№ 57
гр. Пазарджик, 19.05.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПАЗАРДЖИК, II НАКАЗАТЕЛЕН СЪСТАВ, в
публично заседание на седемнадесети януари през две хиляди двадесет и
втора година в следния състав:
Председател:Александър Люб. Александров
Членове:Венцислав Ст. Маратилов
Кристина Л. Пунтева
при участието на секретаря Виолета Сл. Боева
в присъствието на прокурора Т. Т. Г.
като разгледа докладваното от Александър Люб. Александров Въззивно
наказателно дело от общ характер № 20215200600383 по описа за 2021
година
С присъда № 260011 от 15.02.2021г., постановена по НОХД № 1133/2018г. на РС –
Пазарджик е признат подсъдимият АТ. В. М. от гр.С., обл.Пловдив, за виновен в това, че
през периода от 03.06.2011г. до 08.06.2012г., в гр.София и гр.Пазарджик, при условията на
продължавано престъпление, противозаконно присвоил от банкова сметка №
BG74RZBB91551********* в „***“ АД чужди движими вещи, парична сума в големи
размери, а именно 317 800 евро, собственост на Р. М. ДЖ. Л., които владеел и пазел по
силата на нотариално заверено пълномощно № 4209/28.05.2009г. на нотариуси **** от гр.В.
/Австрия/, поради което и на основание чл.206 ал.3, във вр. с ал.1 от НК, във вр. с чл.55 ал.1
т.1 и ал.3 от НК е осъден на две години и шест месеца лишаване от свобода. На основание
чл.57 ал.1 т.3 от ЗИНЗС е определен общ първоначален режим на изтърпяване на
наказанието лишаване от свобода. Осъден е подсъдимият АТ. В. М. да заплати на Р. М. ДЖ.
Л. парична сума в размер на 317 800 евро, представляваща обезщетение за причинените с
престъплението имуществени вреди, ведно със законната лихва, считано от датата на
увреждането, 08.06.2012г., до окончателното й изплащане.
На основание чл.189 ал.3 от НПК е осъден подсъдимият А.М. да заплати направените
по делото разноски в размер на 168.17 лв., по сметка на ОД на МВР – Пазарджик, а в полза
на бюджета на съдебната власт по сметка на Районен съд – Пазарджик да заплати 4 %
държавна такса върху размера на уважения граждански иск в размер на 24 862.13 лв.
Против така постановената присъда е постъпила жалба и допълнение към същата от
защитника на подсъдимия. Излагат се оплаквания за необоснованост и
незаконосъобразност. Поддържа се, че районният съд не обсъдил съдържанието на
пълномощното, ползвано от подсъдимия да изтегли парите, както и че не са обсъдени в
пълнота, а едностранно, в полза на обвинението, показанията на свидетелите ***, ****.
1
Поддържа се, че деянието е несъставомерно от субективна страна, доколкото подсъдимият
имал правно основание да изтегли сумите - пълномощното. Неправилно съдът ползвал
„сходни факти“, за да обоснове изводите си за обективна съставомерност на деянието. Иска
се отмяна на присъдата и постановяване на нова такава, с която подсъдимият да бъде
признат за невиновен.
Присъдата се обжалва и от повереника на частния обвинител и граждански ищец с
оплакване за явна несправедливост на наложеното наказание. Поддържа се, че същото е
неоправдано занижено предвид доказателствата по делото за обществената опасност на
деянието. Иска се изменение на присъдата, чрез увеличаване на наложеното наказание
лишаване от свобода, както и налагане на наказанията лишаване от права и конфискация.
В съдебно заседание защитниците поддържат подадената жалба, както и
релевираните със същата отменителни основания, като развиват и допълват същите. Твърди,
че обвинението не е доказано по изискуемия от закона категоричен и убедителен начин.
Сочи, че в мотивите си районният съд приел, че когато теглил парите, подсъдимият имал
намерение да върне същите в сметката на *** и последният да не разбере за изтеглянето им.
Оттук защитата прави извод за обективна несъставомерност на деянието. Поддържа се и
липсата на мотиви относно субективната страна на извършеното от подсъдимия. Защитата
поддържа становището си, застъпено и пред районния съд, че парите не могат да бъдат
предмет на обсебване. В тази насока се позовава на съдебна практика. Поддържа, че ако има
престъпление, то следва да бъде квалифицирано по чл. 217 от НК. Излагайки аргументи по
правната природа на упълномощаването, защитата намира, че същото не прави
упълномощения подсъдим владелец или държател на парите по банковата сметка на ***.
Поддържа също, че невръщането на вещ, която се владее или пази, като форма на
изпълнително деяние на обсебването, не е предмет на настоящия процес, защото тя не е
вменена на подсъдимия и не може да се обсъжда.
Прокурорът оспорва жалбата и пледира за потвърждаване на оправдателната
присъда. Поддържа, че същата е обоснована и законосъобразна, както и че обвинението е
доказано по категоричен начин. Излага конкретни доводи против възраженията на защитата.
Повереникът на гражданския ищец и частен обвинител поддържа жалбата си и
оспорва тази на защитата. Твърди, че по несъмнен и категоричен начин по делото е доказана
обективната и субективна съставомерност на деянието на подсъдимия, за което е предаден
на съд. Излага доводи срещу основателността на защитната теза по направените възражения
и искания. Пледира за изменение на първоинстанционната присъда по посочения в жалбата
начин.
Подсъдимият, упражнявайки правото си на лична защита и последна дума, поддържа,
че не е извършил престъпление, че се касае за неуредени граждански отношения между него
и ***. Изразява готовност да възстанови сумата на гражданския ищец, при условие, че
същият пред него потвърди, че иска това. Прави искане за отмяна на обжалваната присъда и
оправдаване.
Пазарджишкият окръжен съд провери правилността на обжалваната присъда във
връзка с доводите на страните, доказателствата по делото и служебно на основание чл. 314
от НПК.
За да постанови присъдата си, първоинстанционният съд е приел за установена
следната фактическа обстановка:
Пострадалият Р. *** е гражданин на Великобритания, но живее в гр.В., Австрия. Той
се занимавал с инвестиции и консултантска дейност в областта на недвижимите имот. По
повод на тази дейност пострадалият Р. *** имал клиенти в България.
През 2004-2005г. *** бил на изложение за недвижима собственост, проведено в
гр.Мюнхен, Р Г.. Там се запознал с подс. А.М. и неговата съпруга С. М.а. Установили, че
2
имат общи бизнесинтереси. *** искал да инвестира в земеделска земя в Р България, а М.и
можели да му съдействат за закупуването на такава.
През следващите години тримата работели по общи проекти, като изградили
отношения на взаимно доверие.
Към 2007г. свид. Р. *** заедно със свидетелите ***** и ***, регистрирали в България
търговско дружество **** ООД, в което участвали с равни дружествени дялове.
Дружеството било създадено с цел да се закупят на негово име земеделски земи в
землището на гр. Елин Пелин, след което земите да бъдат окрупнени в един парцел, да се
смени предназначението им, а след това да бъдат продадени с печалба на голям австрийски
инвеститор в България.
Между дружеството **** ООД /наричано по-долу ******/ и дружеството *******
/наричано по-долу „Д.“/, в което съдружници към онзи момент били подсъдимия и неговата
съпруга, бил сключен договор, според който последните щели да закупуват земя от името и
за сметка на ******.
М. и съпругата му започнали да купуват малки площи земеделска земя в землището
на гр.Елин Пелин, финансирани от ******. Тези площи те обединили в общ масив, след
което сменили предназначението на земята - от земеделска в земя за производствени нужди.
След промяната на статута, на 29.05.2009 година /виж нотариален акт на л.432 и сл. от
съдебното дело/ земята била продадена от ****** на голям инвеститор в България.
От тази сделка тримата съдружници в ****** реализирали печалба, а подс. М. и
съпругата му получили комисионна. Печалбата от сделката, след заплащането на
съответните данъци, такси, комисиони, хонорари и т.н. била преведена от сметката на
****** по личните банкови сметки на съдружниците в това дружество, които били открити
в „***“АД-България. Това станало през 2010 година. Личната банкова сметка на свид. Р. ***
била № BG74RZBB91551*********.
На 28.05.2009 г. свид. Р. *** упълномощил подс. М. с нотариално заверено
пълномощно № 4209 от нотариус **** от гр.В. да оперира с банковата му сметка в „***“ АД
- България. Такива пълномощни били дадени на подс. М. и от другите двама съдружници на
***.
След финализиране на сделката по продажбата на земя от страна на ****** и
разпределението на печалбата между съдружниците, свид. *** имал в сметката си към 2010
година сумата от около 190 хиляди евро.
В края на 2010г. С. М.а уверила свид. Р. ***, че има добри контакти в посочената
банка и може съдейства за влагане на парите му на срочен депозит при преференциален
лихвен процент от пет пункта, който бил по-висок от обичайния по това време. Условието
било да не тегли пари от сметката си за определен срок – шест месеца или една година. ***
се съгласил. След време тя го убедила да преведе още пари по сметката си в България, при
което той прехвърлил още 126 783.00 евро с цел и тези пари да бъдат вложени на депозит за
по-висока лихва. Така сумата по горепосочената банкова сметка на Р. *** достигнала около
312 000.00 евро.
На 03.06.2011г., в клон на посочената банка в гр.София, подс. М. изтеглил от
банковата сметка на свид. Р. *** сумата от 191 000.00 евро, а на 08.06.2012г., от клон на
„***“ АД в гр.Пазарджик, той изтеглил от банковата сметка на пострадалия сумата от 126
800.00 евро.
При двете тегления на посочените суми подс. М. се легитимирал с нотариално
завереното пълномощно описано по-горе, предоставено му от свид. ***. Като основание за
теглене на двете суми М. посочил „договор за заем“ /т. І, л.159-160 от ДП/. Такъв договор
обаче никога не бил сключван между него и свид. ***.
При двете банкови операции парите били прехвърлени от сметката на свид. Р. *** в
личната сметка на подс. М. в „***“ АД, а след това той наредил прехвърлянето им от тази
сметка в сметка на представляваното от него търговско дружество „Д.“.
3
Подс. М. имал намерение да инвестира тези пари в закупуването на земя, която бързо
да продаде с печалба, след което да върне парите в сметката на ***, без последният да
разбере за всичко това. Това обаче не се случило, т.к. след като с парите на *** били
купувани земи на името на „Д.“, пазарът на недвижими имоти се сринал, цените на имотите
паднали, М. не реализирал печалба и не върнал парите в сметката на пострадалия. Той не го
обезщетил и по никакъв друг начин, включително до момента на постановяването на
присъдата.
През септември 2012г. свид. Р. *** започнал да иска от съпругата на подсъдимия да
му изпрати банково извлечение, за да проследи натрупаните лихви по банковата си сметка.
Принципно комуникацията от страна на *** и неговите съдружници била предимно със С.
М.а, която говорела английски език, за разлика от съпругът й. Когато не бил в България, ***
комуникирал със С. М.а с писма по електронен път, които изпращал на ел. адрес
office@dominuss.com /л.163 – 195 от съдебното дело, както и в т.І, л.46-47 от ДП/.
На 16.11.2012 година С. М.а изпратила на *** чрез имейл /виж л.163 от съд. дело/
исканото от него банково извлечение /т.І, л.42-45 от ДП/. В този имейл М.а обяснявала на
***, че тя била добавила натрупаните суми от лихви, както и че от 01.01.2013г. в България
се облагал с данък и доходът от лихвите. Действително в изпратеното му банково
извлечение натрупаната лихва била дописвана на ръка, което в този момент усъмнило свид.
Р. *** и той започнал да мисли, че има нещо нередно.
На 08.03.2013г. Р. *** изпратил имейл на М.а / т.І, л.46 от ДП/, с което поискал тя да
съдейства за превод на парична сума от 4381.27 евро от неговата банкова сметка, за
заплащането на училищни такси за сина му в Австрия. Посочил и банковата сметка, по
която следвало да се преведе сумата.
На 14.03.2013г. С. М.а изпратила имейл на ***, че искания от него превод не може да
се направи, защото банката искала ново пълномощно от него, доколкото предишното било
от няколко години. Поискала да й изпрати сканирано копие на паспорта си, а тя да му
изпрати след това формуляра на новото пълномощно. Заявила му, че имало и друг проблем
свързан с превод на пари от неговата сметка. Посочила, че към този момент данъчните
власти в България проверявали съпруга й, както и представляваното от него дружество „Д.“,
а също и дейността на дружеството ******, както и банковите сметки на тримата
съдружници в него. Пояснила, че банковата му сметка, както и тези на партньорите му в
****** били блокирани. Приключила с уверението, че докато се оформи новото
пълномощно данъчните власти щели да отблокират всички банкови сметки.
На 18.03.2013г. М.а написала имейл на ***, с който му изпратила формуляр на
новото пълномощно, което той да подпише пред нотариус и да изпрати в оригинал по
пощата.
На 06.06.2013г. *** съставил ново пълномощно на името на подсъдимия, което било
заверено от австрийски нотариус и изпратено в България.
В началото на юли 2013 година С. М.а казала на ***, че данъчните власти в България
искат лична среща с него, за да се изчистят проблемите около запорираните сметки.
На 09.07.2013г. Р. *** пристигнал в България, като подсъдимият и неговата съпруга
го посрещнали на летището в гр.София. Вместо да отидат в съответната данъчна служба
обаче, те го завели в заведение. Тогава му обяснили, че подс. М. бил изтеглил парите от
личната му банкова сметка и с тях закупил земя на името на представляваното от него
дружество „Д.“. Споделили, че не му казали за изтеглянето на парите, защото знаели, че
няма да е съгласен. В същото време М. искал да инвестира парите в закупуване на земя,
която да продаде, а след това да върне изтегленото по банковата сметка на ***, без той да
разбере за това. С. М.а била в истерия, през цялото време плачела и уверявала ***, че ще
уредят нещата и ще му върнат парите.
Свид. *** също бил шокиран от наученото. Той се обадил по телефона на свой
адвокат във В.. Последният му издиктувал съдържанието на споразумение, което ***
4
написал на ръка, след което той и М.и го подписали.
По силата на това споразумение М.и признавали, че дължат на *** сумата от 341 124
евро, като обещавали да я изплатят обратно и я преведат по сметката му в срок до
30.08.2013 година. Задължили се като обезщетение към ***, да му прехвърлят сто процента
от правото на собственост върху нива в с.**** с площ от 18 323 кв.м, а за целта поели
задължение да учредят ново дружество на името на ***, като поемат всички разходи и такси
за това. Записали, че продажната цена на нивата при прехвърляне на правото на собственост
на новото дружество на *** ще бъде едно евро. Записали също, че след като сумата от
341 124 евро бъде преведена по банковата сметка на ***, той ще им прехвърли 50% от
дяловете на новоучреденото дружество – собственик на земята, за цена от едно евро.
С това споразумение на практика М.и се задължили, както да върнат на *** сумата
от 341 124 евро /формирана от изтеглените от сметката му 317 800 евро плюс лихвите, които
биха били натрупани върху тази сума, ако тя не бе изтеглена/, а така също и да го обезщетят
с прехвърляне на собственост върху недвижим имот. Имотът щял да е собственост на
новоучредено дружество първоначално еднолично на ***, като на края, след връщането на
парите му, той щял да им прехвърли половината дружествени дялове и да стане съдружник с
горните, респ. като съдружник в дружеството да остане притежател на една втора от правото
на собственост върху гореописаната нива.
Нищо от записаното в това споразумение обаче не се случило. В следващите дни и
месеци след неговото подписване, *** продължил комуникацията си с М.и основно чрез
имейли между него и С. М.а.
На 12.07.2013г., т.е. три дни след подписване на гореописаното споразумение, М.а
изпратила на *** имейл, в който го уверявала, че започнали преговори с банката за
изтегляне на кредит, с който да му върнат парите. Заявила, че през следващата седмица
банката щяла да огледа имотите им, които ще служат като обезпечение на кредита.
На 16.07.2013г. М.а отново изпратила на *** имейл, с който го информирала, че
огледът на имотите от банката минал много добре, но и че освен земеделска земя те
трябвало да ипотекират и семейната си къща, както и апартамент на баба й, но трябвало да
предоставят документите за собственост на всеки имот, за да бъдат оценени от банката.
Уверила го, че продължавали да работят във връзка с кредита.
След това през месеците юли и август 2013г. му изпратила още множество имейли, с
които продължавала да го уверява, че преговорите с банката за изтеглянето на кредит
продължават, че от местния клон били одобрени, че предстояло разглеждането на
документите им от комисия на банката в София и изтъквала множество причини защо
нещата се забавят във времето - например, че трябвало да се ипотекират и градски имоти, не
само ниви, като те трябвало да вземат съгласието на свои роднини за ипотекирането на
такива имоти и т.н.
На 05.10.2013г., М.а изпратила на *** имейл, с който му се извинявала, че не му
отговорила по-рано, но разговаряла с А. /очевидно съпругът й/ и мислила много за текста на
този имейл, с ясното съзнание, че той бил разочарован от нея и съпруга й. Веднага след това
написала, че били направили всичко възможно, за да получат банков заем, но нещата не се
получили. Заявила, че обмислили /очевидно със съпруга й/ реалистични срокове за връщане
на парите му до края на следващата година. Заявила, че ще връщат сумата на части, като
веднага, след като били готови с конкретна сума, щели да му я изпращат. Заклевала се във
всичко, което им било скъпо, че щял да получи цялата си сума плюс пет процента лихва
върху нея. Нищо от обещаното и в този имейл не било изпълнено.
След 05.10.2013г. М.и преустановил всякакви контакти със свид. Р. ***.
Свид. *** споделил за проблемите си с М.и със своите съдружници в ******, като
междувременно свид. П.Е. също бил установил, че от банковата му сметка в „***“ АД-
България липсвала сумата от 30 000 евро. По подобие на ***, свид. П-Е също бил убеден от
С. М.а да остави парите в банковата си сметка в България за по-висока лихва. Такова
5
предложение М.а била отправила и към свид. Ш., след продажбата на окрупнената земя от
******, но последният отказал.
През месец декември 2014г. постр. Р. *** подал жалба в СДВР, след което било
образувано настоящото наказателно производство.
От заключението на назначената и приета по делото съдебно-графическа експертиза,
обективирана в протокол № 550/2016г. /т.І, л.163-164 от ДП/, районният съд приел за
установено, че: в нареждане за валутен превод с наредител Р. М. ДЖ. Л. за сумата от 191
000.00 /сто деветдесет и една хиляди/ евро от дата 03.06.2011 г., подписа в графа „Подпис:
Оторизиран” е положен от лицето АТ. В. М.; в нареждане за валутен превод с наредител Р.
М. ДЖ. Л. за сумата от 126.800.00 /сто двадесет и шест хиляди и осемстотин/ евро от дата
08.06.2012 година, подписа в графа „Подпис: Оторизиран” е положен от лицето АТ. В. М.; в
статистическа форма по чл.3, ал.1 от Наредба №27 на БНБ от 08.06.2012 година, подписа в
графа „Подпис на представилия формата” е положен от лицето АТ. В. М..
От заключението на назначената и приета по делото съдебно-графическа експертиза,
обективирана в протокол № 891/2016г. /т.І, л.168-170 от ДП/, районният съд приел за
установено, че: в представените две копия на документ на английски език озаглавен
“POWER OF ATTORNEY” от дата 28.05.2009г. /виж пълномощно в превод на български
език т.І, л.75 и л.81-82, л.150 от ДП - на английски език, както и в т.ІІ, л. 206-208 от ДП - на
английски с превод на български език – бел. моя/, подписите в графа “AUTORIZER: ****”
са копия на подписи, които са положени от Р. М. ДЖ. Л.; в представеното копие на
ръкописен документ на английски език озаглавен “**** and ****” от дата 09.07.2013г. /т.І,
л.48-49 от ДП/: подписът срещу името “****” е копие на подпис, който е положен от АТ. В.
М.; подписът срещу името **** е копие на подпис, който е положен от С. Д. М.а; подписът
срещу името “****” е копие на подпис, който е положен от Р. М. ДЖ. Л..
От заключението на назначената на първоинстанционното съдебно следствие и
приета по делото съдебно-почеркова експертиза по протокол № 66/2020г. /л.270-277 от
съдебното дело/, с предмет изследване на саморъчните записвания на текст и цифри в
банковото извлечение, изпратено от С. М.а на Р. ***, намиращо се в т.І, л.42-43 от ДП,
районният съд приел за установено, че почеркът, отразен в текст и цифри, показани на сн.2,
сн.3 и сн.4 от заключението е електро-фотографскио копие на ръкописен текст /букви и
цифри/ изписан от лицето С. Д. М.а; Почеркът, отразен в текст и цифри, показани на сн.5 от
заключението е електро-фотографскио копие на ръкописен текст /букви и цифри/, който не е
изписан от лицето С. Д. М.а.
Тази фактическа обстановка контролираната съдебна инстанция приела за установена
при съвкупния анализ на наличните по делото писмени и гласни доказателства и
доказателствени средства, както и заключенията на вещите лица. При това не може да не
бъде отбелязано, че съдът е подходил задълбочено при анализа на доказателствените
източници и установените чрез тях доказателствени факти.
При така установената фактическа обстановка районният съд приел, че от обективна
и субективна страна подсъдимият А.М. е осъществил престъпния състав на чл.206 ал.3 във
вр. с ал.1 от НК, във вр. с чл.26 ал.1 от НК, като за времето от 03.06.2011г. до 08.06.2012г., в
гр.София и гр.Пазарджик, при условията на продължавано престъпление, по подробно
описания по-горе начин, противозаконно присвоил от банкова сметка №
BG74RZBB91551********* в „***“ АД-България чужди движими вещи - парична сума в
големи размери, а именно 317 800 евро, собственост на Р. М. ДЖ. Л., които владеел и пазел
по силата на нотариално заверено пълномощно № 4209 от 28.05.2009г. на нотариуси **** от
гр.В. /Австрия/.
Съдът приел, че от субективна страна подсъдимият е действал с пряк умисъл,
доколкото е имал представа за всички обективни елементи от състава на престъплението,
включително и квалифициращите.
6
Имайки предвид всичко казано до тук, настоящият съдебен състав намира, че при
изготвяне на мотивите към обжалваната присъда са допуснати отстраними съществени
процесуални нарушение, състоящи се в липса на мотиви, както и противоречие в мотивите,
накърняващо правото на защита на подсъдимия.
Относно липсата на мотиви.
Престъплението по чл. 206 ал. 3 от НК може да бъде извършено само при форма на
вина пряк умисъл. Върховната съдебна инстанция е имала повод да подчертае важността на
изследването и правилното изясняване на субективната страна на деянията, квалифицирани
като длъжностно присвояване /обсебването по чл. 206 от НК по същество е присвояване,
като разликата с длъжностното присвояване е само във връзката на субекта с предмета на
престъплението/. „Правната теория и съдебната практика приемат безусловно, че
изпълнителното деяние при присвояването се изразява в окончателно разпореждане на
длъжностното лице с повереното му имущество като със свое (в свой или чужд интерес) и
без намерение за неговото връщане или заместване /Вж. Решение № 63/15.02.1979 г. по н. д.
№ 30/1979 г., І н. о. на ВС/. Във всеки конкретен случай съдът е длъжен да изясни по
убедителен начин не само какви разпоредителни действия е извършил дееца /Вж Решение №
65/10.02.2003 г. по н. д. № 656/2002 г., ІІ н. о. на ВКС, както и Решение № 460/12.10.1994
г. по н. д. № 359/1994 г., І н. о. на ВС/, но и с какъв умисъл е сторил това – с намерение за
окончателно отклонение на имуществото от патримониума на собственика или с намерение
да го върне /Вж. Решение № 23/28.01.1980 г. по н. д. № 716/1979 г., І н. о. на ВС, Решение №
624/22.12.1990 г. по н. д. № 708/1990 г., ІІ н. о. на ВС/, което служи и като критерий за
разграничаването на присвояването от други престъпления като напр. това по служба или
безстопанственост.“ – решение № 131 от 03.07.2020г. по н.д. 569/19г. на II н.о. на ВКС.
В контекста на горното, от съществено значение при мотивиране на присъда по
обвинение за престъпление по чл. 206 ал. 3 от НК е да се изложат конкретни и ясни мотиви
от съда за субективното отношение на извършителя към деянието и общественоопасния
резултат и то към момента на извършване на присвоителните действия. В конкретния
случай, контролираната съдебна инстанция не се е отнесла с нужното внимание към това
свое задължение.
В частта от мотивите към първоинстанционния съдебен акт, относно приложението
на закона, за субективната страна на конкретното деяние се споменава на три места. Стр. 14
– „Подсъдимият е имал представа за всички обективни елементи от състава на
престъплението, включително и квалифициращите“. Стр. 15 – „Преди да изтегли парите с
намерението да ги присвои, подс. М. не е упражнявал фактическа власт над тях“. Стр. 18 –
„М. е извършил действие на присвояване на парите на пострадалия в свой и в този на
представляваното от него дружество интерес, при което деянието му съставлява именно
обсебване, а не злоупотреба на доверие“.
Доколкото присвоителното намерение е елемент от субективната страна на
престъплението обсебване, то същото се манифестира в обективната действителност чрез
определени действия на извършителя, осъществени в конкретен контекст, при конкретни
обстоятелства и взаймовръзки между установени факти. В практиката по наказателно
правоприлагане изводите за субективното отношение на извършителя към
общественоопасните последици на деянието му, тоест за вината, се правят именно на базата
на обективното отражение на тези факти от интелектуално – волевата част на деянието в
обективната действителност. Тоест, действията обективират умисъла, когато се касае за
умишлено престъпление, както е в процесния случай.
Посочените по-горе три съждения на районния съд по присвоителното намерение на
подъсдимия, не съдържат нужната степен на аналитичност, а имат по-скоро декларативен
характер, обективират фактически извод. Съдът казва, че подсъдимият имал намерение да
присвои сумите от банковата сметка на свидетеля ***, но никъде не сочи на базата на кои
установени по делото факти от обективната действителност стига до това заключение.
Именно в този дефицит на анализ и аргументация настоящият съдебен състав вижда липсата
7
на мотиви по решаващият въпрос за изхода на делото, а именно прекия умисъл на
подсъдимия да присвои предмета на престъпление и то към момента на извършване на
разпоредителното действие.
Относно противоречието в мотивите.
Изпълнявайки задължението си да мотивира обявената присъдата, първата инстанция
поддържа две взаимно изключващи се тези. От фактическа страна приема, че подсъдимият
изтеглил сумите с намерение да ги върне, след като реализира бърза печалба от
инвестирането им, а давайки юридическа оценка на така установения факт, поддържа, че
подсъдимият целял присвояване на паричните средства.
Така на стр. 3 от мотивите, описвайки възприетите за установени факти, съдът казва:
„Подс. М. имал намерение да инвестира тези пари в закупуването на земя, която бързо да
продаде с печалба, след което да върне парите в сметката на ***, без последният да разбере
за всичко това. Това обаче не се случило, т.к. след като с парите на *** били купувани земи
на името на „Д.“, пазарът на недвижими имоти се сринал“.
Малко по-долу, на стр. 10, анализирайки доказателствата в светлината на дадените от
подсъдимия обяснения и възраженията на защитата по фактите, съдът заключава отново: „В
този ред на мисли не може да има никакво съмнение, че очевидно подс. М. е имал
намерението да изтегли парите на ***, да инвестира с тях в имоти, които да продаде
набързо, а след това да върне изтеглените пари, без горния да разбира това, подобно на
начина, по който е процедирал с по-голямата част от парите по сметката на П-Е. Не може да
има съмнение и за това, че планът на М. по повод изтеглените пари на *** не е сработил,
поради спада на цените на земите и невъзможността да бъдат продадени бързо с печалба,
нито дори на цената, на която са били купени“.
Тоест първоинстанционният съд категорично, последователно и аргументирано
обективира волята си по фактите – подсъдимият изтеглил сумата с намерение да я върне.
Впрочем в обвинителния акт това обстоятелство не се твърди. Съдът извел същото на база
един доста обстоен, детайлен и, трябва да се признае, прецизен анализ на доказателствените
източници.
В същото време, мотивирайки приложението на закона, съответно обективната и
субективна съставомерност на инкриминираното деяние, съдът приема, че още при
изтеглянето на сумата подсъдимият възнамерявал да присвои същата. Противоречието е
очевидно.
Тук е мястото да се отбележи, предвид приложението на материалния наказателен
закон, че няма присвояване, когато извършителят временно се разпореди с намиращи се в
негова власт чужди блага в свой или чужд интерес, ако има намерение да върне същите.
Обсебването, както и длъжностното присвояване, се извършва с намерение за окончателно
разпореждане с чуждо имущество. В този смисъл е практиката на върховната съдебна
инстанция.
Още през 1980 година върховният съд е имал повод да даде задължителни указания
по прилагането на закона: „Вземането и даването на кредит (заем) от повереното
обществено имущество ще бъде длъжностно присвояване по чл. 201 - 205 НК само когато с
него се прикрива присвояване на обществено имущество в свой или чужд личен интерес, без
намерение за връщане или заместване. Когато се вземат или дават в кредит (заем) български
пари, стоки или чуждестранна валута при умисъл временно да се използват и да се върнат
или заместят, е налице престъпление по служба - чл. 282 НК“ - Тълкувателно решение № 50
от 22.XII.1980 г. по н. д. № 38/80 г., ОСНК. Независимо, че това тълкувание е дадено при
различни обществено – икономически отношения, същото касае принципни положения и не
е изгубило своята актуалност и валидност и днес.
В горния смисъл има други решения.
Решение № 65 от 7.IV.1994 г. по н. д. № 734/93 г., I н. о. : „Осъщественото от
8
подсъдимия К. Й. не съставлява проявена немарливост, небрежност при изпълнение на
работата му, а е реално придобиване от него и от подсъдимия Р. Р. на обществено
имущество, получено от двамата с цел да го задържат за себе си без намерение да го върнат
или заместят. Следователно, налице са обективните и субективни признаци не на
безстопанственост по чл. 219 НК, а именно на длъжностно присвояване по чл. 205 НК“. По
аргумент от противното, ако имаха намерение да върнат или заместят, деянието не би било
престъпление по чл. 205 от НК.
Решение № 23 от 28.I.1980 г. по н. д. № 716/1979 г., I н. о. : „Даването на обществени
пари в заем от длъжностно лице не винаги съставлява длъжностно присвояване. Това деяние
ще осъществи състава на чл. 201 - 205 НК, когато длъжностното лице, давайки парите под
формата на заем, няма намерение да ги иска обратно, а и лицето, получило парите под
формата на заем, също няма намерение да ги връща. Когато обаче длъжностното лице, като
дава парите в заем, има намерение да ги иска обратно, а и лицето, което ги е получило, също
има намерение да ги връща, тогава ще се касае до престъпление по служба чл. 282 НК.
Съдът по същество във всеки конкретен случай следва с оглед на данните по делото да
разкрие какъв е бил умисълът, какво е било съзнанието на дееца и с оглед на това да
квалифицира деянието било като длъжностно присвояване, било като престъпление по
служба“. Аналогично на горното.
Решение № 523 от 7.04.2011 г. на ВКС по н. д. № 590/2010 г., III н.о.: „Субективната
страна на изпълнителното деяние се характеризира с това, че деецът извършва действието
на своене със съзнанието, че това действие представлява посегателство върху имущество,
което му е било поверено за пазене или управление, поради което и в резултат на
разпоредителните действия юридическото лице по чл. 93, ал. 1, б. "б" НК търпи щети, а
деецът или третите лица, на които се предава имуществото го получават без правно
основание и това става окончателно и безвъзмездно, при отсъствие на каквото и да е
намерение имуществото да се върне или замести“.
Изцяло в този смисъл е и цитираното по-горе Решение № 131 от 30.07.2020 г. на ВКС
по н. д. № 569/2019 г., II н. о.
Всички тези решения се отнасят до различни състави на престъплението длъжностно
присвояване по чл. 201 – 205 от НК. Както беше казано, обсебването по своето естество
също е присвоително престъпление. Разликата между двете е в отношението на субекта към
предмета на престъпление. При длъжностното присвояване вещта се намира в
разпоредителната власт на извършителя по силата на служебното му положение, а при
обсебването на друго правно основание. Разпоредителните действия и присвоителното
намерение и при двете престъпления са елементи от престъпния състав. При това
намерението за присвояване трябва да е налично преди или най-късно към момента на
извършване на разпоредителното действие. Последващ умисъл за присвояване не е
възможен.
Предвид казаното, всички цитирани решения са принципно относими с пълна сила и
при прилагането на чл. 206 от НК. Впрочем, има практика на върховната съдебна инстанция
и точно в този смисъл. Решение № 336 от 2.09.2011 г. на ВКС по н. д. № 1692/2011 г., III н.
о.; Решение № 94 от 16.03.2010 г. на ВКС по н. д. № 769/2009 г., III н. о.: „Обсебването,
както и длъжностното присвояване, се извършват с намерение за окончателно разпореждане
с чуждо имущество“; Решение № 509 от 9.01.2001 г. на ВКС по н. д. № 451/2000 г., I н. о.,
„Обсебването, както и длъжностното присвояване, се извършва с намерение за окончателно
разпореждане с чуждо имущество“.
Като обобщение на казаното дотук за наличието на допуснати отстраними
съществени процесуални нарушения, настоящата инстанция прие, че са налице две такива.
От една страна се констатира липса на мотиви относно субективната съставомерност
на инкриминираното деяние, което е самостоятелно отменително основание по чл. 348 ал. 3
т. 2 от НПК. От друга е допуснато и цитираното съществено противоречие в мотивите по
9
фактите и по приложението на закона досежно това с какво намерение подсъдимият е
изтеглил и се е разпоредил с процесните чужди парични средства. Това нарушение пряко
накърнява правото на защита на подсъдимия по смисъла на чл. 348 ал. 3 т. 1 от НПК,
лишавайки го от възможността да разбере действителната воля на първоинстанционния съд
по това съществено за изхода на делото обстоятелство. И двете нарушения не са отстранени
от контролираната съдебна инстанция, а и това е било невъзможно, доколкото са допуснати
при финалното процесуално действие на същия – изготвянето на мотивите към присъдата.
И двете нарушения са от категорията на съществените и неотстраними от настоящата
инстанция нарушения, по смисъла на чл. 335 ал. 2 изр. 1 от НПК. Невъзможността на
въззивното производство да се допълнят мотивите или да се отстрани същественото
противоречие в същите произтича от правото на подсъдимия на две съдебни инстанции по
фактите, които да отговорят в пълнота на възраженията на страните и да мотивират ясно,
последователно и непротиворечиво волята си по фактите и приложението на закона. Ако
във втората инстанция подсъдимият за пръв път научи фактическите или юридически
основания за осъждането си или за пръв път получи непротиворечиво мотивиран съдебен
акт, то той на практика бива лишен от една съдебна инстанция.
Констатираните нарушения, обаче, могат да бъдат отстранени при повторно
разглеждане на делото от първостепенния съд, който, след като проведе отново съдебно
следствие, постанови акт, с който в пълнота, ясно и непротиворечиво обективира волята си
по фактите и приложението на закона.
Доколкото са налице цитираните абсолютни процесуални основания за отмяна на
присъдата и връщане на делото за ново разглеждане от първоинстанционния съд, явява се
безрпредметно разглеждането на останалите доводи на страните по обосноваността,
законосъобразността и справедливостта на първоинстанционния съдебен акт.
В обобщение на казаното дотук, доколкото се установиха основания за отмяна на
обжалвания съдебен акт, поради допуснати съществени отстраними процесуални
нарушения, които не са били отстранени от първата инстанция и не могат да бъдат
отстранени от настоящата, то присъдата следва да бъде отменена, а делото върнато за ново
разглеждане от друг състав на същия съд от стадия на разпоредителното заседание.
По изложените съображения и на основание чл. 334 т. 1 във връзка с чл. 335 ал. 2 от
НПК, Пазарджишкият окръжен съд
РЕШИ:
ОТМЕНЯ Присъда № 260011 от 15.02.2021г., постановена по НОХД № 1133/2018г.
на РС – Пазарджик.
ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на същия съд от стадия на
разпоредителното заседание.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване и протестиране.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
10