Р Е
Ш Е Н
И Е
№ 744, 16.12.2019 год.,
гр.Търговище
В ИМЕТО
НА НАРОДА
Търговищкия районен съд, шести състав, в
публично заседание на деветнадесети ноември през две хиляди и деветнадесета
година, в следния състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ВЯРА МАРКОВА
Секретар : Женя Иванова,
като разгледа докладваното от Председателя гр.д. № 108
по описа за 2019 год. на ТРС, за да се произнесе, взе предвид следното:
Предявени са искове, с правно основание чл.422 от ГПК във вр. с чл.415 от ГПК, с цена 3264.05 лв. – главница, договорни
лихви, такси и наказателни лихви.
Ищецът твърди в исковата си молба, че между ответника и „Вива
Кредит“ ООД е имало сключен договор за паричен заем от 13.03.2017 год., по
силата на който третото лице е предоставило на ответника сумата от 1500.00 лв.
лв., срещу задължението на ответника да възстанови сумата на 18 равни
двуседмични погасителни вноски в размер на по 96.14 лв., включващи плащане по
главница и договорна лихва в размер на 230.52 лв., при което ответника се е
съгласил да възстанови на ищеца сума в общ размер на 1730.52 лв., като падежа
на първата вноска бил 27.03.2017 год., а последната на 20.11.2017 год. В
молбата се твърди, че по искане на ответника е бил сключен и договор за
допълнителни услуги с „Вива Кредит“ АД от 03.04.2017
год. по силата на който заемодателя се е задължил да му предостави
допълнителна услуга- експресно разглеждане на документите за одобрение
на заема, срещу задължение на ответника да заплати такса в размер на 587.16
лв., разпределена на 18 равни двуседмични вноски от по 32.62 лв., която сума се
включвала в погасителните вноски по договора за заем. При сключване на договора
ответника се бил съгласил при забава в плащанията и при наличие на условията в
договора да заплати на ищеца сумата от 175 лв. такса разходи за събиране на
просрочени вземания, включваща разходи на кредитора за изпращане на писмени
покани, електронни съобщения и др., както и 70 лв., представляващи разходи за
дейност на служител по събиране на просрочените вземания. В молбата се твърди,
че ответника се е задължил съгласно договора да предостави на ищеца обезпечение
в срок от три дни, а при неизпълнение на
това задължение дължал неустойка в размер на 587.16 лв., дължима на 18 равни
вноски от по 32.62 лв. Ищеца твърди, че общия размер на всяка вноска по връщане
на кредита, предвид всички поети задължения възлизала на 161.38 лв. и включвала
плащане по главницата и договорната лихва, плащане за неустойка и такси. Тъй
като ответника не е изпълнявал задълженията си по договора за заем и договора
за допълнителни услуги своевременно и е изпаднал в забава от 13.10.2017 год.,
била начислена лихва за забава в размер на 114.21 лв. по договора за заем.
Ищецът твърди, че ответника въпреки отправените му покани не извършил плащане
на задълженията по договора за заем и не е внесъл нито една погасителна вноска.
Твърди също, че вземането е прехвърлено от кредитора на ищеца с Приложение № 1
от 02.11.2017 год. към рамков договор за цесия от 22.01.2013 г. и прехвърлянето
на вземането е съобщено по пощата лично на ответника на 16.11.2017 год. Предвид
липсата на изпълнение ищеца се снабдил със заповед за изпълнение по реда на
чл.410 от ГПК за сумата в общ размер на
3 264.05 лв., включваща незаплатена главница и договорна лихва по договора
за кредит, неустойка, допълнителни такси и лихва за забава, ведно със законната
лихва от подаване на заявлението и направените разноски. Заповедта за
изпълнение била връчена на ответника по реда на чл.47 от ГПК и на ищеца били
дадени указания да предяви иск за установяване на вземането си. За това и в
изпълнение указанията на заповедния съд ищеца е предявил иск по чл.422 от ГПК
за установяване на вземането за което е издадена заповед за изпълнение. Претендира
разноски. В
съдебно заседание не се явява и не изпраща представител. Предявените искове се
поддържат чрез писмено становище от процесуалния представител на ищеца.
В месечния срок по чл.131 от ГПК
ответника, чрез назначения от съда особен представител по реда на чл.47, ал.6
от ГПК е упражнил правото си на отговор. В отговора е изразено становище, че
предявения иск е допустим, но изцяло неоснователен. Особения представител е
навел доводи за нищожност на договора за заем, поради противоречие с
императивните разпоредби на ЗПК относно действителността на договора и поради
това не е породил действие, което обуславя неоснователност на иска. В отговора
са наведени и доводи за неоснователност на иска , поради липса на качество на
кредитор на ищеца, поради несъобщаване на извършеното прехвърляне на вземането
на ответника, което не може да бъде направено с исковата молба, каквото искане
ищеца е направил, поради това, че ответника се представлява от адвокат,
назначен от съда, по реда на чл.47, ал.6 от ГПК. Съображенията на ответника са
развити подробно в отговора. Моли съда да отхвърли предявените искове за цялото
вземане. В съдебно заседание особения представител поддържа доводите, наведени с отговора.
След преценка на събраните по делото доказателства съдът прие за
установено следното : Видно от приложеното по делото ч.гр.д. № 1364 / 2018 год.
на ТРС ищеца е подал заявление, с което е поискал съда да му издаде заповед за
изпълнение по реда на чл.410 от ГПК против ответника. Подаденото от ищеца
заявление по чл.410 от ГПК е било уважено и съдът е издал заповед за изпълнение
№ 774/06.08.2018 год. за сумата от 1 500лв.
(хиляда и петстотин лв.), представляваща непогасена главница по цедирано на заявителя от „Вива Кредит”
ООД задължение по Договор за паричен заем № 5343102 от 13.03.2017г., изискуем
на краен падеж- 20.11.2017г., ведно със законната лихва, считано от 05.08.2018год.,
до окончателното изплащане на задължението, договорна лихва в размер на
230,52лв. за периода от 27.03.2017г. до 20.11.2017г., такса за експресно
разглеждане на документи в размер на 587,16лв., такса разходи за събиране на
дълга в размер на 175лв., такса разходи за дейност на служител в размер на
70лв., неустойка за непредоставено обезпечение в размер на 587,16лв. и обезщетение за забава в размер на 114,21лв.
за периода от 28.03.2017г. до 05.08.2018г. и направените в
заповедното производство разноски. Заповедта за изпълнение е била връчена на
длъжника при условията на чл.47 от ГПК, поради което и на осн.
чл.415, ал.1, т.2 от ГПК съдът е указал на кредитора да предяви иск за
установяване на вземането си. Това определя правния интерес на ищеца от предявяване на настоящия
иск,с правно осн. чл.422 от ГПК.
От
приложените по делото писмени доказателства се установи, че ответника на 13.03.2017
год. е сключил договор за потребителски кредит № 5343102/ 13.03.2017 год. с „Вива Кредит“ ООД по силата на който му е
предоставен кредит в размер на 1500 лв. срещу задължението на ответника да възстановява
ползваната от него сума по кредита по начини и в срокове посочени в договора.
Видно от договора същия е сключен за срок от 36 седмици, или краен падеж - 20.11.2017 год., при фиксиран лихвен процент
от 40.31 % и ГПР 49.34 %. Ответника е поел задължение да възстанови сумата на 18
равни месечни вноски в размер на 128.76 лв., включваща главница, договорна
лихва и такса за експресно разглеждане в размер на 587.16 лв. От приложената по делото разписка кредитора „Вива кредит“ е предоставил на ответника заемната сума в
размер на 1500 лв., на 13.03.2017 год. ( виж л.10). Съгласно чл.4 от договора
ответника се е задължил в срок от три дни да представи обезпечение под формата
на поръчителство от физическо лице, което да отговаря на определени условия
поставени от кредитора, или б. гаранция, а в случай на неизпълнение на това
задължение дължи неустойка на кредитора в размер на 587.16 лв., която се
разпределя за заплащане към месечните вноски по кредита, като общо дължимата
сума за възстановяване е възлизала на 2904.84 лв., а дължимата месечна
погасителна вноска възлиза на 161.38 лв. Ответника при подписване на договора е
декларирал, че е запознат с действащата към него момент тарифа на „Вива Кредит“ ООД относима към
договорите за паричен заем, съгласно която при забава на плащането на
погасителните вноски всеки потребител на кредитна услуга предоставена от
дружеството дължи разходи за събиране на вземането, като ищеца твърди, че
конкретния размер на разходите дължим от ответника възлиза на 175.00 лв., както
и че се дължи еднократна сума в размер на 70 лв., представляваща разходи по
извънсъдебно събиране на задължението, включваща дейност на служител. Ищецът твърди
също така, че тарифата е неразделна част от договора, но съдът счита това
твърдение за неоснователно. Никъде в договора ответника не е поемал задължение
да заплаща на кредитора разходи по извънсъдебно събиране на вземане, и никъде в
договора не е отбелязано , че Тарифата е неразделна част от същия.
С
Приложение № 1/ 02.11.2017 год. към рамков договор за прехвърляне на вземания /цесия/ от 22.01.2013
год. „Вива Кредит“ ООД е прехвърлил на ищеца
вземанията си към трети лица-длъжници по договори за кредит, в това число и вземането
към ответника. Съгласно договора за цесия цедента се е задължил да предостави на цесионера пълномощно, по силата на което от името на цедента цесионера да уведоми длъжниците за извършеното прехвърляне, като видно от приложеното
на л.15 пълномощно кредитора е упълномощил ищеца да извърши от негово име
уведомяване по смисъла на чл.99, ал.4 от ЗЗД на длъжниците.
Ищеца, като пълномощник на цедента е уведомил
ответника за извършеното прехвърляне на вземането и му е изпратил покана за
доброволно изпълнение, като видно от приложените писмени доказателства на л.20-21
същите са получени лично от ответника на 16.11.2017 год.
При така установеното съдът прави
следните изводи :
Предявените
искове са с правно основание чл. 422, вр.
чл.415, ал.1 от ГПК, вр. чл.
79, вр. чл.
240, чл. 240,
ал.2, чл. 92 и чл.86 от ., а едно от основните
възражения на ответника, чрез назначения особен представител е, че ищеца няма
вземане срещу ответника поради това, че цесията не надлежно съобщена на
длъжника и не е породила действие спрямо него.
Това възражение съдът счита за неоснователно по следните съображения : По
делото са представени писмени доказателства, че цесията е съобщена на ответника
на 16.11.2017 год. и е породила действие спрямо него, но дори и да се приеме,
че на ответника е връчена само покана за доброволно изпълнение от ищеца, без
уведомление за цесията то възражението на представителя на ответника пак се
явява неоснователно. По делото са представени доказателства, че ищецът е бил
надлежно оправомощен от стария кредитор да уведоми
длъжника за извършената цесия. Доколкото цесионерът
действа като пълномощник на цедента, а не от свое
име, няма законова пречка последният да упълномощи друго лице, в това число и
самия цесионер, да извърши уведомяването. При
изпълнение на посоченото условие трябва да се приеме, че е било спазено
изискването на чл.99, ал.4 ЗЗД, по следните съображения: Трайно установената
съдебна практика, обективирана в решение № 3 от
16.04.2014 г. на ВКС по т. д. № 1711/2013 г., I т. о., ТК, решение № 78 от
9.07.2014 г. на ВКС по т. д. № 2352/2013 г., II т. о., ТК, решение № 123 от
24.06.2009 г. на ВКС по т. д. № 12/2009 г., II т. о., ТК и др., приема, че
уведомлението за цесията, изходящо от цедента, но
приложено към исковата молба на цесионера и
достигнало до длъжника със същата, съставлява надлежно съобщаване на цесията,
съгласно чл.99, ал.З, пр.първо ЗЗД, с което прехвърлянето на вземането поражда
действие за длъжника, на основание чл.99, ал.4 ЗЗД. Уведомяването на длъжника
за извършеното прехвърляне на вземането следва да бъде съобразено като факт от
значение за спорното право, настъпил след предявяване на иска, на основание
чл.235, ал.З ГПК. Допустимо е, както и в настоящият случай, цедентът
да упълномощи цесионера да съобщи извършената цесия
на длъжника /в т.см. решение № 137 от 2.06.2015 г. на ВКС по гр. д. № 5759/2014
г, III г. о., ГК, решение № 156 от 30.11.2015 г. на ВКС по т. д. № 2639/2014 г,
II т. о., ТК и др./.
Безспорно препис от исковата молба и доказателствата, към нея, в това
число и уведомлението са връчени на особения представител на ответника.
Съобразно съдебната практика, връчването на всички книжа по делото на ответника
е надлежно, ако е направено на особения представител и от този момент се
пораждат свързаните с факта на връчване правни последици. В този смисъл е
Решение на ВКС по т.д.№ 193/2018 г. С връчването на исковата молба и всички
книжа по делото, вкл. и уведомлението по чл.99, ал.З от ЗЗД на особения
представител на ответника, връчването е надлежно и от този момент се пораждат
всички правни последици, свързани с факта на връчване, вкл. и уведомяването на
длъжника за извършената цесия. Уведомяването по чл.99, ал.З от ЗЗД чрез
връчването на особен представител представлява надлежно уведомяване на длъжника
и цесията е породила действие спрямо длъжника от този момент. Този факт,
настъпил в хода на производството, следва да бъде съобразен с оглед
разпоредбата на чл.253, ал.3 ГПК. Освен това съобщаването на цесията на длъжника
има за цел да защити последния при изпълнение на задължението, за да изпълни на
лицето, което е носител на вземането и поради това длъжникът може да възрази
успешно за липса на уведомяване, само ако твърди, че е изпълнил на стария
кредитор, каквито твърдения от страна на ответника не са направени, а е видно и
от заключението на съдебно-счетоводната експертиза, че ответника не е извършвал
погасяване на задължението си. Предвид горното, съдът приема, че цесията е
породила действие спрямо ответника, поради което ищецът е установил активната
си материално правна легитимация по иска и възражението на ответната страна в
този аспект е неоснователно.
При събраните по делото доказателства
съдът счита за безспорно установено наличието на облигационна връзка между
ответника и „Вива Кредит“ ООД, възникнала от
сключения между тях Договор за паричен заем от 13.03.2017 год., както и е
безспорно, че вземането на кредитора надлежно е прехвърлено на ищеца в
производството с договор за цесия, а както беше посочено по-горе цесията е
породила действие спрямо длъжника, който има задължение към новия кредитор -
ищец по делото. По отношение договора за
паричен заем съдът счита, че намират приложение ЗПК и ЗЗП.
Ответникът не е ангажирал по делото доказателства, че е платил
задълженията си по процесния договор и че към момента
не дължи. От назначената по делото съдебно - икономическа експертиза става
ясно, че размерът на непогасения остатък от задълженията му е общо 3356.51 лв.,
от които: главница 1500 лв., договорна лихва за периода 27.03.2017 год. –
20.11.2017 год. в размер на 230.52 лв., такса за експресно разглеждане за същия
период 587.16 лв., такса разходи за събиране на просрочени вземания 175 лв.,
такса разходи дейност на служител в размер на 70 лв., неустойка за периода 27.03.2017 год. –
20.11.2017 год. в размер на 587.16 лв., сумата от 206.67 лв. – лихва за забава
по договора за заем за периода от 28.03.2017 г. до датата на подаване на
заявлението – 06.08.2018 г.
Съдът намира, че поради липса на доказателства за плащането на горните
суми и с оглед събраните по делото доказателства следва да се приеме за
установено, че ответникът дължи на ищеца сумата от 1500 лв. – главница, договорна
лихва за периода 27.03.2017 год. – 20.11.2017 год. в размер на 230.52 лв. и лихва
за забава по договора за заем за периода от 28.03.2017 г. до датата на подаване
на заявлението – 06.08.2018 г. в размер на 114.21 лв.
По
отношение на останалите претендирани суми, а именно такса
за експресно разглеждане за същия период 587.16 лв., такса разходи за събиране
на просрочени вземания 175 лв., такса разходи дейност на служител в размер на
70 лв., неустойка за периода 27.03.2017
год. – 20.11.2017 год. в размер на 587.16 лв., искът по чл. 422 от ГПК следва
да се отхвърли, по следните съображения:
Въпросната неустойка в размер на 587.16 лв. за периода от 27.03.2017 г.
до 20.11.2017 г. в случая е начислена съгласно чл.4, ал.2 от договора за заем,
а именно – заради неизпълнението на задължението на длъжника в 3-дневен срок от
усвояването на сумата да предостави на заемодателя обезпечение, чрез б.
гаранция или чрез поръчителството на физическо лице, което следва да отговаря
на определени условия, свързани с възраст, трудова заетост, платежоспособност и
кредитна история. Тази клауза от договора за заем, обаче, е нищожна поради
противоречие с добрите нрави – обстоятелство, за което съдът следи служебно. В
решенията по дела С-40/08, С-137/08, С-168/05, С-240/98, С-243/08, С-244/98,
С-397/11, С-415/11, С-472/11
и С-618/10 е прието, че Националният съд е длъжен служебно да преценява
неравноправния характер на договорните клаузи, попадащи в приложното поле на
Директива 93/13/ЕИО. В решения по дела С-618/10, С-243/08, С-472/11, С-397/11 е
прието, че националният съд е длъжен да разгледа въпроса за неравноправните
клаузи, когато са налице необходимите за това правни и фактически
обстоятелства. Това е така, тъй като въведената с Директива 93/13 система на
защита се основава на идеята, че потребителят е в положение на по-слаба страна
спрямо продавача или доставчика от гледна точка както на преговорните си
възможности, така и на степента си на информираност, като това го принуждава да
приема предварително установените от продавача или доставчика условия, без да
може да повлияе на съдържанието им (Решение от 27 юни 2000 г. по дело Oceano Grupo Editorial и Salvat Editores,
C-240/98-C-244/98, Recueil, стр. I-4941, точка 25,
Решение от 26 октомври 2006 г. по дело Mostaza Claro, C-168/05, Recueil, стр.
I-10421, точка 25, както и Решение от 6 октомври 2009 г. по дело Asturcom Telecomunicaciones,
C-40/08, Сборник, стр. I-9579, точка 29). С оглед на това положение на по-слаба
страна, член 6, параграф 1 от посочената директива предвижда, че
неравноправните клаузи не са обвързващи за потребителя. Както е видно от
съдебната практика, става въпрос за императивна разпоредба, с която се цели
замяната на формалното равновесие, което договорът установява между правата и
задълженията на съдоговорителите, с действително
равновесие, което може да възстанови равенството между тях (вж. Решение по дело
Mostaza Claro, посочено
по-горе, точка 36, Решение по дело Asturcom Telecomunicaciones, посочено по-горе, точка 30, Решение от
9 ноември 2010 г. по дело C-137/08, Сборник, стр. I-10847, точка 47 и Решение
от 15 март 2012 г. по дело C-453/10, точка 28).
Понятието „добри нрави“ е изяснено
в съдебната практика (Решение № 88 от 22.06.2010 г. на ВКС по т.д.№ 911/2009
г., I т. о., ТК, Решение № 4 от 25.02.2009 г. на ВКС по т.д.№ 395/2008 г., I т.
о., ТК, определение № 794 от 15.12.2011 г. на ВКС по т.д.№ 224/2011 г., II т.
о., ТК), като се приема, че се касае за обща правна категория, приложима както
към гражданските, така и към търговските правоотношения, в която попадат тези
наложили се правила и норми, които бранят принципи и ценности, които са общи за
всички правни субекти и тяхното зачитане е в интерес на обществените отношения
като цяло, а не само на интереса на някоя от договарящите страни. Накърняване
на добрите нрави по смисъла на чл.26, ал.1, пр.3 ЗЗД е налице, когато се
нарушава правен принцип, който може и да не е законодателно изрично формулиран,
но спазването му е проведено чрез създаване на други разпоредби, част от
действащото право. Такива са принципите на справедливостта, на
добросъвестността в гражданските и търговските взаимоотношения и на
предотвратяването на несправедливото облагодетелстване – аргументи от чл.307 ТЗ, чл.302 ТЗ, чл.289 ТЗ. Въпросът дали поведението на конкретния правен субект
съставлява действие, накърняващо „добрите нрави”, злепоставящо чужди интереси с
цел извличане на собствена изгода, следва да се преценява във всеки отделен
случай въз основа на доводите на страните и събраните доказателства по
конкретното дело. Съгласно Тълкувателно решение № 1/15.06.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г., ОСТК на ВКС, нищожна поради
накърняване на добрите нрави е клауза за неустойка, уговорена извън присъщите й
обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции,
като преценка за това се прави за всеки конкретен случай към момента на
сключване на договора.
Съгласно чл.21, ал.1 от ЗПК всяка
клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне
изискванията на този закон, е нищожна. Според чл.92 от ЗЗД неустойката
обезпечава изпълнението на задължението и служи като обезщетение за вредите от
неизпълнението, без да е нужно да се доказват. Кредиторът може да иска
обезщетение за по-големите вреди. В случая, според чл.4, ал.2 от договора
неустойката е дължима не при забава на задължението, а при неизпълнение на
задължението да се предостави обезпечение на кредитодателя
чрез осигуряване на поръчител, респ. б. гаранция. От начина, по който е уредено
в чл.4, ал.2 от договора задължението на заемателя,
обаче, може да се обоснове извод, че изпълнението му ще бъде свързано със
значителни затруднения. Това е така, защото, от една страна, това задължение не
е определено от кредитора като предварително условие за сключване на договора,
в какъвто смисъл е обичайната практика, а от друга - изискванията към
поръчителя са многобройни, като за част от тях длъжникът не би могъл да получи
в определения тридневен срок информация, за да знае дали това лице е подходящо
и отговаря на условията по чл.4, ал.1 от договора. Такива са например
изискванията, свързани с кредитната история на лицето-поръчител и данните за
това има ли сключени други кредити и поръчителствал ли е за други лица. С тази
информация заемателят би могъл да се снабди много
по-трудно от заемодателя, който, за разлика от него, предоставя кредитни услуги
по занятие и има необходимите знания и умения, за да извърши и сам проверка на
сочените обстоятелства. Прехвърлянето на тези задължения на заемополучателя,
съчетано с определянето на кратък срок за изпълнението им – само 3 дни, води до
извод, че клаузата е предвидена по начин, който да възпрепятства длъжника да я
изпълни. По този начин се цели да се създаде едностранно от кредитора
предпоставка за начисляване на неустойката, предвидена в чл.4, ал.2 от договора
за заем. Съдът намира, че поради тези особености на договора, клаузата за
неустойка е уговорена в отклонение от функциите й, предвидени в чл. 92 от ЗЗД,
което я прави нищожна поради противоречие с добрите нрави по смисъла на чл.26,
ал.1 от ЗЗД. Поради това, ответникът не дължи на ищеца сумата от 578.16 лв. –
начислена неустойка по чл. 4, ал.2 от договора.
Ответникът не дължи на ищеца и останалите суми, представляващи такса за
експресно разглеждане на искането, такса разходи за събиране на вземането, такса
разходи за дейност на служител, тъй като тези клаузи от договора, предвиждащи
начисляването на подобни суми, съдът също преценя като такива с неравноправен
характер, т.е. като нищожни по мотивите, изложени по-горе. Отделно от това, по
делото не са представени никакви доказателства във връзка с доказване на
основанието за начисляването на тези суми – не се доказва извършването на
каквато и да било дейност на служител, на разходи във връзка със събиране на
вземането /извънсъдебни/, както и не се доказва искането за отпускане на кредит
да е било експресно разгледано, в рамките на 20 минути. В никакъв случай не
може да се приеме, че тези суми са винаги безусловно дължими от длъжника.Освен
това тези суми съставляват разходи по управление на кредита, които кредитора е
следвало да включи в ГПР, а това, че не го е направил съставлява заобикаляне на
закона, още едно основание за нищожност.
С оглед
изхода на спора ищеца има право на разноски съобразно на уважената част от
исковете, както в исковото така и в заповедното производство.
Водим от горното,съдът
Р Е
Ш И :
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО, че М.М.М. с ЕГН ********** с пост. адрес *** дължи на „Агенция
за събиране на вземания” ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр.София, бул.”Д-р Петър Дертлиев” № 25,
офис-сграда Лабиринт, ет.2, офис 4, представлявано от Н.С. и М.Д., действащи
чрез пълномощник юрк.И.Н.Н.
сумата от 1 500лв., представляваща непогасена главница по цедиран
Договор за паричен заем № 5343102 от 13.03.2017г., изискуем на краен падеж-
20.11.2017г., ведно със законната лихва, считано от 05.08.2018год., до
окончателното изплащане на задължението, договорна лихва в размер на 230.52лв.
за периода от 27.03.2017г. до 20.11.2017г. и обезщетение за забава в размер на
114.21лв. за периода от 28.03.2017г. до 05.08.2018г., за което вземане има издадена
Заповед за изпълнение № 774/06.08.2018 год. по ч.гр.д. № 1364/2018 год. на РСТ,
на осн. чл.422 от ГПК.
ОТХВЪРЛЯ
предявените от „Агенция за събиране на вземания” ЕАД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление: гр.София, бул.”Д-р Петър Дертлиев”
№ 25, офис-сграда Лабиринт, ет.2, офис 4, представлявано от Н.С. и М.Д.,
действащи чрез пълномощник юрк.И.Н.Н. против М.М.М. с ЕГН **********
с пост. адрес *** искове за установяване съществуване на вземания по цедиран Договор за паричен заем № 5343102 от 13.03.2017г.,
представляващи такса за експресно разглеждане на искане за отпускане на кредит
в размер на 587.16лв. за периода 27.03.2017 год. – 20.11.2017 год., такса
разходи за събиране на просрочени задължения в размер на 175 лв., такса разходи
за дейност на служител в размер на 70лв. и неустойка за неизпълнение на договорно
задължение в размер на 587.16лв. за
периода 27.03.2017 год. – 20.11.2017 год., за които има издадена Заповед за
изпълнение № 774/06.08.2018 год. по ч.гр.д. № 1364/2018 год. на РСТ, като НЕОСНОВАТЕЛНИ.
ОСЪЖДА М.М.М. с ЕГН ********** с
пост. адрес *** да заплати на „Агенция за събиране на вземания” ЕАД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление: гр.София, бул.”Д-р Петър Дертлиев” № 25, офис-сграда Лабиринт, ет.2, офис 4,
представлявано от Н.С. и М.Д., действащи чрез пълномощник юрк.И.Н.Н., съразмерно на уважената част от исковете съдебни
разноски в исковото производство в размер на 601.74 лв. и в заповедното производство в размер на
65.15 лв., на осн. чл.78, ал.1 от ГПК.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване в двуседмичен
срок от връчването му на страните, пред Окръжен
съд Търговище.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :