№ 17098
гр. С., 21.09.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 31 СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и четвърти юни през две хиляди двадесет и четвърта година в
следния състав:
Председател:МИРОСЛАВ В. СТОЯНОВ
при участието на секретаря ГЕРГАНА Н. БАРАКОВА
като разгледа докладваното от МИРОСЛАВ В. СТОЯНОВ Гражданско дело
№ 20241110108661 по описа за 2024 година
Предявен са искове от И. К. Д., ЕГН: **********, адрес: гр. С., ул. „К. К.“ № 20,
срещу „С. К.“ АД, ЕИК: ********, седалище и адрес на управление: гр. Ш., пл. „О.“ №
13Б, както следва:
по чл. 26, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 11 вр. чл. 19, ал. 4 вр. чл. 22 ЗПК вр. чл. 143 и чл. 146
ЗЗП за прогласяване нищожност на клаузата по чл. 27 от договор за паричен заем
№ ***** от 19.05.2022 г., сключен между страните, предвиждаща заплащане на
неустойка от 0,9% от стойността на усвоената сума на ден, поради противоречие
със закона, заобикаляне на закона, накърняване на добрите нрави и
неравноправност;
по чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД – за осъждане на ответника да заплати на ищеца
сумата от 12,69 лв. (след допуснато изменение на иска на осн. чл. 214 ГПК с
протоколно определение от 24.06.2024 г.) – недължимо платени суми по
процесния договор за паричен заем, ведно със законната лихва от 15.02.2024 г.
върху сумата от 5 лв. до изплащане на вземането.
Ищецът твърди, че на 19.05.2022 г. с ответника сключили договор за паричен
заем от разстояние, по силата на който му била предоставена сумата от 450 лв., при
лихвен процент 36% и ГПР 42,58%. В договора било уговорено заемът да бъде
обзпечен с гарант, отговарящ на изискванията по общите условия на ответника или с
банкова гаранция, а в случай на неизпълнение на горното условие се дължи неустойка
от 0,9% от стойността на усвоения кредит. Така на ищеца била начислена неустойка от
514,49 лв. при липса на предоставено обезпечение, като общата сума за връщане
възлязла на 1021,66 лв., която ищецът погасил изцяло. Излага съображения за
нищожност на неустоечната клауза поради нарушение на ЗПК и ЗЗП на съответно
посочени основания. Сочи, че клаузата цели заобикаляне на изискванията на чл. 19, ал.
4 ЗПК и представлява начин кредиторът да си набави допълнителни средства.
В срока по чл. 131 ГПК ответникът оспорва предявените искове като
1
неоснователни по подробно изложени съображения. Не оспорва сключването на
процесния договор, по силата на който предоставил на ищеца сумата от 450 лв.
Съдът, като прецени събраните доказателства и доводите на страните,
приема за установено следното от фактическа и правна страна:
Предявени са искове по чл. 26, ал. 1 ЗЗД и чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД.
В доказателствена тежест на ищеца по предявените искове с правно основание
чл. 26 ЗЗД е да докаже сключен между него и ответника договор за паричен заем с
посоченото в исковата молба съдържание; както и сочените от него пороци на
договора, водещи до нищожност на договора/процесната неустоечна клауза –
противоречие със закона, заобикаляне на закона, накърняване на добрите нрави и
неравноправност. В тежест на ответника е да докаже наличие на валидни и
равноправни клаузи в процесния договор/процесната неустоечна клауза.
В доказателствена тежест на ищеца по предявения иск с правно основание чл.
55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД е да докаже извършено плащане на процесната сума в полза на
ответника на основание процесната клауза. В тежест на ответника е да докаже наличие
на основание за получаване на платените от ищеца суми въз основа на валидно
обвързващи страните договорни клаузи, предвиждащи погасяване на отпуснатия
кредит в размерите на така извършеното плащане, както и своите възражения.
С проектодоклада по делото, обявен за окончателен в прведеното на 24.06.2024
г. открито съдебно заседание, съдът на основание чл. 146, ал. 1, т. 3 и т. 4 ГПК е
отделил като безспорно и ненуждаещо се от доказване, че между страните е сключен
процесния договор със соченото в исковата молба съдържание, задължението по който
договор възлиза на 1021,66 лв.
Горепосоченото обстоятелство се установява и от приложения по делото
договор за потребителски кредит, предоставен от разстояние, № ***** от 19.05.2022 г.,
неоспорен от страните, видно от който същият е сключен при следните параметри:
общ размер на кредита – 450 лв.; лихвен процеснт по кредита – 36%; годишен процент
на разходите (ГПР) – 42,58%; обща сума, дължима от потребителя, изчислена към
момента на сключване на договора за кредит – 507,17 лв.; срок за погасяване – 6
месеца; информация за размера, броя, периодичността и датите на плащане на
погасителните вноски – посочена в Приложение 2 – погасителен план към договора;
лихвен процент, който се прилага про просрочени плащания – 10%; обезпечения –
поръчител или банкова гаранция.
Видно от приложения по делото погасителен план към процесния договор за
кредит, неоспорен от страните, общо дължимата сума по кредита (главница, лихви и
неустойка), когато не е осигурена гаранция/поръчител е в размер на 1021,66 лв. От
същия се установява и че плащането на начилената неустойка е разсрочено заедно с
месечните погасителни вноски по договора.
В чл. 17, ал. 1 от договора е предвидено, че в случай, че страните са договорили
обезпечение, потребителят следва в срок до 3 дни от сключване на договора да: 1)
осигури действието на трето физическо лице, изразяващо се в сключване на договор за
поръчителство по чл. 138 и сл. от ЗЗД с и в полза на кредитора, с което третото лице
се задължава да отговаря за изпълнението на всички задължения на потребителя по
настоящия договор, включително за погасяване на главница, лихви, неустойки и други
обезщетения, такси и други, или 2) предостави банкова гаранция, съдържаща
безусловно и неотменимо изявление на банката да заплати на кредитова всички
задължения на потребителя по настоящия договор (вкл. главница, лихви, неустойки и
2
други обезщетения, такси и др.) в срок от един работен ден, считано от датата, на
която банката е получила писмено искане от страна на кредитора за заплащане на тези
задължения; срокът на валидност на банковата гаранция трябва да бъде най-малко 30
дни след падежа на последната вноска. Съгласно ал. 2 на чл. 17 от договора третото
лице – поръчител, както и банковата гаранция, трябва да отговарят на изискванията,
посочени в общите условия и се одобряват от кредитора, което се извършва
единствено по преценка на кредитора.
По делото са приложени общи условия на договора за потребителски кредит,
предоставен от разстояние, уреждащи отношенията между „С. К.“ АД и
потребителите, неоспорени от страните (ОУ). В чл. 17 – чл. 22 от раздел VIII
„Обезпечения“ от същите общи условия са уредени видовете обезпечения и
изискванията, на които следва да отговарят същите. Съгласно чл. 17 – 18 от ОУ в
договора за кредит страните посочват наличието на задължение за предоставянето на
обезпечение от страна на потребителя, като обезпечението може да бъде
поръчителство или банкова гаранция. Съгласно чл. 20, ал. 1 от ОУ поръчител може да
е дееспособно физическо лице, навършило 21 години, притежаващо българско
гражданство, с постоянно местоживеене в Р.България, с непрекъснати осигурителни
права (социално и здравно осигуряване) през последните дванадесет месеца преди
датата на подаване на заявката за кредит, което полага труд по трудово/служебно
правоотношение по безсрочен договор и не е в период на предизвестие за
прекратяване на трудовото/служебното правоотношение към датата на подаване на
заявката за кредит, както и е получавало редовно възнаграждението си за последните
12 месеца преди датата на подаване на заявката за кредит. Конкретно физическо лице
може да бъде поръчител само на един потребител. Кредиторът има право, в
зависимост от конкретния случай и/или кредитен продукт, едностранно да въвежда и
допълнителни изисквания относно поръчителя. В ал. 2 на чл. 20 от ОУ е предвидно, че
поръчителят трябва да отговаря и на следните допълнителни изисквания и да
предостави следните документи: 1) минимален осигурителен брутен доход – 1500 лв.;
2) валидно трудово или служебно правоотношение при последен работодател
минимум 6 месеца; 3) липса на записи в ЦКР относно просрочия, под наблюдение,
загуба и т.н.; 4) да не е поръчител по съществуващ кредит, в която и да е банка или
небанкова финансова институция; 5) да не е настоящ потребител на кредитора; 6) да
предостави служебна бележка за доход от работодател за 6 месеца назад, считано от
датата на предоставянето й на кредитора. Ал. 3 на чл. 20 от ОУ предвижда, че третото
лице – поръчител подлежи на предварителна проверка и одобрения от страна на
кредитора с оглед спазване на изискванията на настоящия член и неговата възможност
да изплати обезпеченото вземане. Одобрението се извършва по преценка на кредитора.
Съгласно чл. 21 от ОУ третото лице – поръчител, одобрено по реда на чл. 21 от
ОУ, в 3-дневен срок от получаване на сумата по кредита следва да посети някой от
офисите на кредитора и да сключи договор за поръчителство по чл. 138 и следващите
от ЗЗД с и в полза на кредитора, с който се задължава да отговаря за изпълнението на
всички задължения на потребителя по договора за кредит, включително за погасяване
на главница, лихви, неустойки и други обезщетения, такси и други. Със сключването
на договора за поръчителство, задължението на потребителя за осигуряване на
обезпечение се счита за изпълнено.
Съгласно чл. 22, ал. 1 от ОУ банковата гаранция следва да бъде издадена в полза
на кредитора от лицензирана банка със седалище в Република България или от банка
от трета държава, лицензирана да извършва дейност на територията на Република
3
България чрез клон, или от банка, лицензирана в държава-членка, която извършва
дейност на територията на Република България директно или чрез клон при условията
на взаимно признаване, и съдържаща безусловно и неотменимо изявление на банката
да заплати на кредитора всички задължения на потребителя по договора за кредит в
срок от един работен ден, считано от датата, на която банката е получила писмено
искане от страна на кредитора за заплащане на тези задължения. Срокът на валидност
на банковата гаранция трябва да е най-малко 30 дни след падежа на последната
вноска. А ал. 2 на чл. 22 от ОУ предвижда, че потребителят следва да предостави на
кредитора в 3-дневен срок от получаване на сумата по кредита, банкова гаранция,
отговаряща на изискванията на чл. 22 от ОУ. С представяне на банковата гаранция,
задължението на потребителя за осигуряване на обезпечение се счита за изпълнено.
В чл. 27, ал. 1 от договора е предвидено, че ако потребителят не изпълни
задължението си по чл. 17, същият дължи на кредитора неустойка в размер на 0,9 % от
стойността на усвоената по кредита сума за всеки ден, през който не е предоставено
договореното обезпечение. Съгласно ал. 2 на чл. 27 от договора в случай на
настъпване на дължимостта на неустойката, потребителят заплаща периодично
начислената неустойка заедно с всяка погасителна вноска. А съгласно ал. 3 на чл. 27
от договора, неустойката се дължи само за периода, през който потребителят не е
осигурил договореното обезпечение. Ако потребителят осигури обезпечение, макар и
след изтичането на срока по чл. 17 от договора, неустойка не се дължи от момента на
осигуряване на обезпечението. Ако след предоставяне на обезпечението, неговото
действие бъде прекратено, независимо по какви причини, отново настъпва
неизпълнение на чл. 17 от договора, като потребителят дължи неустойка считано от
деня, в който действието на обезпечението е било прекратено.
От заключението по съдебно-счетоводната експертиза, неоспорено от страните
и което съдът кредитира като обективно и компетентно изготвено, се установява, че
кредитът е усвоен от кредитополучателя на 19.05.2022 г., а на 22.05.2022 г. последният
е извършил плащане в полза на ответното дружество на сумата в общ размер на 464
лв., която е отнесена от кредитодателя за погасяване на следните задължения:
неустойка в размер на 12,69 лв., договорна лихва в размер на 1,31 лв. и главница в
размер на 450 лв. Вещото лице е установило, че стойността на начислената неустойка
не е включена при изчисляване на ГПР, който е посочен в договора, като
действителният размер на ГПР по процесния договор с включена в него и
предвидената в договора и включена в погасителния план неустойка, е в размер на
4057,04%.
Към процесното правоотношение по отпускане на кредит са приложими
правилата на Закона за потребителския кредит, тъй като по делото липсват както
твърдения, така и данни процесният кредит да е отпуснат на ищеца като физическо
лице в рамките на евентуално осъществявана от него професионална или търговска
дейност (арг. чл. 9, ал. 3 ЗПК, § 13, т. 1 ДР на ЗЗП и Решение № 50056 от 29.05.2023 г.
на ВКС по т. д. № 2024/2022 г., I т. о.). Предвид изложеното, сключеният между
страните договор за заем по своята същност е договор за потребителски кредит по
смисъла на чл. 9, ал.1 ЗПК, спрямо който договор са приложими разпоредбите на
Закона за потребителския кредит.
Настоящият съдебен състав намира, че не е спазено изискването на чл. 11, ал. 1,
т. 10 ЗПК. Съгласно разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът за
потребителски кредит се изготвя на разбираем език и съдържа годишния процент на
разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента
4
на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания,
използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в
приложение № 1 начин. Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите
по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи
(лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид,
в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като
годишен процент от общия размер на предоставения кредит.
В процесния договор за паричен заем е посочен ГПР – 42,58%, т. е. формално е
изпълнено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ГПК. Този размер не надвишава
максималния размер по чл. 19, ал. 4 ЗПК, но не отразява действителния такъв, тъй
като не включва част от разходите за кредита, а именно – неустойката по чл. 27 от
договора, която се начислява автоматично от заемодателя при неизпълнение на
задължението по чл. 17. Настоящият съдебен състав приема, че уговорената в чл. 27 от
процесния договор „неустойка“ е разход по кредита, който следва да бъде включен при
изчисляването на годишния процент на разходите – ГПР (индикатор за общото
оскъпяване на кредита) – чл. 19, ал. 1 и ал. 2 ЗПК, който съобразно правилото на чл.
19, ал. 4 ЗПК не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по
просрочени задължения в левове или във валута, определена с постановление на
Министерския съвет на Република България, която към датата на сключване на
процесния договор – 19.05.2022 г., е била в размер на 10% (основен лихвен процент
0% плюс десет процентни пункта), което означава, че лихвите и разходите по кредита
не могат да надхвърлят 50 % от взетата сума, а клаузи в договор, надвишаващи
определените по ал. 4, са нищожни – чл. 19, ал. 5 ЗПК. Този извод следва от
дефиницията на понятието "общ разход по кредита за потребителя", съдържаща се в §
1, т. 1 от ДР на ЗПК, според която това са всички разходи по кредита, включително
лихви, комисионни, такси, възнаграждения за кредитни посредници и всички други
разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на
кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за
допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално
застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е
задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато
предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия.
В случая е несъмнено, че получаването на заема е било обусловено от предоставяне на
едно от посочените в чл. 17 от договора и раздел VIII от ОУ "обезпечения", като
заемателят се е съгласил да заплати неустойка в размер на 514,49 лв., която се заплаща
разсрочено съгласно включения в договора погасителен план. С уговорената в чл. 27.
1. от договора, вр. чл. 46. 1. ОУ, неустоечна клауза се цели единствено осигуряването
на допълнително възнаграждение за предоставяне на заемната сума – т. нар. "скрита
възнаградителна лихва". Този извод следва от спецификата и краткия срок /тридневен/
за изпълнение на задължението, по отношение на което е уговорена неустойката –
осигуряването на поемане на поръчителство за връщане на заема или предоставяне на
безусловна банкова гаранция. По този начин кредиторът не е очаквал или желал
изпълнение на задължението. Още повече, ако заемодателят действително е имал
намерение да получи като обезпечение "поръчителство", той е можел да постави
сключването на договора за заем и предоставяне на заемните средства под условие от
предварителното поемане на поръчителство от лице, отговарящо на посочени
изисквания, каквато възможност, той има съгласно разпоредбата на чл. 138, ал. 2, изр.
2 ЗЗД. Следва да се посочи, че посочената алтернатива за обезпечение – банкова
гаранция е житейски немислима при сключване на договор за потребителски кредит,
5
доколкото кандидатстващото лице може просто да се възползва от средствата, нужни
за издаването на банковата гаранция.
В този ред на мисли съдът приема, че обсъжданата клауза от договора носи
характеристиките на неравноправна такава по смисъла на чл. 143 ЗЗП, тъй като е
уговорена във вреда на потребителя. Същата не отговаря на изискванията за
добросъвестност и внася значително неравновесие в правата и задълженията между
страните. Функцията на неустойката е да обезпечи изпълнението на задължението и да
служи като обезщетение за вредите от неизпълнението, без да е нужно те да се
доказват (чл. 92, ал. 1 ЗЗД). При договора за заем основното задължение на заемателя
е да върне на падежа заетата сума, ведно с уговорената възнаградителна лихва.
Процесната клауза за неустойка от договора въвежда възникването на неустоечно
задължение за заемателя не при неизпълнение на главното задължение (задължението
за връщане на получения заем), а при неизпълнение на съпътстващо такова –
непредоставяне на точно описано обезпечение, като размерът на неустойката е в
размер на 514,49 лв. (безспорно между страните) и е над 100% отпуснатия заем в
размер на 450 лв. С оглед на това, неустойката излиза извън присъщите й
обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, тъй като при неизпълнението
на задължението за предоставяне на обезпечение, което не е същественото задължение
при договора за заем, а съпътстващо такова, дори главното задължение да е изпълнено
точно и своевременно, задължението за заплащане на неустойка ще възникне в тежест
на заемателя. Неустойката не зависи от вредите от неизпълнението и по никакъв начин
не кореспондира с последиците от това неизпълнение. Това създава предпоставки за
неоснователно обогатяване и противоречи на функциите на неустойката, съответно на
принципа за справедливост и добрите нрави, което води до нищожност на клаузата.
Дори и да бъде отчетен рискът, който кредиторът поема с необезпечаване на
вземанията му, кредиторът е достатъчно овъзмезден с възнаградителната лихва.
Същата попада и в хипотезата на чл. 143, ал. 2, т. 5 ЗЗП, тъй като задължава
потребителя при неизпълнение на задължението си за предоставяне на обезпечение по
договора след неговото сключване да заплати необосновано висока с оглед цената на
договора за кредит за потребителя неустойка. Така както е уговорена, неустойката е
предназначена да санкционира заемателя за виновното неспазване на договорното
задължение за предоставяне на обезпечение. Както беше посочено вече, задължението
за обезпечаване на главното задължение има вторичен характер и неизпълнението му
не рефлектира пряко върху същинското задължение за погасяване на договора за
паричен заем, съобразно договора и общите условия. Въведените в договора
изисквания за вида обезпечение и срока за представянето му създават значителни
затруднения на длъжника при изпълнението му до степен то изцяло да се
възпрепятства. Непредоставянето на обезпечение не води до претърпяването на вреди
за кредитора, който би следвало да прецени възможностите на заемодателя да
предостави обезпечение и риска по предоставянето на заем към датата на сключването
на договора с оглед на индивидуалното договаряне на договорните условия. Макар и
да е уговорена като санкционна, доколкото се дължи при неизпълнение на договорно
задължение, неустойката води до скрито оскъпяване на кредита. Неустойката по
съществото си е добавък към възнаградителната лихва и в този смисъл би
представлявала сигурна печалба за заемодателя, която печалба би увеличила
стойността на договора. Основната цел на така уговорената неустоечна клауза е да
дoведе до неоснователно обогатяване на заемодателя за сметка на заемополучателя, до
увеличаване на подлежаща на връщане сума. Задължение на кредитора е преди
6
сключването на договора за кредит да оцени кредитоспособността на потребителя и
ако прецени, че не е достатъчно платежоспособен, да откаже предоставянето на
заемните средства. На практика с неустоечната клауза кредиторът прехвърля риска от
неизпълнение на това си задължение на потребителя, кандидатстващ за отпускане на
парични средства чрез сключването на договора. Последното води до значително
нарастване на цената на кредита и възлага на потребителя финансова тежест, което
противоречи на закона – чл. 16 ЗПК.
Гореизложеното налага несъмнен извод, че уговорената в чл. 27 неустойка
представлява разход по смисъла на чл. 19, ал. 1 ЗПК. Видно от заключението на
вещото лице, задължението по оспорената неустоечна клауза не е включено в ГПР,
който е посочен в договора, т.е. посочения в договора ГПР не съответства на
действителния. Въпреки, че формално в договора са посочени годишен процент на
разходите и общ размер на задължението, без включването в тях на обсъжданата сума
по чл. 27 те не могат да изпълнят отредената им функция – да дадат възможност на
потребителя, по ясен и достъпен начин, да се запознае с произтичащите за него
икономически последици от договора, въз основа на което да вземе информирано
решение за сключването му. Размерът на неустойката надвишава този на отпуснатия
заем и заедно с нея се формира ГПР от 4057,04% според заключението на съдебно-
счетоводната експертиза. Това влиза в противоречие с императивната разпоредба на
чл. 19, ал. 4 ЗПК, съгласно която годишният процент на разходите не може да бъде по-
висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове или
във валута, определена с постановление на Министерски съвет на Република България.
Следователно действителният размер на ГПР многократно надвишава
законоустановения размер на ГПР.
При това положение се налага извод, че договорът за паричен заем не отговаря
на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, тъй като в него липсва посочен
действителният размер на разходите по кредита. Тази част от сделката е особено
съществена за интересите на потребителите, тъй като целта на уредбата на годишния
процент на разходите по кредита е чрез императивни норми да се уеднакви
изчисляването и посочването му в договора и това да служи за сравнение на
кредитните продукти, да ориентира икономическия избор на потребителя и да му
позволи да прецени обхвата на поетите задължения. Затова и неяснотите, вътрешното
противоречие или подвеждащото оповестяване на това изискуемо съдържание
законодателят урежда като порок от толкова висока степен, че изключва валидността
на договарянето – чл. 22 ЗПК. След като в договора не е посочен ГПР при
съобразяване на всички участващи при формирането му елементи, не може да се
приеме, че е спазена нормата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Следователно и при
съобразяване на чл. 22 ЗПК потребителят следва да върне само чистата стойност на
кредита, но не дължи лихви и/или други разходи по кредита, съгласно разпоредбата на
чл. 23 ЗПК (Решение № 2261/18.08.2022 г. по в. гр. д. № 14174/2021 г. на СГС, ІІ-А
въззивен състав, Решение № 3432/28.11.2022 г. по в. гр. д. № 3194/2022 г. на СГС, ІІІ-Б
въззивен състав, Решение № 156/11.01.2023 г. по в. гр. д. № 2399/2022 г. на СГС, ІІ-А
въззивен състав, Решение № 54/09.01.2023 г. по в. гр. д. № 7254/2022 г. на СГС, ІІІ-Б
въззивен състав).
Доколкото съдът е сезиран с искове за прогласяване на нищожността единствено
на неустоечната клауза и предвид установяването по делото на основанията за
нищожност на същата – противоречие със закона, заобикаляне на закона, накърняване
на добрите нрави и неравноправност, същите се явяват основателни и следва да се
7
уважат.
На следващо място, видно от заключението по съдебно-счетоводната
експертиза, по процесния договор за паричен заем кредитополучателят е заплатил в
полза на кредитодателя сума в общ размер на 464 лв., отнесена от последния за
погасяване на следните задължения: неустойка в размер на 12,69 лв., договорна лихва
в размер на 1,31 лв. и главница в размер на 450 лв. Доколкото искът за установяване на
нищожност на клаузата е основателен, то липсва основание за задържане на сумата.
Поради изложеното съдът намира, че платената от ищеца сума в размер на 12,69 лв. по
предвидената договора неустоечна клауза, е платена без основание с оглед
нищожността на клаузата, поради изложените по-горе съображения.
С оглед изложеното съдът намира, че предявените искове са доказани по
основание и размер и следва да бъдат уважени изцяло.
Като законна последица от уважаване на иска по чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД,
върху сумата от 5 лв. следва да се присъди и законната лихва от датата на подаване на
исковата молба в съда – 15.02.2024 г.
По разноските
При този изход на спора право на разноски има единствено ищецът, който
своевременно е направил искане за присъждане на такива. На основание чл. 78, ал. 1
ГПК в полза на ищеца следва да бъдат присъдени разноски в общ размер на 400 лв., от
които 100 лв. за държавна такса и 300 лв. за възнаграждение за вещо лице.
Ищецът претендира разноски за адвокатско възнаграждение в общ размер на
960,00 лв. (480,00 лв. за иска по чл. 26, ал. 1 ЗЗД и още толкова за иска по чл. 55, ал.1,
предл. 1 ЗЗД), на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв, видно от представените по делото
списък по чл. 80 ГПК и договор за правна защита и съдействие (л. 53-гръб и л. 55 от
делото).
Съгласно разпоредбата на чл. 7, ал. 2, т. 1 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за
минималните размери на адвокатските възнаграждения, за процесуално
представителство по настоящото дело минималният размер на адвокатското
възнаграждение е в размер на 400 лв. В същото време, с Решение на Съда на
Европейския съюз от 25.01.2024 г. по дело C-438/22 е прието, че чл. 101, пар. 1 ДФЕС
във вр. с чл. 4, пар. 3 ДЕС следва да се тълкува в смисъл, че ако се установи, че
наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на
която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на
посочените разпоредби, националният съд е длъжен да откаже да я приложи. Посочено
е още, че национална уредба, съгласно която, от една страна, адвокатът и неговият
клиент не могат да договорят възнаграждение в размер по-нисък от минималния,
определен с наредба, приета от съсловна организация на адвокатите като Висшия
адвокатски съвет, и от друга страна, съдът няма право да присъди разноски за
възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да се счита за ограничение
на конкуренцията "с оглед на целта" по смисъла на посочената разпоредба от ДФЕС.
При наличие на такова ограничение не е възможно позоваване на легитимните цели,
които се твърди да са преследвани от посочената национална правна уредба. С оглед
даденото разрешение по преюдициалното запитване (задължително за съдилищата –
чл. 633 ГПК), при определяне размера на подлежащите на възстановяване разноски за
адвокатско възнаграждение на страната, в чиято полза е разрешен спорът и при
8
приложение на разпоредбата на чл. 38 ЗАдв., съдът не е обвързан от посочените в
Наредба № 1 от 09.07.2004 г. минимални размери. Възнаграждението следва да бъде
определено при съобразяване фактическата и правна сложност на делото и
действително извършената работа.
В конкретния случай при определяне размера съдът съобрази липсата на
фактическа и правна сложност на делото, определена от вида на предявените искове и
ангажираните доказателства в процеса, обстоятелството, че се касае за защита по
предявени две искови претенции, но произтичащи от едно спорно правоотношение и
имащи една цел – съответно да се признае нищожността на съответна договорна
клауза, респ. да се върнат сумите, заплатени от ищеца на основание тази клауза,
определяща и сходния предмет на доказване по делото по всеки иск, поради което за
осъществената защита по тези претенции на пълномощника на ищеца се следва едно
възнаграждение. Съдът намира, че в случая осъществената по делото защита се
изразява единствено в депозиране на искова молба, без упълномощеният адвокат да се
е явил в откритото съдебно заседание. Спорът, предмет на настоящото производство,
не се характеризира с фактическа и правна сложност. Предвид изложените
съображения, настоящият състав намира, че справедлив размер на възнаграждението
съобразно действително извършената от адвоката работа по защита интересите на
ищеца, се явява сумата в общ размер на 100 лв.
Във връзка с искането на процесуалния представител на ищеца за присъждане
на адвокатско възнаграждение с ДДС следва да бъде отбелязано, че с Определение №
917/02.05.2023г. по ч. гр. д. № 1323/2023 г. на ВКС, IV ГО, е прието, че предоставената
безплатна правна помощ по чл. 38 ЗА представлява по смисъла на чл. 9, ал. 1 вр. чл. 8
ЗДДС безвъзмездна доставка на услуга, която не подлежи на облагане с данък върху
добавената стойност по аргумент от по чл. 2, т. 1 ЗДДС, чл. 2, пар. 1, б. „в“ от
Директива 2006/112/ЕО на Съвета от 28 ноември 2006 година относно общата система
на данъка върху добавената стойност. Тази услуга не може да се счете за възмездна на
основание чл.38 ал.2 ЗА по съображения, че възмездяването става впоследствие - с
акта на съда, с който насрещната страна, при наличие на предвидените в нормата
предпоставки, бива осъдена да заплати адвокатско възнаграждение на оказалия
безплатната правна помощ адвокат. Съгласно чл.25 ал.2 ЗДДС данъчното събитие
възниква на датата, на която услугата е извършена. Последващи този момент действия
не могат да имат значение за възникване на данъчно задължение. Постановяването на
съдебен акт, с който насрещната страна е осъдена да заплати възнаграждение за
оказана безплатна правна помощ, не съставлява облагаема стока или услуга по
смисъла на ЗДДС. Правоотношението, по което безплатната правна помощ е оказана, и
това, създадено със съдебния акт, са между различни страни и с различно съдържание.
По първото за адвоката, оказал правната помощ, не възниква право да получи
възнаграждение, а второто е между адвоката и насрещната страна, по което адвокатът
има само права, но не и задължения. Съдържанието на създаденото със съдебния акт
правоотношение се изчерпва със задължението на оказалия безплатната помощ
адвокат да бъде платена определена парична сума от насрещната страна. Съдът не е
нито данъчнозадължено лице по смисъла на чл.3 ЗДДС, което да издаде фактура и да
начисли ДДС по нея, нито е страна по правоотношението, възникнало от постановения
от него осъдителен акт. Затова той не може да начислява ДДС върху дължимото за
оказаната безплатна правна помощ адвокатско възнаграждение без това да е изрично
предвидено в закона. Нито ЗДДС, нито ЗАдв. въвеждат такава изрична нормативна
уредба, която да се отклонява от общите правила за облагане с данък върху добавената
9
стойност.
Предвид изложеното, съдът намира, че в тежест на ответника следва да бъде
възложено да заплати адвокатско възнаграждение в полза на Еднолично адвокатско
дружество „Д. М.“, представлявано от адв. Д. М., в размер на 100 лв. за оказана
безплатна правна помощ и съдействие на ищеца И. К. Д..
По изложените съображения, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявените от И. К. Д., ЕГН: **********,
адрес: гр. С., ул. „К. К.“ № 20, срещу „С. К.“ АД, ЕИК: ********, седалище и адрес на
управление: гр. Ш., пл. „О.“ № 13Б, искове по чл. 26, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 11 вр. чл. 19, ал.
4 вр. чл. 22 ЗПК вр. чл. 143 и чл. 146 ЗЗП, че клаузата по чл. 27 от договор за
потребителски кредит, предоставен от разстояние № ***** от 19.05.2022 г., сключен
между страните, предвиждаща заплащане на неустойка от 0,9% от стойността на
усвоената сума на ден, е нищожна поради противоречие със закона, заобикаляне на
закона, накърняване на добрите нрави и неравноправност.
ОСЪЖДА „С. К.“ АД, ЕИК: ********, седалище и адрес на управление: гр. Ш.,
пл. „О.“ № 13Б, да заплати на И. К. Д., ЕГН: **********, адрес: гр. С., ул. „К. К.“ №
20, на основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, сумата от 12,69 лв., представляваща
недължимо платена сума по нищожна клауза по чл. 27 от договор за потребителски
кредит, предоставен от разстояние № ***** от 19.05.2022 г., сключен между страните,
ведно със законната лихва върху сумата от 5 лв. от датата на подаване на исковата
молба в съда – 15.02.2024 г. до окончателното изплащане на вземането.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 ГПК „С. К.“ АД, ЕИК: ********, седалище
и адрес на управление: гр. Ш., пл. „О.“ № 13Б, да заплати на И. К. Д., ЕГН:
**********, адрес: гр. С., ул. „К. К.“ № 20, сумата от 400 лв. – разноски по делото.
ОСЪЖДА на основание чл. 38, ал. 2, вр. 1, т. 2 ЗАдв. „С. К.“ АД, ЕИК:
********, седалище и адрес на управление: гр. Ш., пл. „О.“ № 13Б, да заплати на
Еднолично адвокатско дружество „Д. М.“, БУЛСТАТ: *******, представлявано от адв.
Д. М., сумата от 100 лв., представляваща адвокатско възнаграждение за оказана в
настоящото производство безплатна правна помощ и съдействие на ищеца И. К. Д..
Решението подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в двуседмичен
срок от връчването.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
10