РЕШЕНИЕ
№ 103
гр. Пловдив , 14.06.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, V СЪСТАВ в публично заседание на
двадесет и втори февруари, през две хиляди двадесет и първа година в
следния състав:
Председател:Светлана Ив. Изева
Членове:Радостина Анг. Стефанова
Светлана Анг. Станева
при участието на секретаря Петя Ф. Цонкова
като разгледа докладваното от Светлана Ив. Изева Въззивно гражданско дело
№ 20205300501833 по описа за 2020 година
Производство по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Образувано е по две жалби-въззивна и частна.
Въззивната жалба е подадена от „ТИ БИ АЙ Банк“ЕАД,ЕИК-
*********,гр.София против Решение №152/13.04.20г.,постановено по гр.д.№
2653/19г.по описа на АРС,1-ви гр.с.в частта му,с която е отхвърлен
предявеният от дружеството иск за признаване за установено,че Н.Т.С. му
дължи разликата над уважения размер от 3070,44лв.главница по договор за
потребителски кредит № **********/20.04.18г.до пълния претендиран такъв
от 3547,90лв.,както и в частта,с която са отхвърлени исковете за признаване
за установено,че С. дължи сумата от 1824,38лв.договорна лихва за периода
25.06.18г.-26.08.18г.и сумата от 130,38лв.обезщетение за забава за периода
25.06.-14.11.18г.Във въззивната жалба се излагат съображения за
неправилност на съдебния акт в атакуваните му части и се иска отмяната
му.Не се претендират разноски за въззивното производство.
Въззиваемата по въззивната жалба страна-Н.Т.С.,ЕГН-**********,не е
изразила становище по същата.
1
Депозирана е и частна жалба от Адвокатско дружество
„Г.",представляващо Н.Т.С. на осн.чл.38 от ЗА,против определение №
721/08.06.20г.,постановено по същото гр.д.№ 2653/19г.по описа на АРС,1-ви
гр.,в частта му,с която в производство по чл.248 от ГПК е отхвърлена
молбата,подадена от Н.Т.С. за изменение на решение №152/13.04.20г.в частта
му за разноските,като се присъдят направените в заповедното производство
разноски,както и се присъди адв.възнаграждение отделно по всеки предявен
иск в исковото производство до размер на 721лв.вместо присъдените
267,41лв.Излагат се доводи за неправилност на атакуваното определение и се
иска уважаване изцяло на молбата му по чл.248 от ГПК.
Няма постъпил отговор на частната жалба от страна на въззиваемото по
нея дружество „ТИ БИ АЙ Банк“ЕАД.
След преценка на събраните по делото доказателства и становищата на
страните,съдът приема за установено следното:
1.По отношение на подадената въззивна жалба:
Въззивната жалба е подадена против обжалваем съдебен акт в
законоустановения срок от процесуално легитимирано лице, което има
интерес от обжалването,поради което същата се явява допустима и подлежи
на разглеждане по същество.
Съгласно чл.269 изр. 2 от ГПК по правилността на решението съдът е
ограничен от посоченото в жалбата, доколкото не се засяга приложението на
императивна материалноправна разпоредба,чието съобразяване съдът е
длъжен да прецени.Предметът на делото пред настоящата въззивна инстанция
касае действителността на договор за потребителски кредит.Нормите,
уреждащи материята за неравноправния характер на клаузи в потребителски
договор,са повелителни,поради което по отношение да тях намират
приложение дадените разрешения в т. 1 от Тълкувателно решение
1/09.12.2013г. по т.д.№ 1/2013г. на ОСГТК на ВКС,според която при проверка
на правилността на първоинстанционното решение въззивният съд може да
приложи императивна материалноправна норма,дори ако нейното нарушение
не е въведено като основание за обжалване (вж. Решение № 23 от 7.07.2016 г.
на ВКС по т. д. № 3686/2014 г., I т. о., ТК).
Като съобрази доводите на страните,съгласно правилата на чл.235,ал.2
от ГПК вр. с чл.269 от ГПК,и предвид релевираните в жалбата въззивни
основания,настоящата съдебна инстанция приема за правилни изводите на
първоинстанционния съд относно фактите по делото,поради което и на
основание чл.272 от ГПК препраща към мотивите от фактическата страна на
АРС.
Въз основа на установената по делото фактическа обстановка
настоящият въззивен състав прави следните правни изводи:
2
Не е спорен въпросът,че на 20.04.18г. между„ТИ БИ АЙ Банк“ЕАД като
заемодател и ответницата Н.Т.С. като заемател е бил сключен договор за
потребителски кредит № **********,с който дружеството-заемодател е
предоставил на заемателя сумата от 2600лв.,към която сума е прибавена
еднократна такса за оценка на риска в размер на 386,87лв.,както и сумите от
по 308,88лв.и 316,06лв.за сключени по желание на заемодателя застраховки
живот и безработица.Така общият размер на сумата,която ответницата се е
задължила да върне е 5525,76.8лв.на 36 месечни вноски от по 153,50лв.,като
последната вноска е изравнителна в размер на 153,28лв.Уговорен е годишен
лихвен процент в размер от 30,11%,а ГПР е 46,3%.Безспорно е също,че
ответницата не е погасила вноските с падеж 25.06.18г.и следващите такива.Не
се спори и че ищецът е изправна страна по договора и е изпълнил поетите от
него задължения.
Очертаният спорен въпрос е дали процесният договор за кредит е
действителен.
Районният съд е приел,че договорът за кредит е недействителен на
първо място поради неизпълнение изискването на чл.19,ал.1 от ЗПК във вр.с
годишният процент на разходите,като не е изпълнена целта потребителят да
получи пълна и максимално ясна информация за характера и размера на
допълнителните разходи.В текста на договора било посочено само,че ГПР е
46,3%,а общата дължима сума-5525,78лв.На следващо място съдът е приел за
нищожна клаузата,предвиждаща заплащане на такса за оценка на риска,която
противоречала на императивната правна норма на чл.16 от ЗПК и на
чл.10а,ал.2 от ЗПК.На трето основание районният съд е намерил договора за
недействителен,тъй като размерът на уговорената възнаградителна лихва
надвишавала трикратният размер на законната лихва,с което противоречал на
добрите нрави.Крайният извод на първостепенният съд е за недействителност
на договора за потребителски кредит,като е приел,че съгл.разпоредбата на
чл.23 от ЗПК в този случай потребителят дължи връщане само на чистата
стойност на кредита,без да дължи лихва или други разходи по него.Съдът е
съобразил,че ответницата е погасила една месечна вноска в размер на
153,50лв.и така от чистата стойност за връщане на кредита-3223,94лв.следва
да се приспадне платената вноска и дължим е остатъкът-сумата от 3070,44лв.
Настоящата съдебна инстанция споделя изводите на районния съд.
Съгласно чл.22 във вр.с чл.11,ал.1,т.10 от ЗПК договорът за
потребителски кредит е недействителен,ако не е посочен годишен процент на
разходите.Какво изразява ГПР е посочено в чл.19,ал.1 от ЗПК- това са общите
разходи по кредита на потребителя,настоящи или бъдещи,(лихви,други преки
или косвени разходи,комисиони,възнаграждения от всякакъв
вид,включително тези,дължими на посредниците за сключването на
договора).Действително в процесният договор не е посочено друго,освен,че
ГПР е 46,3% и каква е общата дължима от заемателя сума.По този начин
3
потребителят наистина не получава точна и ясна информация за характера и
размера на действителните разходи,които ще направи във връзка с кредита.В
този смисъл неясно остава върху какво се начислява лихвения процент,както
и годишният процент на разходите.
Въззивният съд намира за нищожна на осн.чл.21,ал.1 от ЗПК и клаузата
в договора за кредит за включване в задълженията на длъжника на
еднократна такса за оценка на риска в размер на 386,87лв,предвид това,че тя
цели заобикаляне на изискванията на чл.10а,ал.2 от ЗПК.Съгласно чл.10а,ал.1
и ал. 2 от ЗПК кредиторът може да събира от потребителя такси и
комисионни за допълнителни услуги,свързани с договора за потребителски
кредит,но не и такива за действия,свързани с усвояване и управление на
кредита.Тъй като извършването на оценка на риска предхожда и обслужва
сключването на потребителския договор,то следва да се приеме,че тази
дейност касае усвояването на кредита.На основание чл.10а,ал.2 от ЗПК обаче
кредиторът не може да изисква заплащане на такси и комисиони за
действия,свързани с усвояването на кредита.Следва да се отбележи също,че
на основание чл.16 от ЗПК кредиторът е задължен да оцени
кредитоспособността на потребителя, т.е. да оцени риска от неизпълнение на
задължението от страна на длъжника. Следователно в настоящия
случай,кредиторът не предоставя допълнителна услуга на длъжника по
смисъла на чл.10а,ал.1 от ЗПК,а като изисква заплащане на разглежданата
такса,той реално прехвърля риска от лошото изпълнение на собственото си
задължение по чл.16 от ЗПК върху длъжника и заобикаля забраната на
чл.10а,ал.2 от ЗПК.По тези съображения клаузата от процесния договор за
потребителски кредит в частта относно еднократната такса за оценка на
риска в размер на 386,87лв.е нищожна на основание чл.21,ал.1 във вр.с
чл.10а,ал.2 от ЗПК.
По отношение на клаузата за възнаградителна лихва следва да се
посочи, че настоящата инстанция споделя практиката на ВКС,( Решение №
906/ 30.12.2004г. по гр.д.№ 1106/2003г.,Решение № 378/18.05.2006г. по гр.д.№
315/ 2005г.,Решение № 1270/09.01.2009г. по гр.д.№ 5093/ 2007г.),съгласно
която максималният размер на лихвата (възнаградителна или такава за забава)
следва да е ограничен,а уговорка,предвиждаща възнаградителна
лихва,надвишаваща трикратния размер на законната лихва,(а за обезпечени
кредити–двукратния размер на законната лихва),противоречи на добрите
нрави.Към момента на сключване на договора за потребителски кредит
законната лихва е била 10 %,т.е. трикратният размер е бил 30%.Вземането
на кредитора „ТИ БИ АЙ Банк“ ЕАД не е обезпечено,а уговорената по
договора възнаградителна лихва е в размер на 30,11 %, т.е. над трикратния
размер на законната лихва.Следователно клаузата за дължимата
възнаградителна лихва по процесния договор за потребителски кредит е
нищожна,като противоречаща на добрите нрави.
4
По изложените съображения съдът намира за правилни изводите на
районния съд,а въззивната жалба-за неоснователна,поради което решението в
атакуваните му части следва да се потвърди като правилно и
законосъобразно.
2.По отношение на подадената частна жалба:
Атакува се определение № 721/08.06.20г.,постановено по гр.д.№
2653/19г.по описа на АРС,само в частта му,с която е отхвърлена молбата на
Н.Т.С. за изменение на решение № 152/13.04.20г.в частта му за
разноските,като се присъдят направените в заповедното производство
разноски за адв.възнаграждение,както и се присъди адв.възнаграждение в
първоинстанционното производство отделно по всеки предявен иск на
осн.чл.38 от ЗА по съразмерност.
С решението районният съд е приел,че ответницата има право на
разноски на осн.чл.78,ал.3 от ГПК съразмерно отхвърлената част от
исковете,но само за исковото производство,като се мотивира,че в заповедното
производство такива не й се дължат за подаване на възражение.По отношение
разноските за адв.възнаграждение в исковото производство е приел,че с
разпоредбата на чл.7,ал.2 от НМРАВ се има предвид интереса по делото
общо,а не цената на всеки отделен иск и тъй като общият размер на
претендираните суми е 5502,66лв.,то минималният размер на
адв.възнаграждение е 605лв.,от които по съразмерност ответницата има
право на 267,41лв., който размер е уважил искането за разноски.
С молба на осн.чл.248 от ГПК ответницата С. е поискала изменение на
постановеното решение в частта му за разноските.Излага съображения,че и в
заповедното производство се следва възнаграждение по чл.38,ал.2 от ЗА за
извършено процесуално представителство на длъжника.В исковото
производство се дължало възнаграждение по съразмерност за всеки един от
обективно съединените искове поотделно в общ размер на 721лв.вместо
присъдените 267,41лв.
С обжалваното определение АРС приема,че съгл.съдебната практика
съдът по установителния иск се произнася по дължимостта на разноските в
заповедното производство,но длъжникът нямал право на такива,доколкото
единственото процесуално действие,извършено от него,било подаването на
възражение,а то не било свързано с разноски.
Този извод е неправилен.
От приложеното заповедно производство е видно,че длъжницата е
подала мотивирано възражение по чл.414 от ГПК, в което е направено и
искане за присъждане на разноски за адв.възнаграждение на осн.чл.38,ал.2 от
ЗА,като размерът на същото се определи от съда.Пълномощникът на
длъжника-Адв.дружество „Г.“ е претендирало възнаграждение по
5
чл.38,ал.2,като е представил сключен с длъжника договор за правна защита и
съдействие,в който е посочено че услугите по договора са безплатни, на осн.
чл. 38, ал.1 от ЗА.Длъжницата следователно е взела участие в развилото се
заповедно производство,като е ангажирала процесуален представител,който е
депозирал възраженията по чл.414 от ГПК и своевременно е заявил
претенцията си за присъждане на направените разноски,още с подаването на
възражението,като са представени и доказателства за извършването им.Ето
защо е налице основание за присъждане на направените разноски по силата
на нормата на чл. 78,ал.3 от ГПК,която е общо правило и намира приложение
и в заповедното производство,доколкото в същото не са предвидени
специални правила в този смисъл.
По изричната разпоредба на чл.7,ал.7 от Наредба № 1 от 09.07.2004г.
за минималните размери на адвокатските възнаграждения,установения
минимален размер на дължимото адвокатско възнаграждение е относим за
осъществяване на защита в заповедното производство,в т.ч.както за
заявителя – кредитор,така и за ответника – длъжник.
Така в настоящия случай размера на възнаграждението се определя с
оглед разпоредбите на чл.7,ал.7,във вр. с ал.2, т.2 от НМРАВ №
1/04г.Съгласно тази скала дължимото адвокатско възнаграждение при
съобразяване разпоредбата на чл.78,ал.3 от ГПК е в размер на 315,10лв.,в
който размер следва да се присъди на Н.Т.С..
Относно разноските за адв.възнаграждение на осн.чл.38,ал.2 от ЗА в
първоинстанционното производство,в обжалваното определение районният
съд препраща към мотивите си в решението.
Въззивната инстанция намира и тези изводи на районния съд за
неправилни.
В настоящия случай се касае за три обективно кумулативно съединени
иска,независимо,че и трите иска са основани на неизпълнение на
облигационни отношения,произтичащи от договор за паричен заем.Всеки от
исковете има самостоятелно основание.В тази насока е и определение №
262/01.08.2018г. по гр. д. № 3381/2017 г. на ІІІ г. о. на ВКС.
Съгласно чл.2,ал.2 от НМРАВ № 1/04г.в случаите по чл.38,ал.2 от
ЗА полагащото се адвокатско възнаграждение се определя от съда
съгласно тази наредба.В чл.2,ал.5 от Наредбата е предвидено,че за
процесуално представителство,защита и съдействие по граждански дела
възнагражденията се определят съобразно вида и броя на предявените искове,
за всеки един от тях поотделно.В случая дължимото възнаграждение
съобразно материалния интерес по първия иск за заплащане на главницата от
6
3547,90лв.,определено съобразно чл.7,ал.1,т.1 от НМРАВ съобразно
отхвърлената част от иска е в размер на 40,38лв.,за втория иск за заплащане
на договорната лихва,който е изцяло отхвърлен,определено на
осн.чл.7,ал.2,т.2 от Наредбата е в размер на 357,70лв.и за третия иск за
заплащане на обезщетение за забава,който също е отхвърлен изцяло-
определено съобразно чл.7,ал.2,т.1 от Наредбата е в размер на 300лв.Или
общият размер на адв.възнаграждение по чл.38,ал.2 от ЗА пред първата
инстанция се определя на 698лв.Общо разноските за адв.дружество в
заповедното и исковото производство пред АРС са в размер на 1013лв.(без
ДДС),но в случая следва да се изчисли размерът им с ДДС на осн.§ 2а от
НМРАВ,или общият дължим размер на адв.възнаграждение по чл.38,ал.2 от
ЗА е в размер на 1215,60лв.и това е размерът,който се дължи на
адв.дружество,представляващо ответницата.АРС е присъдил разноски за
адв.възнаграждение в размер на 267,41лв,така остават дължими още
948,19лв.,които следва да се осъди ищецът да заплати на Адв.дружество „Г.“
.
Разноски пред въззивната инстанция не са претендирани от страните
и не се дължат.
С оглед разпоредбата на чл.280,ал.3 от ГПК въззивното решение не
подлежи на касационно обжалване.
Така мотивиран съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение №152/13.04.20г.,постановено по гр.д.№
2653/19г.по описа на АРС,1-ви гр.с. в частта му,с която е отхвърлен
предявеният от „ТИ БИ АЙ Банк“ЕАД,ЕИК-*********,гр.София иск за
признаване за установено,че Н.Т.С.,ЕГН-**********,му дължи разликата над
уважения размер от 3070,44лв.главница по договор за потребителски кредит
№ **********/20.04.18г.до пълния претендиран такъв от 3547,90лв.,както и в
частта,с която са отхвърлени исковете за признаване за установено,че
Н.Т.С. дължи сумата от 1824,38лв.договорна лихва за периода 25.06.18г.-
26.08.18г.и сумата от 130,38лв.обезщетение за забава за периода 25.06.-
14.11.18г.като неоснователни, и в частта,с която е осъдено „ТИ БИ АЙ
Банк“ЕАД,ЕИК-*********,гр.София да заплати на Адвокатско дружество
„Г.“,БУЛСТАТ *********,гр.Пловдив,ул.“Братя Пулиеви“№ 1 сумата от
7
267,41лв.разноски за адв.възнаграждение на осн.чл.38,ал.2 от ЗА пред АРС.
В необжалваната му част решението е влязло в сила.
ОТМЕНЯ определение № 721/08.06.20г.,постановено по гр.д.№
2653/19г.по описа на АРС,1-ви гр.,в частта му,с която в производство по
чл.248 от ГПК е отхвърлена молбата,подадена от Н.Т.С., ЕГН-********** за
изменение на решение № 152/13.04.20г.в частта му за разноските,като се
присъдят направените в заповедното производство разноски,както и се
присъди адв.възнаграждение отделно по всеки предявен иск в исковото
производство над присъдената сума от 267,41лв.до сумата от 721лв.,като
вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА „ТИ БИ АЙ Банк“ЕАД,ЕИК-*********,гр.София да заплати
на Адвокатско дружество „Г.“,БУЛСТАТ *********,гр.Пловдив,ул.“Братя
Пулиеви“№ 1,представлявано от С.А.Г. още 948,19(деветстотин четиридесет
и осем лв.и 19ст.),представляваща адв.възнаграждение за оказана правна
защита и съдействие на Н.Т.С.,ЕГН-********** в заповедното производство и
в производството пред РС-Асеновград.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
8