№ 188
гр. С., 20.10.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – С., ПЪРВИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ,
в публично заседание на двадесети октомври през две хиляди двадесет и
първа година в следния състав:
Председател:Надежда Н. Янакиева
Членове:Симеон Ил. Светославов
Мартин Цв. Сандулов
при участието на секретаря Пенка Сп. Иванова
като разгледа докладваното от Надежда Н. Янакиева Въззивно гражданско
дело № 20212200500443 по описа за 2021 година
Производството е въззивно и се развива по чл. 258 и сл. от ГПК.
Обжалвано е първоинстанционно решение № 260416/16.07.2021г. по
гр.д. № 1088/20г. на СлРС, с което са осъдени К. Г. Г. и С.Г. Г.а да заплатят
на Д. К. Г. сумата в общ размер на 385, 25 лв., представляваща обезщетение
за лишаване на последния от правото му на ползване по отношение на
съсобствен недвижим имот - ПЪРВИ ЕТАЖ със застроена площ от 89 кв.м.,
състоящ се от дневна, спалня, кухня, баня, тоалетна, антре, обособени като
самостоятелен жилищен обект на двуетажна двуфамилна жилищна сграда,
построена в имот пл. № 7803, образуващ парцел IХ-7803,7804 в кв. 441 по
плана на гр. С. кв. „Н.С.“ - юг, целият от 192 кв.м., от които застроени 89
кв.м. при граници на имота: имоти пл. №№ 7804,7801,7800 и улица, заедно с
прилежащите избено помещение със застроена площ от 12 кв.м. и
югоизточно изложение, избено помещение със застроена площ от 16 кв.м. и
със североизточно изложение, 1/2 ид.ч. от общите части на сградата и 1/2
идеална част от отстъпено право на строеж върху държавна земя, за
периода от 01.08.2019 година до 16.03.2020 година, ведно със законната
1
лихва върху сумата, считано от датата на завеждане на исковата молба в
съда – 09.04.2020 година до окончателното й изплащане и са присъдени на
ищеца разноските по делото в размер на 550 лв.
Решението е атакувано изцяло от всеки от ищците в
първоинстанционното производство.
Първата въззивна жалба е подадена от ответника К. Г. Г., ЕГН
**********, гр. С., ул. „Г.С.” № 83 ет.1 ап.1, чрез процесуален представител
по пълномощие. Твърди се, че решението е неправилно и незаконосъобрано,
постановено при неправилно прилагане на процесуалния и материалния
закон. Първоинстанционният съд е допуснал назначаването на съдебно
техническа експертиза след проведено второ съдебно заседание. Счита, че
уважаването на това искане, направено във тази фаза на производството,
е преклудирано, поради което не следвало да бъде уважено. Ищецът е
пропуснал дадената му възможност да поиска възлагането на СТЕ
своевременно и това негово право се е преклудирало. Излага аргументи. При
разпределение на доказателствената тежест, съдът е разпределил такава
на ищцовата страна, но не е разпределял никаква доказателствена тежест
на ответната страна. В този смисъл той не им е указал, сочат ли
доказателства за твърдените от тях факти или не, като не е посочил за
кои от тях сочт доказателства и за кои не сочат. С тези си свои действия
съдът е нарушил своите задължения вменени му от чл. 145 и 146 ГПК.
Извършеният по делото доклад от съда няма изискуемото съдържание по
чл. 146, ал. 1 ГПК. На второ място, съдът без да обсъди всички събрани
доказателства е приел, че ответниците по делото не са доказали
придобиване на собствеността върху процесния имот по давностно
владение. Съдът е игнорирал събраните по делото гласни доказателства. В
обжалваното решение съдът не е обсъдил свидетелските показания. Не е
посочил, кои са тези свидетели, за кои факти и обстоятелства са
свидетелствали и дали съдът дава вяра на всички свидетели и на техните
показания или на някой дава вяра, а на други не, както и да изложи
аргументи защо на някой дава вяра, а на други не. Прави се разбор на
свидетелските показания и се твърди, че от всички свидетелски показания
ясно се вижда, че ищеца Д. К. Г. не е съсобственик в процесния имот. В
обобщение се иска решението да бъде отменено.
2
В срока по чл.263 от ГПК е постъпил писмен отговор на тази въззивна
жалба от ищеца чрез представител по пълномощие, в който се твърди, че
жалбата е неоснователна. Първоинстанционният съд е постановил едно
правилно и законосъобразно решение, а искането на ответната страна за
отмяна на същото като незаконосъобразно и неправилно, е неоснователно.
Възраженията на ответната страна, изложени във въззивната жалба
относно разпределението на доказателствената тежест, че съдът
разпоредил такава само на ищцовата страна, са неоснователни. От
направения доклад е видно, че ищеца е следвало да установи и докаже
наличие на следните кумулативни предпоставки: страните да са
съсобственици на веща, ответникът лично да ползва общата вещ, да е
лишил ищеца от ползване и ищецът да е отправил писмена покана до
ответника за заплащане на обезщетение за ползата, от която е бил лишен.
В своите правни изводи съдът правилно е възприел фактите, установени със
събраните доказателства и е извел правилни изводи въз основа на тях.
Съдът от събраните доказателства правилно е извел в своите правни
изводи, че ищеца е съсобственик на процесния имот, както и това, че само
ответниците са ползвали целия съсобствен имот. Посочил е, че
обезщетение се дължи от деня, в който неползващият съсобственик поиска
от ползващия да му заплати следващото се обезщетение. Съдът правилно е
преценил, че възраженията на ответниците за придобиване на собственост
върху имота по давностно владение са неоснователни, като подробно е
изложил съображенията си за това.Изложил е, че по делото не са събрани
доказателства, както писмени, така и гласни от които да може да се
приеме по отношение на всеки от ответниците, заедно или по отделно, че е
осъществил в продължение на 10 години трайно, явно, непрекъснато
владение, като е упражнявал фактическа власт върху имота с намерение за
своене, манифестирайки промяната в намерението си да владее за себе си.
Решаващият съд правилно е счел, че искът е установен по основание и
размер и като такъв го е уважил изцяло, като е присъдил и законната лихва
върху сумата, считано от датата на завеждане на исковата молба в съда -
09.04.2020 г. до окончателното й изплащане, поради което се иска
решението да бъде потвърдено.
Подадена е и въззивна жалба от ответницата С.Г. Г.а ЕГН **********
3
от гр. С.", ул. „ Ген. С.” № 26 чрез представител по пълномощие, в която се
твърди, че решението е неправилно и незаконосъобрано, постановено при
неправилно прилагане на процесуалния и материалния закон. Релевират се
доводи за това, че допуснатата по делото СТЕ е допусната при нарушаване
на императивната разпоредба на чл. 146, ал. 3 ГПК, поради което се явява
процесулано недопустимо, поради това, че искането за назначаване на
експериза е преклудирано. В конкретния случай ищецът е пропуснал
дадената му от страната възможност да поиска възлагането на СТЕ
своевременно и това негово право се е преклудирало. В подадената от ищеца
молба за назначаване на СТЕ, не се сочат новооткрити или новонастъпили
обстоятелства, които да налагат назначаването на СТЕ. Поставените към
СТЕ въпроси са за факти и обстоятелства, които са изначално известни на
ищцовата страна, но подлежат на доказване. В своето решение съдът
единствено се е ограничил върху разглеждане на някой предпоставки за
удовлетворяване на иска по чл. 31, ал. 2 ЗС, като при обсъждането им е
фаворизирал едни доказателства, а изцяло е изключил други без да разгледа
всички представени по делото и събрани в неговия ход доказателства, като
не ги е обсъдил нито поотделно нито в тяхната цялост. При разпределение
на доказателствената тежест, съдът е разпределил такава на ищцовата
страна, но не е разпределял никаква доказателствена тежест на
ответната страна. Съдът изцяло е игнорирал събраните по делото гласни
доказателства. В съдебното решение само мимоходом е споменато, че са
разпитвани свидетели, но нито се сочи, кои са тези свидетели, за кои факти
и обстоятелства са свидетелствали и дали съдът дава вяра на всички
свидетели и на техните показания или на някой дава вяра, а на други не,
както и да изложи аргументи защо на някой дава вяра, а на други не.
Ответницата чрез баща си е установила владение върху целия имот, като
това владение според най - близкия съсед е установено още преди 2006 г.,
следователно владението е осъществявано за период - по-дълъг от 10
години, фактическата власт по отношение на конкретната вещ (corpus),
без противопоставяне и без прекъсване за време, по-дълго от 6 месеца и да е
демонстрирал по отношение на собственика на вещта поведение на
пълноправен собственик (animus), т. е., че упражнява собственическите
правомощия единствено за себе си. Преразказват се свидетелски показания и
се обосновава тезата, че от всички обсъдени по делото свидетелски
4
показания няма как въззиваемият Д. К. Г. да е съсобственик в процесния
имот. В обобщение се иска да бъде отменено решението.
В срока по чл.263 от ГПК е постъпил писмен отговор на въззивната
жалба от въззиваемия чрез представител по пълномощие, в който се
твърди, че тя е неоснователна. Първоинстанционният съд е постановил
правилно и законосъобразно решение, а искането на ответната страна за
отмяна на същото като незаконосъобразно и неправилно, е неоснователно.
Възраженията на ответната страна, изложени във въззивната жалба
относно разпределението на доказателствената тежест, че съдът
разпоредил такава само на ищцовата страна, са неоснователни. От
направения доклад е видно, че ищеца е следвало да установи и докаже
наличие на следните кумулативни предпоставки: страните да са
съсобственици на веща, ответникът лично да ползва общата вещ, да е
лишил ищеца от ползване и ищецът да е отправил писмена покана до
ответника за заплащане на обезщетение за ползата, от която е бил лишен.
В своите правни изводи съдът правилно е възприел фактите, установени със
събраните доказателства и е извел правилни изводи въз основа на тях.
Съдът от събраните доказателства правилно е извел в своите правни
изводи, че ищеца е съсобственик на процесния имот, както и това, че само
ответниците са ползвали целия съсобствен имот. Посочил е, че
обезщетение се дължи от деня, в който неползващият съсобственик поиска
от ползващия да му заплати следващото се обезщетение. Съдът правилно е
преценил, че възраженията на ответниците за придобиване на собственост
върху имота по давностно владение са неоснователни, като подробно е
изложил съображенията си за това.Изложил е, че по делото не са събрани
доказателства, както писмени, така и гласни от които да може да се
приеме по отношение на всеки от ответниците, заедно или по отделно, че е
осъществил в продължение на 10 години трайно, явно, непрекъснато
владение, като е упражнявал фактическа власт върху имота с намерение за
своене, манифестирайки промяната в намерението си да владее за себе си.
Решаващият съд правилно е счел, че искът е установен по основание и
размер и като такъв го е уважил изцяло, като е присъдил и законната лихва
върху сумата, считано от датата на завеждане на исковата молба в съда -
09.04.2020 г. до окончателното й изплащане, поради което се иска
5
решението да бъде потвърдено.
Във въззивните жалби и отговорите по тях не са направени
доказателствени искания, а всяка от страните е заявила претенции за
заплащане на разноски.
В с.з., въззивник пор. № 1, редовно призован, не се явява, чрез
процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПК, поддържа
жалбата, оспорва отговора, счита за основателна другата въззивна жалба
и моли съда да отмени решението на СлРС и отхвърли иска. Претендира
разноски за двете инстанции, представя списък
В с.з., въззивник пор. № 2, редовно призован, не се явява, чрез
процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПК, поддържа
жалбата, оспорва отговора, счита за основателна другата въззивна жалба
и моли съда да отмени решението на СлРС и отхвърли иска. Претендира
разноски за двете инстанции, представя списък.
В с.з. въззиваемият, редовно призован, не се явява лично, за него се явява
процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПК, който
оспорва въззивните жалби, поддържа изложените съображения в двата
отговора и иска обжалваното решение да бъде потвърдено. Претендира
разноски за тази инстанция, представя списък.
След докладване на жалбата и отговора, не са направени възражения и
искания.
Въззивният съд намира въззивните жалби за редовни и допустими,
отговарящи на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същите са
подадени в срок, от процесуално легитимирани субекти, имащи интерес от
обжалването, чрез постановилия атакувания акт районен съд.
При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК
настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е
валидно, и с оглед пълния обхват на обжалването – и допустимо.
При осъществяване на въззивния контрол за законосъобразност и
правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от
въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на събраните
6
пред РС доказателства, намира, че решението е незаконосъобразно, поради
което следва да бъде отменено.
Въззивният състав не споделя правните изводи на РС, които са
необосновани и не намират опора в материалноправните норми, приложими
към настоящия спор.
Изложените в двете въззивни жалби оплаквания са като цяло
основателни.
Тъй като с тях се атакува изцяло решението на първостепенния съд и
наведените с тях доводи и съображения са идентични, съдът ще ги разгледа
и постанови общо по тях.
По отношение на оплакванията, касаещи допуснати процесуални
нарушения във връзка с ненадлежното разпределяне на доказателствената
тежест, като такава не е била възложена на ответната страна, следва да
се посочи, че положителите факти, формиращи фактическия състав, от
който ищецът черпи правното основание на исковете си, подлежат на
пълно, пряко и главно доказване от него. За тези факти ответната страна
не носи такава тежест, но може да проведе по свой избор насрещно или
непълно доказване, с което да докаже отбранителната си теза, за което й е
дадена възможност, или да опровергае/разколебае твърденията на ищеца.
Така извършените доклад и разпределение на тежестта на доказване са
съобразени с процесуалните правила и съдът е събрал достатъчно годни,
допустими и относими доказателствени средства, поискани от страните.
По отношение на матералната незаконосъобразност на атакувания
акт:
На първо място, по повод възражението на ответниците за
придобиване по давностно владение на идеалната част на ищеца-
съсобственик, упражнявано чрез техния баща, с което се домогват изцяло
да отрекат правото му на обезщетение по чл. 31ал. 2 от ЗС, поради наличие
на правоизключващ факт, този въззивен състав достига до следните
заключения:
Спорният имот е съсобствен между ищеца, разполагащ с ¼ ид.ч. въз
основа на н.а. „за собственост на недвижим имот по давност и
7
наследство“ от 1997г. и двамата ответници – негови племенници,
разполагащи общо с ¾ ид.ч. въз основа на договор за дарение от 2006г. с
праводател – техния баща и брат на ищеца, който си е запазил пожизнено
вещно право на ползване върху дарената част от имота.
Установено е посредством свидетелските показания, че в имота,
представляващ първи етаж от двуфамилна двуетажна жилищна сграда,
живее бащата на ответниците – Г. Г. със своята съпруга, като от около
2010г. никой от ответниците не живее там постоянно. Първият се изнесъл,
от 02.09.2010г. е изтърпявал наказания „лишаване от свобода“ в затвора в
гр. Б., освободен е на 11.01.2021г., като в промеждутъците е живял при
баща си и съпругата му. Втората ответница, след завършване на училище
се изнесла на квартира, а след сключване на брак заживяла със съпруга си в
друго жилище. Ищецът не е допускан до процесното жилище от своя брат
Г. след 2006г., въпреки желанието си и опитите си за постигане на мирно
разбирателство, всеки път при посещенията си е бил гонен, заплашван и
обиждан от него и съпругата му, брат му е сменил без негово знание през
2011г. патроните на вратите и отказал да му даде ключ, пред съседи и
познати е демонстрирал съзнание, че е собственик на целия имот. Същото
отношение е показвала и съпругата на Г., която заявявала, че имотът е на
мъжа й. Ищецът не е показал дезинтересиране от правата си и е изпращал
двукратно покани – през 2013г. и през 2019г. до собствениците за заплащане
на обезщетение за ползването и на неговата част.
При така очертаното фактическо положение е видно, че твърдяното
от въззивниците-ответници придобиване по давност на частта на
въззиваемия-ищец не е успешно осъществено.
От една страна, по начало за да се постигне като краен ефект
придобиване на собствеността на оригинерното основание, е безусловно
необходимо да са налице признаците на владението. По въпроса за
характеристиките на фигурата на давностното владение правната норма
въвежда императивни изисквания. В тежест на страната, позоваваща се
на изтеклата придобивна давност чрез добросъвестно или недобросъвестно
владение, е да докаже двата обективни елемента, които следва да
притежават и субективния признак, установени в нормите на ЗС,
формиращи сложния и динамичен фактически състав, от който произтича
8
придобиване право на собственост по давностно владение на недвижим
имот – най-общо - фактическо упражняване на съдържанието на това
право по определен начин, в продължение на определен от закона срок от
време. Правната норма имплицитно съдържа няколко, утвърдени от
правната доктрина и практика, задължителни белези на владението като
процес на упражняване на фактическа власт върху имота против
собственика, при наличието на които в кумулативна даденост в
продължение на 5 /или10/ години, може да възникне правото на собственост
– явно, несъмнено, несмущавано и непрекъснато.
Аналогичност между фактическото положение и правопораждащия
състав на правната норма, не бе доказана непререкаемо за нито един период
от 2006г. до момента.
Този въззивен състав приема, че по никакъв начин не е доказано въобще
наличието на фактическото упражняване на власт върху имота от никого
от двамата ответници, тъй като те не са живели в него след 2010г. –
втората - изобщо, а краткотрайните и спорадични пребивавания на първия
не притежават характеристиките на владението, най-малкото поради
съзнанието, че живее при баща си и съпругата му.
Отбранителната теза на въззивниците-ответници, от друга страна,
се изразява в твърдението, че те са владели частта на ищеца-въззиваем чрез
трето лице – своя баща. Тази теза също не издържа критика.
Безспорно е установено, както се посочи по-горе, че бащата на
ответниците от 2006г. има учредено пожизнено вещно право на ползване
върху ¾ ид.ч. от имота – собственост на ответниците /негови деца/, като
той и неговата съпруга са живели и живеят до момента в целия имот.
Безусловно е прието в практиката, че в хипотезата на съпритежание
на вещно право съсобственикът, който ползва цялата вещ/имот владее
своята идеална част и държи тези на останалите съсобственици, тъй като
върху тях той няма право на владение като правомощие и част от
съдържанието на вещното право. Той може да се превърне от държател
във влъделец при осъществяване на няколко условия.
Съгласно чл. 31, ал. 1 ЗС всеки съсобственик може да си служи с
9
общата вещ, а следователно този, който ползва вещта, е придобил
фактическата власт на правно основание, поради което се явява държател
на правата на останалите съсобственици и за да започне да тече в негова
полза придобивна давност е необходимо да демонстрира промяната в
намерението си чрез действия, които отричат правата им.
Доколкото в настоящия случай съсобствениците-ответници не са
упражнявали лично правото на владение /като част от собственическата
триада/, а такова е упражнявал носителят на ограниченото вещно право на
ползване, то за да възникне в патримониума на ответниците вещно право на
ползване върху идеалната част на ищеца въз основа на давностно владение, е
необходимо да се докаже осъществяването му за тях от страна на
ползвателя.
Такива обстоятелства обаче изобщо не са установени по делото.
Първият вариант е, че когато ответниците са станали съсобственици,
по начало придобиват фактическата власт на правно основание и като
упражняващи я се явявяват държатели, така в този случай презумпцията
на чл. 69 от ЗС е опровергана, съответно в тежест на тях - които се
позовават на придобивна давност по чл. 79, ал. 1 от ЗС - е да установят, че
такава е започнала да тече чрез явна промяна на държането във владение.
Оттук следва, че ответниците са тези, които е трябвало да стартират
владението като фактическо състояние за себе си, едва след това биха
могли да го „делегират“ на трето лице, което да владее за тях. За да се
приеме, че е налице завладяване, е необходимо промяната в намерението
фактическата власт да се упражнява вместо за другиго изключително и
само за себе си, да намери външна проява чрез действия, които
недвусмислено да отричат правата на досегашния собственик или владелец,
което следва от изискването владението да не е установено по скрит начин,
т.е. чрез действия, които да са могли да станат достояние на собственика,
респективно съсобственика. При липса на такива действия промяната в
намерението е скрита, а следователно владението е опорочено и не
настъпват последиците по чл. 79 ал. 1 от ЗС.
Приведено към настоящия случай това изискване не намира
обективизация – двамата ответници не са демонстрирали по изискуемия
10
начин промяна в отношението си, ако такава е имало, спрямо ищеца.
Този вариант обаче е бил изначално блокиран, доколкото по силата на
договора, с който те са придобили правото на собственост, едновременно е
учредено и пожизнено вещно право на ползване на праводателя им, поради
което и фактическата власт е предоставена на него. Следователно тезата
им се опосредява от поведението на друго лице, при който вариент е
необходимо то да е реализирало такива действия, от които да се изведе
заключение за упражняване на владение в тяхна полза.
Неприемлива и недоказана е конструкцията, че носителят на
ограниченото вещно право упражнява правомощието владение на ¾ ид.ч. за
себе си, като ги държи за собствениците-ответници, а останалата ¼ ид.ч.,
принадлежаща на ищеца, владее за тях, понеже липсва всякаква
обективизация на подобно вътрешно намерение.
От всички гласни доказателствени средства – свидетелските
показания на свидетелите и на двете страни, които се припокриват в тези
си части – се установява, че поведение, показващо упражняване на
фактическа власт не за собственика и афиширане на вътрешно намерение
за своене, е демонстрирал бащата на ответниците, но за себе си. Тоест –
ползвателят на идеалните части на ответниците-съсобственици е отричал
правата на другия съсобственик – ищеца и е изразявал animus за обсебване.
Третите лица са останали с впечатление от неговите и на съпругата му
изявления, че счита имота за свой.
Това положение би могло да бъде разглеждано като владение, в случай,
че то приобретава изброените по-горе характеристики на явност,
несъмненост, несмущаваност и непрекъснатост.
Въззиваемият-ищец твърди прекъсване на давностното владение, като
се позовава на опитите си да влезе в имота, на обявеното си собственическо
право, на изпращането на поканите по чл. 31 от ЗС, но прекъсването следва
да се изразява в извършване на действие по отстраняване на владелеца от
имота, предявяване на права по съдебен ред или установяване на фактическа
власт върху същия имот самостоятелно или наред с първоначалния владелец,
тоест - във фактическо въздействие върху самия имот или заявяване на
11
права за имота по съдебен ред, а не във фактически действия, насочени към
личността на упражняващото фактическата власт лице. В практикате е
прието, че „словесните пререкания, предявяването на претенции в разговори
между съсобствениците, които не са съпроводени с действия, насочени към
самия имот и биха имали за последица отстраняването на владеещия
съсобственик от имота, не прекъсват започналата да тече в негова полза
придобивна давност и не смущават владението му“. В този смисъл в случая
липсва действително прекъсване на давност, но следва да се посочи, че
такава не е текла по друга причина – нарушено е изискването за спокойност
на владението.
Иманентна характеристика на владението като фактическо
състояние, а не като правомощие на собственика, е то да е спокойно. Това
означава, че владението не трябва да е придобито с насилие, защото в този
случай то ще е опорочено. От гледна точка на принципа на справедливостта
е неприемливо да се допусне положение, в което едно лице да установи
фактическа власт върху имот чрез извършването на противоправни
действия и след това да може да черпи облаги от тези си действия. В
практиката на ВКС се приема, че едно владение е спокойно, когато не е
установено с насилие и не се поддържа с насилие.
Съгласно трайната съдебна практика, отнемане, респективно –
учредяване на владение по насилствен начин има тогава, когато спрямо
владелеца или собственика е упражнено физическо или психическо насилие, в
резултат на което последният е бил принуден да преустанови, респективно
– да не може да упражнява фактическата власт върху имота.
Така в случая е доказано, че братът на ищеца е установил хегемония над
целия имот - освен над частите, върху които има вещно право на ползване –
и над идеалната част на ищеца – посредством насилие. Отблъскването на
собственика от владелеца следва да е с допустими, неагресивни действия.
Нееднократното, системно отправяне на вербални заплахи и обиди към
ищеца от страна на брат му и съпругата му безусловно се квалифицират
като психическо насилие, което е довело и до насилственото му лишаване
от фактическа власт върху имота. /виж р.№ 4 от 06.02.2012 г. на ВКС по
гр.д. № 388/2011 г., I г.о./
12
Това показва, че бащата на ответниците не е могъл да упражнява нито
за себе си, нито за децата си – ответниците по делото - недобросъвестно
владение за непрекъснат период от 10 години, който да е успешно приключил
преди началото на исковия период и посредством което те да са станали
собственици и на идеалната част на ищеца тогава или в някакъв момент
преди предявяване на иска и към настоящия момент.
Ето защо, след като не е доказано възражението, целящо да
неутрализира въобще материалноправните претенции на ищеца, те следва
да бъдат разгледани по същество.
За да се уважи претенция по чл. 31 ал. 2 от ЗС, е необходимо вещта или
имотът да е съсобствен, да се ползва само от някои от съсобствениците,
лишавайки от такава възможност останалите, и последните писмено да са
поискали обезщетение за това. При наличието в кумулативна даденост на
всички изброени елементи от фактическия състав на правната норма, от
деня на писмената покана, на съсобственика, неползващ вещта, се дължи
обезщетение за ползата, от която е лишен. Единствената възможност на
ползващия общата вещ съсобственик, да се освободи от задължението да
заплати обезщетение, е да предостави на другия/ите съсобственици
възможността да ползват съразмерно на правата си общата вещ.
В настоящия случай е установено безспорно, че през исковия период
имотът е бил съсобствен между двете страни при квоти от 1/4 ид.ч. за
ищеца и ¾ ид.ч. за двамата ответници общо. Налице са и писмени покани от
ищеца до двамата ответници да му заплатят обезщетение за лишаване от
ползването на частта му от съсобствения имот.
Не е доказана обаче най-съществената предпоставка – ответниците
да са ползвали имота изцяло лично или чрез трето лице.
Както се посочи по-горе – никой от тях не е живял в имота през
процесния период – 01.08.2019г. до 16.03.2020г. – първият ответник е
излежавал наказание „лишаване от свобода“ до 11.01.2021г., а втората
изобщо не е живяла на този адрес след 2010г.
Не може да се възприеме виждането, че те са ползвали целия имот
чрез трето лице - техния баща, тъй като той е имал учредено от тях вещно
13
право на ползване само върху ¾ ид.ч. от имота – техни собствени.
Ползването на чуждата идеална част не му е било предоставяно от
ответниците, те самите нито са я ползвали през спорния период, нито са
установявали владение върху нея и не са предавали на баща си започнато от
тях такова. Носителят на ограниченото вещно право е ползвал фактически
и частта на ищеца - негов брат лично, за себе си, а не за собствениците на
частта, върху която се разпростира вещното му право на ползване. Правен
nоn sense е да се счете, че след като ответниците през исковия период
никога не са ползвали лично частта на ищеца, те са решили да я ползват
чрез своя баща – а и такова опосредено ползване изисква ясно и
недвусмислено „разчитане“ на волята на делегиращите, каквото в случая
няма установено.
От казаното следва, че правоотношенията, които се разкриват, не
касаят облигационна връзка между съсобствениците, която да се уреди чрез
правилата на ЗС – чл. 31 ал. 2, а се отнася до друг облигационен източник -
отношения между собственик и трето на собствеността лице, което
ползва частта на имота, принадлежаща на ищеца без правно основание, и
което не е страна по делото. Тези правоотношения се регулират от други
правни норми, уреждащи недоговорната отговорност за неоснователно
обогатяване – чл. 59 и сл. от ЗЗД, и не могат да бъдат разгледани и решени в
това производство.
В обобщение – пасивно субективно съединените осъдителни искове
срещу ответниците са неоснователни и следва да бъдат отхвърлени в
предявения размер – 385, 25 лв. и за предявения период – 01.08.2019г. –
16.03.2020г., заедно с акцесорната претенция за заплащане на обезщетение
за забава в размер на законовата лихва от предявяването на исковата молба
на 09.04.2020г. до окончателното изплащане.
Може да се отбележе по повод релевираното в двете жалби оплакване
относно нарушения на съдопроизводствените правила във връзка с
допускането на СИЕ касателно размера на обезщетението, че то е
неоснователно, доколкото в правомощията на съда, съгласно чл. 162 от ГПК
е и сам да назначи вещо лице за установяване размера на иска, когато счете,
че е установен в своето основание. Оплакванията, касаещи определянето на
периода и на размера на обезщетението е безпредметно да бъдат
14
обсъждани с оглед изхода на спора, приет от тази инстанция.
Като не е съобразил горните обстоятелства, районният съд е стигнал
до неправилни правни изводи и е постановил незаконосъобразно решение.
Разминаването на правните изводи на двете инстанции налага
отмяната на атакуваното решение, включително по отношение на
присъдените разноски, като вместо него въззивният съд следва да
постанови решение, с което отхвърли предявените при условията на пасивно
субективно съединяване искове изцяло.
С оглед изхода на процеса отговорността за разноски лежи върху
въззиваемия, който следва да понесе своите както са направени и заплати на
въззивниците разноските за двете инстанция – 400 лв. на К.Г. и 500 лв. на
С.Г. за първата инстанция и 325 лв. за д.т. и адвокатско възнаграждение на
К.Г. и 325 лв. за д.т. и адвокатско възнаграждение на С.Г. лв. за въззивната
инстанция.
Ръководен от гореизложеното съдът
РЕШИ:
ОТМЕНЯ първоинстанционно решение № 260416/16.07.2021г. по гр.д.
№ 1088/20г. на СлРС като НЕЗАКОНОСЪОБРАЗНО и вместо това
П О С Т А Н О В Я В А:
ОТХВЪРЛЯ предявените при условията на пасивно субективно
съединяване от Д. К. Г. , ЕГН ********** от гр. С., бул. „С.З.” 88-В-3,
против К. Г. Г., ЕГН **********, гр. С., ул. „Г.С.” № 83 ет.1 ап.1и С.Г. Г.А
ЕГН ********** от гр. С.", ул. „ Ген. С.” № 26, искове по чл. 31 ал. 2 от ЗС,
за заплащане на сумата 385, 25 лв., представляваща обезщетение за
лишаване от правото му на ползване на 1/4 ид.ч. от съсобствения недвижим
имот – ПЪРВИ ЕТАЖ със застроена площ от 89 кв.м., състоящ се от
дневна, спалня, кухня, баня, тоалетна, антре, обособени като
15
самостоятелен жилищен обект на двуетажна двуфамилна жилищна сграда,
построена в имот пл. № 7803, образуващ парцел IХ-7803,7804 в кв. 441 по
плана на гр. С. кв. „Н.С.“ - юг, целият от 192 кв.м., от които застроени 89
кв.м. при граници на имота: имоти пл. №№ 7804,7801,7800 и улица, заедно с
прилежащите избено помещение със застроена площ от 12 кв.м. и
югоизточно изложение, избено помещение със застроена площ от 16 кв.м. и
със североизточно изложение, 1/2 ид.ч. от общите части на сградата и 1/2
идеална част от отстъпено право на строеж върху държавна земя, за
периода от 01.08.2019 година до 16.03.2020 година, ведно със законната
лихва върху сумата, считано от датата на завеждане на исковата молба в
съда – 09.04.2020 година до окончателното й изплащане, като
НЕОСНОВАТЕЛНИ.
ОСЪЖДА Д. К. Г. да заплати на К. Г. Г. и С.Г. Г.а направените разноски
по делото за първата инстанция в размер на съответно – 400лв. на първия и
500 лв. на втората и направените разноски за въззивното производство в
размер на съответно – 325 лв. на първия и 325 лв. на втората.
Решението не подлежи на касационно обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
16