Р Е Ш Е Н И Е №
гр.Русе, 25.02.2020 г.
В И М Е Т О Н А
Н А Р О Д А
РУСЕНСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД,
VІ-ти
граждански състав, в публично заседание на 30-ти януари през две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕНА БАЛДЖИЕВА
при
секретаря Галя Георгиева, като разгледа докладваното от съдията гр.дело № 4624
по описа за 2019 година, за да се произнесе, съобрази следното:
Предявени са искове с правно основание
чл.422, ал.1 ГПК вр. чл. 240 ЗЗД.
Ищцовото дружество „Агенция за събиране
на вземания” ЕАД-гр.София, представлявано от
Д. Б. Б., твърди, че на 05.05.2016г. е бил сключен между „Файненшъл
България” ООД, ЕИК ********* (с предишно наименование „Провидент Файненшъл
България” ООД) – като заемодател и ответницата В.В.Д.– като заемател, договор
за потребителски кредит № *********. По силата на договора кредиторът
предоставил на ответника сума в размер на 2000.00 лв., като последния се
задължил да я върне, ведно с уговорените лихви и такси на 60 седмични
погасителни вноски. Страните по облигационното правоотношение договорили
условията, при които следва да бъде погасен дълга. В договора подробно били
описани дължимите лихви и такси, които кредитополучателят се е съгласил да
заплати и които са свързани с обслужването на отпуснатия кредит, а именно:
фиксирана лихва в размер на 394.51 лв. и
такса за оценка на досие в размер на 100.00 лв. Също така в чл. 25 от Договора
е уговорена допълнителна услуга „Кредит у дома", представляваща доставка на заетата сума в брой и седмично
събиране на вноските по местоживеенето на Д., за която услуга също се дължи
такса в размер на 1194.15 лв. В буква „З" от договора е уговорен размер на
седмичната вноска - 70.01 лв. и последна - 69.86 лв. Първата вноска следвало да
бъде направена на 14.05.2016г., а последната на 01.07.2017г. Съгласно чл. 27 от
Договора, с подписването му кредитополучателят е удостоверил получаването на
заемната сума в пълния й размер. Д. не изпълнил всички свои задължения по
договора и преустановил плащанията. Длъжникът изпаднал в забава и му се
начислява обезщетение за забава в размер на законна лихва. Крайният срок за
изпълнение на договора настъпил на 01.07.2017г., с което станал изискуем целият
неизплатен остатък от главното задължение- главницата, която е дължима, ведно
със законната лихва за забава от подаване на заявлението до изплащане на
задължението. Ищецът претендира също неизплатената част от договорната лихва и
неизплатената част от начислените такси, съгласно условията на договора, както
и обезщетението за забава от момента на изпадането на длъжника в забава.
Ищецът твърди и че на 01.07.2017 г.
между „Провидент Файненшъл България ООД и „Изи Асет Мениджмънт“ АД е сключен договор за прехвърляне на
вземания/цесия/, по силата на който титуляр на вземанията по договора за
паричен заем става второто дружество. С Приложение №1/01.03.2018г. към
Допълнително споразумение от 01.11.2017г. към Рамков договор за прехвърляне на
вземания /цесия/ от 16.11.2010г., „Изи Асет Мениджмънт“ АД е прехвърлило процесното
вземане на ищцовото дружество. Съгласно задължението си по чл. 99, ал. З ЗЗД,
цедентът упълномощил цесионера да уведоми длъжника за прехвърлянето на
вземанията. В изпълнение на задължението си за уведомяване, ищецът е изпратил
уведомление, но пратката се върнала в цялост. Поради липса на плащане, въз
основа на подадено от ищеца заявление за издаване на заповед за изпълнение по
чл. 410 ГПК е било образувано ч.гр.дело №1916/2019 г. по описа на РРС. Съдът е
уважил заявлението и е издал Заповед за изпълнение на парично задължение № 915/03.04.2019
г. срещу ответника в настоящото производство, за претендираните суми, като актът бил връчен на
длъжника в хипотезата на чл.47, ал.5 от ГПК. Моли да бъде признато за
установено, че в полза на „Агенция за събиране на вземания” ЕАД по отношение на ответника В.В.Д. съществуват
следните вземания, обективирани в заповед за изпълнение, издадена по ч.гр.дело
№ 1916/2019 г. по описа на РРС, а именно:
1859.79 лв. - главница, ведно със законната лихва от 02.04.2019г. (датата
на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение) до
окончателното изплащане на задължението, 335.17 лв.- договорна лихва за
периода 18.06.2016 г.- 01.07.2017 г., 308.83
лв. - лихва за забава за периода от 19.06.2016
г. до 02.04.2019г. -датата на подаване на заявлението в съда, 91.65 лв.- такса
за оценка на досие за периода 18.06.2016
г.- 01.07.2017 г., 469.13 лв.- такса за услуга „Кредит у дома" за
предоставяне на кредита в брой по местоживеене за периода
18.06.2016 г.- 01.07.2017 г. и 1093.71 лв.- такса за услуга „Кредит у
дома" за събиране на погасителните вноски по местоживеене за периода 18.06.2016
г.- 01.07.2017 г. Претендират се разноски.
Съдът, като взе предвид изложените от
ищеца в исковата молба фактически обстоятелства, на които основава претенцията
си и формулирания петитум, квалифицира правно предявения положителен
установителен иск по чл.422 ГПК.
Ответникът В.В.Д. е редовно призован по
реда на чл.47, ал.5 от ГПК и не се явява. Назначеният му особен представител
адв. К.Ц. е подал отговор на исковата молба, счита предявения за неоснователен и
моли съда да постанови решение в този смисъл, като не оспорва предоставянето на
кредита.
От
събраните по делото доказателства, съдът приема за установено от фактическа
страна следното:
Видно от
приложеното ч.гр.дело № 1916/2019 г. по описа на РРС, в полза
на ищеца в настоящото производство била издадена заповед
за изпълнение по чл.410 ГПК срещу В.В.Д. за сумите, заявени по исковата молба, съставляващи вземания по Договор за потребителски кредит №
*********/05.05.2016 г., цедирани на
01.07.2017г. на „Изи Асет Мениджмънт“ АД
от “Провидент
Файненшъл България” ООД, които вземания пък са прехвърлени от първото дружество
на ищеца на 01.03.2018г. Длъжникът не е открит на установените му постоянен и
настоящ адрес и Заповедта за изпълнение му е връчена по реда на чл. 47, ал. 5
от ГПК, като съда е предоставил на
заявителя 1-месечен срок, съгласно чл.415, ал.1, т.2 ГПК за предявяване на иск
срещу ответника.
Спазен е преклузивният 1-месечен срок,
предвид което претенциите са допустими.
По делото няма спор, че на 05.05.2016
г., след подаден формуляр за кандидатстване от страна на ответника /л.5/, между него и ”Провидент Файненшъл България” ООД
бил подписан Договор за потребителски кредит №
*********, със срок на действие от 60
седмици, при условия и за суми, така, както е заявено по исковата молба.
Договорът е подписан от договарящите
страни и не е оспорен от ответника. Няма спор и относно обстоятелството, че
ответникът е усвоил отпуснатия заем, както и че е преустановил плащанията по
кредита. Срокът
на действие на договора е изтекъл на 01.07.2017 г.
По делото са представени и писмени
доказателства за прехвърляне на вземания (цесия) от „Провидент Файненшъл
България ООД на Изи Асет Мениджмънт АД,
а впоследствие и от тях на ищеца и уведомителни писма до ответника за
извършените цесии, с оглед на което съдът приема, че ищецът в качеството си на
цесионер има всички права на кредитор.
Неоснователно е възражението на ответника
за недопустимост на исковата претенция, поради липсата на материалноправна
легитимация у ищеца, поради неуведомяването му за сключените цесии. Безспорно е
установено според настоящия състав, че преди подаване на заявлението,
уведомленията за цесиите реално не са достигнали до длъжника. Доколкото обаче
иска по чл.422 ГПК се счита предявен от датата на подаване на заявлението, а
приложения към исковата молба са и уведомленията за цесиите /л.28, л.29, л.31 и
л.32/, то с оглед трайната съдебна практика следва да се приеме, че цесиите са
надлежно съобщени на длъжника. Настоящият състав напълно споделя и се позовава
на Решение № 123/24.06.2009 г. по т. д. № 12/2009 г. ,II т.о. на ВКС, според което уведомление, изходящо от
цедента, но приложено към исковата молба на цесионера и достигнало до длъжника
със същата, съставлява надлежно съобщаване за цесията, съгласно чл. 99, ал. 3
пр. първо ЗЗД, с което прехвърлянето на вземането поражда действие за длъжника,
на основание чл. 99, ал. 4 ЗЗД. Същото следва да бъде съобразено като факт от
значение за спорното право, настъпил след предявяване на иска, на основание чл.
235, ал. 3 ГПК. В този смисъл е и Решение по т.д.№2352/13г. II т.о. на ВКС. На следващо място, задължението на
цедента, визирано в чл. 99, ал. 4 ЗЗД да съобщи на длъжника за извършеното
прехвърляне на вземането има за цел да защити длъжника срещу ненадлежно
изпълнение на неговото задължение, т.е. срещу изпълнение на лице, което не е
носител на вземането. Ненадлежното уведомяване или липсата на такова, за
прехвърляне на вземането, би имало значение, само при условие, че въззивника е
заплатил своето задължение по договора за кредит. В случая, няма данни и не се
твърди, че ответницата е платила преди връчване преписа от исковата молба на
различно от цесионера лице. Не на последно място, в производството по чл. 410 ГПК, при установяване на частното правоприемство в лицето на заявителя, не е
необходимо установяване на изискуемост /арг. от чл. 418, ал.3 ГПК/, а
единствено съобщаването на цесията на длъжника, което на общо основание може да
бъде сторено и с исковата молба /арг. т.4г и т.11 ТР №4/18.06.2014г. по
т.д.№4/2013 на ОСГТК на ВКС/.
В настоящия случай уведомленията, заедно
с исковата молба и останалите писмени доказателства, са били връчени на редовно
упълномощен процесуален представител на ответника на 14.11.2019г. съгласно
съобщението по делото, поради което следва да се приеме, че прехвърлянето на
вземанията по сключения договор за потребителски кредит в полза на ищеца е
произвело действие спрямо последната.
С оглед изложеното съдът счита, че по
делото са доказани правопораждащите за правата на ищеца факти – договор за
кредит, изпълнение на задълженията на кредитора по него и цедиране на
вземанията му срещу длъжника на ищеца. С оглед на това, че договорът за кредит
е за потребителски кредит следва да се извърши и служебна проверка за
действителност на същия с оглед особените изисквания на Закона за
потребителския кредит /ЗПК/ и Закона за защита на потребителите /ЗЗП/. Съгласно
императивните изисквания, въведени с разпоредбата на чл. 11, ал. 1 т. 11 и 12 ЗПК, договорът за потребителски кредит трябва да съдържа информация за
условията за издължаване на кредита от потребителя, включително погасителен
план, съдържащ информация за размера, броя, периодичността и датите на плащане
на погасителните вноски, последователността на разпределение на вноските между
различните неизплатени суми, дължими при различни лихвени проценти за целите на
погасяването, като погасителният план следва да посочва дължимите плащания и
сроковете и условията за извършването на тези плащания, да съдържа разбивка на
всяка погасителна вноска, показваща погасяването на главницата, лихвата,
изчислена на базата на лихвения процент, и когато е приложимо, допълнителните
разходи; когато лихвеният процент не е фиксиран или когато допълнителните
разходи могат да бъдат променени съгласно договора за кредит, в погасителния
план се посочва ясно, че информацията, съдържаща се в плана, е валидна само до
последваща промяна на лихвения процент или на допълнителните разходи съгласно
договора за кредит.
При тези съображения спорът се
съсредоточава върху обстоятелството дали уговореното в процесния договор
относно размера на седмично плащане с изключение на последното – 70,01 лв.,
размера на последното плащане – 69,86 лв., срока на договора – 60 седмици,
падеж на първото плащане 14.05.2016 г. и падеж на определен ден (вторник) на
всяка следваща седмична погасителна вноска, обективира погасителен план по
смисъла на чл. 11, т.11 и т.12 ЗПК.
От цитираното съдържание на договора
следва изводът, че в същото фигурира информация за съответните плащания и
срокове за това. Съгласно цитираната правна норма на ЗПК, за да бъде прието, че
съответни уговорки в договора по своята правна същност представляват
погасителен план, следва освен да са ясни размерът на съответните плащания и
срока за това, а също така да е изложена и разбивка на всяка погасителна
вноска, показваща погасяването на главница, лихва, изчислена на базата на
лихвения процент, и когато е приложимо, допълнителните разходи. В настоящия
случай липсва разбиване по пера на задължението на кредитополучателя, от което
да е ясно в каква част то представлява главница, лихви и допълнителни разходи
по кредита, респ. липсва информация, показваща с всяка отделна вноска каква
част от задължението за главница, лихви и допълнителни разходи се погасява. Не
става ясно как се формира сумата от 70,01 лв., съставляваща размер на седмична
погасителна вноска с изключение на последната, съответно как се формира сумата
от 69,86 лв. – последна погасителна вноска. Задълженото произтичащо от ЗПК за
кредитора е да посочи разбивка не само на целия размер на предоставения паричен
заем, а и на всяка една отделна погасителна вноска. Макар да се изяснява, че
общата сума от 4158,28 лв. е сбор от сумата от 2000лв. – главница по договора,
сумата от 100 лв. – такса за оценка на досие, 335,17 лв. – общ размер на фиксираната
лихва и сумата от 1705,93 лв. – такса за услугата „Кредит у дома“, не е
посочено в стойността на всяка една седмична вноска какъв е размерът на
главницата, лихвите и допълнителните разходи. Включително таксата „Кредит у
дома“ следва да бъде отразена в погасителен план, тъй като съгласно чл. 25 от
приложените към договора за потребителски кредит „Договорни разпоредби“, същата
се заплаща на равни вноски през периода на действие на договора за кредит, а не
се начислява еднократно. Освен това не става ясно как се определя размерът на
таксата „Кредит у дома“ в двете й разновидности – за предоставяне кредита в
брой и за събиране на погасителните вноски по местоживеене на
кредитополучателя, нито как се погасява тази такса с всяка седмична вноска.
С оглед изложеното съдът намира, че
процесният договор за потребителски кредит е сключен в нарушение на
изискванията на чл. 11, ал. 1 т. 11 и 12 ЗПК, тъй като няма изискуемото по
закон съдържание – липсва погасителен план, поради което е налице пълна
недействителност (нищожност) на договора – арг. чл. 22 ЗПК. Съгласно правилото
на чл. 23 ЗПК, когато договорът за потребителски кредит е обявен за
недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не
дължи лихва или други разходи по кредита.
Освен това клаузите за дължими от
ответника такси „Кредит у дома“ и такса за оценка на досие са нищожни на
основание чл. 21, ал. 1 и 2 ЗПК. Съгласно клаузата на чл. 25 от
договора потребителски кредит само 30 % от общия размер на таксите „Кредит у
дома“ е за компенсиране разходите на кредитора, следователно останалата част по
същество представлява печалба на кредитора. По този начин така формулираната
клауза заобикаля императивното правило на чл. 19, ал. 4 ЗПК максимално
допустимият процент на разходите на годишна база (ГПР) по потребителските
кредити да е в размер не по-висок от пет пъти размера на законната лихва по
просрочени задължения, определена с постановление на Министерския съвет.
Съгласно сключения между страните договор спорните такси не са включени в ГПР,
а ако се добавят към тази величина безспорно ще надхвърли лимита по чл. 19, ал.
4 от ЗПК, поради което договорката за заплащането им се явява нищожна – арг. от
21, ал. 1 ЗПК. Следва да се отбележи, че от страна на ищеца не са ангажирани
доказателства за изпълнението на услугата „Кредит у дома“, който по правилото
на чл. 154, ал. 1 ГПК следва чрез пълно и главно доказване да установи това
обстоятелство, за да обоснове възникването на задължението на ответника да
заплати нейната стойност. По отношение на таксата за оценка на досие, която по
своята правна същност представлява дейност на кредитора по проучване
платежоспособността на кредитополучателя, съдът намира, че същата противоречи
на забраната на чл. 10а, ал. 2 ЗПК кредиторът да изисква заплащане на такси и
комисиони за действия, свързани с усвояване и управление на кредита.
От приетата експертиза се установява,
че ответникът е заплатила сумата от 351.00
лв. С част от тази сума, а именно- 210.79 лв. са погасени задължения, които са
приети от съда за недължими /вж. л.5 и Приложение №1 от приетата експертиза- л.97
и л.100 от делото/. Вещото лице е установило, че дължимата се главница възлиза
на 1859.79лв. и след приспадане на сумата от 210.79 лв., следва иска да се
уважи до размер на сумата от 1649.00 лв., ведно със законната лихва, считано от
датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по
чл.410 ГПК – 02.04.2019г. до окончателното й изплащане, а в останалата част да
се отхвърли, като неоснователен.
Следователно, предявеният иск с правно
основание чл. 422 ГПК се явява основателен само за сумата от 1649.00 лв. – главница
по сключен с „Провидент Файненшъл България ООД договор за потребителски паричен
кредит №*********/05.05.2016 г., но не и по отношение на останалите
претендирани суми, за които следва да се отхвърли.
Според указанията по т.12 от
Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 г. на ВКС по тълк. д. № 4/2013 г.,
ОСГТК, съдът в исковото производство се произнася с осъдителен диспозитив по
дължимостта на разноските в заповедното производство, включително и когато не
изменя разноските по издадената заповед за изпълнение. С оглед уважената част
от исковете и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, в полза на ищеца следва да се
присъдят разноски за заплатена държавна такса и възнаграждение за юрисконсулт в
заповедното производство в размер на 52,81 лв. и 559,63 лв. в исковото
производство на основание чл. 78, ал. 8 ГПК, чл. 25, ал. 1 и чл. 26 от
Наредбата за заплащането на правната помощ. Ответникът не е претендирал
разноски и такива не следва да му се присъждат.
По изложените съображения СЪДЪТ
Р
Е Ш И :
ПРИЗНАВА за установено съществуването на вземането на “Агенция
за събиране на вземания” ЕАД, ЕИК ********* със седалище и адрес на управление
гр. София, ж.к. “Люлин“ 10, бул. “Д-р Петър Дертлиев” №25, офис-сграда
“Лабиринт“, ет.2, офис 4, срещу В.В.Д., ЕГН:**********,*** за сумата от 1649,00 лв. – неизплатена главница по
сключен с „Провидент Файненшъл България
ООД договор за потребителски паричен кредит №*********/05.05.2016 г.,
ведно със законната лихва върху същата от 02.04.2019 г. до окончателното
изплащане, по издадената заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК по ч.гр.дело № 1916/2019г. по описа на РРС.
ОТХВЪРЛЯ
предявения от „Агенция за събиране на вземания” ЕАД, ЕИК:
********* против В.В.Д., ЕГН:********** иск с правно основание чл.422 ГПК, в
частта да се признае за установено, че ответницата дължи на ищеца по Договор за потребителски
кредит № №*********/05.05.2016г. главница
в частта от 1649.00 лв. до пълния предявен размер от 1859.79 лв., 335.17 лв.-
договорна лихва за периода 18.06.2016
г.- 01.07.2017 г., 308.83 лв. - лихва за забава за периода от 19.06.2016 г. до 02.04.2019г. -датата на
подаване на заявлението в съда, 91.65 лв.- такса за оценка на досие за
периода 18.06.2016 г.- 01.07.2017 г.,
469.13 лв.- такса за услуга „Кредит у дома" за предоставяне на кредита в брой
по местоживеене за периода 18.06.2016 г.- 01.07.2017 г. и 1093.71 лв.-
такса за услуга „Кредит у дома" за събиране на погасителните вноски по
местоживеене за периода 18.06.2016 г.- 01.07.2017 г., като НЕОСНОВАТЕЛЕН.
ОСЪЖДА В.В.Д., ЕГН:********** да заплати на „Агенция за събиране на вземания” ЕАД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. Д-р Петър Дертлиев № 25, офис-сграда
Лабиринт, ет. 2, офис 4, сумата в размер на 52,81 лв. - разноски по
ч.гр.д № 1916/2019г. по описа на РРС съразмерно на уважената част от иска,
както и сумата в размер на 559,63 лв.
- разноски за настоящото производство съразмерно на уважената част от иска.
Решението подлежи на обжалване пред
Русенски окръжен съд в двуседмичен срок от връчването му на страните.
Районен съдия: