№ 2646
гр. С., 18.02.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 48 СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и девети януари през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:ИВЕЛИНА М. СИМЕОНОВА
при участието на секретаря ЙОРДАН С. ДЕЛИЙСКИ
като разгледа докладваното от ИВЕЛИНА М. СИМЕОНОВА Гражданско
дело № 20231110162504 по описа за 2023 година
Производството е по реда на чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. чл. 235 ГПК.
Предявени са от П. Р. Б. срещу „С.К.“ ООД искове за прогласяване нищожност на
клаузата на чл. 11 от договор за потребителски кредит № 809745 към искане № 9173653 от
06.02.2023 г., предвиждаща заплащане на неустойка при непредоставяне на обезпечение
(съгласно молба – уточнение от 22.12.2023 г.) на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 19,
ал. 4 ЗПК и чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК и чл. 146, ал. 1, вр. чл. 143, ал. 2, т. 5 ЗЗП – нищожност
поради противоречие на закона, включително поради неравноправност; евентуално на
основание чл. 26, ал. 1, пр. 2 ЗЗД, вр. чл. 21, ал. 1 ЗПК, вр. чл. 19, ал. 4 ЗПК и чл. 33, ал. 1
ЗПК – нищожност поради заобикаляне на закона; евентуално на основание чл. 26, ал. 1, пр. 3
ЗЗД – нищожност поради накърняване на добрите нрави, както и кумулативно съединен с
тях частичен осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за осъждане на
ответника да заплати на ищеца сумата от 50 лв. – част от вземане в общ размер на 158,92 лв.
(съгласно молба уточнение от 04.10.2024 г.), представляващо платена от ищеца без
основание сума въз основа на нищожната договорна клауза, ведно със законната лихва от
14.11.2023 г. до окончателното плащане.
Ищецът твърди, че е сключил с ответника договор за потребителски кредит № 809745
към искане № 9173653 от 06.02.2023 г., по силата на който му е предоставена в заем сумата
от 550 лв., с краен срок на погасяване 24.04.2023 г., при уговорени ГЛП в размер на 40,05 %
и ГПР в размер на 49,78 %, като се е задължил да върне заема ведно с възнаградителна лихва
на 11 седмични погасителни вноски, от които 1 вноска в размер на 4,28 лв. и 10 вноски в
размер от 57,38 лв. Сочи, че съгласно чл. 5.1. от договора бил задължен да осигури
обезпечение след сключването му, отговарящо на редица изисквания, като поради
1
непредставянето на обезпечение му била начислена неустойка по чл. 11, ал. 2 от договора в
размер на 158,92 лв., включена изначално в погасителния план, с което погасителната вноска
възлизала на 67 лв., а общият размер на задълженията му по договора – на 737 лв. Релевира
възражение за нищожност на целия договор за паричен заем поради противоречие със закона
– с разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Изтъква, че уговорената в чл. 11 от договора
клауза за неустойка противоречи на императивни норми на ЗПК, поради което е нищожна.
Счита, че с посочената клауза се цели да се заобиколи предвиденият максимален размер на
ГПР – чл. 19, ал. 4 ЗПК. Сочи, че уговорената неустойка за непредоставяне на обезпечение в
действителност представлява разход по кредита, който следва да бъде включен в ГПР, но
това в случая не е сторено, поради което посоченият в договора ГПР е неправилен. В тази
връзка излага доводи, че към потребителя са поставени неизпълними изисквания относно
обезпечението, което следва да представи, с което се цели увеличаване на възнаграждението
на кредитора, като неустойката е изначално включена в погасителните вноски. Тя
представлява разход, пряко свързан с договора за потребителски кредит, известен е на
кредитора и следва да се заплати от потребителя. Договарянето на този разход като
неустойка има единствено за цел увеличаване на възнаграждението на кредитора над
максимално допустимия размер, поради което на основание чл. 21 ЗПК тази клауза е
недействителна. Навежда възражение за нищожност на клаузата за неустойка поради
нейната неравноправност по смисъла на чл. 143, ал. 2, т. 5 ЗЗП, защото е необосновано
висока – надвишава размера на възнаградителната лихва. Сочи, че е налице заобикаляне на
разпоредбата на 19, ал. 4 ЗПК, предвиждаща максимален праг на ГПР, и на чл. 33, ал. 1 ЗПК,
тъй като на практика с клаузата за неустойка е уговорено допълнително обезщетение за
забава, поради което на основание чл. 21, ал. 1 ЗПК клаузата е нищожна. Намира я за
нищожна и като накърняваща добрите нрави, защото неустойката излиза извън присъщите й
функции, неясно е какви точно вреди на кредитора би покрила и цели единствено
неоснователно обогатяване на кредитора. Счита, че платената сума по нищожната
неустоечна клауза е недължимо платена. Моли за уважаване на исковете и за присъждане на
разноски.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК ответникът е подал отговор на исковата молба, с който
оспорва предявените искове като неоснователни. Излага съображения, че договорът за
потребителски кредит не е недействителен по смисъла на ЗПК, като са спазени всички
изисквания на чл. 11 ЗПК. Твърди, че процесната неустойка е начислена въз основа на
действителна неустоечна клауза, както и че същата не следва да се включва при
изчисляването на ГПР. Сочи, че клаузите от договора не са неравноправни. Моли за
отхвърляне на исковете. Претендира разноски.
В открито съдебно заседание на 20.11.2024 г. е допуснато на основание чл. 214, ал. 1
ГПК изменение на размера на иска с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД чрез неговото
увеличаване до сумата от 158,92 лв. – предявен в пълен размер.
Съдът, след като съобрази доводите на страните и събраните по делото
доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2
2
ГПК, намира за установено следното от фактическа страна:
По делото не се спори, а и от приетия като доказателство договор за потребителски
кредит № 809745 към искане № 9173653 и стандартен европейски формуляр за предоставяне
на информация за потребителските кредити (СЕФ), е видно, че на 06.02.2023 г. между ищеца
П. Р. Б., в качеството му на кредитополучател, и „С.К.“ ООД, в качеството му на кредитор, е
сключен договор за кредит, по силата на който „С.К.“ ООД е предоставило на П. Б. сумата от
550 лв., която ищецът се е задължил да върне на 11 седмични погасителни вноски – в размер
на 1 х 4,28 лв. и 10 х 57,38 лв., заедно с възнаградителна лихва при фиксиран годишен
лихвен процент (ГЛП) в размер на 40,05 % и годишен процент на разходите (ГПР) от 49,78
%, с дата на последно плащане - 24.04.2023 г., при обща сума, дължима от
кредитополучателя в размер на 578,08 лв., включваща главница в размер на 550 лв. и
възнаградителна лихва в размер на 28,08 лв. Предвидено е, че договорът служи като
разписка, удостоверяваща получаването на заемната сума от кредитополучателя.
В чл. 5 от договора е уговорено, че договорът за потребителски кредит ще бъде
обезпечен с поне едно от следните обезпечения: 1/. безусловна банкова гаранция, издадена
от лицензирана в БНБ търговска банка, за период от сключване на договора за кредит до
изтичане на 6 месеца след падежа на последната редовна вноска по погасяване на кредита и
обезпечаваща задължение в размер на два пъти общата сума за плащане по договора за
кредит, включваща договорената главница и лихва или 2/. поръчителство на едно или две
физически лица, които отговарят кумулативно на следните условия: при един поръчител –
осигурителният доход следва да е в размер на не по – малко от 7 пъти размера на
минималната работна заплата за страната, а при двама поръчители размерът на
осигурителния доход на всеки един от тях следва да е в размер на не по – малко от 4 пъти
минималната работна заплата за страната; да не е/са поръчител/и по други договори за
кредит, сключен/и с кредитора; да не е/са кредитополучател/и по договори за кредит,
сключени с кредитора, по които е налице неизпълнение; да нямат кредити към банки или
финансови институции с класификация, различна от „Редовен“ както по активни, така и по
погасени задължения, съгласно справочните данни на ЦКР към БНБ; да представят
служебна бележка от работодателя си или друг съответен документ, удостоверяващ размера
на получавания от тях доход.
В чл. 5, ал. 2 от договора страните са уговорили, че кредитополучателят ще
предостави посоченото обезпечение в срок до 3 дни от сключване на договора за кредит.
В чл. 11, ал. 1 от договора страните са приели, че в случай, че заемателят не
предостави договореното в чл. 5 от договора обезпечение в тридневен срок от сключването
му или представеното обезпечение не отговаря на условията, посочени в договора за кредит,
кредитополучателят дължи на кредитора неустойка в размер на 158,92 лв. Съгласно чл. 11,
ал. 2 от договора, начислената неустойка се заплаща разсрочено съгласно посочения в
Приложение № 1 към договора за кредит начин.
Видно от Приложение № 1 – погасителен план към договор за кредит № 809745
общият размер на вноската, с включена неустойка е 67 лв., общо дължимата сума е 737 лв.
3
(550 лв. – главница, 28,08 лв. – договорна лихва, 158,92 лв. - неустойка), като неустойката е
разсрочена за изплащане заедно с погасителните вноски по кредита с падеж на първата
вноска на 13.02.2023 г. и падеж на последната вноска на 24.04.2023 г., общо 11 седмични
вноски.
Между страните не се спори, че ищецът П. Р. Б. е заплатил в полза на ответника
„С.К.“ ООД във връзка с процесния договор за кредит сумата от общо 737 лв., от които
158,92 лв. – неустойка на основание чл. 11 от договора, което обстоятелство се установява и
от приетите писмени доказателства – платежни нареждания от 06.02.2023 г. и от 13.02.2023
г., справка за движенията по договора и извлечение за извършените и предстоящи плащания.
При така установената фактическа обстановка, съдът приема следното от
правна страна:
В тежест на ищеца по предявените в условията на евентуалност искове за
прогласяване нищожност на процесната договорна клауза (чл. 11) е да докаже следните
обстоятелства: сключването между страните на договор за потребителски кредит № 809745
към искане № 9173653 от 06.02.2023 г. с посоченото в исковата молба съдържание, част от
което е и оспорената клауза на чл. 11, предвиждаща неустойка за непредоставяне на
обезпечение; твърдяното противоречие на тази клауза на закона (ЗПК), включително
неравноправност на клаузата; твърдяното заобикаляне със същата клауза на закона (ЗПК);
твърдяното накърняване на добрите нрави с посочената клауза.
В тежест на ответника е да докаже, че клаузата на чл. 11 от договора е индивидуално
уговорена.
В доказателствена тежест на ищеца по предявения иск с правно основание чл. 55, ал.
1, пр. 1 ЗЗД е да установи следните обстоятелства: че е заплатил сумата в размер на 158,92
лв. като неустойка по чл. 11 от договор за потребителски кредит № 809745 към искане №
9173653 от 06.02.2023 г. и получаването на сумата от ответника.
В доказателствена тежест на ответника при установяване на горните факти е да
докаже наличието на правно основание за получаване, респ. задържане на процесната сума.
Доколкото се иска прогласяване нищожността на конкретна договорна клауза на
различни основания и съобразявайки съдебната практика, съдът приема, че се касае за
обективно съединени искове за прогласяване нищожност на клаузата, които с оглед
наведените основания следва да се разгледат при условията на евентуалност, като подлежат
на разглеждане в поредността, произтичаща от естеството на въведеното основание – от
най-тежкото към най-лекото (така решение № 40/07.04.2020 г. по гр. д. № 2383/2019 г. по
описа на ВКС, III г. о.), а именно: иск с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 19,
ал. 4 и 5 ЗПК, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК и чл. 146, ал. 1, вр. чл. 143, ал. 2, т. 5 ЗЗП –
нищожност поради противоречие на закона, включително поради неравноправност; иск с
правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 2 ЗЗД, вр. чл. 21, ал. 1 ЗПК, вр. чл. 19, ал. 4 ЗПК и чл. 33,
ал. 1 ЗПК – нищожност поради заобикаляне на закона; иск с правно основание чл. 26, ал. 1,
пр. 3 ЗЗД – нищожност поради накърняване на добрите нрави.
4
С доклада по делото са отделени на основание чл. 146, ал. 1, т. 3 и т. 4 ГПК като
безспорни и ненуждаещи се от доказване по делото обстоятелствата, че между страните е
сключен договор за потребителски кредит № 809745 към искане № 9173653 от 06.02.2023 г. с
посоченото в исковата молба съдържание, част от което е и оспорената клауза на чл. 11,
предвиждаща неустойка за непредоставяне на обезпечение, уговорена в размер на 158,92
лв., че сумата от 550 лв. – главница по договора е била предоставена на ищеца, което не се
оспорва от последния, а и съгласно чл. 4, ал. 1 от договора същият служи като разписка за
получаване на процесната сума, както и че по договора за потребителски кредит ищецът е
заплатил сумата от общо 737 лв., от които – 158,92 лв. – неустойка на основание чл. 11 от
договора, която е начислена на ищеца поради неизпълнение на задължението му по чл. 5 от
договора за кредит за представяне на обезпечение под формата на банкова гаранция или
поръчител.
Сключеният между страните договор е потребителски, поради което намира своята
правна регламентация в Закона за потребителския кредит (ЗПК), като според легалната
дефиниция, дадена в чл. 9 ЗПК, въз основа на договора за потребителски кредит кредиторът
предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем,
разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане, с изключение на
договорите за предоставяне на услуги или за доставяне на стоки от един и същи вид за
продължителен период от време, при които потребителят заплаща стойността на услугите,
съответно стоките, чрез извършването на периодични вноски през целия период на тяхното
предоставяне. Условие за действителност на договора за кредит е писмената форма – чл. 10,
ал. 1 ЗПК.
Преценката относно действителността на процесната клауза на чл. 11, вр. чл. 5 от
договора следва да се извърши както в съответствие с общите правила на ЗЗД, така и с
нормите на ЗПК, при действието на които е сключен договорът. Автономията на волята на
страните да определят свободно съдържанието на договора, в т. ч. да уговорят такси
и неустойки, е ограничена от разпоредбата на чл. 9 ЗЗД в две посоки: съдържанието на
договора не може да противоречи на повелителни норми на закона, а в равна степен и на
добрите нрави, което ограничение се отнася както до гражданските сделки, така и за
търговските сделки (чл. 288 ТЗ) - т. 3 от Тълкувателно решение № 1/2009 г. на ВКС по тълк.
дело № 1/2009 г., ОСТК.
По силата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът за потребителски кредит се изготвя на
разбираем език и съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума,
дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като
се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент
на разходите по определения в приложение № 1 начин.
Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява
общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или
косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на
посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер
5
на предоставения кредит.
В договора за потребителски кредит е посочен ГПР – 49,78 %, който размер
формално не надвишава максималния по чл. 19, ал. 4 ЗПК, но същият не отразява
действителния такъв, тъй като не включва част от разходите за кредита, а именно
неустойката в размер на 158,92 лв., която се начислява автоматично от кредитора.
Уговорената неустойка за непредоставяне на обезпечение е разход, свързан с предмета на
договора за потребителски кредит, доколкото касае обезпечение на вземанията по договора.
Съдът приема, че задължението за заплащане на неустойка не е свързано с неизпълнение на
договора, а представлява разход по смисъла на чл. 19, ал. 1 ЗПК, който в противоречие с чл.
11, ал. 1, т. 10 ЗПК не е включен в годишния процент на разходите (индикатор за общото
оскъпяване на кредита) – чл. 19, ал. 1 и ал. 2 ЗПК, който съобразно правилото на чл. 19, ал. 4
ЗПК не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени
задължения в левове или във валута, определена с постановление на Министерския съвет на
Република България (основен лихвен процент плюс 10 %), което означава, че лихвите и
разходите по кредита не могат да надхвърлят 50 % от взетата сума, а клаузи в договор,
надвишаващи определените по ал. 4, са нищожни – чл. 19, ал. 5 ЗПК. Този извод следва от
дефиницията на понятието „общ разход по кредита за потребителя“, съдържаща се в § 1, т. 1
от ДР на ЗПК, според която това са всички разходи по кредита, включително лихви,
комисионни, такси, възнаграждения за кредитни посредници и всички други разходи, пряко
свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които
потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с
договора за кредит, и по - специално застрахователните премии в случаите, когато
сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в
случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи
и условия (в този смисъл е и Решение на Съда на Европейския съюз от 21 март 2024 г. по
дело C-714/22 по преюдициално запитване, отправено от Софийски районен съд).
В случая разходът за неустойка е предварително известен на страните, целта на
неустойката е да създаде за потребителя задължение за допълнително плащане в полза на
кредитора, което се явява за потребителя разход, пряко свързан с кредита - допълнително
възнаграждение, дължимо наред и едновременно с погасителните вноски по кредита,
формално извън договорната лихва, но все на кредитодателя, който е овластен да получава и
двете плащания. Последното несъмнено води до съществено и необосновано оскъпяване на
кредита и обременяване на разходите по същия, които се възлагат в тежест на потребителя.
Прикривайки даден разход по кредита като не е посочен изрично в договора за кредит и не е
взет предвид при посочване размера на ГПР, кредиторът на практика е въвел в заблуждение
потребителя и същият не е бил наясно за риска, който поема, респективно цената, която
трябва да плати преди да бъде обвързан от договора.
В допълнение, получаването на заема е обусловено от предоставяне на едно от
посочените „обезпечения“, като заемателят се е съгласил да заплати неустойка в размер на
158,92 лв., която се заплаща разсрочено съгласно включения в договора погасителен план, т.
6
е. предоставянето на обезпечението е и условие за предоставянето на заемната сума. С
уговорената в чл. 5 неустоечна клауза се цели единствено осигуряването на допълнително
възнаграждение за предоставяне на заемната сума - т. нар. „скрита възнаградителна лихва“.
Този извод следва от спецификата и краткия срок за изпълнение на задължението, по
отношение на което е уговорена неустойката – тридневен срок от сключване на договора.
Изискванията, които посочената клауза от договора въвежда за потребителя, са на практика
неосъществими за него. Посочената алтернатива за обезпечение - банкова гаранция е
житейски немислима при сключване на договор за потребителски кредит, доколкото
кандидатстващото лице може просто да се възползва от средствата, нужни за издаването на
банковата гаранция. По този начин кредиторът не е очаквал или желал изпълнение на
задължението. Още повече, ако кредиторът действително е имал намерение да получи
обезпечение от такъв тип, той е можел да постави сключването на договора за кредит и
предоставяне на паричните средства под условие от предварителното поемане на
поръчителство от лице, отговарящо на посочени изисквания, каквато възможност, той има
съгласно чл. 138, ал. 2, изр. 2 ЗЗД. В подкрепа на горния извод следва да се отбележи и
уговорката, че в случай на възникване на задължение за заплащане на неустойка, то ще бъде
заплащано заедно със следващата погасителна вноска по кредита съобразно уговорения в
договора погасителен план. Това отново навежда към изначално съгласие между страните, че
задължението за предоставяне на обезпечение няма да бъде изпълнено, а това за неустойка
ще възникне. В аспекта на изложеното съдът приема, че обсъжданата клауза от договора
носи характеристиките и на неравноправна такава по смисъла на чл. 143 ЗЗП, тъй като е
уговорена във вреда на потребителя, не отговаря на изискванията за добросъвестност и
внася значително неравновесие в правата и задълженията между страните. Същата попада
под хипотезата на чл. 143, ал. 2, т. 5 ЗЗП, тъй като задължава потребителя при неизпълнение
на задължението си за предоставяне на обезпечение по договора след неговото сключване да
заплати необосновано висока с оглед цената на договора за кредит за потребителя
неустойка, при липса на насрещна престация. Следва да се отчете и задължението на
кредитора преди сключване на договора за кредит да оцени кредитоспособността на
потребителя като извърши справки в достъпните му бази данни и регистри и ако прецени, че
не е достатъчно платежоспособен, да откаже предоставянето на заемните средства. На
практика с тази клауза кредиторът прехвърля риска от неизпълнение на това си задължение
на потребителя, кандидатстващ за отпускане на парични средства чрез сключването на
договора. Последното води до значително нарастване на цената на кредита и възлага на
потребителя финансова тежест, което е в противоречие със закона - чл. 16 ЗПК.
В случая само размерът на неустойката представлява около 30 % от заетата сума и
заедно с нея се формира годишен процент на разходите в размер, който е значително по-
висок от нормативно установения в чл. 19, ал. 4 ЗПК. С оглед гореизложеното, задължението
по чл. 11, ал. 1 не е свързано с неизпълнение на договора, а представлява разход по смисъла
на чл. 19, ал. 1 ЗПК, който в противоречие на правилото чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК не е включен
в годишния процент на разходите, нито в общата сума на заема, дължима от потребителя
към деня на сключването. При това положение се налага извод, че договорът за
7
потребителски кредит не отговаря на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, тъй като в него
липсва посочен действителният размер на разходите по кредита. Тази част от сделката е
особено съществена за интересите на потребителите, тъй като целта на уредбата на
годишния процент на разходите по кредита е чрез императивни норми да се уеднакви
изчисляването и посочването му в договора и това да служи за сравнение на кредитните
продукти, да ориентира икономическия избор на потребителя и да му позволи да прецени
обхвата на поетите задължения. Поради това неяснотите, вътрешното противоречие или
подвеждащото оповестяване на това изискуемо съдържание законодателят урежда като
порок от толкова висока степен, че изключва валидността на договарянето – чл. 22 ЗПК.
След като в договора не е посочен ГПР при съобразяване на всички участващи при
формирането му елементи, не може да се приеме, че е спазена нормата на чл. 11, ал. 1, т. 10
ЗПК. Следователно и при съобразяване на чл. 22 ЗПК потребителят следва да върне само
чистата стойност на кредита, но не дължи лихви и/или други разходи по кредита, съгласно
разпоредбата на чл. 23 ЗПК (така решение № 2261/18.08.2022 г. по в. гр. д. № 14174/2021 г.
по описа на СГС, ІІ-А въззивен състав, решение № 3432/28.11.2022 г. по в. гр. д. №
3194/2022 г. по описа на СГС, ІІІ-Б въззивен състав, решение № 156/11.01.2023 г. по в. гр. д.
№ 2399/2022 г. по описа на СГС, ІІ-А въззивен състав, решение № 54/09.01.2023 г. по в. гр. д.
№ 7254/2022 г. по описа на СГС, ІІІ-Б въззивен състав и др.).
Предвид изложеното, неустоечната клауза на чл. 11 от процесния договор за кредит
е нищожна на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 19, ал. 4 и ал. 5 ЗПК и искът по чл.
26, ал. 1, т. 1 ЗЗД следва да бъде уважен.
С оглед уважаването на главния иск, съдът намира, че не се е сбъднало
процесуалното условие за разглеждане на исковете, предявени в условията на евентуалност
– за установяване, че с клаузата на чл. 11 от договора за потребителски кредит се заобикаля
законът и/или че същата накърнява добрите нрави, поради което не дължи произнасяне по
тях.
По иска с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД:
Основателността на предявения иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД е
обусловена от кумулативното установяване от страна на ищеца на следните материални
предпоставки: сключване на процесния договор за потребителски кредит с посоченото в
исковата молба съдържание, вкл. на оспорената клауза, която противоречи/заобикаля на
императивни материалноправни норми или накърнява добрите нрави; извършени от ищеца
плащания на сумите по договора за потребителски кредит в полза на ответното дружество.
При установяване на горепосочените предпоставки, в доказателствена тежест на
ответника е да докаже наличието на валидно правно основание за получаване на платените
от ищеца суми – наличието на валидни клаузи по договора.
Между страните не се спори, че по процесния договор за потребителски кредит
ищецът е заплатил сумата от 737 лв., от които – 158,92 лв. – неустойка на основание чл. 11
от договора. Предвид доказване на факта на плащането на сумата в размер на 158,92 лв.
– неустойка, в тежест на ответника е да докаже основание за задържане на сумата.
8
Доколкото съдът прие искът за установяване на нищожността на клаузата на чл. 11 от
договора за основателен, то липсва основание за задържане на сумата, платена по
нищожната договорна клауза в полза на ответника. Поради това осъдителният иск е
основателен в пълния му размер за сумата от 158,92 лв. и следва да бъде уважен изцяло.
Едва с увеличението на иска цялото вземане става предмет на спора и от момента на
молбата по чл. 214, ал. 1 ГПК е налице искане за присъждане на законната лихва върху
увеличената част – решение № 60141 от 25.11.2021 г. по т. д. № 2022/2020 г. по описа на
ВКС, I т. о. Ето защо законната лихва върху първоначално предявения размер от 50 лв.
следва да бъде присъдена от 14.11.2023 г. – датата на депозиране на исковата молба до
окончателното плащане, а върху разликата над 50 лв. до пълния размер от 158,92 лв. (или за
сумата от 108,92 лв.) – от подаването на молбата по чл. 214 ГПК – 11.11.2024 г. до
окончателното плащане.
По разноските:
При този изход от спора, право на разноски има единствено ищецът. Същият съгласно
списък по чл. 80 ГПК е сторил разноски за държавна такса в размер на 100 лв., както и
разноски в размер на 15 лв. в производството по в. ч. гр. д. № 1421/2024 г. по описа на СГС,
ЧЖ-I-З състав, които следва да му бъдат присъдени, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК. От
ищеца се претендират разноски и за заплатено адвокатско възнаграждение в размер на 480
лв. с ДДС по настоящото дело и в размер на 480 лв. с ДДС в производството по в. ч. гр. д. №
1421/2024 г. по описа на СГС, ЧЖ-I-З състав. Доколкото ищецът е представил доказателство
за реално изплатен адвокатски хонорар, то съдът не следва да обсъжда предпоставките по
чл. 38, ал. 1, т. 2, вр. ал. 2 ЗАдв., на които първоначално се претендира възнаграждението.
Следва обаче да се разгледа възражението на ответника по чл. 78, ал. 5 ГПК. Съдът е
задължен да определи размера на адвокатското възнаграждение с оглед действителната
правна и фактическа сложност на делото, като съгласно практиката на СЕС, обективирана
в Решение от 24.01.2024 г. по дело С-438/22, чл. 101, § 1 ДФЕС във връзка с член 4, параграф
3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя
минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен
характер с национална правна уредба, противоречи на посочения чл. 101, § 1, националният
съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба по отношение на
страната, осъдена да заплати съдебните разноски за адвокатско възнаграждение, вкл. когато
тази страна не е подписала никакъв договор за адвокатски услуги и адвокатско
възнаграждение. Съобразно цитираната задължителна практика на СЕС съдът не е обвързан
от праговете, разписани в Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на
адвокатските възнаграждения, а следва да определи дължимото адвокатско възнаграждение
за всеки отделен случай, след извършване на преценка относно правната и фактическа
сложност на делото и конкретно извършените от процесуалния представител действия.
В разглеждания случай при определяне размера на адвокатското възнаграждение
съдът съобрази липсата на фактическа и правна сложност на делото, определена от вида на
предявените искове и ангажираните доказателства в процеса, материалния интерес по
9
делото, както и обстоятелството, че се касае за защита по предявени две искови претенции,
но произтичащи от едно спорно правоотношение и имащи една цел – съответно да се
признае нищожността на съответна договорна клауза, респ. да се върнат сумите, заплатени
от ищеца на основание тази клауза, определяща и сходния предмет на доказване по делото
по всеки иск. Отчитайки тези обстоятелства, както и конкретно извършените от
процесуалния представител на ищеца процесуални действия в хода на процеса, факта, че
делото е разгледано в рамките на две открити съдебни заседания, без лично явяване на
адвокат М., в които не са събирани допълнителни доказателства по съществото на правния
спор, обстоятелството, че между страните са водени още две идентични на процесното дела
за установяване на нищожността на идентични договорни клаузи по други договори за
потребителски кредит, сключени между страните, както и недобросъвестното поведение на
ищеца, изразяващо се в първоначално претендиране на разноски за безплатна правна помощ,
без да са налице предпоставките за това (което е установимо както от ищеца, така и от
процесуалния му представител, без да е необходимо съдът да събира доказателства в тази
връзка) съдът определя размера на възнаграждението на сумата от общо 240 лв. с вкл. ДДС.
Разноски за производството по в. ч. гр. д. № 1421/2024 г. по описа на СГС, ЧЖ-I-З
състав за адвокатско възнаграждение не следва да бъдат присъждани, тъй като не са
представени доказателства за сторени разноски в хода на частното производство – такива са
представени едва с молба от 28.01.2025 г., след като е установено, че ищецът не е
материално затруднено лице, поради което съдът приема, че за защита по частното дело
ищецът не е сторил реално разноски, а претендирането им впоследствие противоречи на
принципа на чл. 3 ГПК за добросъвестно упражняване на процесуалните права на страните.
Ето защо съдът не присъжда разноски на ищеца за адвокатско възнаграждение за
производството пред СГС.
За пълнота, съдът приема, че единствено подаването на частна жалба срещу
прекратителното определение не обуславя присъждане на разноски над определените в
размер на 240 лв. с вкл. ДДС.
Мотивиран от горното, Софийски районен съд
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между страните по предявения от
П. Р. Б., ЕГН **********, с постоянен адрес: гр. С.............., срещу „С.К.“ ООД, ЕИК ******,
със седалище и адрес на управление: гр. С., район „М.“, бул. „Ц.Ш.“ № 115 Е, ет. 5,
установителен иск по чл. 124, ал. 1 ГПК, че клаузата на чл. 11 от сключения между страните
договор за потребителски кредит № 809745 към искане № 9173653 от 06.02.2023 г. е
нищожна на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 19, ал. 4 и ал. 5 ЗПК, поради
противоречие на закона.
ОСЪЖДА „С.К.“ ООД, ЕИК ******, със седалище и адрес на управление: гр. С.,
10
район „М.“, бул. „Ц.Ш.“ № 115 Е, ет. 5, да заплати на П. Р. Б., ЕГН **********, с постоянен
адрес: гр. С.............., на основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, сумата от 158,92 лв.,
представляваща платена без основание сума по нищожната неустоечна клауза на чл. 11 от
сключения между страните договор за потребителски кредит № 809745 към искане №
9173653 от 06.02.2023 г., ведно със законната лихва върху първоначално предявения размер
от 50 лв. от 14.11.2023 г. – датата на депозиране на исковата молба до окончателното
плащане, а върху разликата над 50 лв. до пълния размер от 158,92 лв. (или за сумата от
108,92 лв.) – от подаването на молбата по чл. 214 ГПК – 11.11.2024 г. до окончателното
плащане.
ОСЪЖДА „С.К.“ ООД, ЕИК ******, със седалище и адрес на управление: гр. С.,
район „М.“, бул. „Ц.Ш.“ № 115 Е, ет. 5, да заплати на П. Р. Б., ЕГН **********, с постоянен
адрес: гр. С.............., на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 355 лв. – разноски по делото
за държавна такса и заплатено адвокатско възнаграждение.
Решението подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в двуседмичен срок от
връчване на препис на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
11