№ 473
гр. Бургас, 09.11.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – БУРГАС, I ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ,
в публично заседание на тринадесети октомври през две хиляди двадесет и
първа година в следния състав:
Председател:Мариана Г. Карастанчева
Членове:Пламена К. Георгиева Върбанова
Кристиян Ант. Попов
при участието на секретаря Ани Р. Цветанова
като разгледа докладваното от Кристиян Ант. Попов Въззивно гражданско
дело № 20212100501218 по описа за 2021 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК и е образувано по повод
въззивна жалба, подадена от „Застрахователно акционерно дружество
„Булстрад Виена Иншурънс Груп“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес
на управление гр. София, Район Триадица, пл. „Позитано“ № 5 против
Решение № 278 от 13.05.2021 г. постановено по гр.д. № 5206/2020 г. по описа
на РС Бургас.
С посоченото решение Бургаският районен съд е уважил предявеният от
Х.И.Н., ЕГН ********** иск като е осъдил ответника -„Застрахователно
акционерно дружество „Булстрад Виена Иншурънс Груп“” АД, ЕИК
********* да заплаща на ищцата месечна сума в размер от 75,22 лева,
представляваща имуществена вреда, последица от настъпило на 19.09.2010
год. ПТП, която вреда се състои в разликата между МРЗ от 610 лева,
определена за 2020 год. с ПМС № 350/19.12.2019 год. и сбора от определената
на ищцата инвалидна пенсия от 169,96 лева и присъдените й обезщетения от
150,85 лева и 213,97 лева съответно по гр. д. № 1787/2014 год. и гр.д. №
40/2018 год. на БРС, считано от 01.08.2020 год. до настъпване на основание за
изменение или прекратяване на месечното задължение от 75,22 лева, ведно с
обезщетение в размер на законната лихва за забавено плащане на всяка
месечна сума, считано от първо число на месеца, следващ този, за който се
дължи всяка една месечна главница, до окончателното й изплащане.
Въззивното дружество оспорва първоинстанционното решение, като
1
сочи, че същото е недопустимо, неправилно и необосновано. Оплакванията за
недопустимост на съдебния акт, въззивникът обосновава с възражение за
родова подсъдност на иска на окръжен съд съобразно нормата на чл. 69, ал. 1
т. 6 ГПК, както и с възражение за отвод на сила на пресъдено нещо предвид
постановените от съда решения по предходни производства, водени между
страните /гр.д. № 1787/2014 г. по описа на БРС, гр.д. №40/2018 г. по описа на
БРС, гр.д. № 23/2019 г. по описа на БРС и по гр.д. № 1564/2011 г. по описа на
ОС Бургас/. На следващо място въззивникът сочи, че формираните от БРС
изводи за основателност на исковата претенция се намират в противоречие
със задължителната съдебна практика, обективирана в т. 3 от ППВС № 4 от
23.12.1968 г. и т. 7 от ППВС №4 от 30.10.1975 г. Възразява, че при
постановяване на обжалваното решение, БРС не е зачел силата на пресъдено
нещо по влязлото в сила решение по гр.д. № 1787/2014 г. по описа на БРС, с
което съдът вече е присъдил в полза на ищцата месечно обезщетение в размер
на 213,97 лева, което обезщетение, според въззивника, обхваща и исковия
период по настоящото дело, тъй като с цитираното решение то било
присъдено до навършването на 65 – годишна възраст на ищцата. На следващо
място, въззивникът оспорва като неправилни и вътрешно противоречиви
изводите на съда, с които е отхвърлил като неоснователни възраженията на
ответника за изтекла погасителна давност, както и за съпричиняване на
вредите от страна на ищцата. В тази връзка твърди, че 5- годишния давностен
срок съгласно чл. 197 КЗ (отм.) е започнал да тече считано от датата, на която
е настъпило ПТП -19.09.2010 г. и бил изтекъл пет години преди
предявяването на исковата молба в съда на дата 01.09.2020 г. Евентуално се
поддържа оплакването, че доколкото предмет на иска са повтарящи се
задължения, то в случая следва да се приложи кратката тригодишна давност.
По отношение на възражението за съпричиняване, въззивникът сочи, че
районният съд при постановяване на оспореното решение не е съобразил
формираната с решението по гр.д. № 1564/2011 г. по описа на БОС сила на
пресъдено нещо по въпроса относно приноса на пострадалата по чл. 51, ал. 2
от ЗЗД за съпричиняване на търпените от нея вреди, приет за доказан в
размер на 30 %. Фактът на съпричиняването е общ в отношенията между
страните и не може да бъде пререшаван в следващите спорове между
страните във връзка с процесното ПТП. Излагат се оплаквания и относно
това, че районният съд не е зачел постановеното решение по гр.д. № 23/2019
г. по описа на БРС /имащо преюдициален характер спрямо настоящото
производство/, с което била отхвърлена аналогична претенция на ищцата,
включваща по – ранен период, но със същия краен срок. Правят се оплаквания
за допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила от
страна на районния съд поради необсъждане на възраженията на ответното
дружество, както и на представените от него доказателства, в това число
възражението по допустимостта на исковете и за отвод поради сила на
пресъдено нещо. Във въззивната жалба се поддържа оплакването за
недоказаност на предявения иск. При присъждане на обезщетението,
представляващо разлика до определения брутен размер на МРЗ, съдът не е
отчел, че същото следва да бъде намалено със съответните задължения за
2
данъци и осигуровки. Прави искане за отмяна на обжалваното решение и
постановяване на акт по същество, с който исковите претенции да бъдат
отхвърлени като неоснователни. Претендира разноски за две съдебни
инстанции.
В срока по чл. 263 от ГПК, е постъпил писмен отговор от въззиваемата
Х.Н., чрез упълномощения й представител адв. Сава Каров, с който жалбата
се оспорва като неоснователна и се настоява за потвърждаване на съдебното
решение. Излагат се аргументи относно промяната в обществено-
икономическите условия, съществували по времето когато били постановени
цитираните от въззивника постановления на Пленума на ВС /от 1968 г. и от
1975 г./ и актуалните такива. Позовава се на съдебна практика, съгласно която
при определянето на обезщетение за претърпени вреди от значение е
размерът на брутното трудово възнаграждение, което увреденият или
професионално заболелият би получавал през исковия период, като най -
ниският размер на това възнаграждение се съизмерява с МРЗ. Оспорва се
възражението за изтекла погасителна давност по аргумент за наличието на
екцес и настъпилите в резултат на това нови заболявания и усложнения в
здравословното състояние на ищцата. В тази връзка се оспорва и
възражението за съпричиняване, като възиваемата страна счита, че такова е
допустимо само по отношение на последиците от екцеса. По отношение на
заявения от ответната страна отвод за сила на пресъдено нещо съобразно
постановеното съдебно решение по гр.д. № 23 от 2019 г. по описа на БРС,
намира, че същото не се ползва със задължителна сила спрямо съда,
разглеждащ настоящия иск. По изложените съображения моли за
потвърждаване на първоинстанционното решение. Претендира разноски за
въззивното производство.
Въззивната жалба е допустима, подадена в законовия срок и отговарящи
на изискванията на чл. 260-261 ГПК.
При служебната проверка по чл. 269 ГПК, въззивният съд констатира,
че обжалваното решение е валидно и допустимо, поради което жалбата
следва да бъде разгледана по същество.
Съдът като прецени доводите на страните, прие следното:
Делото е образувано по повод исковата молба на Х.И.Н., от гр.***, с
която претендира осъждане на „Застрахователно акционерно дружество
„Булстрад Виена Иншурънс Груп“” АД, ЕИК *********, със седалище гр.
София, да й заплаща месечна сума от 75,22 лева, представляваща разлика
между определената на ищеца инвалидна пенсия от 169,96 лева, присъдените
й парични обезщетения по гр. д. № 1787/2014 год. и № 40/2018 год. на БсРС и
минималната работна заплата за страната за 2020 год. – 610 лева, считано от
01.08.2020 год. до настъпване на основание за изменение или прекратяване на
задължението, ведно със законната лихва за забава върху всяка от месечните
вноски, начислена от подаване на исковата молба – 01.09.2020 год., до
окончателното им изплащане, претендира деловодните разноски.
Ответникът оспорва исковете; ангажира доказателства и моли за
присъждане на деловодните разноски.
3
Съдът като прецени събраните по делото доказателства прие за
установено следното от фактическа страна :
Правилни са фактическите изводи на първоинстанционния съд, че
ищецът Х.И.Н. е пострадала при ПТП на 19.09.2010 год., като пътник в МПС,
управлявано от Е.Г.. Вследствие на причинените травми на ищеца е призната
100 % трайна нетрудоспособност, пожизнено – с решение на ТЕЛК от
07.04.2017 год. С Решение № 302/17.02.2016 год. по гр. д. № 1787/2014 год. на
БсРС ответникът-застраховател е осъден да заплаща на ищцата месечна сума
от 213,97 лева, представляваща разлика между трудовото й възнаграждение
към деня на деликта и определената й инвалидна пенсия. С Решение №
2546/10.12.2018 год. по гр. д. № 40/2018 год. на БсРС (между същите страни)
ответникът е осъден да заплаща на ищеца и месечната сума от 150,85 лева,
представляваща разлика между МРЗ за страната – 510 лева, инвалидната
пенсия на ищеца и паричното обезщетение от 213,97 лева. Идентичен спор
между страните – за месечната сума от 44,48 лева, за период след 02.01.2019
год., е бил разрешен с влязло в законна сила решение по гр. д. № 23/2019 год.
на БсРС, с което искът на Х.И.Н. е отхвърлен.
С Постановление № 350 от 19.12.2019 г., на Министерският съвет,
размерът на минималната работна заплата за страната, считано от 01.01.2020
год. е бил увеличен до 610 лева.
С оглед така установеното от фактическа страна, съдът достига до
следните правни изводи:
В настоящия процес спорен между страните е правният въпрос дали при
присъдено обезщетение за имуществени вреди – пропуснати ползи,
представляващи разлика между трудовото възнаграждение към деня на
деликта и определена инвалидна пенсия в полза на пострадалия, може да се
допълва с присъждане на допълнително обезщетение при всяко увеличение
на МРЗ за страната.
Настоящият съдебен състав намира, че тази промяна следва да намери
отражения в дължимото на пострадалото лице обезщетение (независимо дали
има за последица увеличението или намалението на размера му). Изложените
мотиви на ППВС за трайната нетрудоспособност са свързани с определяне
първоначалния размер на дължимото обезщетение, но не изключват
възможността за промяна на сумата. Това е така, тъй като с Решение № 2 от
11.VII.1995 г. по гр. д. № 1/95 г. на Пленума на Върховния съд е обявена за
загубила сила т. 7 от ППВС № 4/1975 г., която обвързва съдилищата със
задължително тълкуване досежно въпроса за определяне на обезщетението в
такива случаи, като се изхожда от размера на трудовото възнаграждение до
датата на увреждането. Според тази т. 7 от ППВС № 4/1975, настъпилите по-
късно изменения в размера на трудовото възнаграждение се вземат под
4
внимание, но само в случаите, когато увреждането е довело до състояние на
временна нетрудоспособност (т. 2, ал. 1 и 3 от постановление № 4/68 г. на
Пленума на Върховния съд), а при увреждане, довело до трайна
нетрудоспособност, съгласно т. 3 от същото постановление имуществените
вреди се определят само с оглед на трудовото възнаграждение преди
увреждането. Тази постановка е отменена от Върховния съд поради
настъпилите инфлуационни процеси в страната през 1995 г. При настоящата
социално-икономическа обстановка в страната, няма основание да се приеме,
че старото тълкуване в отменената т. 7 от ППВС № 4/1975 г. следва отново да
намери приложение.
В настоящия случай на ищеца се дължи обезщетение от застрахователя,
на основание чл. 223, ал. 2 и чл. 226 КЗ (отм., в сила към деня на деликта).
При определяне на по-голям размер на МРЗ за страната във всеки случай ще е
налице появата на нова вреда, тъй като настъпва нов факт, който води до
увеличаване на вредите – пропуснати ползи представляващи трудово
възнаграждение, което пострадалата със сигурност би получавала, ако
увреждането не беше настъпило. В разглеждания казус тази вреда се състои в
сумата от 75,22 лева, тя представлява разликата между определените
обезщетения с решенията на БсРС по гр. д. №№ 1787/2014 год. и 40/2018 год.,
инвалидната пенсия на ищеца и МРЗ за страната за 2020 год., и тази вреда
подлежи на обезщетяване от ответника-застраховател на основание чл. 51, ал.
1, ЗЗД вр. с чл. 226 КЗ (отм.).
Неоснователни са всички възражения за недопустимост и неправилност
на първоинстанционното решение. На първо място първоинстанционния съд
правилно е разгледал предявения иск като нему подсъден, защото цената на
иска следва да се определи съобразно правилото на чл. 69, ал. 1, т. 7 ГПК и
сборът на платежите за три години не надминава размера определен в чл. 104,
т. 4 ГПК. По отношение на претендирания в настоящото производство размер
на обезщетението при наличие на нови имуществени вреди, няма формирана
сила на присъдено нещо на нито едно от предходните съдебни решение между
същите страни, тъй като предходните решения (както и влязлото в сила
Решение по гр. д. № 23/2019 год. на БРС, с което идентичен иск е отхвърлен)
се отнасят за други периоди и за различни вреди, необезщетени и
непретендирани до момента на предявяване на иска по настоящото дело.
Именно защото се касае за нововъзникнали вреди причинени от деликта,
давността за вземането към момента на предявяване на иска също не е
изтекла.
Неоснователно е възражението за съпричиняване, тъй като поведението
на ищцата по време на деликта не е в причинна връзка с процесните вреди.
Поради съвпадане на изводите на двете инстанции, и при споделяне на
мотивите на първоинстанционния съд, към които настоящият състав
препраща на основание чл.272 от ГПК, обжалваното решение следва да бъде
5
потвърдено.
Предвид потвърждаване на обжалваното решение изцяло, „Булстрад
Виена иншурънс груп” АД дължи заплащане на разноските във въззивното
производство направени от Х.И.Н. в размер на 400 лв.- адвокатски хонорар.
Мотивиран от изложеното, Бургаският окръжен съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 278 от 13.05.2021 г. постановено по гр.д.
№ 5206/2020 г. по описа на РС Бургас.
ОСЪЖДА „Застрахователно акционерно дружество „Булстрад Виена
Иншурънс Груп““ АД, ЕИК *********, да заплати на Х.И.Н., ЕГН
********** сумата в размер на 400 лв. (четиристотин лева), представляваща
разноски за въззивна инстанция.
Решението не подлежи на обжалване и е окончателно.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6