Р
Е Ш Е
Н И Е
№ .................../21.12.2020г., гр.
София
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
Софийски градски съд, Гражданско
отделение, I-27 състав, в публичното
заседание, проведено на шести юли през две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕНА АНДРЕЕВА
при
секретаря Вероника Димитрова, като разгледа докладваното от съдията гр. дело № 3545 по описа за
2019 год. на съда, съобрази следното:
Производството
по делото е образувано по предявен от Р.Х.Х. срещу П.на Р.Б.иск
с правно основание чл.2б от ЗОДОВ вр.чл.6 от Европейската конвенция за защита
правата на човека и основните свободи/ЕКЗПЧОС/ за осъждане на ответника да
заплати на ищеца сумата от 100 000лв., представляваща обезщетение за
причинените му неимуществени вреди от нарушаване на правото му на разглеждане и
приключване в разумен срок на сл.дело № 1/1991г., преобразувано в сл.дело №
780-II/1998г. по
описа на Военно-окръжна прокуратура – София/ВОП - София/, преобразувано в досъдебно
производство/ДП/ № II-048/1999г. по описа на ВОП - София, от образуване на
сл.дело през м.01.1991г. до датата на подаване на исковата молба, ведно със
законната лихва върху сумата, считано от предявяване на иска -14.03.2019г., до
окончателното й изплащане.
С определение
от съдебно заседание, проведено на 29.10.2019г. съдът е прекратил
производството по делото, в частта по предявените от Р.Х.Х. срещу П.на Р.Б.искове
с правно основание чл.2 ал.1 т.1 пр.посл. от ЗОДОВ вр. чл.5 пар.5 от ЕКЗПЧОС за
осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 30 000лв.,
представляваща обезщетение за причинените му неимуществени вреди във връзка с
допуснати нарушения на чл.5 от ЕКЗПЧОС при незаконното задържане на ищеца и
лишаването му от свобода за периода от 27.12.1984г. до м.10.1986г. и за
осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 24 108лв.,
представляваща обезщетение за причинените му имуществени вреди – пропуснати
ползи, във връзка с допуснати нарушения на чл.5 от ЕКЗПЧОС при незаконното
задържане на ищеца и лишаването му от свобода за периода от 27.12.1984г. до
м.10.1986г., като е изпратил делото в тази част на Окръжен съд – Плевен по
подсъдност. С определение № 4110/12.12.2019г. по ч.гр.д.№ 5936/2019г. по описа
на САС, недопуснато до касационно обжалване с определение № 190/27.05.2020г. по
гр.дело № 1117/2020г. по описа на ВКС, III г.о., е
оставена без уважение жалбата на Р.Х.Х. срещу определението за частично
прекратяване на делото и изпращането му по подсъдност.
В исковата
молба се твърди, че ищецът е пострадал от състоялия се в страната „възродителен
процес“, осъществен по време на тоталитарния режим на БКП в края на 1984г. и
началото на 1985г., чиято цел била насилствена асимилация на етническите турци.
Тогава той и семейството му – съпруга и двете им малолетни момчета, живеели в
с. Лебед, окръг Кърджали, а ищецът работел като автобусен шофьор. Ищецът
открито изразявал несъгласието си с принудителната
промяна на турските имена с български такива, като бил задържан и отведен в
милицията в гр. Джебел, в гр. Момчилград и гр. Кърджали. След това бил отведен
на остров Белене и бил държан там в продължение на 15 месеца – до средата на
месец април 1986г., като само веднъж му било разрешено да се види с близките
си, а дотогава те не знаели къде е той. След това бил преместен в село в окръг
Плевен, където останал до есента на 1986г. и бил под постоянно наблюдение. Дори
при завръщането си в родното си село през месец октомври 1986г., ищецът бил
задължен ежедневно да се
подписва в кметството. Никой не искал да го приеме на работа, хората го
отбягвали, за да не пострадат като него. В края на месец май 1989г. за няколко
часа бил „екстрадиран“ от страната, заедно със семейството му, като бил отведен
до граничния пункт с Турция. Ищецът се чувствал като прокуден от България и от
своя дом. Заселил се в Турция, където с разклатено здраве и психика, без
никакви пари и имущество, трябвало да започне живота си отначало в една чужда
за него държава.
Новината за започването на наказателното дело срещу
виновните за възродителния процес лица обединило репресираните от тоталитарния
режим в неформално сдружение, а впоследствие те учредили и сдружение „За
справедливост, права, култура и солидарност на Балканите“, като чрез него искали
да получат информация за развитието на делото от българските власти.
Излага се в исковата молба, че сл.дело № 1/1991г. по
описа на П.на Въоръжените сили, т.нар. дело за „възродителния процес“, било образувано
на 30.01.1991г. срещу Т.Х.Ж.и о.з.ген.полк. Д.И.С.за това, че в периода
1984-1989г., в съучастие с други лица, са подбуждали към национална вражда и
омраза - престъпление по чл.162 от НК. В периода 31.01.1991г. - 30.06.1992г., в
качеството на обвиняеми, като съизвършители, били привлечени и лицата Д.И.С., Т.Х.Ж.,
Г.И.А., П.Ш.М., П.П.К.. Впоследствие на Д.С.било повдигнато ново обвинение по
чл.387 ал.2 от НК - за престъпление по служба, от което са произлезли тежки
вредни последици, а Т.Ж.и Г.А. били привлечени като обвиняеми по същия текст от
НК като подбудители. На 20.07.1993г. във Върховния съд - Военна колегия, бил
внесен обвинителен акт срещу о.з.ген.полк. Д.С., Т.Ж.и Г.А., като било
образувано НОХД № 1/1994г. по описа на Върховния съд - Военна колегия, върнато
на П.с разпореждане на съда. След внасянето на 19.12.1997г. на нов обвинителен
акт по сл. дело № 1/1991г. било образувано НОХД № 01/1998г. по описа на ВКС
срещу същите извършители по същите обвинения, но с разпореждане от 28.04.1998г.
съдът отново върнал делото на прокуратурата, поради това, че не са изпълнени
указанията, дадени при предишното връщане на делото.
С оглед настъпили промени в подсъдността, с писмо от
13.05.1998г., делото било изпратено на Софийска военноокръжна прокуратура/СВОП/.
С постановление от 29.09.1998г. сл.дело № 1/1991г. по описа на П.на въоръжените
сили/ПВС/ било преобразувано в сл.дело № 780-II/1998г. по описа на СВОП. Производството
по обвиненията по чл.162 от НК било прекратено, а впоследствие делото било
частично прекратено по отношение на Т.Ж.и Д.С.поради смъртта им.
С постановление от 06.04.1999г. наказателното
производство било спряно поради наличие на свидетели в чужбина, като на 04.12.1999г.
делото било възобновено и разследването продължило под нов номер - № II-048/1999. по описа
на СВОП.
При извършените от СВОП следствени действия, били
установени имената и адресите на общо 446 лица, които са били настанени в ТВО
„Белене“, както и законните наследници на тези от тях, които били починали, а тъй
като част от тях се били изселили в Република Турция, била изпратена молба за
правна помощ до компетентните турски власти за извършване на разпит по
делегация. В продължение на повече от десет години П.не успяла да разпита още
около 130 пострадали, чиито имена и адреси били установени.
Излага се в исковата молба, че след образуването на сл.дело
№ 1/1991г. ищецът имал надежда, че виновниците за т.нар.“възродителен процес“
ще бъдат наказани и по този начин поне частично ще бъде възстановена
справедливостта, но и се опасявал, че делото не би приключило с изправянето им пред
съда. Чрез сдружението, което създали изселените в Турция те изпращали писма до
различни институции с искане да получат информация за хода на делото, изразявали
недоволството си от прекаленото му забавяне, търсели съдействие за
приключването му. Ищецът бил разпитван като свидетел по делото - веднъж през
2001г. в България, а след това в гр. Бурса, Турция, като му били разяснени и правата
на пострадал, но въпреки това не му били връчвани прокурорските актове, освен
постановление от 04.10.2018г. за спиране на наказателното производство. Ищецът
подавал молби до П.за информация по делото, но опитите му били безуспешни.
Въз основа на подаденото от него заявление за
ускоряване на досъдебното производство по реда на чл.368 и чл.369 от НПК било
образувано НЧХД № 4698/2018г. по описа на СГС - 13 състав, като с определение
от 06.11.2018г. съдът дал едномесечен срок на П.за приключване на делото с
произнасяне по същество. Преди това по искания на други пострадали също били
определяни едномесечни срокове за приключване на наказателното дело, но с постановление
от 04.10.2018г. производството по ДП № II-048/1999г. по описа
на СВОП било спряно на основание чл.244 ал.1 т.1 вр. чл.25 ал.2 вр. чл.242 ал.1 от НПК за изчакване на
отговора на четвърта поред молба за правна помощ по делото, каквато обаче не
била изпращана. Ищецът обжалвал постановлението за спиране, но с определение от 13.11.2018г.
по НЧХД № 5047/2018г. по описа на СГС производството по жалбата било
прекратено, а преписката била върната на П.за съобщаване и връчване на
постановлението на всички пострадали. На 15.02.2019г. ищецът
подал молба във ВКП, отдел „Международен“, за да получи информация дали към
04.10.2018г. е била изпращана молба за правна помощ по делото, като получил
отговор, че такава е била изготвена и внесена във ВКП едва на 17.01.2019г. и
била изпратена на Министерство на правосъдието на 25.01.2019г
Поддържа се, че седем години след приемане на декларация от 11.01.2012г. от
41-то Народно събрание, с която е осъден опита за насилствена асимилация на българските
мюсюлмани и са призовани българското правосъдие и главния прокурор на Р.Б.да
направят необходимото за приключване на делото срещу виновниците за така
наречения „възродителен процес“ няма осезаем напредък по делото, както и че е недопустимо
и неоправдано продължителността на наказателното производство да е няколко десетилетия,
което ищецът определя като своеобразна форма на отказ и лишаване от достъп до
съд.
Твърди се в исковата молба, че продължителността на
наказателното производство нарушава правото на ищеца на разглеждане и решаване
на делото в разумен срок, тъй като по обвиненията, за които се води
разследването, давността отдавна е изтекла, а единственият жив обвиняем се е
позовал на нея и е поискал прекратяване на наказателното производство. Излага
се, че въпреки наличието на искане за преквалифициране на обвиненията по други
текстове от НК, това не е сторено, като ищецът изразява опасения, че делото ще
бъде прекратено без предаване на виновниците на съд и без възмездяване на пострадалите.
В резултат на продължилото повече от 28 години досъдебно производство ищецът е
бил лишен от възможността да потърси справедливо репариране на причинените му
вреди от престъпното деяние като граждански ищец, както и да поддържа
обвинението като частен обвинител. С времето у него се задълбочило до крайна степен
усещането за липса на справедливост. Ищецът изпитвал и продължавал да изпитва
разочарование от това, че делото не било приключило след такъв продължителен
период от време и имал опасения, че това забавяне ще позволи на обвиняемите да
останат ненаказани за деянията си, нямал душевен мир и покой. Обзело го
отчаяние, довело до емоционална фрустрация и депресия. Загубил доверие в
институциите, чувствал се безсилен и безпомощен. Станал раздразнителен,
затворен в себе си, перманентно емоционално напрегнат, стресиран и депресиран,
страдал от безсъние, а нервите му били опънати до краен предел, предвид
опасността виновниците да останат безнаказани.
Ответникът,
в подадения в срока по чл.131 от ГПК отговор, оспорва исковата молба, като
счита иска за недопустим и неоснователен по подробно изложени съображения. Поддържа,
че разпоредбата на чл.2б от ЗОДОВ е в сила от 15.12.2012г. и няма обратно
действие. Твърди, че не са ангажирани доказателства за процесуалното качество
на ищеца по ДП № ІІ-48 от 1999г. по описа на СВОП и за това, че същият е страна
в наказателното производство. Счита исковата претенция за неоснователна, като
сочи, че до момента такъв наказателен процес не се е водил и няма с кой друг да
бъде съпоставен, за да бъде преценен разумния срок за приключване на делото.
Твърди, че описаните от ищеца морални щети не са в резултат от
продължителността на досъдебното производство, а са вследствие упражнената
спрямо него и описана в исковата молба репресия през т. нар. „възродителен
процес“. Твърди се в отговора, че липсват писмени доказателства за влошаване на
здравословното състояние на ищеца в резултат на продължителността на воденото наказателно
производство. Претенцията за обезщетяване на неимуществените вреди се оспорва и
по размер, като изключително завишена и несъобразена с разпоредбата на чл.52 от ЗЗД. Излага се, че разследването по делото е провеждано системно и ритмично,
като няма продължителни периоди на бездействие по него и са издирвани много
пострадали лица. Възразява се, че за вреди, претендирани за периода след
внасянето на обвинителния акт в съда до връщането на наказателното производство
на П.ответникът не е пасивно материално-правно легитимиран да отговаря, не носи
отговорност за забавяне на производството във всички случаи когато са били
налице обективни причини за това или бездействие от страна на трети лица.
Твърди се, че от приложеното постановление за спиране на наказателното
производство по досъдебното производство не може да се направи извод за
неоправдано забавяне на разследването, поради неизвършване на предписаните от
закона действия в сроковете, указани в НПК, както и че не е налице
причинно-следствена връзка между увреждането и воденото досъдебно производство.
Съдът, като взе предвид изложеното в
исковата молба и отговора на същата и след запознаване с доказателствата по
делото, намира за установено от фактическа и правна страна следното:
От приетите
по делото и неоспорени от страните писмени доказателства се установява, че със
Заповед от 25.02.1985г. на МВР – Кърджали, спрямо Р. Х.Х.била наложена
превантивна административна мярка по чл.39 ал.1 т.1 от Закона за Народната
милиция – принудително установяване в Белене, Плевенски окръг за срок от три години.
Видно от представеното заверено копие от удостоверение/дубликат/ изх.№
21231/11.10.2001г., издадено от МВР, на основание Закона за политическа и
гражданска реабилитация на репресирани лица, обн. ДВ бр.50/28.06.1991г., Р. Х.Х./Я.Е.Т./
е бил въдворен в трудововъзпитателно общежитие, лагер /незаконно задържан в
поделение на МВР/ в ТВО „Белене“ с административен акт по политически причини
за времето от 30.12.1984г. до 17.04.1986г.
Приети като
доказателства по делото са представените от ищеца с исковата молба и с молба вх.
№ 142121/18.11.2019г. документи, установяващи твърденията му в исковата молба
относно воденото наказателно производство, отправените от него искания за
приключване на наказателното производство и във връзка с предприетите спрямо
него действия, а именно: писма от КРДОПБГДСРСБНА, заповед № I-241 от 25.02.1985г.
на Министъра на вътрешните работи и Главния прокурор, удостоверение с изх.№
21231/11.10.2001г. на МВР, удостоверение с изх.№ 115/25.12.2004г. за идентичност
на имена, трудова книжка, удостоверение /УП2/ от „АПРЕЗОС БУС“ ООД гр. Кърджали,
удостоверение за семейно положение, извадка от ДВ бр.44 /; стенограма от
проведено на 25.01.2007г. редовно заседание на Комисията по правата на човека и
вероизповеданията; декларация, осъждаща опита за насилствена асимилация на
българските мюсюлмани от 12.01.2012г. на 41-то Народно събрание, писмо с изх.№ 321
от 07.07.2005г. на Инспектората към МП; писмо с изх.№ 6964/2010 от 18.11.2010
на ВКП; писмо с изх.№ 1166/2006г. от 10.08.2005г. на Военно апелативна
прокуратура; три молби до ВОП от 09.10.2017г. заведени под един входящ номер
03/01 от 09.10.2017г.; сигнал до ВАпП с вх.№ 1100/08 от 06.11.2017г.; писмо с
изх.№ 1100/2008 от 07.12.2017г. на ВАпП, искане с вх.№ 03/01 от 19.03.2018г. по
чл. 368 от НПК; определение № 141/04.05.2018г. по НЧД №154/2018г. по описа на
Софийски военен съд; постановление от 04.10.2018г. за спиране на наказателно
производство по ДП № 11-048/1999г. на СВОП; жалба с вх.№ 03/01 от 17.10.2018г.
срещу същото постановление; искане с вх.№ 03/2001 от 18.10.2018г. на СВОП за
промяна в правната квалификация на обвиненията; писмо от ВОП вх.№ СПЗ/2001 от
31.10.2018г.; определение № 4820/06.11.2018г. по НЧД № 4698/2018г. по описа на
СГС; определение от 13.11.2018г. по НЧХД № 5047/2018г. по описа на СГС; молба с
вх.№ 03/2001 от 07.12.2018г. на СВОП-София; молба с вх.№ 03/01г. от
16.01.2019г. на СВОП; Устав на Сдружение за правосъдие, права, култура и
солидарност на Балканите. придружен с превод на български език; обявление за
резултат от Общо събрание от 28.05.2017г., придружено с превод на български
език; удостоверение за членство в Сдружение за правосъдие, права, култура и
солидарност на Балканите, придружено е превод на български език; молба с вх.№ PRB20190055504781 от 15.02.2019г. до
ВКП, Международен отдел; писмо с изх.№ 11881/18 PRB2019006610850
от 26.02.2018г., както и приложеното към молба вх.№ 122618/09.10.2019
г. удостоверение за настоящ адрес, протокол за разпит от 02.10.2001г. по сл. дело
II-048/99г.; молба
до ВОП с вх. № 03/01 от 26.05.2017г.; постановления за привличане на обвиняеми
по сл. делo № 1/1991г. и други документи, подробно описани в молбата;
обвинителен акт по сл. дело № 1/1991г., пр. дело № 03/1993г.; разпореждане по
НОХД № 1/1994г. на ВС, ВК; обвинителен акт по сл. дело № 1/1991г., пр. дело №
4/1997г., наказателно дело № 1/1998г.; разпореждане от 28.04.1998г. по НОХД №
1/1998 г. на ВКС, ВК; писмо с изх. № 11881/2018г. 04 от 25.01.2019г. на ВКП,
Отдел Международен.
От представеното по делото копие на
Държавен вестник, бр. 44/01.06.1990г., е видно,
че с решение на Парламентарната комисия за разглеждане и решаване на някои
неотложни въпроси, свързани с допуснати деформации и нарушения на законността в
държавния, обществения и стопанския живот, е обявена политическа и гражданска
реабилитация на неоснователно лишени от свобода и въдворени в Белене 517 лица
във връзка с насилствената промяна на имената на една част от българските
граждани, сред които фигурира и името на ищеца. Приети като доказателства по
делото са и протокол от заседанието на 25.01.2007г. на Комисията по правата на
човека и вероизповеданията към Народното събрание, в което е изслушан зам.-главния
прокурор, както и декларация на 41-то Народно събрание, с която е осъден опита
за насилствена асимилация на българските мюсюлмани и е отправен призив към
правосъдните органи да се предприеме необходимото за приключване на
наказателното производство срещу виновниците.
Не се спори
между страните, а и от събраните по делото доказателства се установява, че наказателното
производство по сл. дело № 1/1991г. по описа на П.на въоръжените сили/ПВС/,
образувано с Постановление от 31.01.1991г. на прокурор при ПВС, впоследствие
преобразувано в сл. дело № 780-ІІ/1998г. на СВОП, а по-късно преобразувано в
досъдебно производство /ДП/ № ІІ-048/1999г. на СВОП, за разследване на
извършени по време на „възродителния процес“ престъпления, е висящо.
Установява
се, че наказателното производство е било образувано през 1991г., като
разследването по него първоначално се е водило срещу петима обвиняеми по
обвинение за извършено престъпление по чл.162
ал.1 вр. чл.20
ал.2 от НК, за това, че през периода от 1984г. до 1989г. при условията на
продължавано престъпление всеки от обвиняемите в съучастие с други лица
проповядвали и подбуждали към национална вражда и омраза, а впоследствие по
обвинение за извършено престъпление по чл.387
ал.2 вр. ал.1
и чл.20
ал.2 от НК. Обвиняемите по досъдебното производство са предавани на
съд с внасяне на обвинителни актове на 20.07.1993г. и на 19.12.1997г., като
образуваните въз основа на тях съдебни производства са прекратявани поради
допуснати съществени нарушения на процесуалните правила, изразяващи се в
непосочване на пострадалите лица за определяне на характера и размера на
вредите от инкриминираното деяние, засягащо правото на защита на обвиняемите и
правата на пострадалите лица при образуване на съдебното производство, неясно
изложение на обстоятелствата или липсата на такива относно състава на
престъплението по чл.387
ал.2 вр. ал.1
от НК, за което е повдигнато обвинение, противоречия в обвинителния акт и
нарушения на правото на защита на обвиняемите.
Установява
се, че наказателното производство е било връщано от съда на П.за отстраняване
на допуснатите нарушения съответно на 09.02.1995г. и на 28.04.1998г. След
прекратяването му през 1998г. - 1999г. по отношение на двама от обвиняемите,
поради настъпилата им смърт, същото продължило само спрямо един от обвиняемите,
като същият е поискал производството да бъде прекратено поради изтичане на
давността относно наказателното преследване за престъплението, по което му е
повдигнато обвинение.
При
провеждането на разследването след връщане на производството от съда били
установени 446 пострадали лица, от които към момента на постановяване на Постановление
от 04.10.2018г./№ 03/2001 от 09.10.2018г./ на прокурор при СВОП за спиране на
наказателното производство били
разпитани 369 от общо 446 пострадали лица.
Във
връзка с досъдебното производство в Софийски градски съд през 2018г. били образувани
дела по чл.368
от НПК за ускоряване на наказателното производство и по чл.244
от НПК във връзка с постъпили жалби срещу постановлението за спиране на
наказателното производство, включително и по жалба на ищеца Р.Х.Х.. Последният
е включен и в решение на Парламентарната комисия на Народното събрание за
политическа и гражданска реабилитация на неоснователно лишените от свобода и
въдворени в Белене лица във връзка с насилствената промяна на имената на една
част от българските граждани, обнародвано в ДВ, бр.44/01.06.1990г.,
представляваща част от възродителния процес, осъден с декларация на 41-то
Народно събрание от 11.01.2012г.
Представени
са документи във връзка с учредяване в Република Турция и осъществяването на
дейност на Сдружение за справедливост, права, култура и солидарност на
Балканите, както и молби на пострадали от възродителния процес лица, адресирани
до различни държавни органи в Република България. Ищецът подал три молби,
заведени с един вх.№ 03/01г. от 09.10.2017г. до СВОП, приложени като
доказателства по делото.
От събраните по делото писмени
доказателства се установява, че ищецът се е интересувал от развитието на наказателното
дело. Същият подавал множество молби и заявления до различни държавни органи, а
с молба до СВОП от 2017г.е заявил желанието си на основание да участва като пострадал,
в досъдебната фаза на производството, като е посочил и адрес за призоваване. С
молба от същата година е поискал промяна на грифа за сигурност, поставен върху
някои от документите по делото, за да не бъде ограничаван достъпа му до тях. Поискал
е и отделяне на производството по отношение на вече разпитаните лица
/пострадали/, което да бъде внесено в съда. Заедно с други лица, ищецът подал жалба
срещу постановлението за спиране на производството по ДП № II-048/1999г.
по описа на СВОП. Установи
се, че на 02.10.2001г. ищецът е бил разпитан като свидетел в хода на досъдебното
производство, видно от приложения на л.142 от делото протокол, при което е заявил, че ще предяви
граждански иск за вредите, претърпени по повод събитията от т.нар „възродителен
процес“ в първото по делото съдебно заседание.
Във
връзка с търпените от ищеца неимуществени вреди по делото са събрани гласни доказателства. Видно от
показанията на свид. Д., същият е завел дело по ЗОДОВ за обезщетяване на
причинените му вреди, в резултат на възродителния процес, като бил пострадал, също
като ищеца, когото познавал от 40 години, още от времето когато Р. работел като
автобусен шофьор в ДАП Кърджали, обстоятелство, установяващо се и от
представената по делото трудова книжка на ищеца. Свидетелят и ищецът подавали
молби за запознаване с наказателното производство, като на 19.02.1996г. 96 души подали молба до
българското консулство в Истанбул, но не получили отговор. Били отчаяни от
това, че делото не приключвало и че нямало осъдени за деянията, причинили им
много страдания. Р. страдал от безсъние, бил психически разстроен, тъй като се
вълнувал от липсата на развитие на наказателното дело, а искал да види правдата
и да бъдат наказани виновните лица. Бил разпитван по делото във военна
прокуратура в гр. София, както и в Република Турция и се надявал, че ще бъде
решен проблема на пострадалите от „възродителния процес“ и че по наказателното
дело ще има осъдени, но това не ставало. Ищецът живеел в гр. Бурса, а
свидетелят в гр. Истанбул в Република Турция, но поддържали връзка по телефон и
в разговорите си споделяли болките и мъките си. В лагера в Белене били много
близки, а сега през месец се събирали в гр. Бурса, като ищецът винаги искал да
разбере кога ще има осъдени по делото. Притеснявал се, че то продължава толкова
много години. Бил обезверен, че изобщо ще приключи и че ще има наказани.
От
показанията на свид. Х., се установява, че и той като брат си/ищеца/ живее в
гр. Бурса. За воденото наказателно дело срещу държавните ръководители,
разследвани за смяната на имената, ищецът разбрал през 1991г. – 1992г. Поради
несъгласието си да го направи, той бил прибран в Белене. До месец май 1985г.
близките му не знаели къде е, нито дали е жив. Р. споделял с брат си, че
най-хубавите му години са отишли тогава. Ищецът и другите, които били отведени
в Белене, се събирали и постоянно говорели за делото. Р. вярвал, че делото ще
приключи за година, но то продължило над 20 години, през което време нервите на
Р. се „развалили“.
Видно от
показанията на свид. Тахир,
същият познава ищеца от Белене, където той също бил във връзка с възродителния
процес и заради несъгласието му да смени името си. И двамата в момента живеели
в гр. Бурса. Чували се по телефона, а понякога се събирали заедно с други,
които също били в Белене. През 2001г. свидетелят, ищецът и други хора били
разпитвани по наказателното дело във Военна прокуратура – гр. София. Очаквали
същото да приключи, но резултат нямало и ищецът бил обезпокоен от това. Р. се
тормозел, защото не бил виновен, а много месеци лежал в Белене, притеснявал се,
че делото не приключва, психически се развалил.
Съдът,
като взе предвид установеното от фактическа страна, прави следните правни изводи:
Съгласно
чл.2б ал.1 от ЗОДОВ, държавата
отговаря за вредите, причинени на граждани и на юридически лица от нарушение на
правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок съгласно чл.6 пар.1
от Конвенцията.
Според
разясненията, дадени с решение № 210/15.06.2015г. по гр.дело № 3053/2014г. на
ВКС, III г.о., искът за обезщетение за вреди от нарушено
право на разглеждане и решаване на висящо дело в разумен срок по чл.6 пар.1 от
ЕКЗПЧОС е с правна квалификация чл.2б от ЗОДОВ и следва да се реализира по
особения закон когато делото, по което е допуснато нарушението, е висящо към
датата на влизане в сила на закона, както е в случая. Именно искът по чл.2б от ЗОДОВ е вътрешноправното средство за реализиране на отговорността на
държавата за вреди, причинени на граждани и на юридически лица от нарушение на
правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок съгласно чл.6
пар.1 от ЕКЗПЧОС, поради което и съдът намира възражението на ответника за
недопустимост на предявения иск за неоснователно.
В случая
ищецът е сред лицата, легитимирани да предявят иск за присъждане на обезщетение
по чл.2б от ЗОДОВ, доколкото в обхвата на разпоредбата на чл.6 пар.1 от ЕКЗПЧОС попадат, както
страните в наказателното производство, така и всеки гражданин, чиито права и задължения се засягат
пряко и решаващо от производството. Понятието "граждански права
и задължения" от чл.6 пар.1 от ЕКЗПЧОС, към който препраща чл.2б от ЗОДОВ не се отнася само до
страните по гражданското и наказателното производство, а обхваща и пострадалите, които са претърпели имуществени или неимуществени
вреди от престъплението, какъвто е
и ищецът. Наказателното производство е водено за разследване на престъпленията,
посочени по-горе, извършени от обвиняемите, от чиито деяния са настъпили вредни
последици, изразяващи се в противозаконно задържане на български граждани,
противозаконно ограничаване на правата им на свободно придвижване в и между
населените места в страната, на правото на свободни контакти, правото на лична
свобода и неприкосновеност, правото на ползване на свой език и други, довели до
масовото изселване на значителна част от българските граждани в Република
Турция през 1989г. Вредните
последици от това престъпление се изразяват именно в засягане на основни
човешки права на лицата, спрямо които са били предприети горепосочените мерки,
какъвто е и ищецът, като продължителността на разследването по наказателното
производство и разумността на тази продължителност следва да се преценява от момента на
образуване на досъдебното производство.
Преценката за наличие на нарушение на правото на разглеждане и решаване на
дело в разумен срок съгласно чл.6 пар.1 от ЕКЗПЧОС, както и за обезщетение
на причинените от това вреди, се извършва по критериите, определени в чл.2б
ал.2 от ЗОДОВ - обща продължителност и предмета на производството, неговата фактическа и
правна сложност, поведението на страните и на техните процесуални или законни
представители, поведението на останалите участници в процеса и на компетентните
органи, както и други факти, които имат значение за правилното решаване на
спора.
В случая е
безспорно, че наказателното производство не е приключило и към момента, като в
продължение на повече от 28 години същото е във фазата на досъдебното
производство. През този период делото е било двукратно внасяно в
съда, но общата продължителност на престоя му там, съгласно приетите по делото
писмени доказателства, е незначителна в сравнение с продължителността на досъдебното производство.
Безспорно е,
че наказателното дело е със значителна фактическа и правна
сложност, като обвиняемите лица са повече от едно, а подлежащите на установяване факти са многобройни и
част от доказателствата е следвало да бъдат събирани чрез съдебна поръчка.
Независимо от изложеното, съдът намира, че не съществува фактическа и правна сложност, която да
обоснове разумна продължителност на досъдебната фаза на конкретния наказателен процес. В подкрепа на
изложеното е и обстоятелството, че давността по чл.81 ал.3 от НК за престъплението, за което е водено
производството, отдавна е изтекла, което изключва наказателното преследване. При повторното внасяне
на делото в съда, същото е било върнато за доразследване с указания, доколкото
дадените такива с първото съдебно разпореждане не са били изпълнени, а от представеното
по делото писмо от ВКП до адвоката на ищеца се установява, че през 2019г., е изпратена
поредна съдебна поръчка до Република Турция с цел събиране на доказателства. Такова забавяне
не може да бъде обосновано и с установяването на пострадалите от деянието лица,
респективно с необходимостта от посочването им в обвинителния акт, поради което
неоснователно е възражението на ответника, че предмета и обхвата на
разследването са довели до отсъствие на продължило извън рамките на разумния
срок наказателно производство. Описаните в приложението на обвинителни актове
списъци, справки, постановления и писма на П.сочат, че в хода на наказателното
производство са извършвани различни и значителни по обем процесуални действия,
но необходимостта от пълно и всестранно разследване посредством разпит на
всички пострадали лица като свидетели, не може да бъде противопоставяно на
осигуряване на правото на пострадалите да бъде разгледано и решено в разумен
срок наказателното дело.
Непосочването
на пострадалите от деянието лица е прието от съда като неяснота на
инкриминираното деяние поради невъзможност да се установи характера и размера
на причинените вреди, задължение за което има прокуратурата, която невъзможност
засяга както правото на защита на обвиняемите, така и правата на пострадалите
от деянието лица, а те, съгласно действащия закон към момента на постановяване
на разпорежданията от съда, са могли да упражняват правата си в наказателния
процес при вече образувано съдебното производство. Затова и въпреки
последвалите промени в нормативната уредба, уреждаща правилата на наказателния
процес, включително и задължението на органа на досъдебното производство да
разяснява правата на пострадалите в наказателното производство, преценката за
необходимостта от разпита на всички пострадали от инкриминираното деяние лица
за всестранното и обективно разследване по досъдебното производство е на прокуратурата,
по аргумент от чл.246
от НПК.
Установяването
на престъплението, за което се повдига обвинение пред съд, е обусловено от събирането
на определен обем относими и достатъчни за изясняване на обективната истина доказателства,
но същевременно с това не следва да води забавяне на производството, както е в
случая. Предвид изложеното, съдът намира, че не може да се възприеме за
оправдано забавянето на досъдебното производство поради необходимост да бъдат
разпитани като свидетели всички пострадали от престъплението.
Предвид
гореизложеното и като съобрази, че по делото липсват данни и не са налице
доказателства ищецът, като пострадал, да е препятствал развитието на
досъдебното производство, в което е разпитван като свидетел, съдът счита, че именно
предприетите от П.действия във връзка с разследването са причина за
неоправданото забавяне на наказателното производство.
С оглед
изложеното, съдът намира, че е нарушено правото на ищеца за разглеждане и решаване на
делото в разумен срок по смисъла на ЕКЗПЧОС, като именно действията на ответника са довели
до настъпването в правната сфера на ищеца на неимуществени вреди, които
подлежат на обезщетяване. Предвид пар.1 от ЗР към ЗОДОВ вр.чл.52 от ЗЗД
обезщетението за неимуществени вреди с правно основание чл.2б от ЗОДОВ следва
да бъде определено от съда по справедливост. Същото следва да е съразмерно с
обществения критерий за справедливост, като при определянето му се вземат
предвид конкретните обстоятелства по делото. Съдът, при определяне на
обезщетението, което да репарира причинените неимуществени вреди следва да
отчете характера и степента на увреждането, начина и обстоятелствата, при които
е получено, вредните последици, както и икономическите условия в държавата.
Установи
се по делото, че голямата продължителност на висящото наказателно производство
е повлияло неблагоприятно живота и здравето на ищеца, оказало е негативно
въздействие върху психиката му, като същевременно с това от използваните спрямо
него средства от органите на държавната власт за насилствена асимилация на
мюсюлманското малцинство в страната през време на възродителния процес и във
връзка с причинените на ищеца неимуществени и имуществени вреди от
неправомерното му лишаване на свобода същият е предявил искове по чл.5 от
ЕКЗПЧОС, изпратени за разглеждане по подсъдност на Окръжен съд – Плевен.
В
случая следва да бъдат преценени доказателствата, относими към въпроса за
претърпените в резултат от забавянето на наказателното производство
неимуществени вреди. С оглед значимостта на производството за ищеца и поради
неоправдано дългия срок на висящото досъдебно производство ищецът претърпял
неимуществени вреди, свързани със засягането на неговото психологично състояние,
установено посредством събраните по делото гласни доказателства. Същият се
чувствал неудовлетворен от бавното разследване и липсата на резултат, свързан с
изправянето пред съд на виновните лица, изпитвал разочарование, раздразнение и безпокойство.
Чувствал се потиснат и загубил вяра, че делото ще бъде приключено, терзаел се,
че няма да бъде установена обективната истина. В продължение на годините
тревожността на ищеца от неприключване на наказателното дело се засилила и го
обзело отчаяние, страдал, че справедливостта няма да бъде възстановена.
Имайки
предвид особеностите на разглеждания случай и че неспазването на разумния срок
на продължителност на производството винаги увеличава вредните последици, както
и съобразявайки значимостта на производството за ищеца, съдът намира, че
справедливият размер на обезщетението за причинените му неимуществени възлиза
30 000лв. Този размер на обезщетението съдът намира за съобразен с
критерия за справедливост по чл.52 от ЗЗД, поради което и предявеният иск за обезщетение за неимуществени вреди
следва да бъде уважен за сумата от 30 000лв., а за разликата над нея до пълния
предявен размер от 100 000лв. искът, като неоснователен, следва да бъде
отхвърлен. Сумата от 30 000лв. е достатъчна за репариране на причинените
неимуществени вреди на ищеца и е дължима, ведно със законната лихва върху нея,
считано от датата на предявяване на иска – 14.03.2019г., до окончателното й изплащане.
Предвид
изхода на спора и направеното искане от ищеца, ответникът следва да бъде осъден
да му заплати направените по делото разноски в размер на 10лв., представляващи внесената
държавна такса, на основание чл.10 ал.3 от ЗОДОВ вр.чл.78 ал.1 от ГПК.
Воден от
горното, съдът
Р
Е Ш И :
ОСЪЖДА П.на Р.Б.да заплати на Р.Х.Х., ЕГН **********,***,
съдебен адрес:***, офис 10, Адвокатско дружество „Е.Ф.“ – чрез адв. Е.Ф.,
сумата от 30 000лв./тридесет хиляди лева/, представляваща обезщетение за
причинените му неимуществени вреди от нарушаване на правото му на разглеждане и
приключване в разумен срок на сл.дело № 1/1991г., преобразувано в сл.дело №
780-II/1998г. по
описа на ВОП – София, преобразувано в ДП № II-048/1999г. по описа на ВОП – София,
от образуване на сл.дело през м.01.1991г. до датата на подаване на исковата молба,
ведно със законната лихва върху сумата, считано от предявяване на иска -
14.03.2019г., до окончателното й изплащане, като ОТХВЪРЛЯ предявения иск
за разликата над 30 000лв./тридесет хиляди лева/ до 100 000лв./сто хиляди
лева/.
ОСЪЖДА П.на Р.Б.да заплати на Р.Х.Х., ЕГН **********,***,
съдебен адрес:***, офис 10, Адвокатско дружество „Е.Ф.“ – чрез адв. Е.Ф.,
сумата от 10лв./десет лева/, представляваща внесената по делото държавна такса,
на основание чл.10 ал.3 от ЗОДОВ вр.чл.78 ал.1 от ГПК.
Решението
подлежи на въззивно обжалване пред Софийския апелативен съд, в двуседмичен срок
от връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: