Р Е
Ш Е Н
И Е
№ …
гр. София, 29.01.2020 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИЯТ
ГРАДСКИ СЪД, ІІ-д въззивен състав, в публичното
заседание на осемнадесети декември две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР МАЗГАЛОВ
ЧЛЕНОВЕ: СИЛВАНА ГЪЛЪБОВА
Мл.с. ДЕСИСЛАВА Й.
при
секретаря Илияна Коцева, като разгледа докладваното от съдията Гълъбова гр.д. №12649 по описа на СГС
за 2018 г.,
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 –
273 ГПК.
Образувано е по въззивна
жалба на ищеца В.С.М. срещу решение от 26.04.2018 г. по гр.д. №74074/2015 г. на
Софийския районен съд, 140 състав, с което са отхвърлени исковете с правно
основание чл.108 ЗС, предявени от жалбоподателя срещу Г.Г.Я.,
С.Т.Т., Е.Г. Я., П.Я.П., Б.А.Й., и Б.П.Й. за
признаване за установено, че ищецът е собственик въз основа на земеделска
реституция, извършена в съответствие със ЗСПЗЗ и ППЗСПЗЗ, съгласно решение
№2031/11.08.2006 г. на ОСЗ „Панчарево“ на посочените реални чести от недвижими
имоти и предаване владението на посочените реални части от недвижими имоти,
както следва: спрямо ответниците Г.Г.Я. и С.Т.Т. на 729 кв.м.,
обозначени с буквите А-Б-В-Г-Д-Е-Ж-З на скица №15-55755/08.02.2016 г., издадена
от АГКК /л.49 по делото/, представляващи част от имот с идентификатор 37914.6848.1710
по КК на с. Кокаляне, одобрена със заповед №РД-18-76/21.12.2010 г. на
изпълнителния директор на АГКК, при граници: поземлени имоти с идентификатори 37914.6848.3035;
37914.6848.1638; 37914.6848.2806; 37914.6848.1711; 37914.6848.3005; спрямо
ответника Е.Г. Я. на 250 кв.м., обозначени с буквите А-Б-В-Г-Д-Е на скица
№15-55760/08.02.2016 г., издадена от АГКК /л.50 по делото/, представляващи част
от имот с идентификатор 37914.6848.1711 по КК на с. Кокаляне, одобрена със
заповед №РД-18-76/21.12.2010 г. на изпълнителния директор на АГКК, при граници:
поземлени имоти с идентификатори 37914.6848.1710; 37914.6848.3005; 37914.6848.3145;
37914.6848.1712; 37914.6848.2358; спрямо ответника П.Я.П. на 795 кв.м.,
обозначени с буквите А-Б-В-Г-Д-Е-Ж на скица №15-55771/08.02.2016 г., издадена
от АГКК /л.51 по делото/, представляващи част от имот с идентификатор
37914.6848.3146 по КК на с. Кокаляне, одобрена със заповед №РД-18-76/21.12.2010
г. на изпълнителния директор на АГКК, при граници: поземлени имоти с
идентификатори 37914.6848.3035; 37914.6848.1708; 37914.6848.1719;
37914.6848.3145; 37914.6848.3005; спрямо ответниците Б.А.Й.
и Б.П.Й. на 100 кв.м., обозначени с буквите А-Б-В-Г на скица
№15-55768/08.02.2016 г., издадена от АГКК /л.52 по делото/, представляващи част
от имот с идентификатор 37914.6848.3145 по КК на с. Кокаляне, одобрена със
заповед №РД-18-76/21.12.2010 г. на изпълнителния директор на АГКК, при граници:
поземлени имоти с идентификатори 37914.6848.3146; 37914.6848.1719;
37914.6848.2068; 37914.6848.1718; 37914.6848.3004; 37914.6848.3036; 37914.6848.1712;
37914.6848.1711; спрямо ответниците Г.Г.Я., С.Т.Т., Е.Г. Я., П.Я.П., Б.А.Й.,
и Б.П.Й. на имот с идентификатор 37914.6848.3005 по КК на с. Кокаляне, одобрена
със заповед №РД-18-76/21.12.2010 г. на изпълнителния директор на АГКК, при
граници: поземлени имоти с идентификатори 37914.6848.3035; 37914.6848.1709;
37914.6848.1711; 37914.6848.1710, като ищецът е осъден да заплати разноски по
делото.
В жалбата се твърди, че решението на
СРС е неправилно поради съществени нарушения на съдопроизводствените
правила на материалния закон. Поддържа, че първоинстанционният
съд неправилно е приел, че ищецът не е посочил давностното
владение като основание за придобиване на правото на собственост върху
процесните недвижими имоти. Сочи, че от събраните по делото писмени доказателства
е установено правото на собственост на праводателите
на ищеца върху процесните недвижими имоти, а от показанията на разпитаните по
делото свидетели се установява и изтекла в полза на ищеца и наследодателя му придобивна давност. Твърди още, че процедурата по
възстановяване правото на собственост върху процесните недвижими имоти е
приключила. Предвид изложеното, жалбоподателят моли въззивния
съд да отмени изцяло обжалваното решение и да уважи предявените ревандикационни искове. Претендира разноски.
Въззиваемата страна Е.Г.Х. в срока за отговор по чл.263 ал.1 ГПК оспорва
жалбата и моли обжалваното решение да бъде потвърдено. Претендира разноски.
Въззиваемата страна П.Ц.Г. в срока за отговор по чл.263 ал.1 ГПК оспорва
жалбата и моли обжалваното решение да бъде потвърдено. Не претендира разноски.
Въззиваемите П.Я.П., Б.А.Й., и Б.П.Й. в срока за отговор по чл.263 ал.1 ГПК оспорват жалбата и молят обжалваното решение да бъде потвърдено.
Претендират разноски.
Въззиваемата страна С.Т.Т. в срока за
отговор по чл.263 ал.1 ГПК не взема становище жалбата. Не претендира разноски.
Съдът, като обсъди доводите във въззивната
жалба относно атакувания съдебен акт и събраните по делото доказателства,
достигна до следните фактически и правни изводи:
Жалбата е подадена в срок и е допустима, а разгледана по
същество е неоснователна.
Съгласно
разпоредбата на чл.269 ГПК, въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
Процесното първоинстанционно
решение е валидно, допустимо и правилно.
От представения договор от 02.06.1919 г. се установява, че М.М.и С.М.са продали на М.Сп. П. нива в района на с. Кокаляне
от 4 дка, при съседи: М.С., С.С., К.Н.и селска мера.
От представения
договор от 29.05.1927 г. се установява, че М.С.е закупил нива в м. „Падинето“ от 1700
кв.м., описана в исковата молба.
Видно от
представеното нотариално завещание от 17.02.1956 г., М.П. В.е завещал на В.С.М. следните недвижими
имоти: нива в м. „Падинето“, землището на с.
Кокаляне“, цялата от 4 дка, и нива в м. „Лозето“, землището на с. Панчарево, от
5 дка.
От представената
служебна бележка от 12.05.1999 г., издадена от район „Панчарево“, се
установява, че имената М.П. В.са идентични с М.С.П. и М.С.Н..
С представеното
решение №2031/11.08.2006 г. на ОСЗГ „Панчарево“ на ищеца е възстановено правото
на собственост в съществуващи стари реални граници върху следния недвижим имот,
а именно: нива от 3,455 дка, VІІ кат., находяща се в
стр. граници на с. Кокаляне, м. „Бяла нива“, имоти с кад. №№1688 и
1698.
От заключението
на приетата във въззивното производство СТЕ, която
съдът кредитира напълно, се установява, че ПИ с идентификатор 37914.6848.1710
се припокрива със 116 кв.м. от имот №1688, възстановен на ищеца, ПИ с
идентификатор 37914.6848.1710 се припокрива с 512 кв.м. от имот №1698,
възстановен на ищеца, ПИ с идентификатор 37914.6848.1711 се припокрива с 335
кв.м. от имот №1698, възстановен на ищеца, ПИ с идентификатор 37914.6848.3005
се припокрива с 81 кв.м. от имот №1698, възстановен на ищеца, ПИ с
идентификатор 37914.6848.3145 се припокрива със 123 кв.м. от имот №1698,
възстановен на ищеца, ПИ с идентификатор 37914.6848.3146 се припокрива със 739
кв.м. от имот №1698, възстановен на ищеца.
От показанията
на свид. Б.Б.се установява,
че ищецът и дядо му М.са имали имоти в с. Кокаляне и в с. Панчарево – единият
около 4 дка, а другият – по–малък, между които имоти има граница. Свидетелят
сочи още, че съседи на имота са сем. П., дядо П., сем. С.и сем. М., както и че
имотите са на сем. М. от около 1945-1946 г., като дядото на ищеца е купил
имотите от жители на с. Кокаляне. Ищецът и дядо му са обработвали имотите до
1957 г., а към настоящия момент само една част от имотите се обработва от
ищеца.
От показанията
на свид. Иван Божилов се установява, че ищецът и дядо
му имат нива, която се намира между с. Панчарево и с. Кокаляне, който имот е
тяхна собственост от преди ТКЗС. Свидетелят сочи още, че от 1950 г. ищецът е
обработвал земята, обработвал я е и след създаването на ТКЗС, а към настоящия
момент обработва половината от имота.
Според чл.108 ЗС собственикът може да иска
своята вещ от всяко лице, което я владее или държи без да има основание за
това. Основателността на предявения иск предполага кумулативната наличност на
следните предпоставки: 1/ ищецът да е собственик на претендирания
имот; 2/ процесният имот да се владее или държи от
ответника /да се намира във фактическата му власт/ и 3/ ответникът да владее
или държи имота без правно основание. Тежестта на доказване на първите две
обстоятелства лежи върху ищеца, а на третото /основанието за владение/ – върху
ответника. При това, за установяването на твърдяното право на собственост
ищецът следва да проведе едно главно
доказване, което за да постигне целта си – формиране на сигурно
убеждение у съда в надлежното осъществяване на всички пораждащи правото му на
собственост факти, следва да бъде пълно. Ответникът може да проведе насрещно и
то непълно доказване, което има за предмет установяването на такива факти, които
изключват възможността за осъществяването на правопораждащите
факти и разколебават сигурността в надлежното им настъпване, като по този начин
осуетяват пълното им доказване.
Настоящият съдебен състав споделя крайния извод
на първоинстанционния съд, че в конкретния случай не са
налице посочените предпоставки. Ищецът твърди, че е собственик на процесната реална част от недвижим имот по силата на
земеделска реституция, съгласно представеното по делото решение на ОСЗГ „Панчарево“
№2031/11.08.2006 г. Съдът намира обаче ,
че не са били налице предпоставките за реституиране на сочения от ищеца
недвижим имот по следните съображения:
По делото не е установено праводателят на ищеца М.П. В.да
е бил собственик на сочения недвижим имот - нива от 4 дка, находяща
се в землището на с. Кокаляне, м. „Падинето“ по
силата на сочените договори за
покупко-продажба от 1919 г. и 1927 г., автентичността на които договори е
оспорена от ответниците. Ищецът, чиято е доказатествената тежест за това, не е ангажирал никакви
доказателства за установяване истинността на оспорените договори, поради което
следва да се приеме, че същите не могат да легитимират праводателя
на ищеца като собственик на сочените недвижими имоти.
За пълнота на
изложението следва да се посочи още, че дори и да се приеме, че описаните
по-горе договори за покупко-продажба са истински, то те не са породили вещно-транслативен
ефект и правото на собственост върху
имота, предмет на сделката, не е преминало в патрумониума
на купувача. Съгласно чл.219 от ЗЗД от 1892 г., в сила към момента на сключване
на договора от 1919 г., договорите за прехвърляне на право на собственост или
на друго вещно право върху недвижим имот трябва да стават, под страх от
недействителност, с нотариален акт. Предвидена е специална писмена форма, при спазването на която
договорът ще има правните последици, предвидени в закона, т.е. това е форма за
действителност и валидност. Законът задължава прехвърлянето на вещни права да
става само във формата на нотариален акт, което означава, че се изключва
всякакъв друг начин за тяхното преминаване от един гражданскоправен
субект към друг.
По отношение на договорът
от 1919 г. не намират приложение и валидизационните
закони, приети за валидиране на сделки за прехвърляне
на вещни права върху недвижими имоти не в предписаната от закона форма. Законът
за урегулиране неоформените с нотариални актове покупко-продажби на недвижими
имоти, утвърден с Указ №39/15.07.1920 г.,
предвижда да се валидират такива сделки, които
са сключени до мес.01.1919 г., купувачът да е влязъл
във владение на имота, да е налице частен продавателен акт, писмен или устен
договор и други каквито и да е доказателства. Последното условие е купувачът да
обработва земята, а не да я е купил с цел да търгува с нея. Процесния
договор е сключен след 01.01.1919 г., поради което не
може да бъде валидиран по този закон.
Друг нормативен
акт, който урежда въпросите на покупко-продажба на недвижими имоти с частни
договори е Законът за уреждане на правата на купувачите на недвижими имоти с частни
писмени договори, обн. в ДВ бр.171/26.07.1947 г.,
предвижда валидирането им при следните условия:
наличието на частен писмен договор или обещание за продажба на недвижим имот,
сключени след 06.12.1941 г. до края на 1946 г. Законът препраща към Законът
против спекулата с недвижими имоти /ЗПСНИ/- чл.16, чл.25-30 и чл.32. В чл.25 е
предвидено купувачът да е във владение на имота въз основа на договора към
момента на влизане на закона в сила и ако в тримесечен срок от влизането му в
сила е поискал вписване на договора по
реда на чл.1 от Закона за привилегиите и
ипотеките. Частните писмени договори от 1919 г. и 1927 г. не се включват в
приложното поле на този закон.
Те не се обхващат
и от ЗПСНИ, доколкото той валидира сделки, сключени в
периода 01.01.1940 г. - 06.12.1941 г., по които собствеността не е била прехвърлена
по нотариален ред. Поради това, частните писмени договори от 1919 г. и 1927 г.
не прехвърлят правото на собственост в патримониума на праводателя на
ищеца.
Основателно е
обаче възражението на въззивника, че първоинстанционният съд не се е произнесъл дали ищецът е
собственик на процесните недвижими имоти на основание изтекла придобивна давност. Съгласно ТР №4/2014 г. на ОСГК на ВКС, ищецът
по предявен иск за собственост може да се позове при условията на евентуалност
и на друго придобивно основание, различно от посоченото
в обстоятелствената част на исковата молба. В случая в молба от 27.10.2017 г.,
депозирана преди първото по първоинстанционното дело
о.с.з., проведено на 30.10.2017 г., ищецът е въвел твърдение, че в период
по-дълъг от 20 г. преди внасяне на имота в ТКЗС той и праводателят
му М.С.Н. са обработвали имота, т.е. въведено е друго придобивно
основание – изтекла в полза на ищеца и праводателя му
преди внасяне на имота в ТКЗС придобивна давност.
За релевираното придобивно основание
за изтекла придобивна давност е приложима
разпоредбата на пар.4 ППЗС, според която за придобивна давност, започнала да тече при действието на
отменения Закон за давността /ЗД отм./, се прилагат разпоредбите на настоящия
закон, ако за завършване на давността по отменения закон е нужен по-дълъг срок
от предвидения в настоящия закон. В случая се сочи период от 20 г. преди
внасяне на имота в ТКЗС, а съгласно разпоредбата на чл.34 ЗД отм. придобивната давност за правото на собственост
и другите вещни права върху недвижими
имущества е 20 г., т.е сочи се, че придобивната давност е започнала да тече
при ЗД отм., но се прилага срокът по
чл.79 ЗС.
За да се признае на едно физическо лице правото
на изключителна собственост по отношение на един недвижим имот, разпоредбата на
закона установява, че претендиращият следва да е упражнявал в период по-дълъг
от 10 години фактическата власт по отношение на конкретната вещ /corpus/, без противопоставяне от страна на титуляра на правото на собственост, както и да е
демонстрирал по отношение невладеещия собственик на вещта поведение на
пълноправен собственик /аnimus/, т.е. поведение,
което безсъмнено сочи, че упражнява собственическите правомощия в пълен обем
единствено за себе си. Владението е законно, когато съдържа 6 признака:
постоянно, непрекъснато, спокойно, явно, несъмнително и с намерение да се държи
вещта, като своя собствена /чл.68 и сл. ЗС/.
От ангажираните от ищеца доказателства не се установява наличието на първия елемент
от фактическия състав – ищецът е неговия праводател
да са упражнявали фактическа власт върху сочените двата имота. От показанията
на разпитаните в първоинстанционното производство
свидетели се установява единствено, че ищецът и праводателя
му са обработвали земеделска земя, находяща се в
землището на с. Панчарево и с. Кокаляне, но не се установява идентичност на
земята със сочените от ищеца в исковата молба ниви. Не се установява още дали
ищецът е неговият праводател са упражнявали фактическа
власт върху имотите постоянно и непрекъснато през целия сочен период. Ето защо,
следва да се приеме, че твърдението на ищеца за наличието на изтекла преди
внасяне на имотите в ТКЗС е недоказано и неоснователно.
Не следва да бъде разглеждано твърдението на въззивника-ищец за изтекла в негова полза придобивна давност след включването на имотите в ТКЗС, с
оглед разпоредбата на чл.12 ал.7 ЗСПЗЗ, доколкото такова не е въвеждано пред
СРС, а за първи път се сочи с депозираната въззивна
жалба, въз основа на което е образувано производството по настоящето дело.
Поради
изложеното и доколкото по делото не е установено, че ищецът се легитимира като
собственик на процесните недвижими имоти, правилно СРС е приел, че предявените
искове с правно основание чл.108 ЗС са неоснователни и следва да бъдат отхвърлени.
Поради съвпадането на крайните изводи на въззивния съд с тези на първоинстанционния
съд, въззивната жалба следва да бъде оставена без
уважение като неоснователна, а обжалваното решение на СРС – потвърдено.
С оглед изхода на делото и направеното искане, на въззиваемата страна Б.А.Й. на основание чл.78 ал.3 ГПК
следва да се присъдят разноски във въззивното
производство в размер на сумата от 1600,00 лв., представляваща адвокатско
възнаграждение.
Воден от гореизложеното, съдът
Р
Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА изцяло решение №395050/26.04.2018 г., постановено
по гр.д. №74074/2015 г. по описа на СРС, ГО, 140 състав.
ОСЪЖДА В.С.М., ЕГН **********, адрес: ***, да заплати на Б.А.Й., ЕГН
**********, адрес: ***, на основание чл.78 ал.3 ГПК сумата от 1600,00 лв.,
представляваща разноски във въззивното производство.
РЕШЕНИЕТО
подлежи на обжалване пред ВКС с касационна жалба в едномесечен срок от
съобщаването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.