Решение по дело №484/2021 на Апелативен съд - София

Номер на акта: 1190
Дата: 18 ноември 2021 г. (в сила от 18 ноември 2021 г.)
Съдия: Асен Воденичаров
Дело: 20211000500484
Тип на делото: Въззивно гражданско дело
Дата на образуване: 18 февруари 2021 г.

Съдържание на акта

РЕШЕНИЕ
№ 1190
гр. София, 17.11.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 2-РИ ГРАЖДАНСКИ, в публично
заседание на двадесети октомври през две хиляди двадесет и първа година в
следния състав:
Председател:Мария Георгиева
Членове:Асен Воденичаров

Кристина Филипова
при участието на секретаря Таня Ж. Петрова Вълчева
като разгледа докладваното от Асен Воденичаров Въззивно гражданско дело
№ 20211000500484 по описа за 2021 година
Производството е по чл. 258 и сл. ГПК.
С решение № 4010 от 06.07.2020 год., постановено по гр.д.№ 1591/2016 год. по описа на
СГС, I-8 състав е признато за установено на основание чл.23, ал.2 от СК по предявения от В.
М. В. срещу А. Й. Н., правото на индивидуална собственост на ищеца върху 53 000/59 400
идеални части от придобития по време на брака му с ответницата недвижим имот,
представляващ Апартамент № 50 с площ от 101.90 кв.м., състоящ се от дневна с трапезария
и кухненски бокс, две спални и входно антре, баня и тоалетна, тоалетна и входно антре, с
местонахождение на пети надпартерен етаж в жилищна сграда от три секции, намираща се в
гр. София, на ул. „***“ № 1, построена в УПИ с площ от 1250 кв.м., съставляващ парцел ІХ-
1033, кв. 66а, по плана на гр. София, местност „Христо Смирненски- Слатина“. Със същото
решение е отхвърлен изцяло предявен от В. М. В. срещу А. Й. Н. иск с правно основание
чл.29, ал.3 от СК и са разпределени разноските по делото.
С решение от 23.10.2020 год., постановено по делото в производство по чл.247, ал.1 от ГПК
съдът е допуснал поправка на очевидна фактическа грешка в първоначалното решение, като
след поправката, изразът „Осъжда А. Й. Н. да заплати на В. М. В., на основание чл.78, ал.3
от ГПК сумата от 1 000 лева за съдебни разноски“ следва да се чете: „Осъжда В. М. В. да
заплати на А. Й. Н., на основание чл.78, ал.3 от ГПК сумата от 1 000 лева за съдебни
разноски“.
С определение от 23.10.2020 год. по същото дело в производство по чл.248 от ГПК съдът е
1
оставил без уважение молбата на адв. Г., процесуален представител на ищеца да измени
постановеното решение в частта за разноските.
Решението е обжалвано от ответника А. Й. Н. в частта в която съдът е уважил предявения
иск с правно основание чл.23, ал.2 от СК, с доводи за незаконосъобразност и неправилност,
като се оспорват изводите на съда досежно личната собственост на 53 000/59 400 идеални
части от придобития по време на брака им с ищеца недвижим имот. Твърди, че неправилно
съдът е кредитирал без резерви показанията на разпитаните по делото свидетели, а отделно
от това липсват категорични данни, че ищеца е заплатил сумата преди сключване на брака.
Поддържа, че имота е придобит по време на брака им, като двамата съпрузи са участвали
финансово в това придобиване, а след развода всеки от тях е придобил равна квота в него.
Ищеца не е оборил презумпцията на чл.19, ал.3 и в тази връзка съдът е постановил
неправилно решение в тази част, което моли да бъде отменено.
Въззиваемият В. М. В. оспорва наведените по жалбата оплаквания, като неоснователни и
молят за потвърждаване на решението. Претендира разноските по делото.
Подадена е и въззивна жалба от В. М. В. против решението, постановено по реда на чл.247,
ал.1 от ГПК, като се твърди, че неправилно съдът е приел, че дължи на ответницата разноски
в размер на 1 000 лева, тъй като последната не е направила никакви разходи по уважения от
съда иск. Моли за отмяна на това решение.
Въззиваемият по тази въззивна жалба оспорва същата и моли за потвърждаване на
решението.
Подадена е и частна жалба от Б.Г., като пълномощник на ищеца срещу определението на
съда, постановено в производството по чл.248 от ГПК, в която се твърди неправилност.
Твърди, че сторените и установени по делото разноски по изцяло уважение иск от ищцовата
страна са в размер на 1 738.14 лева и следва да бъдат присъдени. Отделно от това на него му
се дължи възнаграждение за адвокатско представителство, което е сторил безплатно, което е
видно от представения договор за правна защита и съдействие.
Въззиваемият по частната жалба А. Й. Н. не депозира отговор.
Жалбата срещу решенията на съда са подадени в срока по чл.259, ал.1 от ГПК срещу
подлежащи на обжалване съдебни актове от страни в производството, имащи право на
жалба, поради което са процесуално допустими. Разгледани по същество са неоснователни.
Атакуваното основно решение е валидно и допустимо, поради което съдът е обвързан от
направените от жалбоподателя оплаквания, касаещи наличието на материално правните
предпоставки, оборващи презумцията на чл.19, ал.3 от СК /отм./.
Пред първоинстанционният съд е предявен иск с правно основание чл.23, ал.2 от СК като
ищецът В. М. В. твърди, че с ответницата А. Й. Н. били в брак, по време на който
придобили недвижим имот, представляващ Апартамент № 50 с площ от 101.90 кв.м.,
състоящ се от дневна с трапезария и кухненски бокс, две спални и входно антре, баня и
тоалетна, тоалетна и входно антре, с местонахождение на пети надпартерен етаж в жилищна
сграда от три секции, намираща се в гр. София, на ул. „***“ № 1, построена в УПИ с площ
2
от 1250 кв.м., съставляващ парцел ІХ-1033, кв. 66а, по плана на гр. София, местност „Христо
Смирненски- Слатина“. Поддържа, че преди сключването на брака, договорил с трето лице
закупуването на имота, за което сключил предварителен договор за продажба право на
строеж и предварителен договор за построяване на недвижим имот, като заплатил и обща
сумата от 53 000 лева. Твърди, че тази сума пари представлява негова лична собственост, а
тъй като придобивната цена по окончателния договор е 59 400 лева, то след прекратяване на
брака, е настъпила имуществена трансформация, при което той притежава 53 000/59 400
идеални части недвижимия имот.
Ответницата А. Й. Н. оспорва иска, като твърди, че ищеца не е заплатил лично посочените
суми пари по двата сключени преди брака предварителни договори и в тази връзка не е
налице трансформация на парични средства, даващи основание за по-голям дял от общата
вещ за ищеца. Моли за отхвърляне на иска.
Фактическата обстановка е правилно установена от първоинстанционният съд и е следната:
Не се спори, че между страните е бил сключен граждански брак на 14.10.2001 год.,
прекратен по силата на влязло в сила съдебно решение от 30.01.2015 год., постановено по
гр.д. № 13168/2014 г. 84 състав при СРС, без да бъдат изрично уредени отношенията по
повод придобитото по време на брака имущество в режим на СИО.
Установява се от представените предварителен договор за продажба на право на строеж от
16.09.2001г. и предварителен договор за поемане на задължение за построяване на
недвижим имот от 16.09.2001 г., че между ищеца В.В. и „Вила парк“ ООД са били сключени
двата договора, по силата на които дружеството се задължава да прехвърли на ищеца
правото на строеж върху недвижим имот, представляващ апартамент № 50 на пети
надпартерен етаж в сградата на секция Б, с площ от 101.90 кв.м., състоящ се от дневна с
трапезария и кухненски бокс, две спални и входно антре, баня и тоалетна, тоалетна и входно
антре, намиращ се в жилищна сграда от три секции, намираща се в гр. София, на ул. „***“
№1, която ще бъде построена в УПИ с площ от 1250 кв.м., съставляващ парцел ІХ-1033, кв.
66а, по плана на гр. София, местност „Христо Смирненски- Слатина“. Установено е, че по
договора за продажба на право на строеж, купувача се е задължил да заплати сумата от 7 400
лева, платима на две вноски – 7 000 лева в деня на подписване на договора, а остатъка в
размер на 400 лева при сключване на окончателен договор, а по договора за строителство,
купувача се е задължил да заплати сумата от 52 000 лева, платима на две вноски – 46 000
лева в деня на подписване на договора, а остатъка в размер на 6 000 лева при подписване на
Акт-образец15 за сградата.
Посочените два предварителни договора, сключени на 16.10.2001 год. са оспорени от
ответника и съдът е изслушал заключение на съдебно-почеркова експертиза, която се
кредитира като неоспорена и компетентно изготвена и която се установява, че са подписани
за „продавач“ от лицето, което е посочено като автор на подписите – Р. Б. В..
Не е спорно между страните също така, че посредством договор за продажба от 16.10.2002
г., оформен с нотариален акт № 69, том ІІ, рег. № 3580, дело № 247 от 2002 г. по описа на
3
нотариус И. Р., В.В. е придобил правото на строеж върху процесния недвижим имот,
представляващ апартамент № 50, трансформирано през 2003 год. в право на собственост,
посредством реализирано строителство.
Пред първоинстанционният съд са разпитани четирима свидетели. В показанията си
свидетеля Р. В. установява, че бил управител на „Вила Парк“ ООД до 2008 г. и в това
качество е поддържал делови отношения с ищеца. Свидетелят заявява, че помни
сключването на двата предварителни договора от 16.09.2001 г. и имал спомен за заплащане
на уговорената в тях цена от ищеца на посочените дата. Знаел, че ищецът е футболист, а
понастоящем упражнявал треньорска професия, както и че винаги идвал сам и по тази
причина не познавал съпругата му.
Свидетелката М. Г., сестра на ищеца, установява, че поддържала близки социални връзки с
брат си и тъй като имала собствен източник на доходи – занимавала се с търговия със
строителни материали, съдействала за закупуване на жилище, като по негова молба му
предоставила в заем парична сума, посредством която брат й да придобие жилище в град
София. Свидетеля Б. В., брат на ищеца пък установява, че имал впечатление, че В. осигурява
доходите за покриване на нуждите на семейството, докато съпругата му А. не работела. Тъй
като свидетелят поддържал близки социални връзки с брат си и със сестра си /свидетелката
Г./, той знаел, че последната е подпомогнала финансово ищеца, като му предоставила
паричен заем за покупка на недвижим имот. Според свидетеля, сестра му могла да си
позволи подобна помощ, понеже имала собствен източник на доходи – занимавала се с
търговия със строителни материали.
Приети са пред първоинстанционният съд и договори за кредит за текущо потребление от
23.08.2002 г. сключени между „Банка ДСК“ ЕАД и кредитополучателите Й. Н. и П. Н.,
договор за заем от 14.09.2002 г. сключен между Р. Ш. и Й. Н., както и договори за дарение
от 10.10.2002 г. и от 12.10.2002 г. сключен между дарители Й. Н. и П. Н. и ответницата А.
В.. Тъй като договорите са оспорени от ищцовата страна, показания е дал свидетеля Ш. и от
които се установява, че по молба на братовчедка си Н., през 2002 г. предоставил в заем
сумата от 7 000 лева, която било предназначена за покупка на жилище на дъщеря им А..
При така установената фактическа обстановка съдът приема от правна страна следното:
За да бъде уважен иск за установяване на пълна или частична трансформация на лични
средства при придобиване на имущество по време на брака, следва да се обори законовата
презумпция на приложимия към момента на прекратяване на брака закон - чл.19, ал.3 от СК
/отм./, като се докаже, че част от вложените в придобиване на имота средства са лично
имущество. В настоящия случай, от събраните и обсъдени доказателства се установи
имуществена трансформация на лично имущество на ищеца в съотношение 53 000/59 400
идеални части от собствеността на имота.
За да достигне до този извод въззивният съд приема, че имота е придобит въз основа на
предварителни договори, които са сключени от ищеца на 16.09.2001 год., т.е. преди брака.
Вярно е, че предварителния договор няма вещно-транслативен ефект, но заплатените по
4
него средства са именно във връзка с прехвърлянето правото на собственост, посредством
окончателния договор, оформен с нотариален акт. Договорите са възмездни и макар да няма
преки доказателства за плащането на цената, на която е придобит имота, то събраните
косвени доказателства са достатъчен брой и при това достатъчно убедителни, за да бъда
направен извода, че значителна част от продажната цена е била заплатена именно от страна
на ищеца. Такива косвени доказателства, които съдът кредитира, са на първо място
ангажираните от ищеца, по повод оспорването на предварителните договори, показания на
свидетеля В., който е бил управител на прехвърлителя на вещните права върху имота
продавач „Вила Парк“ ООД, като съдът приема за неоснователно направеното оспорване на
договорите, тъй като то бе опровергано не само от показанията на този свидетел, но и
посредством заключението на изслушаната съдебно- почерковата експертиза. От двата
предварителни договора се установи, че към момента на сключването им, ищеца е заплатил
обща сума в размер на 53 000 лева, така както е договорено между страните. Тъй като тази
сума е платена преди брака на ищеца с ответницата, то тя представлява лични средства на
ищеца.
Установи се по делото, че ответницата също има принос в заплащането за придобиването на
имота, но нейното участие се свежда до останалата част от продажната цена в размер на
6 400 лева, като се има предвид, че ищецът не претендира изключителен принос за
придобиването на целия имот, а твърдението му за преобладаващ принос в заплащането на
цената се основава на твърдения за трансформация на лични парични средства в
придобиването на общото имущество.
Следователно, по делото е доказана частична трансформация на лични средства от 53 000
лева в придобиваната стойност по документа за собственост или 53 000/59 400 идеални
части от процесния имот са лична собственост на въззиваемия, на основание чл.23, ал.2 от
СК, за която част искът следва да бъде уважен. За останалите 6 400/59 400 идеални части от
имота следва да се приеме, че са придобити по време на брака в режим на СИО.
Поради съвпадане на правните изводи на двете инстанции решението на Софийския градски
съд в обжалвана част следва да бъде потвърдено. В необжалвана част досежно иска с правно
основание чл.29, ал.3 от СК решението е влязло в сила.
По въззивната жалба решение срещу решението от 23.10.2020 год., постановено по делото в
производство по чл.247, ал.1 от ГПК съдът приема следното:
С основното решение, предвид изхода на спора съдът е формирал воля за дължимост на
разноски от ищеца на ответника, на правно основание чл.78, ал.3 от ГПК, определени в
размер на 1 000 лева, но в диспозитива на решението е вписал обратното, че ответника
дължи на ищеца посочената сума пари. В тази връзка е налице очевидна фактическа грешка
между изложените мотиви и диспозитива на съдебния акт, която подлежи на отстраняване.
Поради съвпадане на правните изводи на двете инстанции и решението, постановено по
реда на чл.247, ал.1 от ГПК на Софийския градски съд следва да бъде потвърдено.
По частната жалба срещу определението по чл.248 от ГПК съдът приема следното:
5
Определението е неправилно.
Съобразно изхода на спора пред първоинстанционният съд, страните имат право на
разноски, съобразно представите от тях списъци за извършените и доказани разноски. В
този смисъл, видно от представения от ищцовата страна списък по чл.80 от ГПК се
установява, че същия е направил разноски по изцяло уважения иск с правно основание
чл.23, ал.2 от ГПК в размер на 1 738.14 лева, който ответната страна следва да му заплати.
На следващо място се събраха доказателства, че процесуалното представителство за ищеца,
осъществено от адв. Г. е при условията на чл.38, ал.1, т.3 от ЗАдв. Ирелевантно е в какъв
етап на производството са представени доказателства за това. Единствено от значение е това
процесуално действие е да е осъществено преди приключване на последното по делото
съдебно заседание. В този смисъл дължимото адвокатско възнаграждение за осъщественото
безплатно процесуално представителство следва да бъде съобразено с поисканото от страна
в представения списък за разноските /стр.324/ и на процесуалния представител на ищеца да
бъде определено възнаграждение в размер на 1 000 лева.
По изложените съображения частната жалба срещу определението по чл.248 от ГПК следва
да бъде уважена, като на разноските, дължими на ищеца следва да бъдат редуцирани до
сумата от 1 738.14 лева, а ответника да бъде осъден да заплати на адв. Г. сумата от 1 000
лева, на основание чл.38, ал.2 от ЗАдв.
Съобразно изхода на спора пред въззивния съд ответникът следва да бъде осъден да заплати
на ищеца разноски по уважената частна жалба в размер на 15 лева, съгласно представен
списък по чл.80 от ГПК. На процесуалния представител на ищеца не се дължи адвокатско
възнаграждение, на основание чл.38, ал.2 от ЗАдв., поради това, че не са ангажирани
доказателства за такова. Видно е представения договор за правна и защита е съдействие
/л.328/, че същия има за предмет единствено правна защита и съдействие пред СГС, но не и
пред въззивната инстанция.
По изложените съображения, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 4010 от 06.07.2020 год., постановено по гр.д.№ 1591/2016
год. по описа на СГС, I-8 състав.
ПОТВЪРЖДАВА решение от 23.10.2020 год., постановено по гр.д.№ 1591/2016 год. по
описа на СГС, I-8 състав в производство по чл.247, ал.1 от ГПК.
ОТМЕНЯ определение от 23.10.2020 год. на СГС, ГО, I-8 състав, постановено по гр.д. №
1591/2016 година и вместо него постановява:
ИЗМЕНЯ постановеното на 06.07.2020 год. решение по гр.д. № 1591/2016 година по описа
на Софийски градски съд, ГО, I-8 състав в частта за разноските, като ОСЪЖДА на
основание чл.78, ал.1 от ГПК А. Й. Н. да заплати на В. М. В. сумата от 1 738.14 лева,
представляващи разноски по делото, както и на правно основание чл.38, ал.2 от Задв. да
6
заплати на адв. Б.Г. – САК адвокатско възнаграждение в размер на сумата от 1 000 лева.
ОСЪЖДА А. Й. Н. да заплати на В. М. В., на основание чл. 78, ал.3 от ГПК сумата от 15
лева, представляващи разноски пред въззивния съд.
Решението може да се обжалва при условията на чл. 280 от ГПК с касационна жалба в
едномесечен срок от връчването му на страните пред ВКС.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7