Решение по дело №2622/2020 на Окръжен съд - Пловдив

                 Р Е Ш Е Н И Е  №  260153

 

       ПЛОВДИВСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско въззивно отделение – девети състав, на трети февруари две хиляди двадесет и първа година, след публично съдебно заседание на  двадесет и първи януари две хиляди двадесет и първа година, в състав:

 

                          ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВИОЛЕТА ШИПОКЛИЕВА

                 ЧЛЕНОВЕ: ФАНЯ РАБЧЕВА

                                                  КОСТАДИН  ИВАНОВ

 

при участието на секретар Пенка Георгиева, след като разгледа докладваното от председателя въззивно гр. дело № 2622  по описа за 2020 година, за да се произнесе, приема следното:

        

       Производство по  чл. 258 и сл. от ГПК.

       Образувано е по въззивна жалба от ищеца в първоинстанционното производство „Профи Кредит България“ ЕООД чрез пълномощник, юриск. К., като се обжалва решение №  260016 от 31.08.2020 г. на Районен съд – Асеновград, ІІ състав, постановено по гр. дело № 541/ 2020 г., в частта, с която се отхвърлени предявените искове от страна на дружеството жалбоподател  срещу солидарните длъжници С.А.Д. и Е.Х.Д., като се заявяват оплаквания в насока, че съдът неправилно и неоснователно бил приел, че клаузите,  с които са  уговорени годишния лихвен процент /41.7 %/ и годишният процент на разходите /49.90 %/ са нищожни, тъй като  многократно надхвърляли размера на законната лихва, поради което и противоречали на добрите нрави. Заявява се, че след като съдът е прогласил за нищожни клаузите за ГПР и ГЛП,  същият отнесъл  всички платени по ДПК суми към задължението за главница.

В тази насока се излагат съображения по същество. Изрично се заявява, че се обжалва постановеното решение в частта, с която клаузите, с които са уговорени ГЛП /41.17%/ и ГПР /49.90 %/ са обявени за нищожни като противоречащи на добрите нрави, а не се обжалва решението, в частта,  която  касае Споразумението за предоставяне на допълнителен пакет от услуги.  Във връзка с обжалваните части се излагат подробни съображения по същество, като се цитира и практика на ВКС.

Заявява се, че не може да е налице недействителност, поради противоречие с добрите нрави за това, което е позволено от закона с   императивна правна норма. Заявява се, че е порочна практиката на съда, да прилага  механично съдебни решения, без да се съобрази с конкретният случай и без да извърши някакво съдебно дирене, което да установи конкретните обстоятелства, които следва да бъдат подведени под правната норма, поради което се счита, че решението е неправилно и  подлежа на отмяна. Заявява се, че  мотивите на съда били основани на стара съдебна практика. Заявява се, че да се твърди  че клаузите в процесния договор, определящи възнаградителната лихва и ГПР, следва да бъдат обвързани по размер с трикратния размер на законната лихва, е повече от абсурдно. Счита се, от жалбоподателя, че съдът е обосновал своите мотиви досежно недействителността на клаузата, определяща възнаградителната лихва, с наличието на съдебната практика, която, освен че е морално остаряла, е и неприложима в конкретния случай, доколкото с промяната в закона за потребителските кредити от 2014 г. законодателно била въведена максимална граница за размера на годишния процент на разходите и съответно за размера на възнаградителната лихва, а именно 5 пъти размера на законната лихва, с което била отпаднала и възможността размерът на същите да бъде преценяван съобразно съдебната практика. Заявява се, че е налична и съдебна практика в точно обратния смисъл. Цитира се съдебна практика.

 Заявява се, че определените в процесния договор за кредит размери на възнаградителната лихва и на ГПР са допустими съгласно императивното изискване на разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК. Заявява се, че уговореният лихвен процент в размер на 41.17 % не е в противоречие на добрите нрави и поради това, че в българското действащо право, в отношенията между правните субекти действа принципът на свободно договаряне, а именно чл. 9 от ЗЗД. Отново се излагат съображения по същество.

Заявява се, че с оглед на обстоятелства меродавна е пазарната цена на кредитите в сектора, а не законната лихва. Сочи се, че е меродавно ограничението на разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, определяща максимален размер на ГПР, в чието изчисляване участват и дължимите от потребителите лихви,  като в тази насока отново се изразяват съображения по същество, както и във връзка с чл. 2 от Постановление № 5 от 18.01.1991 г.,  така и към момента действащото Постановление на Министерски съвет  № 72 от  08.04.1994 г. Заявява се, че законната лихва е лихва за забава при неизпълнение на парично задължение и размерът й е неотносим към уговорената между страните възнаградителна лихва, като се правят изводи в тази насока, че  лихвата при договорите за потребителски кредит не е мораторна (закьснителна) лихва.,  т. е. тази, която се дължи при забавено изпълнение на парично вземане.

 Правят се изводи и в  насока за това,  че уговорената възнаградителна лихва в размер на 41.17 % не е в противорeчие  на добрите нрави, както и, че същата не надвишава драстично трикратния размер на законната лихва, който към датата на сключване на договора за кредит е 30.00 %.  В случай,  че съдът обяви за недействителна клаузата за възнаградителна лихва, то се моли да  бъде приложна разпоредбата на чл. 26, ал. 4 от ЗЗД. Заявява се, че съгласно разпоредбата на чл. 26, ал. 4 ЗЗД приетата за недействителна клауза за уговорения лихвен процент следва да се замести по право от повелителни правила на закона, т.е. да се приеме, че се дължи законната лихва за забава от датата на сключването на процесния договор за кредит до окончателното му изплащане,

 Правят се разсъждения по същество във връзка с изложеното оплакване, че годишният процент на годишният процент на разходите (ГПР) отговаря изляло на законовите изисквания. Цитират  се във въззивната жалба решения на различни съдилища.

Заявява се, че кредиторът, т.е. ищецът жалбоподател попада в обхвата на определението за небанкови финансови институции, по смисъла на чл. 3, ал. 1, т. 3 от ЗКИ. Заявява се, че върху небанковите институции не се упражнява постоянен надзор, а тяхната дейност е уредена с подзаконов нормативен акт, а именно  Наредба №  26 от 23.04.2009 г. за финансовите институции. В тази насока се цитира и съдебна практика.

В тази насока аналогично следва да бъде и преценката за нищожност, поради противоречие на добрите нрави по отношение на ГПР, като се заявява, че  според чл. 19, ал. 4 от ЗПК годишният размер на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочените задължения в левове. Твърди се, че по процесният договор той е определен на 49,89 %, а размерът на законната лихва е 10 %, което показва, според жалбоподателя, че не надвишава нейният петкратен размер, т. е. не е налице нарушение на законовото изискване, както и на добрите нрави, тъй като уговореният процент на „оскъпяване“ на заетите парични вноски не злепоставя интереса на икономически по - слабата страна в облигационното отношение“. Заявява се, че размерът на ГПР и ГЛП не са определени в общите условия, а са част от самия договор за потребителски кредит и са уговорени индивидуално между страните за конкретния договор за потребителски кредит, а именно - каква сума ответниците желаят да им бъде отпусната и какви ще са ГЛП и ГПР по договора. В тази насока се цитират и условия, по Договора за потребителски кредит, като се сочи, че съгласно чл. 4 от Общите условия С.Д. и Е.Д. дължат на дружеството договорно възнаграждение за изтегления кредит. Заявява се, че договорното възнаграждение по заемът е предварително определено в договора и посочено в погасителния план, и към момента е в размер на 577.72 лева,  дължимо за периода от 01.03.2017 г. до  01.02.2018 г., който размер напълно съответства на законовите изисквания.

В тази насока се моли да бъде  присъдено договорното възнаграждение,  в пълния дължим размер от 577.72 лв. Прави се възражение за прекомерност на претендираните адвокатски възнаграждения, като в условията на евентуалност се моли същите да бъдат определени  на допустимия минимум.

Моли се да бъде отменено като неправилно обжалваното  решение, в обжалваната му част и бъде постановено ново, с което да бъде установено със сила на пресъдено нещо съществуването на вземане в полза на дружеството  „Профи Кредит България“ ЕООД срещу солидарните длъжници С.А.Д. и Е.Х.Д., за неизплатено договорно възнаграждение в размер на 577.72 лева, дължимо за периода от 01.03.2017 г. до 01.02.2018 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК до изплащане на вземането.Претендират се разноски, включително и юрисконсултско възнаграждение. Доказателствени  искания не се сочат.

С писмен отговор от ответниците в първоинстанционното производство С.А.Д. и Е.Х.Д.,  чрез пълномощник  адв. К., са изложени конкретни доводи, във връзка с конкретните оплаквания във въззивната жалба, като се моли постановеното първоинстанционно решение  да се остави в сила.Претендират се разноски.

Доказателствени искания не се сочат.Приложено е пълномощно и списък по чл. 80 от ГПК.

     Въззивният състав на ПдОС след като констатира, че въззивната жалба е допустима – подадена от надлежна страна, в законния срок по чл. 259 ал. 1 от ГПК, срещу подлежащо на обжалване валидно и допустимо решение на районния съд, разгледа въззивната жалба по същество.

    Разгледана по същество въззивната жалба се явява неоснователна, поради следното:

     За да отхвърли изцяло предявените обективно съединени искове с правно основание чл. 422 ал. 1 вр.чл. 415 ал.1 т. 1 от ГПК, вр. чл. 79 ал. 1 предл. първо от ЗЗД, районният съд излага съображения: Относно претендирано  възнаграждение за закупен пакет от допълнителни услуги в размер на 902.72 лева, по споразумение за предоставяне на допълнителен пакет от услуги,свързани с усвояването и управлението на кредита, което споразумение е сключило заедно с процесния договор за потребителски кредит /договор за потребителски кредит № ********** от 10.07.2015 г., споразумение за предоставяне на пакет от допълнителни услуги от 10.07.2015г/, районният съд приема, че това споразумение е нищожно на основание чл. 21 ал. 1 от ЗПК, тъй като същото е договорено в противоречие на чл. 10а ал. 2 от ЗПК; посочва се, че включените в допълнителния пакет услуги по същество представляват действия, обслужващи усвояването и управлението на кредита, за които не може да се приеме, че са допълнителни услуги по смисъла на чл.10а ал. 1 от ЗПК. В тази част, решението на районния съд, че не се дължи сумата, представляваща стойността на посочените като допълнителни услуги в споразумението, не е предмет на настоящата въззивна жалба, поради което е влязло в сила.

        Относно претендирана сума от 2 650.47 лева, представляваща главница по договор за потребителки кредит, ведно със законна лихва от датата на подаване на заявлението 03.02.2020г. до окончателното изплащане на вземането, районният съд намира, че ответниците са заплатили по кредита общо сумата от 5923.80 лева, съгласно доказателствата по делото, в т.ч. извлечение от сметка на ищеца към 16.03.2020г.; поради което и приема, че с посочената сума е погасена от ответниците получената от тях главница, / в размер по договора от 4200 лева/, при което и искът за заплащане на главница от 2650.47 лв се явява неоснователен и като такъв се отхвърля от съда. В тази част, решението на районния съд, също, не е предмет на  въззивната жалба, поради което е влязло в сила.

      Предмет на въззивната жалба на ищеца е решението на районния съд в частта, с която се отхвърля предявеният иск за признаване на установено, че ответниците С. Д.и Е.Д. дължат солидарно на ищеца, сумата от 577.72 лева, представялваща договорна лихва за периода от 01.03.2017г. до 01.02.2018г. За да отхвърли предявения иск в тази част районният съд намира, че клаузите, с които е уговорен годишен лихвен процент и годишен процент на разходите, са нищожни. Приема, че същите са прекомерни,тъй като многократно надхвърлят размера на законната лихва, поради което противоречат на добрите нрави, поради което и ответниците не дължат договорната лихва и предявеният иск се явява неоснователен. В т.н.намира и че при това положение е безпредметно обсъждането на останалите възражения относно тези клаузи на договора.

     Въззивният съд намира за правилен извода на районния съд, както и изложените от него съображения относно клаузите на договора за потребителски кредит, с които е уговорен годишен лихвен процент и годишен процент на разходите. От своя страна, въззивният съд след като взе предвид оплакванията във въззивната жалба, съгласно чл. 269 изр. второ от ГПК, становището на въззиваемата страна, както и след преценка на приложените по делото доказателства, приема следното:

     Страните не спорят относно установени с допустими доказателствени средства в първоинстанционното производство обстоятелства:

     Между ищцовото дружество и ответниците са налице облигационни отношения, уредени от  договор за потребителски заем от 10.07.2015 г., по силата на който ищецът е предал в заем на ответника С.Д. сумата от 4200 лева, а той се е задължил да я върне в срок от 24 месеца на вноски в размер от 259.65 лева, ведно с договорна лихва в размер на 41.17 % годишно. Уговорен е ГПР 49.90 %. Като съдлъжник по него се е задължила Е. Х. Д.. Длъжниците са избрали и закупили пакет от допълнителни услуги срещу цена от 1830.96 лева, която също са се задължили да върнат на 24 месечни вноски от 76.29 лева,  с която сума общият размер на погасителната вноска  е 335.94 лева. На 13.07.2015 г. сумата е преведена по посочена от кредитополучателя банкова сметка.

       Видно от данните по делото претендираното от ищеца вземане за договорно възнаграждение,/договорна лихва/, произтича от договор за потребителски кредит. Следователно длъжниците – физически лица, се явяват потребители по смисъла на ЗЗП и се ползват от потребителската закрила по ЗЗП и ЗПК. Съгласно клаузите на представения по делото договор за потребителски кредит № ********** от 10.07.2015г., който страните са сключили и въз основа на който ищецът претендира своето вземане за лихва, на ответниците, е била представена сумата от 4200 лв. със срок на погасяване двадесет и четири месеца при уговорен годишен лихвен процент – 41.17 %, /лихвен процент на ден-0.11/, при ГПР от 49.90 %, или общата дължима сума по кредита възлизала на 6231.60 лв.

В случая се прилага разпоредбата на чл. 19 ал. 4 от ЗПК,ограничаваща максималния размер на ГПР при потребителските кредити, до пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с ПМС на РБ, /в сила от 23.07.2014 г./, както и  разпоредбата на чл.19 ал. 5 от ЗПК, /в сила от 23.07.2014г./, съгласно която клаузи в договор, надвишаващи определените по ал.4, се считат за нищожни.

Следва да се приеме, че от една страна,  във възникналото между страните правоотношение са прилага принципът на свобода на договарянето-чл. 9 от ЗЗД, като страните могат свободно да определят съдържанието на договорите, доколкото то не противоречи на повелителните норми на закона и на добрите нрави. От друга страна,  не е налице законоустановен лимит на „договорна лихва“, съгласно чл. 10 ал. 2 от ЗЗД, тъй като не са налице императивни разпоредби в закона по отношение размера на възнаградителната лихва. Това обаче не следва да води до извода, че размерът на лихвите е неограничен, още повече, че в случая е налице потребителски договор по своя характер, ползващ се със засилена защита по ЗЗП и ЗПК. В т. н. трайно се приема от съдебната практика, че максималният размер на лихвата ,/възнаградителна или такава за забава/, следва да е ограничен, а уговорка, предвиждаща възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния размер на законната лихва, а за обезпечени кредити – двукратния размер на законната лихва, противоречи на добрите нрави, /вж. Решение № 906/ 30.12.2004 г. по гр. д. № 1106/2003 ВКС – II ГО, Решение № 378/ 18.05.2006 г. по гр. д. № 315/ 2005 г. на ВКС –II ГО, Решение № 1270/ 09.01.2009 г. по гр. д. № 5093/ 2007 г. на ВКС – II ГО, Определение № 901/ 10.07.2015 г. по гр. д. № 6295/ 2014г на ВКС – IV ГО./. Посочената съдебна практика се споделя от състава на въззивния съд и не се намира да не е актуална с оглед изложените по-горе съображения относно преценката за добросъвестност, която макар и да касае търговска по смисъла на ТЗ сделка, се ползва със засилена защита по ЗПП като вид потребителски договор.

В този смисъл уговорения в процесния договор размер на възнаградителна лихва значително надхвърля трикратния размер на законната лихва, който към 10.07.2015г. е бил около 30 %. Следователно настоящият състав намира за нищожна поради противоречие с добрите нрави клаузата, въз основа на която се претендира сумата от 577.72 лв., представляваща възнаградителна лихва/договорно възнаграждение/ по процесния договор за потребителснки кредит.

С оглед направено от жалбоподателя оплакване, въззивният съд намира, че от въвеждането през 2014 г. на законоустановен лимит на ГПР с чл. 19 ал.4 от ЗПК, не  може да се направи положителен извод за неактуалност на цитираната по-горе съдебна практика, доколкото възнаградителната лихва е само една от съставните части на общите разходи по кредита, към които се включват още и други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора и т. н. В тази насока, следва да се приеме, че идеята на законодателя не е да се предвиди лимит на възнградителната лихва, различен от вече установения обществено приемлив такъв, а да се ограничат общите разходи по кредита, респ. крайната сума, която длъжникът следва да върне. Следователно законодателните промени в ЗПК не отричат посочената по-горе в настоящите мотиви константна съдебна практика.

С оглед направено от жалбоподателя оплакване, въззивният съд намира за неоснователно, че с оглед на спецификата и логиката на отношенията между страните при т. нар. "бързи кредити" и предвид големият риск за кредиторът, то високият размер на възнаградителната лихва е оправдан. Съгласно чл. 16 ал. 1 от ЗПК преди сключване на договор за кредит кредиторът оценява кредитоспособността на потребителя въз основа на достатъчно информация. Т. е. законодателят е предвидил, че добросъвестното договаряне предполага кредиторът да прецени риска от непогасяване на вземането му по кредита преди сключването на договора, особено ако това вземане е необезпечено. В случай, че този риск е твърде висок, то кредиторът следва да откаже да предостави в заем исканата сума, а не да уговаря високи лихви, многократно надхвърлящи законната. Следователно високият лихвен процент не се оправдава от характера на правоотношенията при т. нар. "бързи кредити". Размерът на същия следва да е съобразен с правилата на добросъвестността, морала и добрите нрави.

       Неоснователен е доводът на жалбоподателя, че ако се приеме за недействителна клаузата за възнаградителна лихва, то следва да се приложи разпоредбата на чл. 26 ал. 4 от ЗЗД. Съгласно последно посочената разпоредба приетата за недействителна клауза за уговорения лихвен процент следва да се замести по право от повелителни правила на закона.; т.е. да се приеме, че се дължи законната лихва за забава от датата на сключване на договора за кредит до окончателното изплащане на сумата. В тази насока, налице е засилена защита на потребителите, поради което, както по-горе е посочено, въпреки, че не са налице повелителни правила на закона, то поради приемане на нарушение на добрите нрави, се приема нищожност на клаузата за договорна лихва. Не се предвижда нищожната клауза да води до други последици за страните, освен същата да се счита за такава без правни последици, респ. за положителни за кредитора последици. В тази насока е налице и практика на ВКС, позоваваща се на практиката на СЕС, съгласно която неравноправната договорна клауза е нищожна, т. е. няма задължителна сила за длъжника, имащ качеството потребител, поради което същата не следва да се прилага в отношенията между страните, /постановено по реда на чл. 290 от ГПК Решение № 76 от 22.07.2020 г. на ВКС по т. д. № 1011/2019 г., I т. о., ТК, докладчик съдията А. Х./.

       Предвид изложените съображения въззивният съд намира за неоснователни оплакванията във въззивната жалба, поради което решението на районния съд като правилно следва да бъде потвърдено в обжалваната част, ведно със законните последици.

      Поради  неоснователност на въззивната жалба и по арг. от чл. 78 ал. 3 от ГПК на въззиваемите С.Д. и Е.Д. следва да се заплатят направените по въззивното дело разноски за договорено и заплатено адв. възнаграждение по ДПЗ от 12.10.2020г., в общ размер от 800 лева, за което е представен и списък на разноските по чл. 80 от ГПК, платими от жалбоподателя; което възнаграждение е в рамките на минималното за двамата въззиваеми съгласно Наредбата за минималните адвокатски възнаграждения.

     Решението на въззивния съд е окончателно и не подлежи на касационно обжалване, съгласно чл. 280ал. 3 от ГПК.

    Водим от гореизложеното и на основание чл. 271 ал. 1 от ГПК, Пловдивският окръжен съд

                                Р Е Ш И :

  ПОТВЪРЖДАВА постановеното на 31.08.2020г. Решение № 260016 на Асеновградски районен съд, втори граждански състав, по гражданско дело № 541 по описа за 2020 година, в обжалваната част, с която ОТХВЪРЛЯ предявения иск от „Профи кредит България“ ЕООД, ЕИК ********* със седалище и адрес на управление гр. София, бул.“България“ № 49, бл.53 Е, вх.В, представлявано от С. Н. Н. и Ц. Г. С., за признаване на установено, че С.А.Д., ЕГН ********** и Е.Х.Д., ЕГН ********** ***, дължат солидарно  сумата от 577.72 лева /петстотин седемдесет и седем лева и седемдесет и две стотинки/, представляваща договорна лихва за периода от 01.03.2017 г. до 01.02.2018 г., включена  в сумата на договорно възнаграждение,за което е издадена заповед за изпълнение № 70 от 04.02.2020 г. по ч.гр.д.№ 181/2020 г. по описа на Асеновградския РС.

ОСЪЖДА „Профи кредит България“ ЕООД, ЕИК ********* със седалище и адрес на управление гр. София, бул.“България“ № 49, бл.53 Е, вх.В, представлявано от С. Н. Н. и Ц. Г. С., ДА ЗАПЛАТИ на С.А.Д., ЕГН ********** и Е.Х.Д., ЕГН ********** ***, в общ размер сумата от 800 /осемстотин/ лева, договорено и заплатено адвокатско възнаграждение по въззивното производство.

В останалата част, решението на районния съд не е обжалвано, при което е влязло в сила.

Решението на въззивния съд е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                         ЧЛЕНОВЕ:1/                          2/