4, Бизнес Парк София, сгр. 14, следните суми: 1438,75
лв. – изискуема главница по договор за потребителски кредит № PLUS-15359533/11.10.2017
г., 457,37 лв. – възнаградителна лихва за периода 20.01.2019 г.– 20.10.2020 г.,
и 34,31 лв. – мораторна лихва за периода 20.12.2018 г. – 18.12.2019 г., ведно със законната
лихва върху падежиралите вноски за периода 30.12.2019 г. – 20.10.2020 г.,
възлизаща на сумата от 88,23 лв., и законната лихва върху присъдената главница
на стойност 1438,75 лв. от 21.10.2020 г. до окончателното изплащане на
вземането, като исковете за разликата над сумата от 1438,75 лв. до пълния
предявен размер от 1622,68 лв. за главница, над сумата от 457,37 лв. до пълния
предявен размер от 615,80 лв. и за периода 20.11.2018 г.– 19.01.2019 г. за
възнаградителна лихва и над сумата от 34,31 лв. до пълния предявен размер от
163,82 лв. за мораторна лихва ОТХВЪРЛЯ,
за които суми е издадена Заповед № 123/24.06.2020 г. за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 ГПК по ч. гр. д. № 314/2020 г. по описа на РС Свиленград.
ОСЪЖДА И.Р.Д., ЕГН: **********, с
настоящ адрес: ***, да заплати на „БНП Париба Пърсънъл Файненс” С. А. –
Франция, действащ чрез „БНП Париба Пърсънъл Файненс” С. А., клон България, ЕИК:
*********, със седалище и адрес на управление:***, ж. к. „Младост” 4, Бизнес
Парк София, сгр. 14, сумата от 78,74 лв. – разноски в заповедното производство,
и сумата от 494,13 лв. – разноски в исковото производство.
Решението
подлежи на обжалване с въззивна жалба пред ОС Хасково в двуседмичен срок от
връчването му на страните.
Районен
съдия: