№ 1253
гр. София, 10.03.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-В СЪСТАВ, в публично
заседание на тридесети ноември през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:Анелия Маркова
Членове:Ваня Н. Иванова
Десислава Алексиева
при участието на секретаря Юлиана Ив. Шулева
като разгледа докладваното от Десислава Алексиева Въззивно гражданско
дело № 20211100512968 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл. 258 - 273 ГПК
С решение от 09.06.2021 г. по гр.д. № 20456/2020 г. по описа на СРС, 144 състав е
прието за установено по отношение на „И.А.“ ЕООД, ЕИК ******* и с ново наименование
“М.Б.“ ЕООД, представлявано от управителя съществуването на вземане спрямо „Н.“
ЕООД, представляван от П. П. със седалище гр. София, бул. ******* на основание чл.422,
ал. 1 ГПК, вр. чл.79, ал. 1 ЗЗД и чл.228 от ЗЗД за следните суми: сумата от 2785 лева като
сбор за наемна цена за ползване на вещ от „Н.“ ООД, а именно съоръжение 450 АJ серия
********** - за периода от 20.09.2017 г. до 26.10.2017 г. с неплатен остатък от 265 лева и за
периода от 27.09.2017 г. до 26.10.2017 г. с неплатена сума в размер на 2520 лева, за които са
издадени фактура с № 9183/ 19.09.2017г. на стойност от 960 лева и фактура с №
9223/27.09.2017 г. на стойност от 2520 лева, които суми са дължими ведно със законовата
лихва за забава от датата на сезиране на съда – 12.06.2019 г. до изплащане на вземането и са
предмет на заповед по чл.410 от ГПК от 26.06.2019г. по ч.гр.д. с № 33529/ 2019г. по описа
на СРС и е осъдена Н. ООД ЕИК ******* да заплати на И.А.“ ЕООД, ЕИК ******* и с ново
наименование “М.Б.“ ЕООД, на основание чл.78, ал.1 от ГПК и ТР 4/2013г. на ОСГКТ, т.12
сумата от 1679 лева – съдебно-деловодни разноски по гр.дело №20456/2020г. и ч.гр.дело №
33529/ 2019г. по описа на СРС.
В срока по чл. 259, ал. 1 ГПК е постъпила въззивна жалба от „Н.“ ЕООД, ЕИК
*******, с което се обжалва първоинстанционното решение като неправилно и и
необосновано. Твърди, че по делото е установено, че няма писмени договори за наем, че
Ц./С.И. няма връзка с ответното дружество, процесните фактури не са изпращани на
ответника, вещта е наета за 7 дни на база устен договор и по същия не са подписвани
никакви документи. В счетоводството на ответника не са осчетоводени процесните фактури.
Наемът за 7 дни е платен. Събраните доказателства не доказват предявения иск. Не се
доказва нито договор за доставки на оспорената фактура, нито заявка от „Н.“ ООД, нито се
доказва осигуряване на съоръжението в период, обективиран в посочената фактура.
1
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба, с която същата
се оспорва по същество. По отношение на дължимите суми наем за периода 27.09.2017 г. до
26.10.2017 г. счита, че липсват доказателства за връщане на машината, след като
ответникът твърди, че я е ползвал 7 дни. Изтъква, че счетоводството на ищеца е водено
редовно, но не и счетоводството на ответника. Счита, че не са оспорени документите, освен
допълнителното споразумение към договора за наем. Приемо-предавателните протоколи не
са оспорени. Отправя искане за потвърждаване на решението и присъждане на разноски.
Софийският градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе
предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и
възраженията на насрещната страна, приема следното:
Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд проверява правилността на
първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания, а служебно
следва да ограничи проверката си само за валидност, допустимост на решението в
обжалваната част и спазване на императивните норми на материалния закон (т. 1
на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г., ОСГТК на ВКС).
Обжалваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо.
Първоинстанционният съд е сезиран с искове за неплатена наемна цена в размер на
2785 лева за ползване на движима вещ в периода от 20.09.2017 г. до 26.10.2017 г. за които са
издадени фактура № 9183/19.09.2017 г. на стойност 960 лева и фактура № 9223/27.09.2017 г.
на стоност 2520 лева. Ищецът твърди, че с ответника са сключили договор за наем № 33431
от 19.09.2017 г. и с уговорен наемен период от 20.09.2017 г. до 26.09.2017 г. и дневен наем
75 лева без ДДС и Допълнително споразумение № 33522 от 27.09.2017 г., с което са
продължили срока на договора за периода от 27.09.2017 г. до 26.10.2017 г., за което е
издадена фактура № 9223/27.09.2017 г. за сумата от 2520 лева при дневен наем от 70 лева на
ден без ДДС. Твърди, че машината е върната съгласно приемо-предавателен протокол от
30.10.2017 г., подписан от името на Н. ЕООД от С.И.. Твърди, че ответникът е направил
частично плащане и неплатеният остатък по първата фактура № 9183/19.09.2017 г. е в
размер на 265 лева. Отправя искане за признаване за установено, че ответникът дължи
сумите в размер на 265 лева по фактура № 9183 и 2520 лева по фактура от 27.09.2017 г.
съгласно издадена заповед за изпълнение по ч.гр.д. 33529/2019 г. по описа на СРС.
Ответникът оспорва исковете по основание и размер. Твърди, че страните са имало
единствено правоотношение по неформален договор за наем чрез устни уговорки за 7 дни в
периода 20.09.2017 г. до 27.09.2017 г., когато предали обратно вещта. Не са подписвали
никакви протоколи или допълнителни споразумения. Оспорва договорът за наем,
допълнителното споразумение и приемо-предавателните протоколи да са подписвани или
приемани от „Н.“ ООД. Оспорва представителната власт на С.И. да подписва от името на
„Н.“. Твърди, че е узнал за протокола с връчването на препис от исковата молба.
В правната доктрина и в съдебната практика няма спор, че договорът за наем е
неформален и че за валидното възникване на наемно правоотношение следва да е налице
съгласие на страните относно вещта, която се предоставя във временно ползване и относно
възнаграждението (наемната цена), която наемателят дължи за предоставеното му ползване.
При наличието на съгласие относно посочените съществени елементи договорът се счита за
валидно сключен, като ирелевантен по отношение на действителността му е фактът дали
вещта реално е предадена на наемателя.
По делото не се спори, че съоръжение, модел 450 AJ , сериен номер ********** е
ползвано от ответника за срок от 7 дни в периода от 20.09.2017 г. до 26.10.2017 г. при дневна
наемна цена в размер на 75 лева без ДДС. Установява се, че „Н.“ ООД е платила на ищеца
сума в размер на 1325 лева по фактура №91182 и №9183 от 19.09.2017 г. Установява се още,
че фактура № 9183 от 19.09.2017 г. е издадена за сумата от 960 лева с вкл. ДДС с основание:
договор №33431 от 19.09.2017 г., периода на наема 7 дни 20.09.2017 г. – 26.09.2017 г. При
доказано съгласие на страните по съществените елементи на договора за наем – предмет,
цена и срок, то настоящият състав приема, че наемното правоотношение за периода от
20.09.2017 г. до 26.09.2017 г. е доказано. Доказана е и наемната цена – 75 лева без ДДС или
2
90 лева на ден с ДДС. Следователно чрез аритметическо изчисление, наемната цена за
период от 7 дни при горепосочения дневен наем, то общият размер на дължимия наем е 630
лева с вкл. ДДС. При твърдение от страна на ищеца, признато и от ответника и установено
от приетото по делото заключение на ССчЕ, ответникът е заплатил частично сумата по тази
фактура в размер на 695 лева. Ето защо се налага извода, че ответникът е платил дължимата
наемна цена за периода на наема 7 дни (20.09.2017 г. – 26.09.2017 г.) в размер на 630 лева с
вкл. ДДС. Предвид горното, като е уважил претенцията на ищеца по фактура
9183/19.09.2017 г. за сумата от 265 лева с основание наемна цена за горепосочения период,
първоинстанционният съд е постановил неправилен акт.
Спорен пред въззивния съд е и въпроса дали за периода от 27.09.2017 г. до 26.10.2017
г. страните са били обвързани от договор за наем на същото съоръжение.
Ответникът оспорва сключване на допълнително споразумение за удължаване на
срока на договора за наем. Представеното споразумение е неподписано. Съгласно уточнение
от процесуалния представител на ищеца в съдебно заседание от 27.10.2020 г. между
страните няма разписан договор за наем, нито допълнително споразумение. Касае се за
неформални договорки между страните. По делото не са ангажирани други доказателства в
подкрепа на твърдението, че между страните е сключено неформално споразумение за наем
на вещта в периода от 27.09.2017 г. до 26.10.2017 г. По делото е представена фактура от
27.09.2017 г., но няма данни същата да е била получена от ответното дружество, нито да е
била осчетоводена или да е ползван данъчен кредит. Допуснатите гласни доказателства по
повод ползването на вещта от ответника в исковия период не са събрани, а определението за
допускането им е отменено с протоколно определение от 26.01.2021 г. Изслушаното по
делото заключение на съдебно-техническата експертиза установява, че данните от „Джи пи
ес“ системата на машината автоматично се изтриват след изтичане на две години, ето защо
не може да отговори на поставения въпрос. Съгласно постъпило писмо от „Теленор
България“ ЕАД, мобилният номер на С.И., за когото се твърди, че е лицето, което е
отговаряло от страна на наемателя за приемане и предаване на оборудването ********** е
собственост на „П.Е.П. М.“ ЕАД, ЕИК *******, т.е. различно от ответника дружество.
Горните доказателства в съвкупност налагат извода, че по делото не е доказано постигнато
съгласие за сключване на договор за наем, респективно удължаване на срока на наемното
правоотношение между страните в периода от 27.09.2017 г. до 26.10.2017 г.
Противен извод не следва от представения по делото приемо-предавателния протокол
от 30.10.2017 г., за който се твърди, че е подписан от „Н.“ ООД чрез С.И.. Ответникът
оспорва наличието на представителна власт на лицето, подписало приемо-предавателния
протокол. От заключението на съдебната експертиза се установява, че лицето не е служител
на ответното дружество. Не се установява никаква връзка между него и „Н.“ ООД. Не се
установява, ответното дружество да е узнало за протокола от 30.10.2017 г. по-рано от
връчването му като приложение към исковата молба, ето защо настоящият състав приема, че
същото е оспорено, т.е. търговецът се е противопоставил веднага след узнаването му с
отговора на исковата молба, поради което презумпцията по чл. 301 ТЗ е неприложима в
разглеждания случай. В подкрепа на извода е и обстоятелството, че телефонният номер,
посочен на лицето С.И. е собственост на друго дружество „П.Е.П. М.“ ЕАД, ЕИК *******, а
не на ответника. Освен това, в приемо –предавателния протокол от 30.10.2017 г., които се
твърди от ищеца да е към процесния договор за наем, е посочен друг договор за наем /№
29203/, от този, който ищецът е въвел като процесен/ № 33431/. При горното разрешение,
неправилен се явява изводът на първоинстанционния съд, че е доказано по делото
ползването на машината в посочения период, което е обусловило и неправилния извод, че с
конклудентни действия, ответникът, ползвайки машината, дължи наемна цена. Настоящият
състав приема, че по делото не е доказано постигнато между страните съгласие за наем на
съоръжението в периода 27.09.2017 г. до 26.10.2017 г., нито се установява, че машината е
ползвана от ответника в този период, доколкото не се установява същата да е върната на
30.10.2017 г., както твърди ищеца. По изложените по-горе противоречия в доказателствения
материал и липсата на други доказателства в подкрепа на твърденията на ищеца се налага
3
извода, че искът по чл. 232, ал. 2 ЗЗД за заплащане на наемната цена за ползване на
процесното съоръжение в периода от 27.09.2017 г. до 26.10.2017 г. по фактурата от
27.09.2017 г. е недоказан и като такъв следва да бъде отхвърлен.
Крайните изводи на двете съдебни инстанции не съвпадат. На основание чл. 271, ал.
1, изр.1, ІІ пр. ГПК, първоинстанционното решение следва да бъде отменено и вместо него
да бъде постановено друго, с което да бъдат отхвърлени предявените искове.
Предвид изхода на спора и предявената претенция, въззиваемият /ищец/ следва да
заплати на въззивника /ответник/ направените разноски за първата инстанция в размер на
420 лв. за адвокатско възнаграждение, а за настоящата инстанция в размер на 461,17 лв. за
въззивна инстанция.
Водим от гореизложеното, съдът
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение от 09.06.2021 г. по гр.д. № 20456/2020 г. по описа на СРС, 144 състав,
вместо което ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявените от „И.А.“ ЕООД, ЕИК ******* и с ново наименование “М.Б.“
ЕООД, представлявано от управителя искове по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК с правно
основание чл.79, ал. 1 ЗЗД и чл.228 от ЗЗД за признаване за установено съществуването на
вземане спрямо „Н.“ ЕООД, ЕИК *******, представляван от П. П. със седалище гр. София,
бул. ******* за следните суми: сумата от 2785 лева, представляваща сбор за наемна цена за
ползване на вещ от „Н.“ ООД, а именно съоръжение 450 АJ серия ********** - за периода
от 20.09.2017 г. до 26.09.2017 г. с неплатен остатък от 265 лева и за периода от 27.09.2017 г.
до 26.10.2017 г. с неплатена сума в размер на 2520 лева, за които са издадени фактура с №
9183/ 19.09.2017 г. на стойност от 960 лева и фактура с № 9223/27.09.2017 г. на стойност от
2520 лева, които суми са дължими ведно със законовата лихва за забава от датата на
сезиране на съда – 12.06.2019 г. до изплащане на вземането и са предмет на заповед по
чл.410 от ГПК от 26.06.2019г. по ч.гр.д. с № 33529/ 2019г. по описа на СРС.
ОСЪЖДА „И.А.“ ЕООД, ЕИК ******* и с ново наименование “М.Б.“ ЕООД да заплати на
„Н.“ ЕООД, ЕИК ******* представляван от П. П. сумата в размер на 420 лв. разноски за
първата инстанция и сума в размер на 461,17 лв. разноски за въззивна инстанция.
Решението е окончателно.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
4