№ 2436
гр. София, 23.04.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Г СЪСТАВ, в публично
заседание на пети април през две хиляди двадесет и четвърта година в
следния състав:
Председател:Татяна Димитрова
Членове:Румяна М. Найденова
Гюлсевер Сали
при участието на секретаря Алина К. Тодорова
като разгледа докладваното от Гюлсевер Сали Въззивно гражданско дело №
20221100512004 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл. 258-273 ГПК.
С решение №5164 от 23.05.2022 г., постановено по гр. дело
№37566/2021 г. по описа на Софийския районен съд, 180 състав, е отхвърлен
предявеният от ищеца „СБАЛОЗ – София област“ ЕООД срещу Л. Д.
осъдителен иск с правна квалификация по чл. 203,ал.2, пр. 1 КТ за заплащане
на сумата от 9 699,02 лв., представляваща обезщетение за умишлено
причинени вреди в резултат на неправилно изчислен размер на дължимото се
трудово възнаграждение на служител на дружеството за периода от м. август
2014 г. до м. април 2018 г., ведно със законната лихва, считано от датата на
исковата молба - 28.06.2021 г. до окончателното погасяване на вземането.
Срещу решението е постъпила въззивна жалба от ищеца „СБАЛОЗ –
София област“ ЕООД с оплаквания за неправилност и необосноват.
Въззивникът поддържа, че районният съд неправилно е приел, че по делото
не е доказано, че вредата е причинена умишлено, като излага доводи, че
съгласно практиката на ВКС при пълната имуществена отговорност на
работника по чл. 203,ал. 2 КТ умисълът се предполага, доколкото намират
приложения правилата на деликтната отговорност. Заявява се, че липсата на
влязла в сила присъда не изключва отговорността на работника по чл. 203, ал.
2 КТ. Въззивникът излага доводи, че ответницата е причинила процесните
вреди при евентуален умисъл – съзнавала е общественоопасните последици и
е допускала настъпването им. На следващо място се поддържа, че неправилно
първоинстанционният съд е приел, че отговорността за изработване на
1
работните заплати е била на касиер-счетоводителя, тъй като ответницата е
имала за задължение да контролира дейността на касиер-счетоводителя. По
изложените съображения се иска отмяна на обжалваното първоинстанционно
решение и постановяване на друго, с което предявените искове да бъдат
уважени в цялост. Претендират се разноски.
В срока по чл. 263 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от
въззиваемата Л. Д., с който оспорва същата като неоснователна и моли
въззивния съд да я остави без уважение. Въззиваемият излага доводи, че за
разлика от деликтната отговорност по чл. 45, ал.2 ЗЗД, при която
законодателят урежда вината чрез оборима презумпция, при пълната
имуществена отговорност на работника по чл. 203,ал. 2 КТ умисълът е уреден
като елемент от фактическия състав, поради което подлежи на пълно и главно
доказване. По отношение на оплакването, че ответницата е имала задължение
да контролира изпълнение на задълженията на касиер-счетоводителя се
заявява, че ответницата не е имала такива задължения в нейната длъжностна
характеристика, както и не е имала задължение да изчислява и изплаща
трудови възнаграждения на работниците и служителите. Позовава се на
изрични такова задължение по т. 3 от длъжностните характеристики на
касиер-счетоводителите, заемали длъжността при ответника през процесия
период. По изложените съображения се иска отхвърляне на въззивната жалба
като неоснователна и потвърждаване на първоинстанционното решение.
Претендират се разноски.
Съдът, като прецени становищата на страните и обсъди
представените по делото доказателства, приема за установено от
фактическа и правна страна следното:
Въззивната жалба е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1
ГПК, от процесуално легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване
съдебен акт, поради което е процесуално допустима.
Съгласно нормата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно
по валидността на решението, а по допустимостта му - в обжалваната част,
като по останалите въпроси той е ограничен от наведените в жалбата
оплаквания, с изключение на случаите, когато следва да приложи
императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за
интереса на някоя от страните - т.1 от Тълкувателно решение № 1/09.12.2013
г. по тълк.дело № 1/ 2013 г. на ОСГТК на ВКС. В конкретния случай
постановеното по делото решение е валидно и допустимо, поради което
въззивният съд следва да се произнесе по правилността на решението по
релевираните в жалбата доводи.
Районният съд е бил сезиран с осъдителен иск с правна квалификация
по чл. 203,ал. 2 КТ за ангажиране на пълната имуществена отговорност на
ответницата за умишлено причинена вреда на нейния работодател, при който
е полагала труд на длъжност „главен счетоводител“ през периода 18.03.2014 г.
до 04.05.2018 г.
2
Съгласно чл. 203, ал.1 КТ, работникът или служителят отговаря
имуществено за вредата, която е причинил на работодателя по небрежност
при или по повод изпълнението на трудовите си задължения. Разпоредбата на
ал. втора предвижда, че за вреда, която е причинена умишлено или в резултат
на престъпление или е причинена не при или по повод изпълнението на
трудовите задължения, отговорността се определя от гражданския закон.
По така предявения иск в тежест на ищцовото дружество е да докаже
наличието на елементите, включени във фактическия състав на сочената
норма, а именно – наличие на трудово правоотношение с ответника към
момента на причиняване на вредите, деяние, противоправност на деянието,
вреда, причинна връзка между деянието и вредата, както и че ответникът е
причинил умишлено сочените вреди.
В настоящия случай между страните не е спорно и с определение по чл.
140 ГПК на първоинстанционния съд са обявени за безспорни
обстоятелствата, че ищцовото дружество и ответницата са се намирали в
трудово правоотношение в периода от 18.03.2014 г. до 04.05.2018 г. на
основание трудов договор, по силата на който ответницата е заемала
длъжността „главен счетоводител“ при ищеца, както и че върху трудовото
възнаграждение на К.Д., която през процесния период е била служител на
ищцовото дружество, е бил наложен запор със запорно съобщение от
17.07.2014 г. от ЧСИ С.Х..
Основният спорен момент между страните е дали ответницата
умишлено е причинила вреда на ищеца – работодател в размер на 9 655,15 лв.,
чрез неправилно изчисляване на дължимите удръжки от работодателя, в
нарушение на правилата по чл. 446 ГПК.
В исковата молба се твърди, че в качеството й на главен счетоводител и
в съответствие с връчената й длъжностна характеристика, ответницата е
отговаряла за спазване на счетоводното законодателство при осъществяване
на имуществените и парични операции, имала е задължения, свързани със
събиране, съхраняване, разходване или отчитане на финансови и материални
ценности, както и да организира, планира, ръководи и контролира цялостната
финансово-счетоводна дейност в дружеството. На следващо място се твърди,
че ответницата в качеството й на главен счетоводител е следвало във връзка с
постъпило уведомление от ЧСИ за наложен запор върху трудовото
възнаграждение на служител на дружеството, да определи секвестируема част
и да изплати дължимата част по сметката на ЧСИ. Сочи се, че същата е
направила неправилни изчисления и е превеждала по-малка сума от
дължимата, поради което работодателят е понесъл санкции
С уточнителна молба вх.№38415 от 10.08.2021 г., депозирана от ищеца,
в изпълнение на указанията на първоинстанционния съд ищецът отново
набляга на отговорността на ответницата, че е било в нейна тежест да спазва
разпоредбите на чл. 446 ГПК от името на работодателя и че същата
умишлено, при евентуален умисъл, и противоправно е пренебрегнала това си
задължение.
Настоящият въззивен състав намира, че ищецът не е доказал при
3
условията на пълно и главно доказване така въведените твърдения. На първо
място не е доказано наличието на противоправно поведение, изразяващо се в
неправило изчисляване и превеждане на по-малка сума от дължимата на ЧСИ,
тъй като по делото не се установява това да е в задължение на ответницата в
качеството й на главен счетоводител. Напротив, от приложените по делото
писмени доказателства, в това число, длъжностни характеристики за
длъжността „касиер-счетоводител“ се установява, че изчисляването и
изплащането на трудовите възнаграждения е било част от трудовите функции
на други служители, а не на ответницата, която е заемала длъжността главен
счетоводител.
Предвид липсата на основният елемент от фактическия състав на
твърдяната пълна имуществена отговорност, не е нужно изследването на
останалите елементи. Само за пълнота следва да се посочи, че не се доказва и
вината под формата на евентуален умисъл, че ответницата, макар и да не е
целяла настъпване на причинените вреди на работодателя, е допускала
настъпването им.
Не следва да се обсъждат и твърденията на въззивника, че ответницата е
имала за задължение да контролира дейността на касиер-счетоводителя, тъй
като това твърдение се въвежда за първи път с въззивната жалба и поначало
би било основание за предявяване на друг вид иск, какъвто не може да се
предяви за първи път пред въззивната инстанция.
Доколкото в настоящия случай не се установява и не се доказва
фактическия състав на пълната имуществена отговорност на
работника/служителя по чл. 203,ал. 2 от КТ, предявеният от ищеца иск е
неоснователен и следва да бъде отхвърлен.
Предвид изложеното и поради съвпадение на крайните изводи на двете
съдебни инстанции, първоинстанционното решение следва да бъде
потвърдено, а подадената срещу него въззивна жалба следва да бъде оставена
без уважение.
По разноските:
Предвид изхода от спора и на основание чл. 78,ал. 3 ГПК право на
разноски има въззиваемата страна, която претендира адвокатско
възнаграждение в размер на 1 548 лв. с вкл. ДДС, срещу който размер
своевременно е възразено по реда на чл. 78,ал. 5 ГПК за прекомерност. На
съда е служебно известна практиката на Съда на европейския съюз по дело
C‑438/22, с която изцяло е съобразена и практиката на Върховния касационен
съд, съгласно която посочените в Наредба №1/2004 г. за минималните
размери на адвокатските възнаграждения размери на адвокатските
възнаграждения могат да служат единствено като ориентир при определяне
служебно на възнаграждения, но без да са обвързващи за съда /Определение
№ 50015/16.02.2024 г., постановено по т.д. № 1908 по описа за 2022 г. на
ВКС/. Въпреки това в настоящия случай съдът намира, че претендираният
размер не е прекомерен и е с начислен ДДС, поради което в полза на
4
въззиваемия следва да се присъди цялата сума.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение №5164 от 23.05.2022 г., постановено по гр.
дело №37566/2021 г. по описа на Софийския районен съд, 180 състав в цялост.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ап. 3 ГПК „СБАЛОЗ – София област“
ЕООД, ЕИК ****, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. ****
да заплати на Л. Л. Д., ЕГН **********, с адрес: гр. София, ж.к. **** сумата
от 1 548 лв. с вкл. ДДС, представляваща адвокатско възнаграждение за
процесуално представителство пред въззивната инстанция.
Решението подлежи на обжалване с касационна жалба пред Върховния
касационен съд в едномесечен срок, считано от съобщаването му на страните,
при условията на чл. 280 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
5