С решение № .... от ....г. по В.гр.д. № .../ ...г. по описа на В. районен съд, е осъден "П. СГ" Е.-гр.В.Т. да заплати на М. Т. М. от гр.Г.О. сумите от 24114,79 лв.-главница, представляваща облигационно задължение по споразумение от 19.05.2008г.; 4877,24 лв.-лихва за забава върху главницата за периода от 16.05.2008г. до 21.03.2011г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 21.03.2011г. до окончателното изплащане на сумата, както и сумата 2006,38 лв. разноски по делото. Отхвърлен е като неоснователен и недоказан предявеният от М. срещу „П.” Е.-В.Т. иск по чл.86 ал.1 от ЗЗД за изплащане на лихва за забава за периода 14.05.2008г.-15.05.2008г. и за разликата от 4877,24 лв. до 4990лв. Против това решение е постъпила въззивна жалба от адв.Ж., пълномощник на „П.” Е.-В.Т.. Счита решението за недопустимо поради това, че съдът се е произнесъл по непредявен иск, като излага, че ищецът не е навеждал като основание на иска твърдение за сключване на процесното споразумение в изпълнение на задължения на доверителя му, произтичащи от трудовия договор, а искът е уважен точно поради съображение на съда, че процесното споразумение намира основанието си в изпълнение на задължението на работодателя към ищеца по силата на чл.124 от КТ да осигури за своя сметка служебен транспорт на ищеца. Ако съдът счете, че решението е допустимо, сочи, че същото е неправилно поради пълна необоснованост и противоречие с материалния закон. Счита за напълно необосновани изводите на съда, че между страните били налице преддоговорни отношения съгласно които страните са възнамерявали като съдлъжници да придобият заедно процесния автомобил по договор за лизинг; че личният автомобил на ищеца бил използван като служебен транспорт; че по чл.124 от КТ ответникът бил длъжен да осигури на ищеца средство за транспорт; че за ответника било по-изгодно вместо да закупи лек служебен автомобил да закупи наполовина такъв личен автомобил на ищеца и така да изпълни задължението си, което произтичало от трудовото правоотношение и от чл.124 от КТ, поради което основанието за поемане на задължение от страна на доверителя му по споразумението се намирало в трудовото правоотношение; че придобиването собственост върху автомобила било странична цел на договора за финансов лизинг-в случая това е изрична клауза и поради това очевидна негова цел. Счита за неподкрепен от събраните по делото доказателства и извода на съда за налично задължение на ответника за осигуряване на служебен транспорт. Счита за необоснован и извода на съда, че заплащането на половината от покупната цена на автомобила ведно с всички консумативи, които експлоатацията му налага, било по-изгодно за ответника, отколкото да закупи служебен автомобил. Сочи, че решението противоречи на материалния закон-на чл.124 от КТ и чл.65 от ЗЗД, тъй като от съдържанието на чл.124 от КТ не може да се възприеме като вменяване в задължение на работодателите да закупуват в дадени случаи лични автомобили на своите работници срещу обещание от тяхна страна да ходят на работа с тях, тъй като е извън предмета на трудовото правоотношение. Сочи, че ако въобще се приеме, че работодателят в случая е поел задължение по трудовия договор да осигури на работника служебен транспорт, то в такъв случай закупуването на половината от автомобила в полза на работника следва да бъде окачествено като даване на нещо друго вместо дължимото-чл.65 от ЗЗД, но това не следва нито от споразумението, нито от трудовия договор. Счита, че решението противоречи и на чл.26 ал.2 от ЗЗД-след като по делото не установено задължение на ответника, произтичащо от трудовия договор да закупи на ищеца ½ ид.част от автомобил, то и основание за процесното споразумение не може да се намери в трудови договор, поради което основание за поетото задължение не се намира и в самото споразумение. Сочи, че след като ищецът не е поел задължение да цедира ½ ид.част от правата си по договора за финансов лизинг /правото да ползва и да придобие собствеността върху вещта/, поетото задължение от страна на доверителя му за заплащане на половината от лизинговите вноски е лишено изцяло от основание. Моли да бъде обезсилено решението и върнато делото за произнасяне от районния съд само по обстоятелствата по исковата молба, а ако съдът счете, че решението е допустимо-да го отмени и постанови друго, с което да отхвърли предявените искове изцяло. Претендира разноски. В законоустановения срок е постъпил отговор на въззивната жалба от ответника по жалба М. М. чрез пълномощника адв.Б.. С отговора се оспорва жалбата като неоснователна по изложени за това подробни съображения. Счита решението на ВТРС за правилно и законосъобразно и моли същото като такова да бъде потвърдено. Претендира разноски. В.Окръжен съд, в качеството си на въззивна инстанция, като взе предвид наведените в жалбата оплаквания, отговора на ответника по жалба и като прецени събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, приема за установено следното : След извършена служебна проверка по реда на чл. 269 пр. 1 от ГПК въззивният съд счита, че обжалваното решение е валидно изцяло и е допустимо. Възражението на жалбоподателя, че решението е недопустимо, тъй като районният съд се е произнесъл по ненаведени от ищеца основания-твърдения за сключване на процесното споразумение в изпълнение на задължения на жаллбоподателя, произтичащи от трудовия договор, и на база на това е уважил предявения иск, като при това се е произнесъл по непредявен иск, е неоснователно. Районният съд е разгледал и се е произнесъл точно по заявените от ищеца основания и по очертания с твърденията в исковата молба предмет на делото. А от обстоятелствената част на исковата молба е видно, че ищецът е твърдял именно, че след като използваният от него и за служебни цели-за изпълнение на служебните му задължения личен автомобил се е амортизирал, с управителя на ответното дружество са провели разговор, при което решили да бъде закупен нов автомобил-процесният.Т.е. твърденията на ищеца са, че процесният автомобил е закупен с оглед изпълнение на неговите трудови задължения. Приетото като фактическа обстановка от районния съд не излиза извън рамките на твърденията на ищеца, на които основава претенцията си. По същество решението е правилно и законосъобразно по следните съображения: Видно от приложеното по делото споразумение от 19.05.2008г. между ответника по жалба М. М. и жалбоподателя „П.” Е. чрез своя представляващ Г. В., е, че същите са се споразумели да закупят л.а. „Т. А.” на лизинг от „Райфойзен лизинг България” ООД, като срокът на лизинг и дължимите вноски по него са указани в договор за лизинг от 13.05.2008г. Страните са се уговорили и че всички плащания, цитирани в лизинговия договор, както и застраховките „Каско”, ще се изплащат поравно от двете страни по споразумението. Уговорили са се и че лекият автомобил през срока на лизинга ще бъде използван за изпълнение на служебните задължения на М. М. в „П.” Е. и за лични нужди на същия, като през време на срока на лизинга ще бъде управляван само и единствено от М.. Страните са се споразумели и че средствата за поддръжка на автомобила, ремонти, необходими консумативи, експлоатационни разходи, такси, данъци и гражданска отговорност за срока на лизинга се осигуряват от „П.” Е., както и че след окончателното изплащане на лизинговите вноски и остатъчната стойност на автомобила, собствеността върху него ще придобие М. М.. Съгласно споразумението при прекратяване на трудовото правоотношение между М. и „П.” Е. през времето на лизинговия период, вноските по лизинговия договор остават за сметка на М. и след окончателното им изплащане собствеността върху автомобила ще се прехвърли върху М., като Г.В. и „П.” Е. нямат претенции за изплатените средства по лизинга до момента на прекратяване на трудовото правоотношение. Видно от приложения договор за финансов лизинг на ППС с остатъчна стойност, същият е сключен на 13.05.2008г. между ответника по жалба и „Райфайзен лизинг България” ООД, като съгласно договора лизингодателят се е задължил да придобие по искане на лизингополучателя /М./ нов л.а. „Т. А.” и да го предостави за ползване на лизингополучателя срещу възнаграждение, което последният се е задължил да заплаща под формата на лизингови вноски в сроковете и условията, уредени в договора, като ППС остава изключителна собственост на лизингодателя за целия срок на договора. От приложеното по делото искане за лизинг от 22.04.2008г. е видно, че искането е направено от М. М. до „Райфайзен лизинг” за разрешаване на лизинг с лизингов обект л.а. „Т. А.” , като в искането са записани и данни на съдлъжника-Г. В., собственик на „П.” Е.. Върху искането са положени подписите както на лизингоискателя, така и на съдлъжника. Видно от приложения по делото приемо-предавателен протокол е, че на 20.05.2008г. автомобилът, предмет на договора за лизинг, е предаден на лизингополучателя М.. Същият е заплащал месечните лизингови вноски, застраховки „Каско”, „Гражданска отговорност”, годишни данъци и такси по лизинга, който факт не се оспорва от жалбоподателя, и се установява, както от приложените по делото преводни нареждания и вносни бележки, така и от назначената по делото съдебно-икономическа експертиза. Видно от заключението на вещото лице, което съдът възприема изцяло като компетентно и обективно, е, че всички плащания по лизинговия договор и разходите, свързани с експлоатацията на лизинговия автомобил, договорени в споразумението от 19.05.2008г., са заплащани от ответника по жалба М.. Съгласно заключението, заплатените от М. суми възлизат на общо 46702,01 лв. както следва: платени лизингови вноски-36578,49 лв., платена застраховка „Каско”-6446,23 лв., платена застраховка „Гражданска отговорност”-716,40 лв., платени годишни данъци МПС-1033,45 лв., такси по лизинга-774,44 лв., други разходи по квитанция и фактури-1153 лв. Експертът е посочил, че задължението на жалбоподателя съгласно споразумението от 19.05.2008г. и отчетени платени разходи по фактури и квитанции възлиза на общо 24802,43 лв., от които: 18676,47 лв.-за лизингови вноски и такси, 3223,11 лв.-за застраховка „Каско”, 716,40 лв.-за застраховка „ГО”, 1033,45 лв.-за годишни данъци МПС, 1153 лв.-за разходи по квитанция и фактури. Вещото лице е изчислило размера на лихвата за забава върху претендираната главница от датата на първата месечна вноска по лизинговия договор-14.05.2008г. до предявяване на иска-4877,24 лв. Видно от приложените като доказателства по делото трудов договор от 11.01.1996г. и заповед от 17.03.2011г. е, че ответникът по жалба е бил в трудово правоотношение с жалбоподателя от 11.01.1996г. на длъжността „м. на ел.т.”, от 01.01.2008г.-на длъжността „т. и.”, което правоотношение е прекратено, считано от 17.03.2011г. поради намаляване обема на работа. По делото са разпитани като свидетели С. Н., работил като крупие в казино „Р.” в гр.Г.-О. до м.март 2011г., Е. Н., дългогодишен приятел на ответника по жалба, и К. Й., на работа при жалбоподателя от 15 години, сега „у. о.”. Св.С.Н. излага, че ответникът по жалба е техникът на фирмата /”П.”/ и обслужва машинките на казината, както и че при повреда му се обажда на него и той я отстранява. Излага, е когато са го викали е идвал с л.а. „Т. А.”, както и че понякога се е случвало да го викат по няколко пъти на ден. Сочи, че в гр.Г.О. има още една игрална зала , която е на фирмата, и още няколко казина в гр.В.Т. и гр.Л.. Св.Е.Н. също сочи, че ответникът по жалба поправял машинките и игралните автомати в гр.В.Т. и гр.Л. . Посочва, че М. имал л.а. „Т.”, като му бил казвал, че половината я плаща той, а другата половина-Г. В., а преди това имал „П.”, с което ходел да оправя машинките по залите. Излага, че само М. е карал „Т.” и не е виждал друг да я управлява, както и че когато му се обаждали за повреедена машина в гр.В.Т., отивал с този автомобил там, като виждал в багажника различни инструменти, схеми, чипове, платки. Св.Й. излага, че миналата година /2010г./ разбрал, че за л.а. „Т.” който управлявал М. , имало уговорка той да заплаща половината от цената й, а другата половина-Г.В.. Сочи, че автомобилът винаги стоял в М., не ползвал друг автомобил и си ходел вкъщи с него, а преди това имал старо „П.” и ползвал него. Излага, че преди „Т.” ползвал „П.” да ходи да си върши служебната работа, като му се заплащали горивото и консумативите. Излага и че като техник на игрални автомати М. обслужвал залите в гр.Г.О., В.Т. и Т. и ходел с „Т.”, защото друга кола нямал. Излага и че е била пазела в тайна тази им уговорка за заплащането на автомобила, за да не се дразнят другите колеги. При така установената фактическа обстановка съдът прави следните правни изводи: Предявени са обективно съединени искове с правно основание чл.79 ал.1 и чл.86 ал.1 от ЗЗД. Искът по чл.79 ал.1 от ЗЗДД е основателен и доказан в пълния претендиран размер по следните съображения: Безспорно е налице сключен между страните договор от 19.05.2008г. с описания по-горе предмет, права и задължения на страните, по който договор не се спори от жалбоподателя, че е налице пълно неизпълнение от негова страна на поетите задължения, както и се установява безспорно, че е налице изпълнение на задълженията от страна на ответника по жалба за заплащане на суми за лизингови вноски, застраховка „Каско” и „Гражданска отговорност” , годишни данъци в посочените по-горе размери. Спорен е въпросът относно действителността на договора, като жалбоподателят навежда доводи за неговата нищожност поради липса на основание. Съгласно разпоредбата на чл.26 ал. 2 изр.второ от ЗЗД основанието се предполага до доказване на противното.Основанието следва да се установи по общия ред, като следва да се има предвид, че доказателствените задачи се определят от правните последици, уредени от материалния закон и от оборимите презумпции, както в случая, а ответникът не е ангажирал доказателства, оборващи установената от закона презумпция. Наведените от него доводи, касаещи правната природа на договора за финансов лизинг, са ирелевантни в случая, предвид на събраните по делото доказателства. От тях безспорно се установява, че ищецът е бил на работа при ответника от 1996г. до 2011г. на длъжността „м. на ел.т.” и впоследствие „т. и.”, като трудовите му задължения изисквали почти ежедневно пътуване до различни градове в региона-гр.В.Т., гр.Л. и гр.Т., където били разположени игрални зали с игрални автомати, при повредата на които М. трябвало да отиде и да я отстрани. От показанията на свидетелите се установява и че за тази цел М. използвал дълго време личния си автомобил „П.”, като му били заплащани горивото и консумативите, но същият се амортизирал. Безспорно се установява от показанията на свидетелите и че ищецът ползвал автомобила „Т.” както за изпълнение на трудовите си задължения, така и за лични нужди. Очевидно е, че след амортизацията на неговия автомобил е възникнала нуждата от закупуването на друг, посредством който ищецът да изпълнява трудовите си задължения, свързани с почти ежедневно пътуване до различни градове /тъй като друг автомобил той нямал, както сочат свидетелите/. Така страните са сключили процесното споразумение, чието основание е във връзка с изпълнение на трудовите задължения на ищеца. Че това е така е видно от самото споразумение, в което изрично е посочено, че лекият автомобил за срока на лизинга ще бъде използван за изпълнение на служебните задължения на М. в „П.” Е. и че през срока на лизинга автомобилът ще бъде управляван само и единствено от М.. В подкрепа на горното е и фактът ,че искането до „Райфайзен лизинг” е направено още на 22.04.2008г., преди сключване на споразумението, и в него е посочен като съдлъжник Г.Вълев като собственик на „П.” Е.. Несъстоятелно е възражението на ответника, че ищецът не е ползвал автомобила само за служебни цели, тъй като в самото споразумение същите са се договорили че автомобилът ще бъде ползван и за лични нужди на М.. Възражението на жалбоподателя, че няма задължение по чл.124 от КТ да осигурява транспорт на работника си, е несъстоятелно, тъй като при наличие на воля у работодателя да стори това, няма пречка и законова забрана същият да осигури на работника си транспорт за изпълнение на служебните му задължения. Предвид изложеното съдът счита, че сключеното между страните споразумение е действително и като такова поражда правни последици. Горните съображения мотивират съда да приеме, че предявения иск с правно основание чл. 79 ал.1 от ЗЗД е основателен и доказан в пълния претендиран размер. Като акцесорен, основателен и доказан е и искът за лихва по чл.86 ал.1 от ЗЗД върху дължимата главница за периода и размера, посочени в първоинстанционното решение. С оглед на изложеното и предвид на това че решението не страда от посочените в жалбата пороци, както и че крайните изводи на районния съд съвпадат с тези на настоящата инстанция, същото следва да бъде потвърдено от въззивния съд. При този изход на делото жалбоподателят следва да заплати на ответника по жалба направените по делото разноски пред въззивната инстанция за адв.възнаграждение в размер на 700 лв. Водим от горното, ВТОС Р Е Ш И: ПОТВЪРЖДАВА решение № ...от .....г. по гр.д. № ..../ ....г. по описа на В.районен съд. ОСЪЖДА „П.” Е. със седалище и адрес на управление: гр.В.Т., ул.”Х. Б.” № ..... да заплати на М. Т. М. от гр.Г.О., ул.”П.” № ... , ЕГН * разноски поделото за въззивната инстанция-700 лв. Решението не подлежи на касационно обжалване. Председател: Членове: |