Р Е Ш Е Н И Е
№ 260636
01.03.2021 година, град Пловдив
В ИМЕТО НА НАРОДА
ПЛОВДИВСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД, гражданско отделение, XIV граждански състав, в
публично заседание на двадесет и осми януари две хиляди двадесет и първа година, в състав
РАЙОНЕН СЪДИЯ:
ТОСКО АНГЕЛОВ
при участието на секретаря Росица Марджева, като разгледа
докладваното от съдията гражданско дело № 356 по описа на съда за 2020 г., за
да се произнесе, взе предвид следното:
С определение от
о.с.з., проведено на 28.01.2021г. съдът съедини гр. д. № 356/2020 г. по
описа на Районен съд - Пловдив, ХІV гр.с. и гр.д. № 7889/2020 по описа на
Районен съд - Пловдив, ХІV гр.с. в едно производство, като производството
продължава под номера на по-рано образуваното дело, а именно гр.д. № 356/2020.
Производството
по гр. д. № 356/2020 г. по описа на Районен съд - Пловдив, ХІV гр.с. е
образувано е по искова молба на В.Р.И. против „Ай Ти Еф груп” АД, с която е
предявен осъдителен иск по чл.55, ал.1, пр. 1 ЗЗД.
Ищецът твърди, че между
страните бил сключен договор за паричен заем 19.09.2017 г., който бил
недействителен на основание чл. 22 ЗПК. В исковата молба се излагат съображения
за нарушаване на разпоредбите на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 9 и 11 ЗПК,
19, ал. 4, чл. 33 ЗПК и за нарушаване на добрите нрави.
Счита, че поради
недействителността на договора, съответно клаузата за неустойка, получената
сума за неустойка била без правно основание. Иска ответникът да бъде осъден да
плати сумата от 100 лева, получена без основание за неустойка, ведно със
законната лихва, считано от постъпване на исковата молба в съда до
окончателното погасяване. Претендират се разноски.
В
срока по чл. 131 ГПК ответникът е подал писмен отговор, с който
оспорва иска. Твърди, че използваният шрифт е 12. Изискването на чл. 11, ал.1,
т. 9 ЗПК било спазено, като лихвата била 40%, и се начислявала по 1/365 на ден.
Била посочена и общата дължима сума от потребителя. Изискването на чл. 11,
ал.1, т. 11 ЗПК не било приложимо. Клаузата за неустойка била действителна,
като се дължала само за периода, през който нямало обезпечение, като размерът и
бил съобразен с функциите й. Тя не следвало да се включва в ГПК, защото се
начислявала поради неизпълнение на договорно задължение. Не била нарушена и
разпоредбата на чл. 33, ал. 1 ЗПК, защото неустойката се отнасяла до
неизпълнение на едно допълнително задължение. Иска се отхвърляне на иска.
Претендират се разноски.
С
определение от о.с.з. проведено на 28.01.2021г. размерът на иска е
увеличен от сумата от 100 лева на сумата от 386 лева.
Производството по гр. д. № 7889/2020г. на ПРС, XIV г.с. е образувано по искова молба подадена от „Ай Ти Еф груп”
АД срещу В.Р.И., с
която са предявени са осъдителни искове с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД и чл. 92 ЗЗД за сумата в размер на 1009.89 лева- главница по договор за
кредит; 169.89 лева- законна лихва за забава от 17.07.2018г. до 13.03.2020г.,
68.42- възнаградителна лихва за периода от 03.04.2018г. до 16.07.2018г. и
546.42 лева- неустойка за непредставяне на обезпечение за периода от
03.04.2018г. до 16.07.2018г. Претендират се разноски.
Ищецът
твърди, че вземанията му произтичат от сключен между страните договор за
кредит, по който била предоставена сумата от 2600 лева. Ответникът следвало да
я върне на 20 месечни вноски, ведно с уговорената лихва. В договора било
уговорено и предоставянето на обезпечение. Ответникът не изпълнил това
задължение и дължал неустойка в размер на 5.20 лева на ден. Твърди, че по
делото останали непогасени задължения в посочения размер и иска тяхното
присъждане.
В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на исковата
молба, с който се оспорват исковете. Правят се възражения за недействителност
на правоотношението поради нарушаване на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 10,
т. 9 и т. 11 ЗПК. Възразява и за нищожност на уговорката за неустойка. Счита,
че договорът е изплатен изцяло, като се прави възражение за прихващане. Иска
отхвърляне на претенциите и присъждането на разноски.
С определение от з.з. исковата молба е върната по
отношение на предените евентуални искове.
Съдът,
като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и по реда на
чл. 235, ал. 2, вр. с чл. 12 ГПК, обсъди възраженията, доводите и исканията на
страните, намира за установено от фактическа и правна страна следното:
Не е спорно и от
представените доказателства се установява, че между страните е сключен договор
за потребителски кредит 19.09.2017г. С него е уговорено предоставянето на
сумата от 2600 лева, получена съгласно представената разписка. Била е уговорена
лихва в размер на 40%, а ГПР е 48.69%. В раздел 6 от договора е уговорено
представянето на обезпечение, като при неизпълнение е уговорено, че се дължи
неустойка в размер посочен в погасителния план. Съгласно последния, дължимата
вноска е в размер на 153.94 лева, а при непредставяне на обезпечение 232 лева.
При тези стойности дължимата неустойка е в размер на 1561.20 лева, която
представлява сборът на всички 20 плащания от по 78.06 лева.
Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1,
чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за
потребителски кредит е недействителен. Липсата на
всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпване на последиците по чл. 22 ЗПК -
изначална недействителност, тъй като същите са изискуеми при самото сключване
на договора. Тя е особена по вид с оглед на последиците й, визирани в чл. 23 ЗПК,
а именно – че, когато договорът за потребителски кредит е обявен за
недействителен, отговорността на заемателя не отпада изцяло, тъй като той дължи
връщане само на чистата стойност на кредита, но не дължи връщане на лихвата и
другите разходи свързани с него.
Разпоредбата на
чл. 10, ал. 1 ЗПК, регламентира задължение за изготвяне на текстовата част на
съглашението с шрифт не по – малък от размер 12. От приетата СТЕ се установява,
че това изискване не е било спазено, като големината на шрифта на сключения договор
е 11.2. Съдът намира, че заключението е обосновано и следва да бъде
кредитирано.
Предвид горното, с
категоричност се установява, че изискването на чл. 10, ал. 1 ЗПК не е било
спазено.
Не е спазено и
изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Разпоредбата сочи, че договорът трябва
да съдържа годишния процент на разходите
по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на
сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания,
използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в
приложение № 1 начин. В контекста на дадената
дефиниция в § 1, т. 2 от ЗПК, че – "Обща сума, дължима от потребителя" е сборът от общия
размер на кредита и общите разходи по кредита на потребителя, които пък
представляват всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси,
възнаграждение за кредитни посредници и всички
други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които
са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни
услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните
премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително
условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на
кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия.
Обща
дължима сума по договора не е записана. Ако се приеме, че тя е в размер на
3078.80 лева, до какъвто размер трябва да е банковата гаранция, то тя не
съответства на реално дължимата, тъй като в нея не са включени допълнителните
плащания, които потребителят ще понесе заради уговорката по чл. 6.6,
предвиждаща неустойка. Задължението за обезпечаване на главното задължение има вторичен характер и неизпълнението му не
рефлектира пряко върху същинското задължение за погасяване на договора за
паричен заем, съобразно договореното. Непредставянето на обезпечението
самостоятелно не води до някакви вреди за кредитора, такива биха възникнали чак
при неизпълнение на задължението и
невъзможност за удовлетворяване от имуществото на кредитополучателя. Този риск
следва да се съобрази от кредитора към момента на сключването на договора и да
намери отражение при вземането на решението за отпускането на заема и
параметрите, при които да стане това. Вместо това предварително е уговорена
неустойка, която от самото начало е разсрочена и включена в месечните
погасителни вноски, без да може да компенсира повишения риск. По този начин,
неустойката реално увеличава печалбата на
кредитора, защото при плащането на всички задължения (каквото се иска с
предявения от дружеството насрещен иск) се получава едно допълнително възнаграждение. Ето защо посочената в договора обща
сума и годишен процент на разходите от 48.69% не отговарят на действителните
такива и в тях следва да се включи и сумата за неустойка.
Посочването
в договора за кредит на по-нисък от действителния ГПР,
представлява невярна информация и следва да се окачестви като нелоялна и
по-конкретно заблуждаваща търговска практика, съгласно чл. 68г, ал. 4 ЗЗП във
вр. с чл. 68д, ал. 1 ЗЗП. Тя подвежда потребителя относно спазването на
забраната на чл. 19, ал. 4 ЗПК и не му позволява да прецени реалните
икономически последици от сключването на договора. В този смисъл Решение № 1411 от 29.11.2019 г. на ОС - Пловдив по
в. гр. д. № 1207/2019 г., Решение № 1510 от
13.12.2019 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. № 2373/2019 г.; Решение № 33 от
8.01.2020 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. № 2344/2019 г.;Решение № 220 от
18.02.2020 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. № 2957/2019 г.
Следователно
процесният договор е недействителен, на основание чл. 22 ЗПК
във вр. с чл. 26, ал.
1, предл. 1 ЗЗД.
Съгласно чл. 23 ЗПК, когато
договорът за потребителски кредит е недействителен, потребителят връща само
чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита. В
този смисъл е и практиката на ПОС: Решения по
в.гр.д.№ 1063/20г.; в.гр.д.№ 653/ 2020г.; в.гр.д. № 2151/2020г.; в.гр.д.№
2269/2020г., в.гр.д.№ 1389/ 2020г. и в.гр.д.№ 1222/ 2020г.
Поради
това предявените от дружеството насрещни искове за плащане на възнаградителна
лихва и неустойка са неоснователни.
От признанието на
дружеството в подадената насрещна искова молба се установява, че по договора е
била платена сумата от общо 3016 лева, с която били отразени погасявания на
главница в размер на 1597.13 лева, на лихва в размер на 404.09 лева и на неустойка
в размер на 1014.78 лева. С молба от 08.07.2020г. потребителят прави искане за изменя
размер на иска за връщане на неустойка на сумата от 386 лева, като заявява, че
е съобразил същата със задължението му за връщане на главницата. С тази молба
реално страната прави изявление за прихващане на непогасената част от
главницата с вече извършените плащания за лихва и неустойка, като иска
връщането на разликата над сумата от 2600 лева. Молбата е връчена на
дружеството за становище, предвид на което изявлението е достигнало до насрещната
страна и е настъпил погасителният ефект. Заплатените от потребителя без
основание възнаградителни лихви (404.09 лева) и неустойки (1014.78 лева) са в
размер по-голям от претендираната с насрещната искова молба главница (1009.16
лева), поради което същата се явява погасена изцяло, като погасяването е
настъпило съгласно чл. 104, ал. 2 ЗЗД от деня, в който е могло да се извърши.
Поради горното
неоснователна се явява и насрещната претенция за главница.
След прихващането
остава единствено задължението на дружеството за връщане на недължимо платената
неустойка, която е в размер на 409.71 лева ((404.09+1014.78)-1009.16).
Потребителят ищец претендира по-малка сума, а именно 386 лева, поради което искът
е основателен и следва да бъде уважен изцяло.
Насрещният иск за
обезщетение за забава е неоснователен, защото не се установява потребителят да
е поставена в забава. Предвид недействителността на договора, посочената в него
дата на изпълнение не удостоверява настъпването на падеж на задължението за
връщане на чистата стойност на кредита по чл. 23 ЗПК.
По отговорността
за разноски:
На
основание чл. 78, ал. 1 ГПК в полза на ищеца следва да бъде присъдена сумата 50
лева за платена държавна такса.
С
оглед изхода на спора и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК и чл. 38, ал. 1, т. 2
ЗАдв, в полза на адвокат Б. следва да бъде присъдена сумата от 300 лева за адв.
възнаграждение по иска по чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД
С
оглед изхода на спора и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК и чл. 38, ал. 1, т. 2
ЗАдв, в полза на Адвокатско дружество „*****“ следва да
бъде присъдена сумата от 355.57 лева за адв. възнаграждение по предявените от
дружеството насрещни искове.
Така мотивиран, съдът
Р Е
Ш И :
ОСЪЖДА „Ай Ти Еф Груп” АД, ЕИК *********, да заплати на В.Р.И., ЕГН **********, сумата от 386.00 лева- получена без основание за неустойка по договор за
потребителски кредит от 19.09.2017 г., ведно
със законната лихва, считано от постъпване на исковата молба в съда на 10.01.2020
г. до окончателното погасяване.
ОТХВЪРЛЯ
предявените
от „Ай Ти Еф Груп” АД, ЕИК *********, срещу
В.Р.И., ЕГН ********** искове за
осъждането на В.Р.И. да заплати на
„Ай Ти Еф Груп” АД следните суми: 1009.16
лева- главница по договор за потребителски кредит от 19.09.2017г.; 169.89 лева- законна лихва за забава
върху главницата за периода от 17.07.2018г. до 13.03.2020г.; 68.42 лева- възнаградителна лихва за
периода от 03.04.2018г. до 16.07.2018г. и
546.42 лева- неустойка за периода от 03.04.2018г. до 16.07.2018г.
ОСЪЖДА „Ай Ти Еф Груп” АД, ЕИК *********, да заплати на В.Р.И., ЕГН **********, сумата от 50.00 лева – разноски за държавна такса.
ОСЪЖДА „Ай Ти Еф Груп” АД, ЕИК *********, да заплати на адв. Д.Г.Б.,***, със
служебен адрес – *****, сумата
от 300.00 лева– адвокатско възнаграждение за оказана безплатна правна помощ
В.Р.И. по иска по чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД.
ОСЪЖДА „Ай Ти Еф Груп” АД, ЕИК *********, да заплати на Адвокатско дружество „****”, *****, сумата от 355.57 лева– адвокатско
възнаграждение за оказана безплатна правна помощ В.Р.И. по насрещните искове.
Банкова сметка ***: – IBAN: ***– „Уникредит
Булбанк”.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд– Пловдив в двуседмичен
срок от връчването му на страните.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: /п/
/Тоско
Ангелов/
Вярно с оригинала.
Р.М.