РЕШЕНИЕ
гр. София, 17.01.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, II „Е” състав в публично заседание на осемнадесети октомври две хиляди и деветнадесета
година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ИВАНКА И.
ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЪР САНТИРОВ
мл.с-я АДРИАНА АТАНАСОВА
при секретаря Елеонора Георгиева,
разгледа докладваното от съдия Сантиров гр. д. № 17173/2018 г.
по описа на СГС, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 и сл. ГПК
С
решение № 525130 от 05.11.2018 г., постановено по гр.д. № 57118/2017 г., по
описа на СРС, 162 с-в, са отхвърлени предявените от В.К.А. срещу С.С.В.
осъдителни искове с правно основание чл. 240, ал. 1 и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за
сумата от 6043 лв., представляваща непогасена главница по договор за заем от
30.08.2012 г., както и за сумата от 3000,41 лв., представляваща обезщетение за
забава в размер на законната лихва върху главницата за периода 01.10.2012 г. -
17.08.2017 г.. Със същото решение ищецът е осъден да заплати по сметка на Софийски районен съд, на основание
чл. 78, ал. 6 ГПК, сумата от 180 лв. - платени от бюджета на съда разноски в
производството.
Срещу
първоинстанционното решение е подадена въззивна жалба от ищеца В.К.А., чрез пълномощника
си - адв. Г. Б., с надлежно учредена представителна власт по делото, с оплаквания
за неговата неправилност поради допуснати от съда нарушения на материалния
закон, съществени процесуални нарушения и необоснованост. Счита за необоснован
извода на СРС, че не е доказано предаването на заемната сума, доколкото по
делото е представено като писмено доказателство запис на заповед от 30.11.2012
г., подписан от ответника. Поддържа, че ценната книга има своята доказателствена
сила, тъй като в гражданския оборот и правния мир е широко наложена практиката
при предоставянето на пари в заем да се подписват подобни гарантиращи кредитора
документи. Счита, че дори и да не представлява разписка за получената сума,
записът на заповед е индиция за възникнали и развили се между страните
облигационни отношения и начало на писмено доказателство за получаване на сума.
Изложени са оплаквания за нарушения на процесуалния закон от първоинстанционния
съд, отказвайки да допусне събирането на свидетелски показания за установяване
сключването на договора за заем, включително и предаването на сумата. Поддържа,
че соченото от страната по делото правно основание не е задължително за съда,
поради което е следвало ответникът да бъде осъден въз основа на менителничния
ефект. По изложените съображения моли обжалваното решение да бъде отменено, а
претенцията му изцяло уважена. Претендира разноски.
Въззиваемият
– ответник С.С.В., чрез назначения му особен представител адв. И. З., оспорва
въззивната жалба и моли първоинстанционното решение да бъде потвърдено като
правилно.
Жалбата
е подадена в срока по чл. 259 ГПК, от легитимирано лице - страна в процеса,
като е заплатена дължимата държавна такса за въззивно обжалване, поради което е
допустима.
Съгласно
чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а
по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е
ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата.
С
влязло в сила определение от 18.10.2019
г., постановено в открито съдебно заседание,предвид направен пред СГС частичен
отказ на ищеца от иска за главницата на основание чл. 233 ГПК, въззивният съд е
обезсилил обжалваното решение на СРС в частта, с която е отхвърлен предявения
иск с правно основание чл. 240, ал. 1 ЗЗД за разликата над сумата от 4999 лв.
до предявения размер от 6043 лв., като е прекратил производството в тази му
част.
Решението
в останалата обжалвана част (за главницата от 4999 лв.) е валидно и допустимо,
постановено в рамките на правораздавателната власт на съдилищата по граждански
дела и в съответствие с основанието и петитума на искането за съдебна защита.
Съдът,
като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства,
съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира въззивната жалба за неоснователна.
Настоящата
съдебна инстанция напълно споделя фактическите и правни изводи на първоинстанционния
съд и по силата на чл. 272 ГПК препраща към мотивите на СРС, като по този начин
те стават част от правните съждения в настоящия съдебен акт. По конкретно
наведени доводи във въззивната жалба, съдът намира следното:
Предмет
на делото е претендираното или отричано от ищеца спорно субективно материално
право, което се въвежда в процеса чрез правното твърдение на ищеца, съдържащо
се в исковата молба. В исковата молба ищецът следва да индивидуализира спорното
материално право чрез основанието и петитума на иска. Основанието на иска
обхваща твърдените от ищеца факти и обстоятелства, от които произтича претендираното
субективно материално право, т. е. правопораждащите юридически факти. Спорното
право се индивидуализира и чрез неговите субекти (страни по материалното правоотношение),
посочени в основанието на иска. Чрез петитума на исковата молба ищецът
конкретизира неговото съдържание (в какво се състои претендираното или отричаното
право, исканата правна промяна) и вида на търсената защита.
В
исковата молба ищецът В.А. конкретно и точно е посочил основанието на претенцията
си чрез твърдения за предадена в заем на ответника С.С.В. сума от 6043 лв., с
поето и неизпълнено от последния задължение да върне тази сума, сочейки още, че
вземането е било обезпечено с издаден от С.С.В. на същата дата на дадения заем
– 30.08.2012 г. Запис на заповед за сумата от 6043,00 лв.
Направеният
от ищеца частичен отказ от иска пред въззивната инстанция по своята същност представлява
изменение на иска (в случая петитума), чрез намаляване на неговия размер, но не
подменя основанието на ищцовата претенция, а именно неизпълнено задължение по сключен
договор за заем с ответника за сумата от 6043 лв. От една страна, подобно изменение
на основанието чрез конкретно въведени от въззивника твърдения за предоставен
заем от ответника за сумата от 4999 лв. не е налице, а от друга страна, същото
ще е недопустимо с оглед предвидения за това срок в чл. 214, ал. 1, изр. 1 ГПК
– първото заседание за разглеждане на делото пред първата инстанция. Тълкуване
в обратен смисъл би довело и до нарушаване на основния за гражданския процес принцип
на добросъвестност (чл. 3 ГПК), задължаващ страната да изнася пред съда
истината, спазването на който принцип не следва да бъде обусловен от неблагоприятния
за страната изход на първоинстанционното производство чрез промяната на безпротиворечиво
заявени твърдения в опит да бъде дерогирана забраната за допустимост на
свидетелски показания.
Предвид
изложеното, при правилно разпределена от СРС доказателствена тежест, ищецът е
следвало да докаже сключването на твърдения договор за заем, включително, че е
предал сумата от 6043 лв. на ответника. За последното обстоятелство, при
липсата на писмен документ, забраната за разпит на свидетели е налице (чл. 164,
ал. 1, т. 3 ГПК), тъй като се цели установяването на заемното правоотношение
над определената в закона стойност от 5000 лв., а процесуалният представител на
ответника изрично се е противопоставил на допускането на свидетел, такъв
законосъобразно не е допуснат, тъй като не е преодоляна относителната забрана
по смисъла на цитираната разпоредба. Поради
реалния характер на договора за заем, предоставената сума представлява
съществен елемент на договора и установяването на предаването й със задължението
за връщане от заемателя, е доказване на договора. Не е налице документ за
предаване на сумата, в който случай за останалите елементи на договора няма
забрана за установяването им със свидетелски показания (в този смисъл решение №
243 от 14.01.2019 г. по гр. д. № 269/2018 г., г. к., ІV г. о. на ВКС).
При
липса на други доказателства, представеният с исковата молба запис на заповед
от 30.11.2012 г., с който се твърди, че ответникът е обезпечил предоставения му
заем, не може да послужи като доказателство за сключването на такъв договор и
за предаването в заем на отразената в текста сума. Аргумент за този извод
следва от самото съдържание на ценната книга, която материализира единствено
обещание да се заплати посочената сума и предвид абстрактния му характер,
записът на заповед не отразява основанието, на което е издаден. Ето защо,
редовният от външна страна запис на заповед, какъвто е представеният такъв към
исковата молба, не може да изпълни и ролята на разписка по чл.
77, ал. 1 ЗЗД, удостоверяваща
предаване на отразената в текста му парична сума, тъй като по дефиниция
от чл. 535, т. 2 ТЗ той
материализира само безусловното обещание на издателя за плащане, не и негово
удостоверително изявление, че е получил пари от поемателя. Доказването на
каузално правоотношение или на предаване на парични средства посредством записа
на заповед е мислимо и възможно единствено в хипотезата, когато освен
реквизитите по чл. 535 ТЗ,
менителничният ефект съдържа и други вписвания, отнасящи се до каузални
правоотношения между издателя и поемателя и/или до извършена помежду им размяна
на пари, каквото вписване обаче в представения запис на заповед издаден на
30.08.2012 г. липсва. Или редовният запис на заповед не изпълнява функциите на доказателство за сключен заем, нито на
разписка за предаване на парични средства по договор за заем В този смисъл е
и споделяната от настоящия състав практика на ВКС обективирана в решение № 88 от 27.05.2013 г. по търг. д. №
374/2012 г.; решение № 78/17.07.2009 г. по т. д. № 29/2009 г. на
I т. о. и решение № 21/15.03.2012 г. по т. д. № 1144/2010 г. на I т. о.
Относно
развитите във въззивната жалба доводи за практическото приложение на
менителничния ефект като обезпечение на парично задължение на издателя по каузално
правоотношение, по което издателят е получил сума пари, следва да се отбележи, че
подобна презумпция законът не съдържа, а и не е изключено издаването на запис
на заповед да обезпечава чуждо задължение или такова, което няма характера на
заем. Тезата на въззивника, че записът на заповед представлява начало на
писмено доказателства не може да бъде споделена и не обосновава приложение на изключението
по чл. 165, ал. 2 ГПК, доколкото тази хипотеза касае симулативните сделки.
С
оглед горните съждения настоящият състав намира, че събраните пред въззивната
инстанция свидетелски показания са недопустими, не само с оглед забраната на
чл. 164, ал. 1, т. 3 ГПК, но и поради липсата на предпоставките на чл. 266, ал.
3 ГПК за допускането им, тъй като с оглед размера на твърдения договор за заем,
в съответствие с процесуалния закон, СРС законосъобразно не е допуснал
изслушването на свидетели за предаването на сумата. В този смисъл показанията
на изслушания пред СГС свидетел Й.С.С., въззивният съд намира, че не следва да
бъдат ценени като годно доказателствено средство, тъй като единствено въз
основа на тях въззивникът цели да докаже предаването на паричната сума и
сключването на договора за заема. Не рефлектира върху допустимостта на
свидетелските показания обстоятелството, че ищецът е направил частичен отказ от
иска, тъй като преценка за допустимостта на същите е стойността на договора,
която съобразно твърдението в исковата молба е 6043,00 лв., т.е. над 5000,00
лв.
В
противовес с поддържаното във въззивната жалба, СРС е бил обвързан от соченото от
ищеца чрез правните му твърдения основание, което взето предвид с формулирания
петитум, задължава съда служебно да даде правната квалификация на спора, независимо
от сочената от страните правна квалификация. Ето защо и съобразно
диспозитивното начало, СРС е разгледал иска въз основа на заявеното в исковата
молба и непроменено в първото по делото заседание основание на иска – договор
за заем за сумата от 6043лв. и не е разполагал с процесуална възможност при
постановяване на решението си да присъди претендираната сума на незаявено
основание – запис на заповед от 30.11.2012 г.
С
оглед горните съждения, при липсата на други ангажирани от ищеца относими и
допустими доказателства, с обжалваното решение законосъобразно и обосновано е прието
за неустановено от ищеца съществуването на твърдяното облигационно правоотношение
по договор за заем, поради което и искът е бил отхвърлен изцяло. С оглед неоснователността на главния иск
неоснователен е и акцесорния иск за заплащане на мораторна лихва.
Доколкото
крайните правни изводи на настоящия състав съвпадат изцяло с тези на СРС,
въззивната жалба се явява неоснователна, а обжалваното решение следва да бъде потвърдено.
Предвид направения
пред настоящата инстанция частичен отказ от иска за част от главницата (над
4999 лв. до първоначално претендираните 6043 лв.), то и предмет на делото
остава претенцията за сумата от 4999 лв. Нейният размер, по аргумент от чл. 69,
ал. 1, т. 1 ГПК, съставлява цената на иска и доколкото е под 5000 лв., то и на
основание чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК
настоящото решение не подлежи на касационно обжалване.
Така мотивиран,
Софийският градски съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА
решение №
525130 от 05.11.2018 г., постановено по гр.д. № 57118/2017 г., по описа на СРС,
162 с-в, с което са били отхвърлени предявените от В.К.А.
срещу С.С.В. осъдителни искове с правно основание чл. 240, ал. 1 и чл. 86, ал.
1 ЗЗД за сумата от 4999,00 лв., представляваща непогасена главница по договор
за заем от 30.08.2012 г., както и за сумата от 3000,41 лв., представляваща
обезщетение за забава в размер на законната лихва върху главницата за периода
01.10.2012 г. - 17.08.2017 г.
РЕШЕНИЕ
№ 525130 от 05.11.2018 г., постановено по гр.д. №
57118/2017 г., по описа на СРС, 162 с-в., в частта, с която е отхвърлен
предявения иск с правно основание чл. 240, ал. 1 ЗЗД за разликата над сумата от
4999 лв. до предявения размер от 6043 лв. е било обезсилено на основание чл.
233 ГПК, предвид направения от ищеца пред въззивната инстанция частичен отказ.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: