№ 54
гр. П., 21.01.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – П., I ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично
заседание на тринадесети януари през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:ИВ. Юл. Колев
при участието на секретаря Л. В. Асенова Добрева
като разгледа докладваното от ИВ. Юл. Колев Гражданско дело №
20211720103770 по описа за 2021 година
Производството е образувано по искова молба на М. К. М. срещу
„Водоснабдяване и канализация“ ООД, гр. П.. Ищецът твърди, че в полза на ответника
е издадена изпълнителен лист от 09.02.2009 г. в рамките на ч.гр.д.№ 6562/2008 г., по
описа на Районен съд П. по силата, на който е осъден да заплати на „Водоснабдяване и
канализация“ ООД, гр. П. суми в размер на 508,68 лева - главница за доставка на
питейна вода, отвеждане и пречистване на отпадни води за периода 05.05.2004 –
02.02.2008 г., ведно със законна лихва до окончателното плащане, 162,39 лева -
законна лихва за забава за периода от 18.08.2004 г. до 02.12.2008 г. и 25,00 лева
разноски. Твърди, че въз основа на издадения изпълнителен лист е образувано и.д.№
539/2009 г. по описа на ЧСИ С. Д. с р-н на действие ОС-П.. Твърди, че на 09.03.2010 г.
е събрана принудително сума в размер на 54,13 лева, на 28.04.2010 г. – 115,01 лева и на
28.05.2010 г. – 37,22 лева, след което действия по изпълнение не са предприемани
Твърди, че задължението е погасено по давност, приемайки, че е приложима
кратка такава по чл. 111 ЗЗД, тъй като вземането е установено с влязла в сила заповед
за изпълнение, а не със съдебно решение.
С оглед на изложеното, моли съда да приема за установено, че в полза на ищеца
не съществува право на принудително изпълнение спрямо ответника поради
погасяване на вземането по давност сума в размер на 489,71 лева - главница за
доставка на питейна вода, отвеждане и пречистване на отпадни води за периода
05.05.2004 – 02.02.2008 г., ведно със законна лихва до окончателното плащане.
Претендира разноски.
Ответникът е депозирал отговор в срок. Намира предявените искове за
допустими, но неоснователни по отношение на твърдението за недължимост, като
признава, че вземането е погасено по давност. Не оспорва издаването на изпълнителен
лист в негова полза, образуването на изпълнително дело и неговото прекратяване.
Твърди, че дружеството взискател не е предприемало други действия за принудително
събиране на посочените суми, поради което не е провокирало предявяване на
1
настоящия иск. Поддържа, че вземането съществува, но не би могло да бъде събрано
принудително, а единствено ако длъжникът доброволно плати.
Прави възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК.
В съдебно заседание ищецът се представлява и поддържа вече изложеното.
Съдът, след като прецени събраните по делото релевантни за спора
доказателства и обсъди доводите на страните, приема за установено следното от
фактическа и правна страна:
Районен съд П. е сезиран с иск с правно основание чл. 439, ал. 1, вр. 124, ал. 1
ГПК. Разпоредбата на чл. 439 ГПК предоставя възможност на длъжника за защита
срещу материалната незаконосъобразност на принудителното изпълнение. Предмет на
спора по предявения отрицателен установителен иск по чл. 439 ГПК е отричаното от
ищеца право на принудително изпълнение за вземането на ответника поради
погасяването му по давност, въз основа на факти, непреклудирани от формираната
сила на пресъдено нещо и водещи до погасяване на възникналото и претендирано
право на взискателя или на отговорността на длъжника (така Решение № 105 от
18.09.2019 г. на ВКС по гр. д. № 2978/2018 г., IV г. о., ГК и Решение № 71 от 24.07.2019
г. на ВКС по гр. д. № 2576/2018 г., III г. о., ГК).
Наличието на изпълнителен титул срещу ищеца в полза на ответника
свидетелства за правния интерес на ищеца от предявяване на отрицателните
установителни искове. В настоящия случай ищецът оспорва вземанията, като се
позовава на нов факт – погасителна давност, изтекла след издаване на процесния
изпълнителен лист.
В хипотеза на предявен иск с правно основание чл. 439, ал. 1 ГПК в
доказателствена тежест на ищеца е да установи единствено правния си интерес от
търсената искова защита. В тежест на ответната страна е да установи, че в нейна полза
съществува изискуемо вземане – в конкретния случай настъпването на такива факти,
водещи до прекъсване на давността за вземането (така ТР № 8/2012 г. на ОСГТК).
При въведено възражение/позоваване на някоя от страните по спора за
приложимия давностен срок, съдът следи за изтекла давност. В случая е издадена
заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК. Разпоредбата на чл. 117, ал. 2 ЗЗД, изм. ДВ,
бр. 12 от 1993 г. постановява, че ако вземането е установено със съдебно решение,
срокът на новата давност е всякога пет години, като началната редакция на текста, обн.
ДВ, бр. 275 от 1950 г., е предвиждала същото правило, изключвайки вземания срещу
държавата и държавните предприятия. При влизането в сила на редакцията на чл. 117,
ал. 2 ЗЗД с ДВ, бр. 275 от 1950 г. действащ е бил Законът за гражданското
съдопроизводство, който е уреждал заповедното производство и изрично е
предвиждал, че подаването на молба за издаване заповед за изпълнение произвежда
действието на подаване искова молба и само в случай че молбата бъде оставена без
уважение или не бъде връчена, тя няма такова действие (арг. чл. 156г ЗГС). При
действието на ГПК (отм.), заповедното производство не е било уредено, а на
процесуалния закон са били познати т.нар. „несъдебни изпълнителни основания“ по
чл. 237 ГПК (отм.), предвидени от законодателя като преки основания за издаване на
изпълнителен лист.
Понастоящем в заповедното производство издаването на изпълнителен лист се
предпоставя от издаването на специален съдебен акт – заповед за изпълнение, чрез
която се установява дали вземането е спорно и която съставлява съдебно изпълнително
основание (арг. чл. 404, т. 1, предл. 3 ГПК). Правните последици на влязлата в сила
заповед за изпълнение са аналогични на последиците на влязло в сила съдебно
решение – същата има установително и преклудиращо действие в отношенията между
2
страните. Влязлата в сила заповед за изпълнение препятства оспорването на
задълженията, въз основа на обстоятелства или доказателства, които са били известни
на длъжника, и с които е разполагал или е можел да се снабди до изтичането на срока
за възражение.
Установеното със заповедта вземане не подлежи на пререшаване, освен чрез
използване на извънредните способи, лимитативно очертани в чл. 423 ГПК и чл. 424
ГПК, аналогични на чл. 303, ал. 1, т. 1 и т. 5 ГПК. Същевременно практиката на ВКС
по чл. 290 ГПК е наложила, че по отношение на заповедното производство, по което е
издадено изпълнителното основание, е допустим и иск по чл. 439 ГПК, макар да не
било проведено съдебно дирене. Чрез тези специални норми законодателят е придал на
влязлата в сила заповед за изпълнение характера на влязло в сила решение за
вземането, защото е ограничил нейното атакуване до степен в каквато е ограничено и
атакуването на влезли в сила решения.
Същевременно вземането за периодични плащания, установено с решение,
постановено по реда на чл. 422 ГПК след подадено по реда на чл. 414 ГПК възражение
срещу заповедта, се погасява с общата 5-годишна давност. Ако се приеме, че същото
вземане би се погасило с кратката 3-годишна давност, в случай, че срещу заповедта не
е подадено възражение и същата е влязла в сила, това би създало ситуация в която
обстоятелството каква ще е давността за едно вземане, да зависи от процесуалното
поведение на длъжника.
Наред с изложеното, в постановеното по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК Определение
№ 214 от 15.05.2018 г. на ВКС по ч. гр. д. № 1528/2018 г., IV г. о. изрично е посочено:
„Влязлата в сила заповед за изпълнение формира сила на пресъдено нещо и установява
с обвързваща страните сила, че вземането съществува към момента на изтичането на
срока за подаване на възражение.“. Следователно по действащия ГПК няма основание
да се отрече приравняването на влязлата в сила заповед за изпълнение към съдебно
решение по смисъла на чл. 117, ал. 2 ЗЗД. В подобен смисъл са и редица други актове
на ВКС (Определение № 480 от 27.07.2010 г. на ВКС по ч. гр. д. № 221/2010 г., IV г. о.,
Определение № 443 от 30.07.2015 г. на ВКС по ч. т. д. № 1366/2015 г., II т. о.;
Определение № 576 от 16.09.2015 г. на ВКС по ч. гр. д. № 4647/2015 г., IV г. о.;
Определение № 480 от 19.07.2013 г. на ВКС по ч. гр. д. № 2566/2013 г., IV г. о.). В този
смисъл е и константната практика на ВКС, постановена по реда на чл. 290 ГПК -
Решение № 37/24.02.2021 г. на ВКС по гр. д. № 1747/2020 г., IV г. о.;Решение №
6/21.01.2016 г. на ВКС по т. д. № 1562/2015 г., I т.о.
По изложените съображения съдът намира, че погасителната давност за
вземането, установено с влязла в сила заповед за изпълнение е общата 5-годишна
давност по арг. от чл. 117, ал. 2 ЗЗД, който е приложим и в настоящия случай.
За прекъсването на давността в рамките на изпълнителното производство е от
значение единствено на коя дата е влязла в сила заповедта за изпълнение, както и кога
е било поискано или предприето последното валидно изпълнително действие и дали от
тази дата са изминали повече от пет години, за да се приеме, че вземането, което е
предмет на принудително изпълнение е погасено поради давност.
При бездействие на кредитора в период от две години производството се
прекратява поради т. нар. „перемпция“. Прекратителното основание на
изпълнителното дело в тази хипотеза настъпва ex lege (ТР № 2/2013г. от 26.06.2015 г.
по т.д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС), без да е необходим допълнителен юридически
факт. В този случай новата давност е започнала да тече от поискването или
предприемането на последното по време валидно изпълнително действие.
Същевременно по силата на чл. 116, б. „в“ ЗЗД и разясненията в т. 10 от ТР № 2/2015 г.
на ОСГТК на ВКС давността се прекъсва при предприемането на кое да е
3
изпълнително действие в рамките на определен изпълнителен способ – поискано от
взискателя или предприето по инициатива на съдебния изпълнител.
По отношение спирането и прекъсването на давността следва да се добави, че
към момента на образуване на изпълнителното дело е било в сила ППВС №
3/18.11.1980 г., съгласно което образуването на изпълнителното производство
прекъсва давността, а докато трае изпълнителното производство давност не тече, като
с т. 10 от ТР № 2 от 26.06.2015 г. по т.д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС е дадено
различно разрешение, а именно, че в изпълнителното производство давността се
прекъсва с всяко действие по принудително изпълнение, като от момента на същото
започва да тече нова давност, но давността не се спира и във връзка с това е отменено
цитираното ППВС.
Към настоящия момент е налице противоречива съдебна практика и висящо
тълкувателно дело по въпроса за това от кой момент поражда действие отмяната на
ППВС № 3/1980 г. и дали ТР № 2/26.06.2015 г. се прилага за вземания по изпълнително
дело, което е образувано преди приемането му. До постановяването на решение по
новообразуваното т.д. № 3/2020 г. на ОСГТК на ВКС, настоящият съдебен състав
следва да се съобразява с разрешението, застъпено в Решение № 170/17.09.2018 г. по
гр. дело № 2382/2017 г. ГК, IV г. о. на ВКС, че отмяната на ППВС № 3/1980 г. има
действие занапред, а новото тълкуване на правната норма започва да се прилага
именно от момента на постановяването на новия тълкувателен акт, т. е. от 26.06.2015 г.
По делото се установи, че давността е била прекъсната с влизане в сила на
заповедта за изпълнение, което е станало на 30.01.2009 г. Следващото прекъсване не е
доказано, въпреки признанието на ищеца, че такова е направено на 28.05.2010 г. със
събиране на част от вземането в рамките на изпълнително производство.
Съдът е указал на ответника, че в негова доказателствена тежест е да установи
твърдения факт на прекъсването на давността, както и че не сочи и не представя
доказателства в тази насока. Въпреки това, до приключване на съдебното дирене той
не е ангажирал никакви доказателства в тази насока, поради което съдът дължи
прилагане на неблагоприятните последици от правилата за разпределение на
доказателствената тежест – арг. чл. 154, ал. 1 ГПК. Тази процесуална санкция е
свързана с процесуалното бездействие на страната и неизпълнението на изрично
възложената й процесуална (доказателствена) тежест (в този смисъл и Решение № 136
от 8.05.2014 г. на ВКС по гр. д. № 4488/2013 г.). Ето защо и при прилагане
неблагоприятните последици на доказателствената тежест, съдът е длъжен да приеме
недоказания факт за неосъществил се.
При горния извод и правните съображения за прекъсване на давността,
предявените искове са изцяло основателни и следва да бъдат уважени в цялост.
По разноските:
С оглед изхода на правния спор, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК в тежест на
ответната страна е да заплати разноските за платена държавна такса (50,00 лева). За
процесуално представителство на ищцовата страна е претендирано адвокатско
възнаграждение в размер на 300,00 лева на основание чл. 38, ал. 1, т. 3 ЗА. Ответникът
своевременно е направил възражение за прекомерност на адвокатския хонорар.
Същото съдът намира за неоснователно, тъй като уговорения и заплатен адвокатски
хонорара е съобразен с Наредба № 1/2004 г.
При този изход от спора ответникът няма право на разноски.
В светлината на гореизложеното, съдът
РЕШИ:
4
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО на основание чл. 439, ал. 1 ГПК, вр. чл. 124,
ал. 1 ГПК, че в полза на „ВОДОСНАБДЯВАНЕ И КАНАЛИЗАЦИЯ“ ООД, с ЕИК:
*********, със седалище и адрес на управление: гр. П., ул. „Средец“ № 11 не
съществува изпълняемо право (право на принудително изпълнение) срещу М. К.
М., ЕГН ********** за сумата от 489,71 лева - главница за доставка на питейна вода,
отвеждане и пречистване на отпадни води за периода 05.05.2004 – 02.02.2008 г., ведно
със законна лихва до окончателното плащане, за която в полза на ответника е издаден
изпълнителен лист в рамките на ч.гр.д.№ 6562/2008 г., по описа на Районен съд П.,
поради погасяването им по давност.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 ГПК „ВОДОСНАБДЯВАНЕ И
КАНАЛИЗАЦИЯ“ ООД да заплати на М. К. М. сумата от 50,00 лева – разноски по
делото.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1, вр. чл. 38, ал. 1, т. 3 ЗА ГПК
„ВОДОСНАБДЯВАНЕ И КАНАЛИЗАЦИЯ“ ООД да заплати на адв. Б.Б. Б., л. №
********** сумата от 300,00 лева за оказана правна помощ в настоящото
производство.
Решението може да бъде обжалвано в двуседмичен срок от връчването му на
страните с въззивна жалба пред Окръжен съд П..
Препис от решението ДА СЕ ВРЪЧИ на страните
Съдия при Районен съд – П.: _______________________
5